Питър Джеймс
Убийствено просто (2)

2

Майкъл със замаяна глава чу крясъци, последвани от шумно тряс, все едно някой е изпуснал станцията.

Сетне тишина.

Той натисна копчето предава.

— Ехо?

В отговор долетя само глухо пращене.

— Ехо? Хей, момчета!

Пак нищо. Той вторачи поглед в двупосочната станция. Беше стабилно устройство с твърдо пластмасово тяло, една къса антена и една по-дълга, и с надпис „Моторола“ върху решетката на микрофона. Имаше и копче за включване и изключване, друго за контрол на звука, селектор на честоти и малка точка зелена светлина, която блестеше ярко в мрака. След това погледна белия сатен, който беше на сантиметри от очите му, опита се да се пребори с паниката и усети, че започва да диша все по-бързо и по-бързо. Страхотно му се пикаеше, почти неистово.

Къде, по дяволите, се намираше? Къде бяха Джош, Люк, Пит, Робо? Стояха наблизо и се заливаха от смях? Дали копелетата наистина бяха отишли в клуб?

Сетне паниката стихна и алкохолът нахлу отново. Мислите му натежаха и се размътиха. Затвори очи и сънят едва не го засмука.

Отвори очи, сатенът, първоначално замъглен, дойде на фокус, когато една дълга вълна на гадене внезапно се надигна в него, хвърли го нагоре във въздуха и го стовари обратно на дъното на ковчега. Пак горе. Пак долу. Преглътна и отново затвори очи, замаян. Усещаше как ковчегът се люлее, поклаща се настрани, носи се в пространството. Нуждата да се изпикае бавно отстъпваше. Внезапно гаденето вече не беше толкова лошо. Тук беше уютно. Рееше се. Като в голямо легло!

Затвори очи и потъна като камък във водите на съня.