Лей Грийнууд
Лили (28)

Глава двадесет и осма

— Ще организираме приема в хотела — казваше Дейзи на Тайлър. — Можеш да правиш каквото искаш, но ти забранявам да се доближаваш до кухнята.

— А как ще бъда сигурен, че храната е приготвена добре? — възрази Тайлър. — Това е сватбата на брат ми и половината от най-известните хора в Сан Франциско ще присъстват. Всичко трябва да бъде идеално.

— Ако твоите готвачи не могат да се справят с един прием сами, значи трябва да ги уволниш. Повтарям — забранявам ти да се доближаваш до кухнята! И не си мисли, че ще успееш да се промъкнеш незабелязано. Смятам да накарам децата да те наблюдават.

— Те са само на три и четири години.

— Идеалната възраст. Все още не са се научили да лъжат, за да прикриват баща си. Ти си непоправим, Тайлър. Понякога си мисля, че ми се иска да се върна в онази планинска колиба и да остана затрупана от снега цяла зима. Ако трябваше да избираш между мен и кухнята, сигурно щеше да ми се наложи да отглеждам сама децата си.

Дейзи му обърна гръб и се опита да се отдалечи, но Тайлър я сграбчи, обърна я с лице към себе си и я прегърна силно.

— Нямаше да ми бъде лесно, но щях да се откажа от готвенето заради теб.

— Е, аз не искам да правиш това — отвърна Дейзи. — Сигурно ще си пропилееш живота.

— Не и ако съм твърде зает, за да не мисля за кухнята.

Дейзи се изкиска.

— Не сега, Тайлър. Децата ще бъдат тук след половин час.

— Можеш ли да измислиш по-добро занимание през това време?

Дейзи не можеше.

 

 

— Но тя не може да иска всички да присъстваме на сватбата — каза Мадисън. — Ние сме шестима.

— Тя знае много добре колко са братята на Зак. И още нещо — иска всичките й зълви също да са там.

— Божичко! Това е цяла тълпа. Никой няма да забележи младоженката.

— Ще я забележат — увери го жена му. — Ние ще бъдем облечени в синьо, а тя в бяло.

— Е, предполагам, че щом е за последен път, ще мога да го изтърпя.

— Стегни се. Това не е всичко. Тя иска племенничките на Зак да й бъдат шаферки.

Мадисън извика възбудено:

— Елизабет може да се справи добре, но близначките на Джордж и Сюзън на Монти ще превърнат всичко в цирк.

— Не, няма, ако мога да им попреча.

Мадисън знаеше, че заплахата не беше празни думи. Фърн се оправяше с пет момчета всеки ден и да се справи с четири момичета нямаше да й бъде никак трудно. Е, може би нямаше да й бъде чак толкова лесно. Нищо, свързано с близначките на Джордж или дъщерята на Монти, не можеше да бъде лесно. Те бяха красиви, но бяха и същински чудовища.

— Тя иска момчетата да носят наметалото й.

— Господи. Има ли представа колко са момчетата в семейство Рандолф?

— Съвсем точна. Освен това иска Уилям Хенри и Джозеф да носят пръстените.

— Това ще бъде истински кошмар. Надявам се да оцелеем.

— Ще се оправиш.

— Може би трябва да се върнем в Денвър.

— Какво ще кажеш за Канзас?

— И да те оставя пак да започнеш да обуваш панталони и да си обличаш онази кожена жилетка! Никога. Смятам да те държа там, където ще ти се налага да обличаш рокли, за да изглеждаш като почтена жена.

— Добре. Нямам намерение да напускам тази къща, преди да дойдат да ме отнесат — заяви Фърн.

— Какво ще кажеш аз да те занеса горе?

— Мога и сама да се кача, благодаря.

— Но е много по-забавно, когато аз те нося.

На Фърн не й се наложи да върви.

 

 

Джордж преглеждаше сметките си, когато чу вика на Роуз, и се втурна към дневната. Когато стигна до вратата, той видя жена си да стои в средата на стаята, стиснала в двете си ръце някакво писмо.

— Да не е умрял някой? — попита я той.

— Зак се жени — обясни Роуз. — За втори път за същата жена.

— Какво? — Джордж никога не знаеше какво може да очаква от Зак, но това надхвърляше всякакви граници.

— Той се оженил на частна церемония, но сега иска нормална сватба — поясни Роуз. — Иска всички ние да стоим зад него. Иска и децата да присъстват на сватбата.

— Всичките ли?

— Уилям Хенри ще носи пръстените, а момичетата ще бъдат шаферки.

— Близначките са малко големи за това, не мислиш ли?

— Четиринадесет години не са чак толкова много. Ще трябва да телеграфирам на училището, за да уредя да ги изпратят в Сан Франциско веднага. Добре, че Уилям Хенри все още не е започнал обучението си в Уест Пойнт. Съмнявам се, че щяха да го пуснат. Той може да пътува с Джеф.

— Може да предпочете да дойде сам. Вече е достатъчно голям.

— Приеми го, Джордж. Децата ми никога няма да бъдат достатъчно големи.

Едно осемгодишно момиченце влезе тичешком в стаята.

— Мамо, ти ли пищеше? — попита детето.

— Не пищях. Просто се изненадах на нещо — обясни майка й.

— Пищеше — каза Джордж, наведе се и прегърна и целуна дъщеря си.

— Ще участваш в сватба — каза й Роуз. — Мислиш ли, че това ще ти хареса?

— Чия сватба?

— На чичо ти Зак, ако може да се вярва на писмото му.

— Че коя ще поиска да се омъжи за него?

— Виждаш ли какво си направила! — обърна се Джордж към жена си.

— Една много хубава млада дама — отговори Роуз на дъщеря си. — И никога повече не смей да повтаряш нито дума от онова, което си ме чула да казвам, ако не искаш да бъдеш стъпкана от един милион бикове.

— Татко казва, че вече не отглеждаме бикове. Не давали много месо.

— За мен всички добичета са еднакви — каза Роуз. След това замълча за малко. — Трудно ми е да повярвам, че изминаха деветнадесет години, откакто стъпих за първи път в това ранчо. Все още си спомням как Зак надничаше през вратата през онзи ужасен първи ден. Той беше толкова сладко момченце. — Тя се обърна към Джордж. — Спомняш ли си колко беше горд, когато улови с ласо първото си теле?

— Чичо Зак мрази кравите — напомни дъщеря й.

— По онова време не ги мразеше. Направо изгаряше от нетърпение кога ще излезе да язди с братята си. Беше готов на всичко само за да порасне.

— Но ти казваше, че чичо Зак няма да порасне.

Джордж се разсмя доволно.

— Пипна те — каза той.

— Понякога той все още се държи така — отвърна Роуз. — Сега обаче трябва незабавно да тръгнем за Сан Антонио. И двамата имаме нужда от нови дрехи. Фърн казва, че това ще бъде най-голямата сватба в Сан Франциско тази година. Не мога да си представя как е успяла да убеди Зак да се съгласи на това.

 

 

— Поне не съм бременна — каза Лаура, докато наблюдаваше как семейството й си опакова багажа.

— Това означава ли, че можем да си останем у дома? — попита я Хен, докато я целуваше по тила.

— Не, и престани с това. Даваш ужасен пример на момчетата.

— Напротив, давам им много добър пример. Искам те да знаят как точно да се оправят.

— Има някои неща, които не се налага да бъдат упражнявани. Ти ги научи доста бързо.

— Но упражненията са толкова забавни.

Лаура хвана ръцете на съпруга си и ги сложи зад гърба си.

— От теб зависи да накараш Адам и Джорди да разберат, че по време на престоя ни в Сан Франциско трябва да се държат добре. Ще бъда ужасена, ако се появят на сватбата с ботуши и шпори.

— Все още мисля, че ще бъде по-добре да ги оставим тук.

— Съгласна съм, но Лили иска те да участват в сватбата. Очевидно тя се надява, че така ще затрупа пропастта между Зак и останалите от семейството.

— Няма да стане.

— Е, аз смятам да направя всичко възможно да й помогна — заяви жена му. — Все още вярвам, че някой от онези Блекторн щеше да те убие, ако Зак не се беше появил в онази смешна рокля.

От къщата излезе бавачката, на ръце с малко момиченце. Зад нея вървяха три момчета на шест, пет и две години.

— Сигурна ли си, че няма да имаш нужда от повече помощ? — попита Хен.

— С Хелън ще успеем да се оправим с децата. Ти трябва да се погрижиш за Джорди и Адам.

— Мисля, че твоята работа е по-лесна.

— Знам това. Сигурен ли си, че идеята да им позволиш да яздят, е добра?

— Единственият начин да ги накараме да се държат добре по време на едно такова пътуване е, като ги изтощим предварително.

 

 

— Кога ще пристегнем там, татко? — Едно четиригодишно момиченце с огненочервена коса гледаше въпросително баща си. — Пътуваме с този влак ужасно дълго.

— Утре — отвърна Монти на дъщеря си.

— Искам да се прибера у дома.

— Но ние току-що тръгнахме.

— Не обичам влаковете.

— Те са много по-удобни от конете — каза майка й. — Влаковете не се уморяват като конете, а и не трябва да бъдат поени и хранени.

— Въпреки това не ги обичам.

— Не говори толкова високо — предупреди я Айрис. — Ще събудиш сестра си.

Монти не можеше да се нагледа на жена си, която държеше двете му дъщери. Все още му се струваше истинско чудо, че тези две енергични момиченца са негови деца, че той бе участвал в създаването на нещо толкова жизнено, толкова красиво. Имаха червената коса на майка си и сините очи на баща си. Те бяха идеални и той ги обичаше толкова много, че понякога беше почти болезнено.

— В хотела на чичо Тайлър ли ще отседнем? — попита Сюзън.

— Да — отговори майка й. — И ти забранявам да тичаш по коридорите.

— Санди и Картър ще бъдат ли там?

— Да. Всичките ти братовчеди ще дойдат.

— Те ще тичат по коридорите.

— Добре. Нека леля ти Фърн да се тревожи за тях. Само гледай да не те пипна да тичаш след тях.

Сюзън обмисли това няколко секунди.

— Не изглежда честно.

— Ти ще бъдеш на сватбата на чичо си Зак. Много е важно да се държиш колкото се може по-добре.

— Хелена ще бъде ли на сватбата? — попита момичето като погледна към едногодишната си сестричка, която спеше в ръцете на Айрис.

— Не. Още е твърде малка.

— И какво ще правя аз?

— Ще бъдеш шаферка. Ще носиш красива рокля и ще хвърляш розови листенца върху всички.

— Не мога да повярвам, че тя иска всички тези деца да участват в сватбата й — каза Монти. — Ще бъде като в зоопарк.

— Струва си да се изтърпи дори само заради шанса да видим жената, която е успяла да улови последния ерген Рандолф. — Айрис погледна съпруга си, ухили се и се обърна към дъщеря си. — Разбира се, това не е било и наполовина толкова трудно, колкото да бъде уловен баща ти. Опитах се да го примамя със стадо крави, но той не захапа въдицата. Наложи се да го гоня по целия път от Тексас до Уайоминг.

— Дълъг път ли беше? — попита Сюзън.

— Тогава ми се стори безкраен.

 

 

— Ти иди на рецепцията и се увери, че стаите ни са готови — каза Ваялид на Джеф, когато файтонът им спря пред хотела.

— Ще имаш нужда от помощ за децата.

— Мога да се справя и сама с тях. Но не мога да се оправя със стаите и с багажа.

— Трябваше да ми кажеш, че си бременна — каза съпругът й. — Сигурен съм, че Зак щеше да разбере.

— Трябваше да се досетиш, че съм бременна — каза през смях Ваялид. — Имам чувството, че съм постоянно в такова състояние, откакто се омъжих за теб. Струва ми се, че когато бях възпитателка, ми беше много по-лесно. Поне не ми се налагаше да се разправям с хлапетата, преди да са навършили десет години.

— Все още можем да откажем да отидем.

— Разбира се, че ще отидем. Не бих пропуснала това дори ако знаех, че ще родя в деня на сватбата. Той е последният ти неженен брат. Не си ли любопитен да видиш младоженката?

— Предполагам, че съм. Спомням си я като дете, когато бяхме на гости на семейството й преди няколко години. Никога не бих си помислил, че тя ще се омъжи за Зак. Той се държеше с нея, сякаш му беше по-малка сестра. Подръж Том, докато помогна на момичетата да слязат.

— Виж, мамо — каза синът им и посочи към покрива, който се извисяваше над главите им.

— Предпочитам да не гледам — отвърна майка му. — Ще ми се завие свят. Необходимо ли е брат ти винаги да строи толкова екстравагантни хотели? — обърна се тя към Джеф.

— Не смятах, че нещо може да надмине хотела, който той построи в Денвър, но очевидно съм се лъгал.

— Мога ли да отида с татко? — попита Том.

— Точно така. Вие мъжете винаги бягате и оставяте нас жените да се мъчим.

— Мъжете не се грижат за бебета — заяви синът й.

— Сега вече знам къде е научил това — каза Ваялид, като погледна съпруга си.

— Уилям Хенри ми каза — обяви синът й. — Той каза, че гледането на бебета е женска работа.

— Този път се отърва — обърна се Ваялид към Джеф, — но почакай само да видя Уилям Хенри. Ще го науча да не трови мозъка на сина ми.

— Мисля, че е време да се погрижим за стаите си, преди да кажеш още нещо — каза Джеф на сина си. — Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ?

— Катрин спи, а Дороти клюма. Просто трябва скоро да ги сложа в леглата. Искам да са отпочинали добре преди репетицията за сватбата.

 

 

— Защо започна да пиеш отново? — попита Зак Доди.

Тя току-що беше влязла в кабинета му. Вратата беше затворена зад нея, но Доди още не бе имала възможност да седне.

— Ако си ме извикал тук, за да обсъждаме пиенето ми, ще си тръгна веднага.

— Не съм, но това е нещо, което трябва да знам.

Доди не се помръдна.

— Кажи ми какво искаш. Ако реша, че това ти влиза в работата, ще ти кажа защо започнах да пия отново.

— Ще седнеш ли?

— А трябва ли?

— Да.

Тя се отпусна в един стол.

— Няма ли да ми предложиш едно бренди?

— Надявах се, че ще можеш да минеш без това.

— Аз не се напивам от бренди, Зак. Само от уиски.

Двамата се втренчиха един в друг. Може би той правеше грешка. Може би Доди не беше подходящият човек. Зак не знаеше защо тя се беше пречупила така, но не можеше да поеме риска това да се случи отново. Отговорността, която тя щеше да носи, бе твърде голяма.

— Искаш ли бренди? — попита я той.

— Не, но беше много любезно, че ме попита. — Тя го погледна с престорена лъчезарна усмивка. — Сега казвай какво е толкова важно, че си станал от леглото преди пладне?

Зак отиде пред бюрото си и седна в единия край.

— Правя някои промени в начина си на живот — започна той. — Ставането преди пладне е само началото.

— Крайно време беше. Сега остава да се научиш и да не си лягаш, когато се съмне.

— Смятам да започна да го правя. Но както сама се досещаш, това означава, че няма да има кой да се грижи за кръчмата.

— Не гледай към мен. Нямам намерение да не спя по цяла нощ заради който и да било мъж, особено пък за да може той да си легне с друга жена, пък била тя и неговата собствена.

— Изключително важно е заведението да продължи да работи. В противен случай всички момичета ще се озоват на улицата.

Доди се изправи.

— Няма да успееш да ме подмамиш да започна отново да работя за теб, като ме накараш да се чувствам виновна, Зак Рандолф. Не искам никой да се грижи за мен, но и не желая да се грижа за никого.

— Не искам от теб да се грижиш за никого, а само да държиш заведението отворено и работещо.

— Не. — Доди тръгна към вратата.

— А щеше ли да го направиш, ако беше твое?

Тя застина на мястото си, след което се обърна бавно.

— Обясни ми какво имаш предвид под мое.

— Това е една от промените, които правя. Излизам от бизнеса с хазарта.

— Заради Лили ли го правиш?

— Трябва да го направя. Живот, при който единият от нас е буден, когато другият спи, не е живот. Нейното място не е в кръчма. Докато аз съм собственик на заведението, няма да мога да я държа извън кръчмата.

— По дяволите! Изглежда, ти наистина си луд по нея.

— Предполагам, може да се каже, че не съм толкова умен колкото съм се мислил, но най-накрая осъзнах, че Лили не може да промени живота си, за да се впише в моя. Тя е готова да се опита — за бога, ние видяхме достатъчно доказателства за това — но не трябва да го прави и аз знам това.

— Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам, като те слушам как говориш. Чувствах се виновна за това, че настоявах да се ожениш за нея. Сигурна бях, че си влюбен, но нямаше да разбереш това, ако някой не ти помогне.

— Е, ти ми помогна. Трябваше ми време, за да свикна с тази мисъл, но сега се радвам, че ме накара да се оженя. Но да се върнем на въпроса с пиенето.

— Предполагам, че наистина е важно — каза Доди и отмести поглед встрани. Тя започна да си играе с една статуетка, която стоеше на масичка до дивана, като гледаше да остане с гръб към Зак. — Можех да приема, че не ме обичаш, докато нямаше друга. Дори мислех, че ще мога да приема, когато видях как се влюбваш в Лили. Сгреших. Осъзнах това едва когато ти се ожени за нея. Затова и напуснах. Не можех да работя край теб, щом беше женен за друга. Затова и започнах да пия отново. Бях спряла алкохола, но ти ме помоли да се грижа за кръчмата.

Тя се обърна с лице към него.

— Когато ти реши да отсъстваш три дни, за да търсиш Дъмбартън, аз осъзнах, че я обичаш. — Доди заби очи в пода. — Това беше последният удар върху надеждите ми, че може би… някак си… Както и да е, беше ми по-тежко, отколкото бях предполагала. Напих се отново, но само онази вечер. — Тя си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите. — Успях да го преодолея, най-накрая. Оттогава не съм пила нито капка. Не ми беше лесно, но най-сетне мога да кажа, че се радвам за теб. Надявам се да бъдеш щастлив.

Зак не знаеше какво да й каже. Той се зачуди колко ли пъти бе казвал или правил неща, които я бяха наранявали, но беше сигурен, че бяха безброй.

Зак отиде до Доди и взе ръцете й в своите.

— Щях много да се гордея с теб, ако беше моя съпруга.

— Като се изключи фактът, че не ме обичаш.

— Аз не те заслужавам, Доди.

— Не ми ги разправяй тези. — Тя дръпна ръцете си, но Зак не я пусна. — Така казват всички мъже, когато се опитват да се измъкнат от нещо с надеждата то да свърши, преди жената да се е разплакала.

— Е, аз наистина мисля онова, което ти казах. Нито ти, нито Лили заслужавате да се обвържете с такъв като мен.

— Не знаеш колко си прав — отвърна тя и очите й се навлажниха. — Но красивите копелета като теб винаги получават онова, което не заслужават.

Зак я целуна по бузата.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имал. Нямаше да успея да се справя с работата тук без теб.

— О, по дяволите! Знаеш колко много една жена мрази мъжете да й казват, че искат да й бъдат приятели.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо друго. Обичам те много, но не…

— Знам, обичаш ме като приятелка.

— Да.

Доди избърса очите си.

— Е, предполагам, че и това е нещо. И преди да съм се разплакала, искам да ми кажеш как според теб ще успея да финансирам изкупуването на кръчмата. Като знам навиците ти, не очаквам да ми я подариш.

 

 

Зак надникна в църквата и направи гримаса. Той се зачуди дали не беше възможно да отменят сватбата, след като органът беше започнал да свири. Онази част от църквата, отделена за семейство Рандолф, беше пълна с представители на висшето общество в Сан Франциско. Дейзи и Фърн се бяха постарали много.

Той обаче се притесняваше повече за онази част, която беше отделена за семейството на Лили. Тя беше пълна с почти всички мъже, които някога бяха стъпвали в „Малкото райско кътче“ след пристигането на Лили в града. И момичетата, и персонала. Лили беше поканила всички.

Зак беше уверен, че толкова различни хора не се бяха събирали на едно място, откакто всяко животно, което бе можело да тича, да се катери или да пълзи, се бе качило на Ноевия ковчег.

Църквата беше пълна, с изключение на една пейка, която беше запазена за членовете на семейството на Лили. Лили бе настояла Фърн да настани там други гости, но Фърн също толкова настоятелно бе отвърнала, че ще я запази за всеки случай до последната минута.

— С влаковете човек никога не може да бъде сигурен — бе казала тя. — Те никога не пристигат навреме.

Влаковете бяха пристигнали, но не и семейството на Лили. Тя се преструваше, че това няма значение, но Зак знаеше, че това не е така. Той не изгаряше от желание, но в много скоро време щеше да му се наложи да си каже няколко думи с Айзък Стърлинг. Зак не възнамеряваше да оставя жена си да се чувства нещастна, само защото баща й беше решил да се прави на моралист. Той беше от Вирджиния и имаше възпитание. Трябваше да си припомни добрите обноски.

— Време е да започваме — каза господин Торагуд на Зак. Двамата тръгнаха към местата си пред олтара.

Според Зак църквата беше твърде тъмна и мрачна, но Фърн беше настояла, че това е единствената църква, която беше достатъчно голяма за сватбата на един Рандолф. Сивите камъни поглъщаха по-голямата част от слънчевите лъчи, които успяваха да преминат през изрисуваните стъкла. Тъмните дървени пейки и поставки за молитвениците на хора, както и тъмночервените килими, придаваха мрачен вид на помещението. Фърн се беше опитала да разведри атмосферата, като използва повече свещи и бели лентички, но на Зак все още му се струваше, че се намира на дъното на някаква пещера.

Но когато семейството му започна да се точи по пътеката между пейките, той забрави за всичко останало. Моментът наистина беше магически и дори Зак можеше да усети това. Те идваха по двойки, всеки от братята му хванал жена си под ръка. Това беше нещо необичайно, но Лили беше настояла да го направят. Джордж и Роуз вървяха най-отпред.

Зак никога не се бе смятал за сантиментален мъж, но нямаше как да не се почувства така сега. Невъзможно му беше да не мисли за онова време отпреди деветнадесет години, когато Джордж и Джеф се бяха върнали след края на войната. Шестте му по-възрастни братя вече бяха женени, а осемнадесет от техните двадесет и две деца също скоро щяха да минат под венчило.

Те бяха добри хора, високи и горди от постиженията си, от жените и семействата си. За първи път през живота си Зак се почувства един от тях. Той вече не беше малкото момче, което се опитва да се пребори с по-големите си братя. Вече беше семеен мъж и скоро щеше да бъде приветстван в братството на семейните мъже от хората, които означаваха най-много за него.

Цялото му семейство — дори бебетата — беше дошло на сватбата му.

Той наблюдаваше как Дороти на Джеф и Сюзън на Монти тръгват по пътеката. Те приемаха работата си много сериозно и хвърляха с тържествени лица розови листенца по пътеката между пейките. Зак реши, че ако Елизабет на Роуз не беше с тях, близначките Аурелия и Джулиет, които ги следваха нетърпеливо, сигурно щяха да ги прегазят.

Когато видя Уилям Хенри, Зак се удиви. Момчето беше пораснало и беше високо колкото баща си, на когото сякаш беше одрало кожата. Кога хлапето беше успяло да порасне толкова?

Джорди беше с една година по-малък, но и той беше пораснал много. Зак реши, че беше време да започне да се среща по-често със семейството си. Вече беше пропуснал голяма част от живота им, но се надяваше, че сега те нямаше да се държат, сякаш не го познават, както бе правил той с тях досега. Само преди няколко дни с ужас бе споделил с Лили, че никога не беше виждал трите най-малки деца на Хен.

Доди. Тя изглеждаше нервна като котка в кучкарник, но Зак никога не я беше виждал толкова лъчезарна. От мига, в който Лили я беше поканила на сватбата, тя не беше престанала да настоява, че не можеше да бъде кума. Но Зак беше уверен, че не можеше да я направи по-щастлива по никакъв друг начин.

Когато Доди пристигна, Джули Петерсън тръгна по пътеката с нея. Лили бе настояла да има две куми. Джули изглеждаше прекрасно — нищо чудно, че Йезекия се беше влюбил в нея — но не можеше да се сравнява с Лили. Неговата Лили засенчваше всяка друга жена в църквата.

Включително и Айрис!

Той си помисли за единадесетте си племенници, които чакаха нервно пред вратите, за да носят наметалото на Лили. Искаше му се всичко да мине идеално. Искаше му се това да бъде денят, за който Лили щеше да си спомня до края на живота си. Може би той не можеше да й даде онази любов, която тя търсеше, но пък можеше да й даде всичко останало.

Каквото и да се случеше, Зак възнамеряваше никога вече да не я изпуска от очи. Той изпита тръпка на ужас, когато се сети какво можеше да се случи на онзи док, ако той не се беше появил навреме.

Зак нямаше да понесе нещо да се случи с Лили. Ако можеше да се съди от начина, по който се беше почувствал, когато тя беше избягала при Бела, нямаше да му остане нищо друго, освен да се застреля. Животът му без нея щеше да бъде твърде ужасен, за да си струва да го живее.

Нямаше да има смисъл да става преди пладне, ако не можеше да види усмивката й, да я чуе как цитира смешния си баща или да види, че тя е намерила още някого, за когото да се погрижи. Зак дори вече не мислеше за себе си като за индивидуална личност. Те двамата се бяха слели в едно цяло, което се състоеше от две неразделни части.

Внезапно той усети, че има толкова много неща, които иска да й каже, неща, които не бе споделял с никого другиго, мисли, които бе пазил за себе си, защото му се струваше, че са твърде глупави, за да ги изрече на глас. Внезапно те вече не му се струваха толкова глупави, защото той знаеше, че Лили ще го разбере.

В този момент, докато стоеше и чакаше вратата в задната част на църквата да се отвори, Зак най-сетне разбра за какво му беше говорила Лили. Най-накрая той разбра какво беше успяло да превърне Мадисън и Джеф, двама от най-безчувствените мъже на света, в очарователни, себеотдадени и любящи съпрузи. Любовта, която те изпитваха към жените си, беше толкова важна за тях, толкова определяща за тяхното съществуване, че просто ги беше променила.

Също както неговата любов към Лили го беше променила.

Той не беше обърнал целия си живот с главата надолу само защото бе сметнал, че така трябва, или защото бе решил, че трябва да направи Лили щастлива. Беше го направил, защото беше искал да го направи, защото просто не можеше да си представи, че може да постъпи по друг начин.

И всичко това, защото обичаше Лили.

И той наистина я обичаше, истински. С цялото си сърце, с цялата си душа, с разума си, с цялото си тяло. Той беше толкова изпълнен с любов, че беше уверен, че тя е изписана на лицето му под формата на онова влюбено изражение, което толкова много пъти бе виждал върху лицата на братята си.

Зак обаче не се интересуваше дали всички щяха да забележат това. Беше луд по Лили, толкова луд по нея, че му се искаше да извика това така, че да бъде чут от всички, особено от Фърн и Дейзи. Не беше изостанал. И той беше също толкова добър, колкото и всички останали. Никой Рандолф нямаше да се направи на по-голям глупак заради жена си, отколкото Зак.

Зак знаеше, че семейството му вероятно щяха да си помислят, че е полудял, но не му пукаше. Той не беше същият онзи мъж, който беше гледал онази кента от пики до асо преди няколко месеца. Тогава не бе съществувала сила на земята, която би го накарала да се появи на сватба като тази, камо ли пък да бъде главният участник в нея.

Сега изгаряше от нетърпение да се ожени за Лили и не се интересуваше колко души щяха да гледат. Той се гордееше с нея. Искаше да я покаже на братята си, на семейството си, на целия свят.

Зак усети как от раменете му пада огромен товар. Той обичаше Лили. Наистина я обичаше. Знаеше, че това е така, защото го чувстваше. Зак изгаряше от нетърпение да каже това на Лили. Напоследък тя изглеждаше разтревожена и нещастна, и то само защото той беше твърде глупав, за да забележи онова, което го бе гледало в лицето през цялото време. Защо иначе беше продал кръчмата си и беше приел работата при Мадисън?

На Зак му омръзна да чака. Искаше му се сватбата да беше свършила, за да може да каже на Лили. Искаше да види как лицето й се прояснява, как бръчките в ъглите на устата й се превръщат в щастлива усмивка. Искаше да я види щастлива също толкова, колкото и той самият се чувстваше в този момент.

Органът засвири отново и гостите протегнаха вратове, за да видят младоженката за първи път, но вратата остана затворена. Лили не се появи.

Сигурно момчетата бяха направили някоя глупост. Те или бяха оплели булото й, или го бяха скъсали. Всички знаеха, че е смехотворно да се карат единадесет момчета да направят нещо заедно, особено когато те всички носеха фамилията Рандолф и възрастта им беше между четири и четиринадесет години. Зак се зачуди колко време щеше да бъде необходимо на Лили да се оправи.

Той знаеше, че за всички останали тя вече беше негова съпруга, но досега не се беше чувствал истински женен за Лили. Едва ли щеше да се чувства така дори ако бракът им беше регистриран законно. Просто предния път се беше оженил за нея по принуда.

Днес всичко беше съвсем различно. Зак вече не се интересуваше колко неудобства щеше да бъде принуден да изтърпи. Ако това щеше да накара Лили да се почувства щастлива, значи щеше да си струва. Пък и той очакваше с нетърпение новия си живот. Да бъде съпруг на Лили, беше най-опасната хазартна игра, в която беше участвал.

Зак усещаше, че беше изминало твърде дълго време, откакто Лили трябваше да излезе. Фърн и Дейзи се споглеждаха тревожно. Гостите започваха да се размърдват. Зак не можеше да си представи какво се беше объркало, но нямаше съмнение, че нещо не беше наред.

— Не се притеснявайте — прошепна му господин Торагуд. — Понякога булките стават малко нервни и се страхуват да отворят тази врата. Но след като се решат, всичко тръгва по мед и масло.

Зак обаче чувстваше, че този случай не беше такъв.

Той искаше да отиде и да види какво става, но знаеше, че не може. Нечувано беше младоженецът да влиза в стаята на булката, за да я изведе оттам.

Но времето минаваше, а Лили не се появяваше и вече беше ясно, че някой трябваше да направи нещо. Роуз и Фърн си говореха шепнешком. Фърн подаде на Роуз букета си, но преди да успее да направи и една крачка, вратата на църквата се отвори с трясък. Вместо булката, в църквата влезе един огромен мъж, придружен от още двама също толкова едри младежи.

— Синове и дъщери на дявола — извика мъжът с глас, който сякаш беше упражнявал, говорейки от планинските върхове, — наведете глави и се помолете за спасението на душата си. Но преди да направите това, нещастни изчадия на Сатаната, ми кажете какво сте направили с дъщеря ми!