Питър Джеймс
Убийствено просто (3)

3

Рой Грейс седеше в мрака на своята стара алфа ромео сред върволица от неподвижно задръстване, дъждът барабанеше по покрива, а пръстите му тактуваха върху волана, докато разсеяно слушаше звучащия в колата диск на Дайдо. Чувстваше се напрегнат. Нетърпелив. Тъжен.

Чувстваше се адски скапан.

Утре му предстоеше да се яви в съда и знаеше, че има проблем.

Отпи от бутилката с минерална вода „Евиан“, сложи капачката и пъхна шишето обратно в жабката.

— Хайде, хайде! — нетърпеливо каза той, а пръстите му вече барабаняха по-силно. Закъсняваше с четирийсет минути за срещата си. Мразеше да закъснява, винаги имаше чувството, че е проява на грубост, сякаш заявяваш, моето време е по-важно от твоето, затова мога да те карам да ме чакаш…

Ако беше тръгнал от работа само минута по-рано, нямаше да закъснее: друг щеше да поеме обаждането и обирът в бижутерския магазин в Брайтън, извършен от двама непълнолетни, надрусани с бог знае какво, щеше да е проблем на някой колега, а не негов. Това беше един от професионалните рискове на полицейската работа — лошите не са така добри да спазват работното време.

Не трябваше да излиза тази вечер, знаеше той. Трябваше да си остане вкъщи и да се подготви за утре. Извади бутилката и отпи още малко вода. Устата му беше суха, залепнала. Оловни пеперуди сякаш пърхаха в корема му.

През последните няколко години разни приятели го бяха набутали в десетина срещи с непознати жени и всеки път преди среща той беше кълбо от нерви. Тази вечер нервите му бяха още по-зле и понеже не бе успял да се изкъпе и преоблече, се чувстваше неловко заради външния си вид. Всичките му подробни планове какво да облече бяха изхвърчали през прозореца благодарение на двамата непълнолетни никакъвци.

Единият бе стрелял с пушка с рязана цев срещу ченге, което не беше на смяна, но се бе озовало твърде близо до бижутерския магазин за щастие не прекалено близо, че да е фатално. Рой беше виждал повече пъти, отколкото му се искаше, последствията от дванайсети калибър, изстрелян срещу човек от няколко метра. Можеше да откъсне крак или ръка или да пробие дупка в гърдите с размер на футболна топка. Това ченге, детектив на име Бил Грийн, когото Грейс познаваше — бяха играли ръгби в един отбор няколко пъти, — беше прострелян от трийсет метра. От това разстояние сачмите щяха да повалят фазан или заек, но не и стокилограмов ръгбист, облечен в кожено яке. Бил Грийн донякъде бе извадил късмет — якето беше предпазило тялото му, но няколко сачми се бяха забили в лицето му, включително една беше попаднала в лявото му око.

Когато Грейс се добра до мястото, младежите вече бяха задържани, след като бяха блъснали и преобърнали джипа си. Беше твърдо решен да им лепне опит за убийство в добавка към въоръжения грабеж. Ненавиждаше факта, че все повече престъпници използваха оръжие в доброто старо Обединено кралство и принуждаваха все повече полицаи също да посягат към оръжията. По времето на баща му въоръжените полицаи бяха нещо нечувано. Сега в някои градове полицаите по правило държаха пушки в багажниците на колите си. По природа Грейс не беше склонен към отмъщение, но ако зависеше от него, всеки, който стреля срещу полицай — или невинен човек, — трябва да бъде обесен.

Задръстването не помръдваше. Погледна часовника на таблото, сетне сипещия се дъжд, отново часовника, след това ярките червени светлини на колата пред него — глупакът беше оставил фаровете си за мъгла включени и почти го заслепяваше. Погледна и ръчния си часовник с надеждата, че този на таблото показва грешно време. Но не показваше. Бяха минали цели десет минути, а не бяха помръднали нито на сантиметър. Нито пък имаше някакво движение в отсрещната посока.

Синя светлина проблесна на пресекулки във вътрешното огледало и в страничното. Почти веднага чу и сирена. Патрулна кола профуча край него. След това линейка. Още една патрулна кола премина с пълна газ, последвана от две пожарни.

По дяволите. Имаше пътен ремонт, когато мина оттук преди два дни, и беше предположил, че това е причината за забавянето. Но сега осъзна, че трябва да е станала катастрофа, а по пожарните съдеше, че е тежка.

Мина още една пожарна. Последвана от линейка, виеща с пълна сила. След нея се появи и авариен камион.

Погледна часовника отново: 9:15 часът. Трябваше да я вземе преди 45 минути от Тънбридж Уелс, което беше на още двайсет минути от това задръстване.

Тери Милър, наскоро разведен детектив инспектор от отдела на Грейс, го заливаше с хвалби за завоеванията си от два интернет сайта за запознанство и навиваше Грейс да се регистрира в тях. Рой беше устоял на атаките, но когато започна да открива в електронната си поща предизвикателни имейли от различни жени, за свой ужас откри, че Тери Милър го е регистрирал в сайта Ю-Дейт, без да му каже.

Все още нямаше никаква представа какво точно го бе подтикнало да отговори на едно от писмата. Самотата? Любопитството? Похотта? Не беше сигурен. През последните осем години се справяше с живота, като неотклонно живееше ден за ден. В някои дни се опитваше да забрави, а в други се чувстваше виновен, че не си спомня.

Санди.

Сега внезапно изпита вина, че отива на тази среща.

Тя изглеждаше великолепно — поне на снимката. Хареса му и името й. Клодин. Звучеше френско, някак екзотично. Снимката й беше доста секси. Коса с цвят на кехлибар, сериозно красиво лице, тясна блуза, разкриваща бюст с внушителни размери, седнала на края на легло с мини-пола, вдигната достатъчно, за да се види, че носи чорапи с дантелени жартиери и може би е без бикини.

Бяха провели само един разговор по телефона, в който тя практически го бе съблазнила. Букет цветя, купен от бензиностанция, лежеше на седалката до него. Червени рози — беше изтъркано, добре знаеше той, но това беше старомодният романтик в него. Хората бяха прави — трябваше да продължи все някак. Можеше да преброи срещите си през последните осем години и десет месеца на пръстите на едната си ръка. Просто не можеше да приеме, че някъде може да има още една мис Съвършена. Че някога може да има някоя, която да се мери със Санди.

Може би тази вечер това усещане щеше да се промени?

Клодин Ламон. Хубаво име, хубав глас.

Изключи тези проклети фарове!

Долови сладката миризма на цветята. Надяваше се, че той също мирише добре.

На светлината от таблото на алфата и от задните фарове на колата отпред Грейс погледна в огледалото, без да е сигурен какво очаква да види. Отсреща го гледаше тъга.

Трябва да продължиш нататък.

Отпи още вода. Мда.

Само след малко повече от два месеца щеше да навърши трийсет и девет.

Само след малко повече от два месеца се задаваше и друга годишнина. На 26 юли щяха да станат девет години, откакто Санди изчезна. Изпари се във въздуха точно на трийсетия му рожден ден. Без следа. Всичките й вещи все още бяха в къщата, с изключение на дамската й чанта.

След седем години можеш законно да обявиш някого за мъртъв. Майка му на леглото си в приюта, дни преди да умре от рак, сестра му, най-добрите му приятели, психоаналитикът му — всички му казваха, че трябва да го направи.

Невъзможно.

Джон Ленън е казал: „Животът е онова, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове.“ Това определено беше вярно.

Винаги бе смятал, че когато стане на трийсет и шест, двамата със Санди ще имат семейство. Мечтаеше си за три деца, в идеалния вариант две момчета и едно момиче, а почивните си дни щеше да прекарва, като се занимава с тях. Семейни ваканции. Ходене на плаж. Еднодневни пътувания до интересни места. Игри с топки. Поправяне на разни работи. Вечер да им помага с домашните. Да ги къпе. Всички тези приятни неща, които е преживял със собствените си родители.

Вместо това го опустошаваше вътрешен ураган, който рядко го напускаше дори когато спеше. Дали е жива или е мъртва? Беше прекарал осем години и десет месеца в опити да разбере и все още не беше по-близо до истината, отколкото когато започна.

Извън работата животът му беше празен. Не можеше — или не искаше — да започне друга връзка. Всяка среща, на която бе ходил, беше истински провал. Понякога му се струваше, че единственият му постоянен спътник в живота е златната му рибка Марлон. Спечели го на панаирно стрелбище преди девет години и той го отказа от всички последвали опити да му намери другарка. Марлон беше мрачен, необщителен тип. Сигурно затова се харесваме, помисли си Рой, защото сме от една порода.

Понякога съжаляваше, че е полицай и е толкова напрегната работата му, при която не може да „спре двигателя“ в пет часа, да отиде в кръчмата, после да се прибере вкъщи и да се излегне с вдигнати пред телевизора крака. Нормален живот. Но не можеше. Имаше някакъв ген на упоритостта или непоколебимостта — или пък цял куп гени — в него и преди това в баща му, които неотменно го караха да преследва факти, да търси истината. Именно тези гени го издигнаха нагоре в йерархията чак до сравнително ранното повишение до старши детектив. Но не му донесоха спокойствие на духа.

Лицето му отново го погледна от огледалото. Грейс направи гримаса при вида на отражението си — късо подстригана коса, съвсем малко повече от лек мъх, нос, смачкан и изкривен след счупване, докато работеше като уличен полицай, което му придаваше вид на пенсиониран професионален боксьор.

На първата им среща Санди му бе казала, че има очи като на Пол Нюман. Това много му хареса. Беше едно от милиона неща, които харесваше в нея. Фактът, че обичаше всичко в него, безусловно.

Рой Грейс знаеше, че физически съвсем не изглежда впечатляващо. Висок метър и седемдесет и седем, той беше само два сантиметра над изисквания минимален ръст, когато започна работа в полицията преди деветнайсет години. Но въпреки любовта си към пиенето, променливата откъм успехи битка с цигарите, благодарение на усилените тренировки в полицейската спортна зала той беше изградил мощна физика и се поддържаше във форма, като тичаше по трийсет километра седмично и все още от време на време играеше ръгби — винаги крило.

Девет и двайсет.

Дяволите да го вземат.

Определено не искаше да остава до късно тази нощ. Не можеше да си го позволи. Утре трябваше да се яви в съда и имаше нужда да се зареди с пълноценен нощен сън. Само мисълта за предстоящия кръстосан разпит натискаше всякакви неприятни бутони в главата му.

Внезапно отгоре го заля поток от светлина и той чу хлопащия звук на хеликоптер. След миг светлината премина напред и той видя машината да се спуска.

Набра номер от мобилния си телефон. Отговориха му почти веднага.

— Здравейте, обажда се старши детектив Грейс. Седя в задръстване на А26 южно от Кроубъроу, изглежда, някъде напред е станала катастрофа — може ли да ми дадете информация?

Свързаха го с операционната зала на централата. Мъжки глас каза:

— Здравейте, старши детектив, станала е голяма катастрофа. Докладваха за смъртни случаи и заклещени хора. Пътят ще бъде затворен известно време — по-добре да обърнете и да използвате друг маршрут.

Рой Грейс му благодари и прекъсна. След това извади своя „Блекбъри“^[1] от джоба на ризата, провери номера на Клодин и й изпрати съобщение. Тя му отговори почти веднага да не се притеснява, просто да отиде когато може.

Това още повече го настрои добре към нея.

И му помогна да забрави за утрешния ден.