Лей Грийнууд
Лили (2)

Глава втора

В „Салем Хауз“ имаше един летен ритуал, който се знаеше от всички мъже в тази част на Сан Франциско. Всяка вечер, точно в шест и половина, шест от момичетата излизаха на верандата. Те си говореха, понякога дори пиеха чай, но не обръщаха никакво внимание на мъжете на улицата. Точно в седем часа момичетата се прибираха вътре. Това беше знак, че заведението е отворено.

Зак хвана Лили за двата лакътя и отново я поведе напред.

— Това не е хотел.

— Прилича на хотел.

— Но не е.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото съм бил… просто знам. Пък и без това там няма място.

— Откъде знаеш?

— Подобни места винаги са пълни в петък вечер.

Лили погледна през рамо към жените в красивите рокли.

— Изглеждат хубави.

— На тях им се плаща, за да изглеждат хубави.

— Може би мога да си намеря работа там.

— Ти нямаш нужда от работа, защото утре се връщаш във Вирджиния с първия влак.

— Не мога — отвърна Лили. — Нямам достатъчно пари.

Зак беше подготвен за това.

— Ще ти купя билета.

— Не мога да ти позволя това. Не е почтено.

— Дяволски по-почтено ще бъде да си намериш работа в онзи хотел за дами.

— Освен това не е хубаво да се ругае. Татко казва, че това е признак за безпринципност и ограничен интелект. — Преди Зак да успее да отвърна на язвителната й забележка, тя продължи: — Знам, че това не важи за теб. Всички казват, че си изобретателен като невестулка.

— Кое копеле ти е казало това? — извика Зак. — И не ми казвай, че ругая, защото го знам.

— Един от братята ти. Не си спомням кой точно. Роуз каза, че някога си бил малко дяволче. Освен това каза, че не си се променил много.

Зак бе започнал да съжалява, че бе отишъл на семейното събиране още в мига, в който беше прекрачил прага. Братята му бяха прекарали по-голямата част от времето си, като го бяха критикували и му бяха повтаряли, че трябва да промени начина си на живот. Когато си беше тръгнал, в яда си той бе засипал тази жена с необмислени думи, а като връх на глупостта си я беше поканил да му дойде на гости.

— Нека това да ти бъде за урок — каза Зак. — Никога не ходи на семейни срещи, освен ако не искаш всичките ти недостатъци да ти бъдат сервирани като основно ястие за закуска, обед и вечеря, да бъдат обсъждани надълго и нашироко и да бъдат оплаквани от всички.

Лили се разсмя.

— Не мисля, че братята ти биха одобрили заведението ти.

Зак се изсмя.

— Монти би го одобрил, ако Айрис го остави да влезе вътре.

— Аз харесвах Айрис — каза Лили. — И Монти също.

Зак усети как мраз, по-студен от мъглата, която бе надвиснала над залива, обзема сърцето му. Името Лили отекваше в съзнанието му. Нямаше значение, че той не искаше да се жени и нямаше желание да се влюбва. И братята му също не бяха имали намерение да се женят.

— Завий тук — каза Зак и насочи Лили по една стръмна улица. — Пансионът на Бела Холт е там горе.

Отначало Зак се изненада на лекотата, с която Лили вървеше по хълма. Тя дори стигна до върха с една крачка преди него. След това той си спомни, че Салем беше в планината. Тя вероятно не знаеше как да върви по равното.

— Онази къща с жените пред нея беше много по-красива — отбеляза Лили, когато двамата спряха пред дома на Бела.

За разлика от публичния дом, къщата на Бела представляваше дървена триетажна постройка с мазе, построена в италиански стил с квадратни корнизи. Оранжево-кафявият цвят, в който беше боядисана, не й придаваше по-привлекателен вид.

— Пансионите не трябва да бъдат красиви — отвърна Зак, докато двамата се качваха по стълбите — особено ако са предназначени за млади дами. Те не желаят да привличат вниманието към себе си.

— Не бих казала, че да се опитват да не приличат на някакви ужасни птици би могло да се нарече непривличане на вниманието.

Забележката й развесели Зак.

— Не бих казвал това пред Бела. Тя се гордее много с къщата си. А и ти няма от какво да се оплакваш. Облечена си изцяло в черно.

— Татко казва, че ярките цветове и хубавите рокли водят до опасно лекомислие. Той казва, че те карат младите момичета да отделят твърде много внимание на физическия си вид, вместо на духовната си същност. Той казва, че това кара и младите мъже да постъпват по същия начин.

— Че това лошо ли е?

— Разбира се. Човек не може да бъде загрижен само за себе си, без да бъде абсолютен егоист.

Зак беше уверен, че думите й бяха насочени към него.

— Разбира се, аз невинаги съм била съгласна с татко. Той смята, че хората, които си позволяват каквито и да било удоволствия, са дяволски изчадия. Ти вярваш ли в това?

— Не, по дяволите! Ако всички мислеха така, щях да фалирам.

— Татко казва…

— Повече не искам да слушам какво казва баща ти. — Зак почука на вратата. — Той говори като Джеф.

— Джеф ми харесва.

— Е, едва ли щеше да го харесваш толкова, ако те наричаше прахосник, некадърник и гуляйджия, който най-вероятно ще свърши дните си в някоя мръсна уличка, повален от болест, която дори не трябва да се споменава.

— Не, мисля, че това наистина нямаше да ми хареса. — Зак тъкмо беше решил, че може би трябва да не се държи толкова лошо с нея, когато тя добави: — Дори ако беше вярно.

— Е, да, но не е вярно — тросна се в отговор той и се зачуди дали нямаше да бъде по-добре да я качи на влака още тази нощ.

— Разбира се, че не е — съгласи се Лили. — Никога не съм смятала, че е вярно. Просто исках да кажа, че не бих искала да го чуя, дори и да беше вярно.

Зак реши, че разговорът започва да се върти около него, и това не му хареса. Изпита огромно облекчение, когато прислужницата на Бела отвори вратата. Той заговори без много увъртания.

— Това е братовчедка ми. Тя има нужда от подслон за една вечер.

Момичето се втренчи с разширени от любопитство очи в Зак. Той не знаеше дали прислужницата беше повярвала, че Лили наистина му е братовчедка, но силно се съмняваше в това. Вероятно много мъже идваха, като твърдяха, че търсят място, на което да настанят своя братовчедка, племенница, леля, дъщеря или снаха.

— Ако обичате, влезте в дневната. Веднага ще повикам госпожа Холт.

На Зак му стана ясно, че Лили не харесва пансиона. Тя имаше изражението на човек, който сякаш очаква, че всеки миг нещо ще изскочи иззад столовете и ще се нахвърли върху него. Ако трябваше да бъде честен, той също не харесваше това място. Стаите бяха твърде тъмни и мрачни, бяха претъпкани със столове, върху всичко имаше метнати шалове, а от стените гледаха мрачни картини. Човек можеше да си помисли, че Бела е собственичка на погребално бюро.

— Можеш да седнеш — обърна се Зак към Лили. — Не се знае колко време ще бъде необходимо на Бела, за да се приведе в приличен вид, преди да слезе при нас.

Лили не се помръдна.

— Тук не ми харесва, защото е тъмно, мрачно и заплашително.

— Прилича ми на място, което баща ти би одобрил.

— Може би, но не той, а аз ще нощувам тук и ти казвам, че не ми харесва.

Зак си избра един стол и седна на него.

— Първо се запознай с Бела. Тя не е весела жена, но вероятно ще ти хареса.

— Ако тя е избрала мебелите за тази стая, определено не е мой тип човек. Не можем ли да отидем другаде?

— В този град няма твърде много места, където да отседне една почтена млада дама — обясни Зак. — И не ми споменавай пак за онази красива къща с хубавите жени пред нея. Ако толкова много искаш да знаеш каква е тя, там ходят мъже, които нямат съпруги.

Лили го огледа мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Или когато имат съпруги, при които не желаят да се приберат? — попита повдигнала вежди.

— Предполагам, че е така — каза Зак, който не беше твърде доволен, че Лили бе схванала толкова бързо за какво ставаше дума. — А сега седни и спри да задаваш толкова много въпроси.

Лили остана права. Тя направи бавно една обиколка на стаята, като оглеждаше внимателно всичко. Зак нямаше желание да прави инвентаризация на вкуса на Бела, но откри, че погледът му следеше движението на Лили из стаята.

Тя твърдеше, че й беше писнало от наставленията на баща й и че искаше да се забавлява, но Зак знаеше какъв тип жена беше тя. Нейните забавления не можеха, дори отчасти, да се сравняват с онова, което той преживяваше за една вечер. Тя не беше жена, която би харесала един мъж само за определено време, след което без усилие да се насочи към друг, когато той изчезне или си намери друга. Не, когато тя се влюбеше в някого, това щеше да бъде любов завинаги.

Това беше най-опасният тип жена в целия свят — вярна, обичаща и девствена. Зак изпита още по-голяма решителност да се погрижи Лили да напусне града колкото се може по-бързо.

Но докато погледът му продължаваше да следи движението й из стаята, той осъзна, че досега не беше забелязал нищо друго от външността й, освен косата и лицето. Останалото също беше доста привлекателно за окото. Той не знаеше какъв дявол беше накарал баща й да мисли, че черната рокля можеше да скрие изкусителната фигура на дъщеря му. Зак беше сигурен, че всички момчета в родния й град я бяха забелязали.

Тя имаше тесен кръст — от онзи, който изпълва мъжете с желание да протегнат ръце и да го обгърнат. Но по-важното беше, че той правеше гърдите й да се открояват — нещо, което не можеше да бъде пренебрегнато лесно. Поне не от Зак. Той лесно можеше да си представи мекотата и топлината на гърдите й, докато целува твърдите им връхчета.

На Зак рядко му се налагаше да разчита на въображението си в такива ситуации, но когато Бела най-после се появи, той вече не можеше да стои спокойно на стола си.

Бела не изглеждаше твърде щастлива, че го вижда. Тя не се отнесе по-доброжелателно и с Лили. Колкото повече се вглеждаше в нея, толкова по-мрачно ставаше лицето й.

— Елен ми каза, че търсиш стая за братовчедка си. — Тя огледа Лили с изпепеляващ поглед. — Това ли е въпросната братовчедка?

Бела бързо откри, че беше сгрешила.

— В Библията се казва: „Не съди, за да не бъдеш съден“ — цитира Лили със строго изражение.

— Ако не преценявах останалите — отвърна Бела, без да отстъпва, — кой знае какви жени можеха да се настанят в пансиона ми.

— В това отношение не се тревожа изобщо — каза Лили, без да смекчава изражението си. — Съмнявам се, че ви убягва много.

Забележката й изглежда умилостиви малко Бела, но не достатъчно.

— Простете, че не ви приемам както бихте желали, но братовчед ви се движи в съмнителна компания.

Зак изпита раздразнение от това, че Бела се правеше на моралистка. Тя много добре знаеше, че момичетата, които работеха в неговото заведение, бяха честни и трудолюбиви. Някога тя също бе работила там.

— Не трябва да преценявате Зак по компанията му, нито пък жените по работата им — каза Лили. — Предполагам, че много от тях не са имали кой знае какъв избор.

Бела хвърли остър поглед на Зак. Тя все още изглеждаше като човек, който надушва неприятности, но се насили да се усмихне. Умна жена беше тя. По-добре щеше да бъде да не го притиска твърде много. В града имаше много хора, които биха се заинтересували да научат с какво се бе занимавала госпожа Бела Холт, преди да отвори пансиона си.

— Напълно вярно — каза тя. — Но вие трябва да разберете, че в моето положение трябва да проявявам изключителна предпазливост.

— Уверена съм, че е така, но съм сигурна, че Зак ви уважава твърде много, за да се възползва от вашето доверие.

Зак едва успя да се въздържи да не се изсмее на глас. Тази забележка на Лили обаче изглежда накара Бела да прибере ноктите си.

Усмивката на Бела беше напрегната, но все пак си беше усмивка.

— Казвам се Лили Стърлинг — представи се Лили. — Пристигнах тази вечер. Сигурна съм, че Зак щеше да ми е резервирал стая предварително, но писмото ми се е загубило във Вирджиния Сити. Той беше още по-неподготвен за появяването ми от вас. Надявам се, че ще можете да ми приготвите стая, без да ви създавам твърде много грижи.

— Моите стаи са винаги готови. Те са също толкова чисти, колкото и в най-добрите хотели в центъра на града.

— Не ми трябва луксозна стая.

— Дай й голямата стая отпред — намеси се Зак. — Не искам някой да ме обвини, че съм настанил братовчедка си в някаква малка дупка.

— Не разполагам с малки дупки — тросна му се Бела, доволна от това, че можеше да изкара част от раздразнението си върху Зак. — Ще ти струва повече.

— Когато става дума за роднини, цената няма значение. — Зак преглътна тежко. Никога през живота си не беше казвал такова нещо. Сега не се знаеше колко щеше да му поиска Бела.

Собственичката се усмихна като доволна котка.

— Тази чанта в коридора ли е целият ти багаж? — обърна се тя към Лили.

— Не. Имам един сандък, който по погрешка замина за Сакраменто, и един голям куфар, който все още се намира на гарата.

— Какво? — каза Зак и подскочи на мястото си.

— Не можеш да очакваш една почтена жена да се облича само с дрехите, които носи в една чанта — сопна се Бела, която очевидно се бе поуспокоила от новината за количеството на багажа на новата си наемателка. — Седнете — обърна се тя към Лили. — Ще кажа на Елен да ви донесе кафе. Вечеряли ли сте?

— Страхувам се, че не. След това пътуване първо трябваше да открия Зак и съвсем забравих за вечеря.

— Имаме малко свинско печено. За няколко минути можем да го затоплим с картофи и грах.

— Сигурна ли сте, че не ви създавам твърде много грижи?

— Нали затова й плащам — намеси се Зак.

Бела му се усмихна ехидно в отговор. Той отбеляза мислено, че когато Лили тръгнеше обратно за Вирджиния, щеше да се наложи да си поговори на четири очи с Бела.

— Вие със Зак се разберете за багажа — обърна се собственичката към Лили, — а аз отивам да се погрижа за вечерята. След това ти ще трябва да си тръгнеш — добави тя към Зак. — Не позволявам в дома ми да има мъже, след като се стъмни.

— Не ми каза, че имаш още багаж — каза Зак, когато Бела излезе от стаята.

— Аз може и да съм дъщеря на свещеник, но имам повече дрехи, отколкото могат да бъдат натъпкани в един малък куфар.

Зак си помисли, че куфарът не е чак толкова малък, но реши да промени темата. Сега беше много по-важно да убеди Лили да се върне във Вирджиния.

— Добре, че куфарът ти е на гарата. Така по-лесно ще го натоварим на влака. Ще накарам Доди да провери разписанието. Мисля, че имам едно разписание някъде. Ако ли не, сигурен съм, че Тайлър ще го има. Когато управляваш най-големия хотел в града, трябва да знаеш кога пристигат и отпътуват всички влакове, фериботи, кораби и дилижанси.

— Нямам никакво намерение да се връщам във Вирджиния утре — заяви Лили, вирнала упорито брадичката си.

— Е, да, но не можеш да останеш в Сан Франциско — каза Зак, чието търпение вече се беше изчерпало. — И недей да ми напомняш, че съм те поканил. Всеки, който има и зрънце здрав разум в главата си, би се досетил в какво настроение съм бил тогава и че не съм знаел какво говоря. Пък и само някой ненормален би тръгнал за Вирджиния Сити просто така. — Той щракна с пръсти. — Досега можеше да си мъртва.

— Но не съм.

— И изтрий това изражение от лицето си. То няма да ти помогне изобщо. За бога, момиче, не знаеш ли каква репутация имам? Аз съм последният човек, към когото е трябвало да се обърнеш за защита. Не си ли запомнила нищо от думите на Джеф?

— Но ти каза, че всичко това не е вярно. Ти каза…

— Разбира се, че го казах. Да не очакваш да си стоя и да позволявам на онзи лицемерен тъпанар да ме нарича прахосник, без да му заявя, че е лъжец? Аз също си имам гордост.

— Но…

— Не започвай да ми възразяваш. Аз съм комарджия. Аз съм собственик на кръчма. Майка ти сигурно ще мине на другия тротоар само за да не се срещне с жените, които работят за мен.

— Ако не правиш нищо срамно…

— Не е необходимо да правя каквото и да било, ако хората си мислят, че го правя. Ако имаш нещо общо с мен, те ще си мислят много неща за теб.

— Толкова ли си ужасен?

Въпросът й го изненада. Зак се разсмя.

— Предполагам, че съм се обрисувал като истински дявол.

— Да, така е — съгласи се Лили, но усмивката й изразяваше неувереност.

— Аз не съм престъпник, но що се отнася до теб — все едно, че съм. А сега бъди добро момиче, изяж си вечерята, наспи се добре и утре сутринта ще те прекараме през залива с ферибота и ще те качим на влака.

Лили го погледна право в очите.

— Трябва да съм наистина толкова ненормална, за колкото ме мислиш, както и голяма страхливка, за да пренебрегна желанията на семейството си, да пропътувам хиляди мили, за да стигна дотук, а след това да се върна след по-малко от един ден. Оценявам усилията ти да ми намериш подслон, но ако ме оставиш на мира, все ще успея да се оправя сама.

— Ти май не си чула нищо от онова, което ти казах.

— Разбира се, че те чух. Ти смяташ, че аз не знам как да се оправя в Сан Франциско и вярваш, че ако бъда видяна в твоята компания, това ще провали репутацията ми.

— Това не ти ли стига?

Лили се усмихна.

— Когато реши да станеш картоиграч, семейството ти одобри ли намеренията ти?

— Майтапиш ли се! Те направиха всичко възможно, за да ме спрат. Джордж дори ми спря издръжката. Наложи се да избягам от къщи.

— Някога изпитвал ли си съмнения, че постъпваш правилно?

— Никога.

— Точно така се чувствам и аз в момента.

— Но ти не искаш да правиш нищо непочтено.

— Семейството ми ще си помисли точно обратното. Аз съм в същото положение, в което си бил и ти преди години.

— Но ти си жена.

— Радвам се, че си го забелязал.

— Не ми се прави на умна. Мъжете могат да вършат много неща, които жените не могат.

— Знам това, но вече съм тук. Мога поне да се опитам да успея. Ако се проваля, винаги мога да се върна обратно у дома.

Зак я огледа недоверчиво.

— Не ти вярвам.

— Ти не си човек, който се доверява лесно на останалите, нали?

— Не. Това докарва само неприятности.

— Дори и с жените ли?

— Особено с жените.

— Е, на мен можеш да ми вярваш. Не очаквам от теб да се грижиш за мен.

Зак изруга.

— Виждаш ли, точно за това ти говорех.

— Не те разбирам — каза объркана Лили.

— Ти казваш, че не очакваш да нося отговорност за теб, но аз ще трябва да бъда отговорен.

— Напротив.

— Какво копеле ще бъда, ако нещо се случи с теб само защото съм ти обърнал гръб? Казах, че съм комарджия, а не че съм страхлив мръсник и подлец.

Лили се разсмя. Смехът й беше звънък като биенето на камбана, но на Зак не му се искаше да се разсмее с нея.

— Ти целият си изтъкан от южняшко кавалерство.

— Не започвай с това — тросна се Зак. — Не е вярно. Просто не мога да пренебрегвам роднините си, и толкова.

— Е, мен можеш да ме задраскаш от списъка на роднините си. Сигурна съм, че госпожа Холт ще ми помогне да си намеря работа.

— И без съмнение ще разгласи из целия град, че съм те изоставил.

— Няма да казвам на никого, че те познавам. Ти току-що каза, че ако започна да разправям на всички, че сме роднини, това може да се отрази неблагоприятно върху шансовете ми да си намеря работа.

Зак се втренчи ядосано в нея.

— Защо ли не мога да ти повярвам?

— Нямам представа.

Тя му се усмихна невинно и скромно. Това още повече го убеди, че не трябва да й вярва.

— Ще намина утре — каза Зак. — Тогава ще обсъдим всичко отново.

Докато слизаше по стълбите, Зак си мислеше колко крехка изглеждаше Лили, но по всичко личеше, че външният й вид е измамен и тя е упорито момиче. Ето какво ставаше, когато някой имаше за баща човек, който бе убеден, че всяка мисъл, която му минеше през ума, беше божествено прозрение. Това нямаше как да не се отрази и на децата му.

Зак трябваше да признае, че досега не беше срещал жена, която изглеждаше толкова красива, дори облечена в черно. И тази нейна коса! Външността на Лили му напомняше за статуята, която се намираше в една тиха ниша на параклиса в училището, което бе посещавал в детството си. Директорът беше принудил Зак да посещава църковните служби въпреки възраженията на момчето. Зак бе прекарал много часове загледан в статуята на онзи ангел, като през главата му бяха минавали твърде небогоугодни мисли.

Лили имаше същия ефект върху него.

Зак потръпна. Той харесваше живота си такъв, какъвто беше. Обичаше да спи, когато, където и докогато си искаше. Обичаше храната му да бъде сготвена според неговия вкус и сервирана по което време от денонощието пожелаеше. Обичаше да има голям избор от жени. Освен това обичаше дрехите му да бъдат единствените в гардероба му и само той да използва огледалото си.

Може би щеше да бъде по-добре утре да не се среща с Лили, а да изпрати Доди.

Не. С неговия късмет тези двете най-вероятно щяха да се сдърпат и да направят нещо, от което косата му щеше да побелее. Можеше да му се наложи да се държи много твърдо, дори да използва принуда, но Лили щеше да си замине обратно за вкъщи.

В същото време той мислеше, че беше срамота, дето тя не можеше да остане да му погостува ден-два. Зак харесваше бавния й, равномерен и провлачен начин на говорене. След всичкия шум и цялата освободена енергия в заведението му да я слуша му се отразяваше успокояващо.

А може би спокойствието беше следствие от вълнението му заради страхотната ръка, която бе държал тази вечер. Или пък от шока, който бе изпитал, когато бе видял една жена, приличаща на ангел.

Зак зави зад ъгъла, видя светлините и чу глъчката, която се носеше от игралните зали и кръчмите. Съмненията му постепенно изчезнаха и той отново се почувства старият Зак. Причината сигурно бяха Лили и невероятната му ръка тази вечер. Те бяха нарушили душевното му равновесие, но Лили скоро щеше да напусне града. Тогава всичко щеше да си бъде както преди.

Но по някаква неизвестна на него причина, това не му се струваше най-доброто решение.