Лей Грийнууд
Лили (8)

Глава осма

Лили скочи от трамвая на „Калифорния Стрийт“ и тръгна по павирания тротоар. Вече си беше изкълчвала глезена и сега внимаваше това да не се повтори.

Тя не можеше да се умори да гледа картината, която се откриваше към залива, към планините в далечината, към града, който се простираше надолу по хълма и стигаше чак до брега на океана. Въпреки това достатъчно беше само леко да обърне глава, за да види Барбари Коуст, грозната част на Сан Франциско.

Лили се приближи доста до младата жена, преди да я забележи. Тя спореше с някакъв мъж. Жената изглеждаше уплашена. Мъжът не й правеше нищо, но беше очевидно, че иска от нея да направи нещо, което тя не желаеше. Жената клатеше глава и се опитваше да се отдалечи от него. Той постоянно протягаше ръце към нея, опитваше се да я погали по бузата и да докосне ръката й. Допирът му я караше да се свива и да отскача назад от отвращение и страх.

Лили не знаеше откъде събра смелост да се намеси. Всъщност тя дори не се замисли за това, а просто го направи.

— Ето те и теб, Сюзън — каза тя на вцепененото от изненада момиче. — Мама се чудеше къде си. Време е за вечеря. Татко и момчетата скоро ще се върнат от доковете.

Мъжът се втренчи в Лили, забравил за другото момиче. Онова, което видя в очите му, уплаши Лили.

— Защо не забравиш за семейството си и не дойдеш с мен? — каза той. — Те сигурно не са много забавни щом те карат да се обличаш в черно.

Лили хвана момичето за ръка и започна да се отдалечава от мъжа колкото бързо можеше. Момичето изглеждаше уплашено и объркано, но я последва безмълвно.

Мъжът също тръгна след тях.

— Ще ви взема и двете — предложи той и изтича пред тях. — Имам един приятел, който ще плати много за птичка като теб.

— Аз не съм птичка — отвърна му Лили. — Както виждаш, нямам пера. Нито пък писукам, летя или търся червеи в пръстта. — Тя не забави крачката си нито за миг.

Когато мъжът не показа, че има намерение да ги остави на мира, тя се огледа за убежище.

— О, хайде, нека да се позабавляваме. Момиче като теб може да получи почти всичко, което пожелае.

— Имам всичко, което ми е необходимо. Поне ще го имам, когато престанеш да ни досаждаш.

По лицето на мъжа се изписа грозна гримаса. Лили не мислеше, че той ще посмее да ги нападне посред бял ден на „Киърни Стрийт“, но не беше съвсем сигурна в това. За сетен път й се прииска Зак да нямаше навика да спи по цял ден. Беше готова на всичко само да можеше да види високата му фигура да се задава по улицата.

Но не можеше да се надява на появата на Зак. По това време той едва ставаше от леглото си. Трябваше сама да успее да заведе момичето в безопасност при госпожа Торагуд. Когато стигнеха там, Лили беше уверена, че свещеникът щеше да успее да се справи със ситуацията.

Мъжът им препречи пътя.

— Остави ме да мина.

Лили се опита да го заобиколи, но той отново застана пред нея. В Салем никога не й се беше налагало да решава такъв проблем и тя не знаеше какво друго можеше да направи, освен да избяга. Мъжът обаче беше застанал пред нея и не я пускаше да мине.

— Ако не се отместиш, ще закъснеем — каза тя. — Ако не се върнем у дома навреме, татко и момчетата ще тръгнат да ни търсят. Те винаги се ядосват много, когато се налага да ни чакат за вечеря.

Тази заплаха накара мъжа да се замисли и Лили успя да мине покрай него, но не след дълго той отново й препречи пътя.

— Обзалагам се, че нямаш баща. Освен това съм готов да се обзаложа, че не сте сестри. Вие двете просто се надявате да хванете някоя по-едра риба. Е, не и тази вечер, момичета, тази вечер вие двете ще трябва да се задоволите с мен.

Лили може и да беше момиче от планините, но знаеше, че мъжете в Сан Франциско искаха същите неща от жените, които искаха и мъжете навсякъде другаде. Тя забеляза магазина за месо, в който Зак се беше опитал да й намери работа. Лили не помнеше името на собственика, но се сещаше, че той беше едър мъж и имаше прекрасна колекция от много остри ножове. Тя хвана здраво ръката на момичето и се стрелна в магазина.

Мъжът ги последва.

Собственикът обслужваше някакъв клиент, но Лили сметна, че не може да чака.

— Върнах се. Намерих Сюзън да се разхожда по улицата, сякаш си няма никакви грижи.

Собственикът замръзна на мястото си вдигнал ножа, с който режеше месото. Той се втренчи с отворена уста в Лили. Тя не го изчака да се опомни. Дръпна момичето след себе си, мина зад тезгяха и изчезна през вратата, която водеше към задната част на магазина.

Лили имаше чувството, че е влязла в някаква голяма кланица. Частично разчленени трупове на пилета, зайци, пуйки, патици и гъски лежаха върху маси, в щайги, или просто висяха от куки или гвоздеи, забити в гредите на тавана. По-големите животни висяха в нещо, което й напомняше за студен шкаф за дрехи. Метри суджуци висяха от тавана.

Една жена, която работеше там, вдигна очи и погледна изненадано двете момичета.

— Извинявам се, че нахълтахме така — каза бързо Лили, — но ни преследва един мъж, който настоява да отидем с него за нещо, което бих предпочела да не споменавам.

— Няма нищо — каза съчувствено жената. — Къде е той сега?

— Отпред.

— Не се тревожете. Съпругът ми ще се погрижи за него. Можете да почакате тук, докато си тръгне.

Лили обаче нямаше намерение да чака. Тя беше свикнала да помага на майка си да приготвя прясно месо, но това тук беше прекалено много за нея. Всичко тук беше толкова сурово и кърваво и тя беше уверена, че ще й стане лошо, ако остане твърде дълго на това място. Момичето се чувстваше по същия начин.

— Можем ли да използваме задния ви вход? — попита тя жената.

— Разбира се. Ако тръгнете по уличката, ще излезете на „Грант Стрийт“.

— Благодаря — каза Лили.

— Накъде беше тръгнала? — попита тя момичето, когато се увери, че никой не ги преследва.

— Търсех си работа, когато този мъж тръгна след мен.

— Откога си в града?

— От три дни. Ходих на много места, но никой не иска да ми даде работа.

— Какво можеш да вършиш?

— Всичко.

Лили знаеше какво означаваше това — нищо. Момичето говореше също като самата нея.

— Ще те заведа при преподобния Торагуд. Той ще ти помогне.

Тя смяташе да минат по „Грант Стрийт“ до „Вашингтон Стрийт“ и оттам до църквата на площад „Портсмут“. Всичко вървеше според плана й, докато двете не стигнаха до „Вашингтон Стрийт“ и не завиха на изток.

— Ето я! — чу Лили да вика някой. Тя се обърна и видя един мъж, когото не беше виждала никога през живота си, да се запътва към тях. Мъжът, от когото се надяваше, че се бях изплъзнали, се появи от една уличка на една пресечка от тях.

— Следвай ме — каза Лили на момичето. — Побързай.

— Къде отиваме? — попита момичето.

— В кръчмата на братовчед ми.

— Но аз не искам да ходя в кръчма — възрази момичето и се дръпна.

— Да не би да предпочиташ да те настигнат онези?

Сега мъжете вече бяха трима. Лили осъзна, че двете са в голяма опасност.

— Не.

— Тогава ме следвай. — Тя зави по „Джексън Стрийт“ и излезе на „Пасифик“ на около две пресечки от заведението на Зак.

— Побързай — подкани Лили момичето. — Те скоро ще разберат какво сме направили.

— Не искам да ходя в кръчма — повтори спътничката й. — Това е място, което винаги съм се старала да отбягвам.

— Тази е различна — увери я Лили, докато поглеждаше през рамо. — Зак ще се погрижи за теб. Той не обича, когато мъже се опитват да се възползват от жени.

— Какво му има?

— Не мисля, че той самият не би се възползвал от някоя жена, но поне не позволява на другите да го правят.

— Но той няма ли да…

— При него е най-безопасното място в целия град. Зак е южняшки джентълмен. На него му е вродено да…

В този момент мъжете завиха зад ъгъла, забелязаха жените и се затичаха към тях. Лили хвана ръката на момичето.

— Тичай, сякаш животът ти зависи от това.

Двете се втурнаха по улицата покрай изненадани мъже, каруци и коне. Мъжете обаче бързо скъсяваха разстоянието.

— Ще ни настигнат — проплака жално момичето.

— Остава само половин пресечка — ободри я Лили. Но момичето започна да изостава и Лили я сграбчи за ръката и я повлече след себе си. Те се намираха на няколко метра от пресечката до „Малкото райско кътче“, когато момичето се хвани за стомаха и каза, че не може повече.

— Какво предпочиташ — да умреш, докато изминаваш тези последни няколко метра, или да бъдеш настигната от онези мъже?

Това накара момичето да я последва отново. Те се втурнаха по уличката и изчезнаха през задната врата точно в мига, в който мъжете стигнаха началото на уличката.

Лили заключи вратата зад себе си и влезе в залата, където се строполи на първата маса.

В заведението кипеше усилена работа. Млади момичета, облечени в яркоцветни рокли, които откриваха голяма част от краката и гърдите им, забързано приготвяха масите. Други жени, облечени в по-дълги рокли, но с по-дълбоки деколтета, подготвяха масите за хазарт. Неколцината бармани бършеха чаши и правеха последни проверки на запасите си.

— Дойдохме тъкмо навреме — каза Лили. — Ще отворят след десет минути. — Тя повлече все още протестиращото момиче през залата, докато намери Доди, която говореше с един касиер за сумата, която щеше да им бъде необходима тази вечер.

— Мислех, че Зак ти каза повече да не идваш тук — каза Доди, която очевидно не се радваше да види Лили в заведението.

— Нямах такова намерение, но нямаше къде другаде да отида — каза Лили. — Видях как един мъж досажда на… о, боже, аз дори забравих да те питам как се казваш.

— Джули — отговори момичето. — Джули Петерсън.

— Ти си я довела тук, а дори не й знаеш името? — попита удивена Доди.

— Не знаех къде другаде да я заведа. Преследват ни едни мъже.

— Трима — добави момичето.

— Ти ми каза, че Зак не обича мъжете, които се държат зле е жените.

— И какво да правя с нея? — попита Доди. — Отваряме след по-малко от пет минути.

— Нали сте се погрижили за Джози. Помислих си, че можете да се погрижите и за Джули.

Доди врътна очи.

— Това не е приют за бездомни момичета.

— Тя не е бездомно момиче — възрази Лили, — нито пък иска да бъде.

— Не мога да се разправям с това точно сега — каза Доди. — Седнете в някой ъгъл, скрийте се в някой шкаф или под някоя маса. Имам твърде много работа.

Нетърпението на Доди накара Джули да се свие. Тя изглеждаше готова да се втурне към вратата, но Лили нямаше намерение да й позволява да избяга, нито пък да оставя Доди да ги пренебрегва. Тъкмо щеше да каже това на Доди, когато Зак се появи на площадката на стълбището.

— Зак! — Лили въздъхна с облекчение. — Той ще се погрижи за всичко — обърна се тя към Джули. — Ще видиш.

Доди се обърна към стълбището и в очите й заблестя весела искрица.

— Зак, скъпи, довлечи си задника тук — каза тя с възможно най-сладкия си глас. — Малката ти братовчедка току-що ти доведе една прекрасна изгубена овчица.

В този момент откъм входната врата се чу силно чукане.

— И ако не греша — каза Доди, — на вратата чука големият лош вълк.

Зак хвърли един поглед на Лили и забеляза, че тя отново е в беда. Не му беше трудно да го разбере. Тъй като с нея имаше момиче, което изглеждаше уплашено до смърт, той нямаше причина да мисли, че този път нещо беше по-различно отпреди. Зак изпита силното изкушение да се обърне и да остави Доди да се оправя сама, но във вида на Лили имаше нещо, което го накара да слезе по стълбите малко по-бързо.

Някакъв глас в подсъзнанието му го предупреди, че потъва все по-бързо и по-бързо в някаква бездънна пропаст, но Зак през целия си живот не бе обръщал никакво внимание на подобни предупреждения. Пък и днес Лили изглеждаше особено красива. Той усети, че се усмихва глуповато, докато изминаваше последните няколко стъпала и тръгваше към нея.

Зак реши, че трябва да направи нещо по отношение на реакциите си на нейното присъствие. Усмивката не беше проблем, но странното усещане в гърдите му беше. Имаше чувството, че някъде под сърцето си има въздушен мехур. А може би беше под левия му бял дроб. Не смяташе, че може да е в стомаха му. По дяволите, не беше сигурен къде точно, тъй като никога не бе имал добри познания по анатомия.

Лили винаги искаше от него да направи нещо, което той не желаеше. Тя обаче се извиняваше толкова очарователно, когато го молеше за това, че на него му беше абсолютно невъзможно да й откаже.

Зак не обърна внимание на тропането по входната врата.

— Тази вечер изглеждаш много добре — каза му Лили. — Да не би да се опитваш да заслепиш клиентите си, за да загубят по-лесно парите си?

Зак не беше подготвен за такъв неочакван комплимент. Той беше облечен в бяла риза, бяла вратовръзка, бяла жилетка и черно официално сако. Той се обличаше така веднъж или два пъти седмично. Това правеше заведението му да изглежда малко по-изискано. Клиентите му оценяваха това, но той не бе очаквал Лили да му изкаже одобрението си.

Това не би трябвало да го вълнува толкова много. Всеки екстравагантен израз, познат на жените, вече бе използван, за да бъде описан външният му вид. „Много добре“ не би трябвало да предизвика нещо повече от леко раздвижване на повърхността на езерото на самоуважението му, но вместо това предизвика огромна вълна. Зак реши, че сигурно се е разболял. Такова състояние не му беше присъщо.

— Едва ли си дошла тук, за да обсъждаме външния ми вид — отвърна той, когато се опомни. — Какво е този път? Доди, иди да видиш какво искат онези, които чукат по вратата.

Лили хвърли тревожен поглед към вратата.

— Това е Джули Петерсън — каза тя и посочи към момичето, което се беше втренчило в Зак, сякаш никога през живота си не беше виждало мъж. — Тя има нужда от работа и подслон.

— И защо си я довела тук?

— Щях да я заведа при господин Торагуд, но те ни се изпречиха.

— Кой ви се е изпречил?

— Те — каза Лили и посочи към тримата мъже, които Доди бе пуснала да влязат в заведението и които сега приближаваха към тях.

Служителите продължаваха да си вършат работата, без да вдигнат поглед.

— Това е моето птиченце — изръмжа единият от мъжете на Зак. — Предай ми го.

Няколко от момичетата спряха работата си, за да видят какво ще се случи.

Зак мразеше мъже като този. Те го караха почти да се срамува, че и той е мъж. Мъжът посегна да сграбчи Лили, но тя се стрелна зад Зак и дръпна Джули след себе си.

Страхотно. Цял живот беше мечтал да се прави на човешки щит.

— Аз не държа птички тук — каза Зак. — Те не подлежат на обучение.

— Не ми се прави на умник — изръмжа мъжът. — Познавам мъжете като теб.

— Съмнявам се дали знаеш каквото и да било за мъже като мен. Или пък за почтените жени, щом като си мислиш, че можеш просто така да си ги вземеш от улицата.

Още няколко души от персонала спряха работата си и заслушаха в разговора. Неколцина дори се приближиха, за да виждат по-добре. Това не се харесваше на Зак. Той имаше чувството, че се намира на манежа на някакъв цирк.

— Стига си дрънкал — каза мъжът. — Отмести се от пътя ми.

— Съветвам ви да си тръгнете, преди да съм ви изхвърлил!

— И да си изцапаш хубавите дрешки! — Мъжът се изсмя презрително. — Ти не можеш да изхвърлиш дори една котка. Предай ми птиченцата или ще си ги взема сам.

Зак въздъхна. Тази страна от живота на собственика на кръчма беше по-лоша от това да се оправя с измамници на карти.

— Няма да ги предам нито на теб, нито на някой друг, така че предполагам, ще трябва да се опиташ да си ги вземеш сам. Сам ли ще се оправиш, или винаги имаш нужда от помощ, за да се справиш с една жена?

Мъжът се изчерви.

— Ще те накарам да изядеш тези думи.

— Не съм гладен — отвърна Зак с най-любезния си глас. Сега те вече бяха заобиколени от плътен кръг зяпачи, които гледаха в нетърпеливо очакване. Един от биячите си проправи път напред.

— Да ги изхвърлим ли, шефе? — попита той Зак.

Изражението на спътниците на мъжа показваше, че биха предпочели да си тръгнат сами.

— Защо не си поговорите с приятелчетата му, докато аз не свърша една малка работа.

— Ти да се оправиш сам с мен? — Мъжът изглеждаше обиден.

— Доди, донеси ми чаша кафе. Това няма да продължи много.

Мъжът беше толкова ядосан, че се хвърли сляпо напред. Зак отстъпи с лекота встрани.

— Защо не си стоиш на мястото и не се биеш, проклет сводник? — извика мъжът.

— За да не си изцапам хубавите дрешки — отговори саркастично Зак.

— Ще ти разкъсам не само дрешките — закани се противникът му и отново се хвърли срещу него.

Зак се отмести за втори път, но успя да стовари юмрук върху слепоочието на мъжа, който се олюля от удара. Мъжът се обърна отново и се хвърли напред. Зак стрелна юмрук и нанесе само един удар в гърлото на противника си, но той се срина на пода и започна да се опитва да си поеме дъх.

Всичко свърши толкова бързо, че никой не можеше да повярва на очите си.

— А сега, преди да съм се ядосал наистина — обърна се Зак към останалите двама мъже, — си вземете приятелчето и се разкарайте оттук. Ако чуя, че той отново се е опитал да насили някоя жена, няма да се държа толкова добре с него. Вие се връщайте на работа — нареди той на служителите си. — Време е да отваряме.

Биячите вдигнаха поваления мъж и го изхвърлиха през вратата. Приятелите му го последваха безмълвно.

— Ето ти кафето — каза Доди и подаде една чаша на Зак.

— Забрави за кафето — каза той и направи гримаса. — Май съм си счупил ръката. Главата на този тъпанар беше твърда като желязо.

Лили стоеше неподвижно като статуя, очевидно удивена от бързата, брутална развръзка.

— Дай да я видя — каза тя, сякаш излизаше от транс. Взе ръката на Зак и внимателно разтвори пръстите му. Размърда всеки един поотделно, за да се увери, че няма счупвания. — Мисля, че само си ги навехнал. Това трябваше да се очаква. Ти го удари доста силно.

— Не мислех, че той ще си тръгне след няколко любезни думи — отвърна Зак.

Изпитваше тревожното чувство, че Лили го смяташе за отговорен за боя, колкото и кратък да се беше оказал той.

— Не. Ти нямаше друг избор.

По дяволите! Тя наистина му беше сърдита. Ако не беше искала сбиване, за какво тогава беше довела момичето тук? Тези мъже може би щяха да отстъпят пред един свещеник, но не и пред един комарджия. Нямаше начин Лили да не знае това.

Не, вероятно наистина не го знаеше. В Салем, Вирджиния, нямаше такива хора. Там ядяха свински шкембета, готвеха опосуми и омъжваха дъщерите си за мъже с имена като Йезекия. Какво можеше да се очаква от жена, която едва ли бе виждала през живота си нещо по-жестоко от бой с възглавници?

— Какво искаш да направя за приятелката ти? — попита я Зак. Нямаше смисъл да се чуди какво мислеше Лили за него. Това само затвърждаваше убеждението му, че тя беше напълно неподготвена за живота в Сан Франциско.

— Позволи й да остане тук. Дай й работа.

— И защо да го правя?

— Няма нужда да се правиш на толкова коравосърдечен — каза с малко по-мек тон Лили. — Доди ми каза как помагаш на изпаднали в беда млади жени.

— Доди говори твърде много.

— Тогава трябва да ставаш достатъчно рано, за да ме държиш под око — отговори му Доди и повдигна вежди.

Зак й хвърли един зъл поглед, след което се обърна към Джули.

— Какво можеш да вършиш? — попита той малко по-остро отколкото беше възнамерявал.

Момичето сякаш си беше глътнало езика и не можа да отговори.

— Не се плаши от него — ободри я Лили. — Той си ръмжи така за пред хората.

Доди за малко щеше да се задави от смях.

— Ръмжа, когато сметна, че някой иска да се възползва от мен — каза Зак. — Вие с Доди си намерете някаква работа — каза той на Лили. — Направете кафе, оправете леглата, направете индианско уиски. Само ме оставете да си поговоря насаме госпожица Петерсън.

— Ела — каза Доди на Лили. — Той наистина работи по-добре, когато е сам. Това е типично за хора като него.

Лили погледна първо Доди, след това Зак, но се остави Доди да я повлече след себе си.

— Ела тук и седни — обърна се Зак към Джули. Той я заведе до една маса, която беше достатъчно отдалечена, за да им даде малко спокойствие, но достатъчно близо, за да може момичето да вижда всички, които влизаха и излизаха. Той не искаше тя да се чувства застрашена. — Искам да ми разкажеш какво точно се е случило от момента, в който си напуснала дома си, до мига, в който прекрачи прага ми. Не пропускай нищо. Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Добре, започвай.

Разказът й не беше нищо ново за него. Зак бе чувал десетки такива истории. Починали родители, чичо, който искал нещо повече от засвидетелстване на роднинска обич. Също такъв млад обожател. Тя решила да се махне от малкото си родно градче, докато външният й вид все още й позволявал да си намери нещо по-добро.

Зак се запита колко ли момичета като нея бяха опитвали и се бяха провалили, за да изчезнат завинаги от погледите на хората? Не искаше да знае отговора на този въпрос. И без това сега имаше повече момичета, отколкото му бяха необходими. От друга страна, напускането на Джози беше оставило едно свободно място.

— Добре, вече не трябва да мислиш за това. Всичко свърши. Сега трябва да видим каква работа да ти намерим.

Зак виждаше неувереността в очите й. Тя не беше сигурна, че иска да работи в кръчма. Той предположи, че тя е също толкова невинна, колкото и Лили. Ако я накараше да облече рокля с деколте, което не стигаше до брадичката й, тя вероятно щеше да припадне. Е, все щеше да измисли нещо.

Лили го беше погледнала, сякаш той беше отговорът на молитвите на някоя девица. Макар да знаеше, че в крайна сметка ще съжалява за това, Зак не бе успял да устои на желанието си да не я разочарова в очакванията й. Това беше нещо ново за него, но той откриваше, че му харесва.