Питър Джеймс
Убийствено просто (5)

5

Майкъл натисна копчето предава:

— Дейви?

Тишина.

Отново натисна копчето.

— Дейви? Ехо? Дейви?

Сатенено бяла тишина. Пълна и абсолютна тишина, която идваше отгоре, надигаше се под него, притискаше го от всички страни. Опита се да раздвижи ръце, но колкото по-силно ги изтласкваше навън, толкова повече стените ги притискаха. Опита се да разпери крака, но те се сблъскаха със същите непревземаеми стени. Остави станцията на гърдите си и се опита да избута сатенения покрив на сантиметри от очите му. Беше все едно да буташ бетон.

След това се надигна, доколкото бе възможно, хвана червената гумена тръба и надникна през нея, но не видя нищо. Обви ръка около й, притегли я към устата си и се пробва да свирне в нея; но звукът, който излезе, беше жалък.

Отново се отпусна надолу. Главата му бучеше и имаше отчаяна нужда да се изпикае. Натисна копчето за трети път.

— Дейви! Дейви, трябва да се изпикая. Дейви!

Пак тишина.

От годините опит в мореплаването той беше добре запознат с двупосочните предаватели. Пробвай друга честота, помисли си. Намери селектора на честоти, но той не помръдваше. Натисна го по-силно, но пак не помръдна. Тогава видя каква е причината — беше залепен със свръхмощно лепило, за да не може да смени честотата. Не можеше да се свърже с канал 16, международната честота за спешни случаи.

— Ей! Стига, копелета такива, хайде, зле ми е!

С възможно най-оскъдните движения, доколкото позволяваше положението му, той успя да поднесе станцията към ухото си и се заслуша.

Нищо.

Сложи радиото на гърдите си и с големи мъки успя да провре дясната си ръка в джоба на коженото си яке и да извади противоударния и водоустойчив мобилен телефон, който Ашли му бе подарила за плаванията. Харесваше го, защото беше различен от обикновените телефони, които всички използват. Натисна едно копче и дисплеят му светна. Надеждите му възкръснаха, но бързо посърнаха отново. Нямаше сигнал.

— Мамка му.

Прелисти телефонния бележник, докато стигна до името на своя съдружник, Марк.

Марк мобил.

Въпреки че нямаше сигнал, натисна копчето за набиране.

Нищо не се случи.

Опита да се обади на Робо, Пит, Люк и Джош един след друг, а отчаянието му все повече нарастваше.

После пак натисна копчето на уоки-токито.

— Момчета! Чувате ли ме? Знам, че ме чувате, мамка му!

Нищо.

Часовникът на дисплея на ериксона показваше 11:13 часа.

Вдигна лявата си ръка с мъка и най-накрая успя да види ръчния си часовник: 11:14.

Опита се да си спомни кога за последен път го е поглеждал. Бяха минали поне два часа. Затвори очи. Няколко минути мисли усилено, опитвайки се да разбере какво точно се случва. На ярката, почти заслепяваща светлина от фенерчето видя бутилката, тикната близо до врата му и лъскавото списание. Дръпна списанието върху гърдите си и успя да маневрира така, че да го сложи върху лицето си, но едва не се задуши от огромните лъщящи гърди, които бяха толкова близо до очите му, че се виждаха размазано.

Копелета такива!

Взе уоки-токито и натисна копчето предава за пореден път.

— Много смешно! Сега ме пуснете, моля ви!

Нищо.

Кой, по дяволите, беше Дейви?

Гърлото му беше пресъхнало. Пиеше му се вода. Главата му се въртеше. Искаше да си е вкъщи, в леглото с Ашли. Щяха да се появят след няколко минути. Просто трябваше да почака. Утре щяха да му паднат.

Гаденето, връхлетяло го по-рано, се завръщаше. Затвори очи. Плуваше. Носеше се по водата. Отново потъна в сън.