Питър Джеймс
Убийствено просто (42)

42

Грейс започна уикенда както обичаше — със сутрешен съботен крос от девет километра по крайбрежието на Брайтън и Хоув. Днес отново валеше силно, но това нямаше значение; носеше бейзболна шапка с ниско нахлупена козирка, която да предпазва лицето, и бе облечен с лек анцуг и чисто нови маратонки „Найк“. Движеше се с добро, бързо темпо и скоро забрави за дъжда, забрави всичките си грижи, просто дишаше дълбоко, минаваше крачка след крачка, а в главата му кой знае защо звучеше песента на Стиви Уондър „Signed, Sealed, Delivered“^[1].

Тананикайки си, мина покрай старец в дъждобран с пудел на каишка, а след това покрай двама велосипедисти, облечени в дрехи от ликра, които караха планински бегачи. Беше отлив. Долу в тинята двама рибари изравяха червеи за стръв.

Усетил лек вкус на сол по устните, Грейс мина покрай оградата на крайбрежния булевард, покрай скелета на Западния кей, след това надолу по рампата стигна до самия плаж, където местните рибари оставяха лодките си, вързани достатъчно далеч, за да не бъдат отнесени от най-високите вълни. Прочете някои от имената им — „Дейзи Лий“, „Брайтънска красавица“, „Сами“ — и вдъхна миризмата на боя, насмолено въже и разлагаща се риба. Претича покрай все още затворените кафенета, увеселителни пасажи и художествени галерии на Арчис, покрай клуба по уиндсърф, езеро за лодки зад ниска циментова ограда и детски басейн, сетне подмина гредите на Дворцовия кей, където преди седемнайсет години двамата със Санди се бяха целунали за първи път, и продължи напред, вече леко изморен, но твърдо решен да стигне до Черната скала, преди да обърне към къщи.

В този момент мобилният му телефон изпиука със звука за съобщение.

Спря, извади го от закопчания си с цип джоб и погледна екрана.

Не можеш да дразниш едно момиче така, голямо момче.

Клодин XX

Господи! Остави ме на мира. Цяла вечер ме напада, задето съм ченге, а сега ми досаждаш. Единственият му опит със среща през интернет не се развиваше много добре. Дали всички са като Клодин? Агресивни, самотни жени, на които им хлопа дъската? Сигурно не, трябва да има и някакви нормални жени. Нали?

Прибра телефона и продължи да тича. Знаеше, че трябва да й отговори, но се чудеше дали не е по-добре да продължи да я избягва. Какво да й каже? Разкарай се и престани да ме тормозиш? Беше ми приятно да се запознаем, но осъзнах, че съм гей?

Най-накрая реши да й прати съобщение, когато се прибере. Щеше да действа с тактиката на страхливеца: Съжалявам, реших, че не съм готов за връзка.

Съзнанието му се успокои и мислите му се върнаха към работата, към планините от хартия, които като че ли непрекъснато се увеличаваха. Нигерийският трафик на млади жени; процесът на Суреш Хюсеин; студеният случай на малкия Томас Лайтъл; а сега и изчезването на Майкъл Харисън.

Това наистина го тормозеше. А една конкретна мисъл го бе събудила през нощта и оттогава не го напускаше. Той достигна пътеката под скалата, претича под белите варовикови тераси, извисяващи се високо над крайбрежието с неговите редици от потони и гора от мачти, хотели, магазини и ресторанти, и продължи още три километра.

След това зави, усетил паренето в дробовете си, и хукна обратно с високо вдигнати крака от прекаленото напрягане. Накрая стигна до място, което беше близо до сградата „Ван Ален“. Изтича нагоре по рампата на крайбрежния булевард, изчака пролука в натовареното движение по „Марин Парейд“ и пресече. Пое по тясната улица отстрани на сградата и спря пред входа на подземния паркинг.

Късметът беше на негова страна. След няколко минути вратите се отвориха и излезе тъмносиньо порше бокстър. Зад волана му седеше блондинка с хищнически вид и тъмни очила — въпреки мрачния дъждовен ден. Той се вмъкна, преди вратите да се затворят. Почувства се добре, когато се махна от дъжда.

Вдъхна сухия въздух с миризма на моторно масло и се затича надолу по твърдия цимент покрай ферарито, което помнеше отпреди, и няколко други коли, които също му бяха познати, докато стигна до лъскавия, безупречно чист джип БМВ Х5.

Вгледа се в номера. W 796 LDY. След това огледа мястото. Беше пусто. Приближи се, коленичи до предната гума, а после легна по гръб и се пъхна под перваза, за да надникне в дъгата на колелото. Беше покрита с кал.

Извади носната кърпа от джоба си, разтвори я в лявата си длан, а с дясната ръка застърга засъхналата кал, докато няколко парчета от нея не паднаха в кърпата.

Затвори я внимателно, върза я на възел и я сложи обратно в джоба. След това се затича обратно нагоре, отиде до входа на гаража и размаха ръце пред инфрачервения лъч. След секунди вратите се отвориха със силно дрънчене и бръмчене.

Когато излезе, огледа улицата в двете посоки и се затича обратно към дома си.