Питър Джеймс
Убийствено просто (40)

40

Потеше се под юргана. Прекалено горещо, беше твърде горещо, някак си беше покрил главата му и той едва дишаше. Струйки вода се стичаха по лицето му, спускаха се по ръцете, краката, кръста му. Отметна юргана, седна и усети тъп удар по черепа, след което се отпусна отново.

Пляс.

О, Господи.

Навсякъде около него плискаше вода. И имаше чувството, че тя е и в него, сякаш кръвта във вените му и водата, в която се намираше, бяха взаимозаменяеми. Имаше някаква дума за това. Някаква дума, която се мъчеше да си спомни и му убягваше, изплъзваше се от мисълта му всеки път, когато я доближеше. Като сапун във вана, помисли си.

Сега беше студено. Непоносимо горещо преди миг, а сега студено. Толкова студено. О, толкова студено, че зъбите му тракаха. Главата го цепеше неимоверно.

— Само ще отида да проверя дали има парацетамол в шкафчето в банята — обяви той. На тишината, която му отговори, обеща: — Няма да се бавя. Само ще отскоча до аптеката.

Гладът беше изчезнал преди няколко часа, но сега се връщаше с отмъстителна сила. Стомахът му гореше, сякаш киселините се бяха насочили към вътрешностите му поради липса на друго, което да разграждат. Устата му беше пресъхнала. Пъхна ръка и загреба вода в шепата си, но въпреки жаждата му костваше голямо усилие да я пие.

Осмоза!

— ОСМОЗА! — в пристъп на въодушевление Майкъл изкрещя думата с колкото му глас държи, след което я повтори отново и отново. — Осмоза! Осмоза! Осмоза!

В този момент внезапно отново му стана горещо. Потеше се.

— Някой да изключи термостата! — изкрещя той в мрака. — За Бога, ще се сварим тук, долу; какво си мислите, че сме, омари ли?

Захили се на репликата си. В този момент точно над лицето му капакът на ковчега започна да се отваря. Бавно, постепенно, безшумно, докато пред погледа му се разкри нощното небе, гъмжащо от препускащи комети. От него самия струеше лъч светлина, в който мързеливо се носеха малки прашинки, и внезапно осъзна, че всички звезди на небесната твърд са прожектирани от светлината. Небето беше неговият екран! След това видя да се приближава едно лице, което мина през лъча, през прашинките. Ашли. Сякаш гледаше към нея от дъното на плувен басейн, а тя се носеше над него с лице надолу.

Появи се и друго лице — майка му. Сетне Карли, неговата малка сестра. После баща му, облечен в строг кафяв костюм, бежова риза и червена копринена вратовръзка, с които Майкъл си го спомняше най-добре. Не разбираше как баща му може да е в басейна, а дрехите му да са сухи.

— Умираш, синко — каза Том Харисън. — Скоро ще си с нас.

— Не мисля, че съм готов, татко.

Баща му се усмихна кисело.

— Там е работата, синко, кой е?

— Намерих думата, която търсех — каза му Майкъл. — Осмоза.

— Това е хубава дума, синко.

— Как си ти, татко?

— Тук, горе, има добри сделки, синко. Страхотни сделки. Далеч по-добре е. Тук, горе, не трябва да си скъсваш задника в опити да скриеш парите си на Кайманите. Каквото изкараш, остава за теб — харесва ли ти как звучи?

— Да, татко…

Само че вече не говореше с баща си, а със свещеника, преподобния Сомпинг, нисък, високомерен мъж, наближаващ шейсетте, с побеляла вълниста коса и брада, която само отчасти прикриваше червендалестите му бузи — червени не от здравословен живот сред природата, а от спуканите капиляри заради дългите години на тежко пиянство.

— Много ще закъснееш, Майкъл, ако не се измъкнеш оттук. Нали осъзнаваш, че ако не дойдеш в църквата до залез слънце, не мога да те оженя по закон?

— Аз не… аз…

Той се протегна да докосне свещеника, да хване ръката му, но се удари в твърдия, непробиваем тик.

Мрак.

Водата се разплиска от движението.

В следващия момент той забеляза нещо. Провери с ръце — водата вече не стигаше до бузите му, беше се снижила и стигаше до врата му.

— Нося я като вратовръзка — отбеляза той. — Можеш ли да носиш вода като вратовръзка?

Треперенето отново го завладя и сви ръцете му така, че лактите му се заудряха в ребрата, стъпалата му се блъскаха бясно в пода, дишането му ставаше все по-бързо, докато накрая започна да хипервентилира.

Ще умра, ще умра, тук, сам, на сватбения си ден. Те идват за мен, духовете, идват тук, долу, в тази кутия и…

Той сложи двете си треперещи ръце върху лицето. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе молил — беше доста преди да умре баща му. Смъртта на Том Харисън за него беше окончателното потвърждение, че няма Бог. Но сега думите на божията молитва се сипеха в главата му и той ги шептеше в шепи, сякаш не искаше да го чуят.

От вглъбената молитва го извади внезапно изпращяване. Последва шум от дрънчаща кънтри музика. И накрая глас.

— Добро утро, почитатели на спорта, това е радио „Бъфало“, което ви представя най-новото от спорта, новините и времето в тази дъждовна съботна утрин! Миналата вечер в плейофите…

Майкъл бясно затърси станцията. Събори я от гърдите си и тя падна във водата.

— О, мамка му, не, о, мамка му, мамка му!

Извади я и я изтръска, доколкото успя, а сетне намери копчето предава и го натисна:

— Дейви? Дейви, ти ли си?

Ново съскане и изпращяване.

— Хей, пич! Ти си пичът с приятелите от катастрофата във вторник, нали?

— Да.

— Хей, радвам се да те чуя отново!

— Дейви, наистина искам да направиш нещо за мен. След това можеш да станеш голяма новина по радиото.

— Зависи какви други новини има за деня — заяви младежът пренебрежително.

— Добре — Майкъл се пребори с желанието да му се сопне. — Искам или да се свържеш с някого по телефона и аз да говоря с него през станцията, или двамата с баща ти да дойдете и да ме спасите.

— Зависи дали си в район, който ние покриваме, схващаш ли к’во казвам?

— Да, Дейви. Много добре схващам какво казваш.