Питър Джеймс
Убийствено просто (70)

70

Марк Уорън, плувнал в пот, ръчкаше с ключа в ключалката на входната врата на апартамента си, за момент уплашен, че е била разбита. Накрая отвори вратата боязливо, влезе вътре, заключи и сложи предпазната верига.

Без да обръща внимание на купчината поща, пъхната под прага, той остави куфарчето, свали вратовръзката и разкопча яката на ризата си, след което преметна сакото и връзката на дивана. Сипа си четири пръста „Балвени“, пусна няколко кубчета лед от хладилника направо в чашата и бързо изгълта част от съдържанието.

Отвори кожената си чанта за лаптопа, извади торбата „Джифи“, пристигнала по-рано същия ден, и я задържа далеч от себе си, като почти не смееше да я погледне. Сложи я на черната лакирана маса в далечния край на стаята и извади бележката, която вече бе видял по-рано в кабинета си, след което отпи още една голяма глътка уиски и седна.

Бележката беше кратка, напечатана на компютър на лист хартия с формат А4. Тя гласеше: „Накарай от полицията да проверят отпечатъка и ще разбереш, че е на твоя приятел и съдружник. На всеки 24 часа ще режа все по-голямо парче от него. Докато не направиш точно онова, което ти казвам.“

Нямаше подпис.

Марк отпи още от уискито и пресуши чашата. Напълни я отново — още четири пръста, но със същите кубчета лед — и отново прочете бележката. И още веднъж. Чу сирена някъде отвън и трепна. В следващия момент интеркомът иззвъня и той изпадна в паника. Приближи се до панела за наблюдение, като отчаяно се надяваше, че е Ашли. Телефонът й беше изключен, когато се опита да й се обади от офиса, и продължаваше да е изключен преди минути, когато пробва отново, докато се качваше в асансьора.

Но не беше Ашли; беше лицето на мъжа, който виждаше прекалено често, колкото и да не му се искаше — старши детектив Грейс.

Няколко секунди се чуди дали да се престори, че не е вкъщи, да го остави да си отиде и да се върне друг път. Но може би имаше новини.

Взе слушалката и каза на Грейс да се качи, след това натисна копчето за електронната ключалка на входната врата.

Само няколко секунди по-късно детективът почука на вратата му и той едва успя да грабне бележката и торбата и да ги напъха в един шкаф.

— Добър вечер, полицай — поздрави го Марк, когато отвори вратата и внезапно усети, че е леко замаян от питието и по гласа му си личи. Протегна ръката си максимално изпъната, за да се ръкува с Грейс от разстояние, без да усети полицаят мириса на алкохол.

— Може ли да вляза за няколко минути или сте зает?

— Никога не съм прекалено зает за вас, полицай — на ваше разположение съм седем денонощия в седмицата. Какви новини имате? Да ви сипя нещо за пиене?

— Чаша вода, ако обичате — отвърна му Рой.

Седнаха един срещу друг на дълбоките кожени дивани и Грейс го наблюдава известно време. Марк изглеждаше в много лошо състояние на духа; движенията му бяха леко некоординирани и от него се носеше силна миризма на алкохол. Внимателно наблюдавайки очите му, той го попита:

— Какво обядвахте днес?

Очите на Марк моментално се стрелнаха наляво, след това обратно в центъра.

— Ядох сандвич с пуйка и боровинки от магазина зад ъгъла. Защо?

— Важно е да се яде — отговори детективът. — Особено когато си подложен на стрес — той се усмихна окуражително на мъжа и отпи вода от високата елегантна чаша, която му бе поднесена. — Сблъсках се с една загадка, Марк, и се чудя дали вие бихте могли да ми помогнете да я разреша?

— Разбира се, ще се опитам.

— Две пътни камери са засекли в четвъртък късно вечерта БМВ Х5, регистрирано на ваше име, пътуващо от Брайтън в посока Луис — Грейс спря за момент и извади своя „Блекбъри“ от джоба си. — Да, в 12:29 и след това отново в 12:40 часа — реши за момента да не казва нищо за резултатите от анализа на почвата, които получи по-рано същия ден на работната среща с екипа. Като лъв, който се приближава и напада плячката си, той се наведе напред. — Може би сте направили нощна екскурзия до Ашдаун Форест?

Наблюдаваше внимателно очите на Марк. Вместо да се насочат наляво, в същата посока, както когато отговори на въпроса за сандвича, към страната на паметта, те се стрелнаха бясно надясно, след това наляво, после отново надясно и много категорично останаха вдясно. Режим на измисляне. Възнамеряваше да излъже на този въпрос.

— Може и да съм — отвърна той.

— Може и да сте? Шофирането посред нощ в гора не е ли малко необичайно? Бихте ли си припомнили по-ясно?

— Не е необичайно за мен — отвърна Марк, след което взе питието си и поведението му изведнъж се промени. Сега беше ред на Грейс да се почувства неловко, недоумявайки какво става. Уорън се облегна, разклати уискито в чашата си и кубчетата издрънчаха. — Работата е там, че това е мястото, където ще бъде новият ни голям обект. Преди два месеца получихме одобрение на проекта ни за двайсет нови къщи на петакров парцел сред гората и сега работим над детайлите, защото се сблъскваме с доста враждебно отношение от страна на природозащитните организации. Непрекъснато ходя до гората, денем и нощем — трябва да проверявам екологичните фактори и голяма част от това е въздействието върху дивата природа през нощта. Изработвам цялостен доклад, за да подкрепя предложението ни.

Грейс помръкна, почувства се така, сякаш много бързо и хитро са издърпали килимчето под краката му. Току-що беше пропилял повече от хиляда лири от бюджета си за почвен анализ и се чувстваше като идиот. Защо не беше разбрал за това? Защо Глен или някой друг от екипа не го знаеше?

Мислите му препускаха бясно и той се опита да ги забави и овладее. Марк Уорън продължаваше да изглежда като развалина и той просто нямаше впечатлението, че е от притеснение за съдружника му. Агресията, която бе показал на сватбата, говореше за нещо съвсем друго, но не знаеше какво.

В следващия момент за приблизително трети път през последните десет минути видя, че очите на Марк се стрелват към точка в далечния край на стаята, сякаш някой стои там. Грейс нарочно изпусна калъфа на своя „Блекбъри“ на пода и като се наведе напред да го вземе, погледна в посоката, в която непрекъснато гледаше домакинът му. Но не видя нищо интересно. Просто луксозна, модерна уредба, някакво интересно произведение на съвременното изкуство и няколко шкафа.

— Четох за младия мъж, който беше в моргата. Видях статия в днешния вестник. Много тъжно — поде Марк.

— Може би дори е бил на ваша земя — предположи Грейс, изпитвайки го.

— Не знам къде точно се е случило.

Детективът отново се втренчи в очите му и спомняйки си думите на листа от бележник в стаята на Дейви, попита:

— Поемаш по А26 след Кроубъро и свиваш веднага след бяла къща, после минаваш през двойна ограда. Там ли е вашият имот?

Не се налагаше Марк да отговаря. Грейс разбра всичко, което му бе необходимо, от бързото въртене на очите му, сбръчкването на челото, прегърбването и промяната в цвета на лицето му.

— Би могло… възможно е… да.

Сега на полицая вече започваше да му се изяснява.

— Ако момчетата от компанията ви са искали да погребат приятеля ви жив в ковчег, би било разумно да го направят на земя, която е ваша собственост, нали? Някъде, където ви е познато?

— Аз… аз предполагам…

— Все още ли твърдите, че нямате никаква представа за какъвто и да било план да се погребе Майкъл Харисън в ковчег?

Очите му обходиха цялото помещение за миг.

— Абсолютно. Съвсем нищо не знам.

— Добре, благодаря ви — Грейс погледна своя „Блекбъри“ за момент. — Освен това разполагам с един номер и се чудя дали можете да ми помогнете с него, Марк?

— Ще се опитам.

Грейс прочете числата, написани на същата диаграма.

— 0771 52136 — повтори Марк. Очите му моментално се стрелнаха наляво. Режимът на паметта. — Звучи като номера на мобилния телефон на Ашли, но без две цифри. Защо питате?

Грейс допи водата си и се изправи.

— Открихме го в дома на Дейви Уилър, убитото момче. Заедно с указанията, които току-що ви дадох.

— Какво?

Грейс се приближи до прозореца, отвори вратата на балкона и стъпи на платформата от тик. Подпря се на предпазната метална решетка и погледна четири етажа по-надолу, към кипящата от движение улица под него. Не беше много, но беше достатъчно за него; винаги е страдал от световъртеж и не можеше да понася височини.

— Как са попаднали у това момче телефонът на Ашли и указанията как да стигне до земята ни? — попита Марк.

— Аз също много бих искал да знам.

Очите на Уорън отново се стрелнаха към края на стаята. Грейс се зачуди дали не го притесняваше шкафът? Нещо в него? Какво?

Той имаше толкова лошо усещане за този мъж и за Ашли Харпър, че му се прииска да вземе заповеди за обиск и да разглоби до основи домовете и офисите им. Но това не беше проста работа. Трябваше доста да убеждаваш магистратите, за да се навият да подпишат заповеди, а за да ги убедиш, трябва да събереш доказателства. Гривната, която му бе дала тя, не беше достатъчна. В момента единственото, което имаше срещу Марк Уорън и Ашли Харпър, беше просто усещане. Никакви доказателства.

— Марк, лесно ли е да се намери имотът ви? Указанията — бялата къща, оградата?

— Трябва да знаеш отбивката — няма друг знак освен два кола — не искахме да привличаме вниманието към него.

— Струва ми се, че това е мястото, където трябва да потърсим съдружника ви, при това доста бързо, нали?

— Абсолютно.

— Ще се свържа с полицията в Кроубъро, които вече правят пълно претърсване на района, но ми се струва важно и вие да присъствате — поне да им покажете правилното място. Ако уредя да ви вземат в следващия половин час, ще дойдете ли?

— Добре. Благодаря ви. А… колко време мислите, че ще отнеме?

Грейс се намръщи.

— Ами, единственото, което искам от вас, е да ни покажете входа — отбивката — и да ни отведете до мястото, където започва имотът ви. Може би общо около час. Освен ако вие самият не искате да се включите в претърсването?

— Да… имам предвид… ще направя каквото мога.