Лей Грийнууд
Лили (10)

Глава десета

Лили изглеждаше сломена. Зак никога не я беше виждал толкова съкрушена, толкова неуверена, толкова нерешителна. Тя приличаше на дете, което е било наказано в училище и знае, че когато се прибере вкъщи, положението ще се влоши още повече.

Зак се ядоса и това беше един от малкото пъти в живота му, когато не мислеше само за себе си.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Платих ти достатъчно.

Бела не му отговори веднага. Тя бе твърде заета да дава нареждания на кочияша да свали багажа на Лили.

— Вината е моя — каза Лили.

— И какво толкова си направила, че Бела те е изгонила на улицата?

— Аз не съм я изхвърлила на улицата — възрази Бела и насочи вниманието си от багажа към Зак. — Просто я предавам на теб.

— Уволниха ме — каза Лили.

— О, не отново!

— Това е за четвърти път — информира го Бела. — Сега вече никой няма да я наеме.

— Нямам достатъчно пари за наема — каза Лили.

— Ако само в това е проблемът… — започна Зак.

— Това не е всичко — прекъсна го Бела. — Да не мислиш, че ще я изгоня просто защото не може да си плаща наема, особено след като знам, че има братовчед, който разполага с повече пари, отколкото може да изхарчи?

— Тогава защо го правиш?

— За това, че дава лошо име на пансиона ми.

— Мислех, че тя придава на мрачния ти мавзолей малко по-изискан вид — каза Зак.

— Мислиш ли, че е признак на висока класа, когато една дузина мъже висят пред вратата ти сутрин, по обяд и вечер? — попита го сърдито Бела. — А какво ще кажеш за сбиванията кой да я придружи до вкъщи, по улицата или да й наеме такси? Да не говорим за това, че е уплашила до смърт горкия господин Хорнадей.

— Кой, по дяволите, е този Хорнадей? — попита Зак, раздразнен, че разговорът беше толкова безсмислен.

— Той е нещастният човечец, който е имал неблагоразумието да й даде работа в книжарницата си — обясни Бела. — Това беше втората й работа. За малко да го пребият, че я е уволнил.

Зак изсумтя презрително.

— Трябваше да бъдеш там и да видиш как са нахълтали в магазина на госпожа Чикали. Това беше, след като я уволниха за четвърти път — продължи Бела, вбесена, че Зак не приемаше това, както тя се надяваше. — Горката жена се уплашила толкова, че припаднала, и оттогава не може да вдигне глава от възглавницата.

Зак се разсмя неудържимо.

— Можеш да се смееш колкото си искаш — каза Бела, която вече не можеше да прикрива гнева си, — но аз няма да търпя повече. Около къщата ми се мотаят повече мъже, отколкото в… отколкото в… — Тя се огледа за вдъхновение. — … отколкото в „Салем хауз“ — завърши тя и посочи към елегантната къща в средата на следващата пресечка.

— Може би трябва да смениш предмета си на дейност — посъветва я Зак.

Това предложение изобщо не се хареса на Бела.

— Трябваше да знам, че не мога да очаквам от теб нищо повече от презрение. Като се има предвид какво правиш денем и нощем, изобщо не се изненадвам, че…

Бела прекъсна изречението си, но не защото Зак бе спрял да се смее. Лили я бе хванала за ръката и я изви толкова силно, че едва не я вдигна над земята.

— Да не си посмяла да кажеш нито дума повече за Зак — каза Лили. — След всичко, което той е направил за теб, е абсолютно непростимо дори да си мислиш подобни неща.

Бела се беше втренчила в Лили с полуотворена от изненада уста.

— Елен ми каза каква си била, преди да те намери Зак. Тя ми каза също така, че той ти е заел пари, за да купиш пансиона си, както и това, че си имала наглостта да поискаш повече пари за моята стая и си му взела пари, за да ми търсиш работа. Да, аз знам всичко. Е, не го бях очаквала от теб. Вкусът ти при подбирането на мебели може и да е отвратителен, но те смятах за честна и почтена жена.

Зак се бе втренчил в Лили. Избухването й го беше заварило неподготвен. В този на външен вид беззащитен ангел се криеше огнен вулкан. Той си представи как преподобният Айзък Стърлинг призовава огън и жупел да засипят горката Бела само защото тя бе казала какво мисли.

Докато Бела стоеше безмълвно, Лили се обърна към него. Вулканът беше изчезнал, сякаш никога не бе съществувал.

— Вината наистина не е нейна. Опитах се да спра мъжете да не заплашват госпожа Чикали, но те не ме послушаха. Наистина се бях уплашила, че ще направят нещо лошо на господин Хорнадей.

На Зак му беше трудно да се концентрира върху думите на Лили. Той все още не можеше да проумее готовността й да се нахвърли върху Бела, защото тя се беше опитала да го очерни. По дяволите, всяка минута се изричаха много по-лоши неща за него.

Той изпита чувство на вина, че не се беше опитал да я поддържа толкова силно, както тя сега. Трябваше да си създаде навика да я наглежда от време на време, да проверява дали всичко е наред. Независимо дали искаше да го признае или не, той носеше отговорност за Лили. Ако не си беше отварял устата твърде много, тя никога не би помислила да избяга от дома си.

И все пак от мисълта за тълпата от младежи, заплашващи да нападнат една стара дама, го напушваше смях.

— Иска ми се да съм можел да видя лицето на тази жена, когато магазинът й е бил окупиран от една дузина вбесени момченца.

— Ако мислиш, че е толкова смешно, оправяй се сам с ордите от мъже, които я следват навсякъде. В това число и някои твои приятели — извика Бела, докато се качваше обратно на таксито. — Но не искай от мен да й помагам повече.

— Няма — извика Доди, когато таксито започна да се отдалечава. — Добре, че се отървахме от теб. Да я водим в пансиона ти, си беше грешка още от самото начало.

— И къде трябваше да я заведа?

— Трябваше да я качиш на първия влак и лично да я придружиш до Вирджиния.

— Тя не искаше да се върне.

— Ти не се опита достатъчно настоятелно да я убедиш. Но това вече е минало. Сега нещата са различни. Въпросът е какво смяташ да правиш с нея сега? — Тя посочи към багажа на Лили, който беше оставен на тротоара. — По-добре решавай веднага. Това ще привлече много внимание.

— Мога да се преместя в друг пансион — предложи Лили. — Все има някое място, където никой не е чувал за мен. Не е необходимо да бъде толкова хубав. Аз…

— Няма да стане — прекъсна я Зак. — Ще те заведа в хотела на Тайлър.

— Моля те, не ме пращай там! — помоли се Лили. — Дейзи ми харесва много, но в такава огромна сграда ще се чувствам ужасена. Там всички ме гледаха отвисоко.

Тя се опита да не го показва, но страхът в очите й не можеше да бъде скрит.

— Според мен тя трябва да остане тук — намеси се Доди. — Поне за тази вечер.

— Да, моля те — подкрепи я Лили. — Няма да ти създавам главоболия.

Облекчението й беше очевидно, но Зак усети как го обзема напрежение.

— Няма къде да спиш. Всички стаи са заети.

Но не това беше истинският проблем. Жена като Лили нямаше работа на място като „Малкото райско кътче“. Въпреки че той се опитваше да защити своите служителки, жените, които работеха по кръчмите, имаха лоша репутация. Това, без съмнение, щеше да се отрази и на Лили.

— Хотелът е идеалното място за теб — настоя Зак. — Дейзи ще се погрижи добре.

— Сигурна съм, че е така — отвърна Лили, — но тук ще се чувствам много по-удобно. Имам нужда само от място, където да спя. Обещавам, че…

— Но ние нямаме свободни легла — прекъсна я отново Зак. На лицето й се изписа унило изражение.

— В „Палас“ ще ти хареса — увери я Зак. — Ти видя само трапезарията. Трябва да видиш и останалото. На света няма нищо подобно на хотела на Тайлър. Ще ти бъдат необходими дни, докато свикнеш да не зяпаш всичко.

— Това може да го направи някой друг път — каза Доди вдигна един от куфарите и подаде по-малкия на Лили. — Точно сега тя има нужда да бъде сред приятели. — След това хвана Лили под ръка и се обърна към входната врата.

— Но тя няма къде да спи — възрази Зак.

— Знам идеалното място — отговори му Доди. — А сега спри да мърмориш и накарай някой да внесе останалата част от багажа й.

Зак измърмори нещо под мустак, докато тръгваше да направи онова, което му каза Доди. Струваше му се, че бе прекарал целия си живот като бе изпълнявал онова, което му бяха казвали жените. Първо майка му, след това и Роуз. Сега, когато беше достатъчно голям и можеше да прави онова, което иска, той изпълняваше каквото му кажеха първо Лили, а след нея и Доди. Нещо не беше наред тук. Но ако беше така, защо тогава бе тръгнал да се погрижи за багажа на братовчедка си?

И къде, по дяволите, смяташе Доди да настани Лили? В цялото заведение нямаше нито едно свободно легло. Единственото свободно място беше неговият килер.

— Проклятие! — възкликна Зак, който внезапно осъзна какво точно възнамеряваше да направи Доди. — Ще й извия врата!

Той нахълта гневно през входната врата и си проправи път през залата, без да спира да засипва Доди с проклятия.

Клиентите вдигаха очи, поглеждаха към съседите си по маса, свиваха рамене и отново насочваха вниманието си към игрите.

 

 

— Не мога! — възрази Лили и се дръпна от вратата, сякаш тя водеше към преизподнята, за която баща й я бе предупреждавал толкова често. — Зак ще ме убие.

— Няма. Пък и това е единственото свободно място.

— А той къде ще спи?

— Нека да върви да спи в големия хотел на брат си. Повярвай ми, той няма да сънува кошмари от това, че хотелът прилича повече на двореца на някой от онези ужасни шейхове, султани или както там се наричат онези мъже, които слагат за пазачи на жените си мъже, на които са им отрязани някои части на тялото, които няма да спомена, и които се разхождат увити в чаршафи.

— Но не е правилно аз да заема неговата спалня. Няма да мога да мигна. — Тя посочи към леглото. — Зак спи гол в това легло.

— Не знам какво те притеснява толкова. Това е най-хубавото легло в къщата.

— Но е леглото на Зак. Цяла нощ ще си мисля, че тялото ми се докосва до местата, които е докосвало неговото тяло.

— Нищо не мога да направя, щом имаш похотливи сънища — подкачи я Доди. — Въпреки че ако сънуваш такива неща, тук е най-подходящото място за това.

— Доди! Как можеш да говориш така! — възкликна Лили с пламнало лице.

— Значи му е времето да започнеш да ги сънуваш — отвърна другата жена и бутна Лили в спалнята. — Една жена, която се държа толкова добре, колкото се държа ти, заслужава от време на време да сънува хубави неща.

— Ти сънуваш ли такива сънища? — поинтересува се Лили, която бе толкова любопитна, че забрави, че е шокирана. Тя бе изпитала такъв срам, когато веднъж бе сънувала такъв сън, че не бе казала на никого за това. Но ако Доди сънуваше същите неща, то те едва ли бяха толкова лоши.

— Аз сънувам неща, които могат да опърлят веждите на баща ти — отвърна Доди.

Лили се ухили.

— Някой ден, когато станеш по-опитна, ще ти ги разкажа.

— Аз вече съм придобила повече опит — каза Лили. — Разкажи ми сега. — Никой никога не й бе дал някакво обяснение за физическата природа на жената и тя не смяташе да изпуска тази възможност.

В коридора се чу звук от тежки стъпки.

— По-късно — каза Доди и я побутна напред в стаята, докато Лили не се спъна в леглото и не падна върху него. — Точно сега трябва да защитим територията ти.

Лили започна да се изправя.

— Но аз не…

— Аз обаче искам. — Доди я бутна обратно върху леглото в мига, в който Зак влезе в спалнята.

— Ставай от леглото ми! — извика той.

Лили се опита да стане, но Доди не й позволи.

— Не.

— Доди Мичъл, това е моето легло. Ако искаш да й намериш място за преспиване, можеш да й отстъпиш твоето легло.

— Това смятах да направя отначало, но осъзнах, че идеята не е толкова добра. Ти не можеш да останеш тук, без значение къде ще преспи тя. Затова е по-добре тя да спи в твоето легло. Ти можеш да прекараш нощта в хотела.

— И защо не мога да остана тук?

— Защото ще съсипеш репутацията й.

— Не ставай смешна. Аз винаги си спя тук, а това място е пълно с жени.

— Искаш ли и тя да има репутация като нашата? — попита го Доди.

Зак се почувства, сякаш е бил прегазен от парен локомотив. Незабавно осъзна, че не можеше да направи нищо, с което да застраши репутацията на Лили, но, от друга страна, не искаше Доди и останалите момичета да си мислят, че той не цени също толкова и тяхната репутация. Те просто бяха различни и толкова. Само че той не знаеше как да каже това. Джордж беше единственият човек в семейството му, който можеше да се изразява с лекота. Останалите просто изръсваха някоя глупост и след това се оправяха с последствията.

— Не искам да направя нищо, което би навредило на репутацията на когото и да било — отговори Зак, — но не виждам какво общо има това с отказването ми от собственото ми легло.

— Ти можеш да отседнеш в хотела и никой няма да каже нищо. Лили обаче не може да го направи. Кора Мей напуска в края на седмицата. Тогава ще можеш да се върнеш в стаята си.

Зак осъзна, че да се премести в хотела за няколко дни означаваше, че щеше да спи колкото си иска. Лили едва ли щеше да отиде чак дотам, за да го събуди. Не мислеше, че щеше да го направи.

Въпреки това не беше доволен. Не му харесваше идеята да бъде далеч от кръчмата си по цял ден, докато Лили вече е станала и върши неща, които вероятно щяха да донесат само неприятности. А не можеше и да разчита на Доди да я спира. Напоследък Доди не беше на себе си и се държеше странно. Винаги бе изпълнявала всичките му желания безпрекословно. Сега обаче тя не се колебаеше да се обърне срещу него при всеки удобен случай.

— Добре — каза той, — тя може да остане тук, но само тази нощ. — След това се обърна към Лили. — Ако не бях сигурен, че жена му ще те изхвърли, щях да те заведа у господин Торагуд.

Лили изпита облекчение. Не се съмняваше, че семейство Торагуд нямаше да има нищо против да я приюти, но знаеше, че това няма да се понрави на госпожа Торагуд. Лили вече бе разбрала, че не й харесва да се чувства нежелана.

Това не й се бе случвало никога досега. Хората винаги се бяха държали любезно с нея и винаги й бяха помагали във всичко. Тя никога не беше използвала никого — баща й не би позволил подобно нещо, — но се бе научила да очаква, че всички ще се държат добре с нея. Сан Франциско бе променил това. Лили никога не беше предполагала, че ще бъде толкова благодарна да получи само легло в дом, където никой няма нищо против нея.

— Съжалявам — каза тя на Зак. — Не исках да стане така. Не съм предполагала, че…

— Не се притеснявай. Засега всичко е уредено. Не трябва да се тревожиш, че онези мъже може да ти досаждат. Ще се погрижа никой да не може да мине покрай мен.

— Иди да провериш какво става с останалия й багаж — каза Доди. — Аз ще й помогна да си легне. Тя е твърде изтощена.

Зак я изгледа така, сякаш не разбираше как някой може да бъде в състояние да си легне в девет часа вечерта, но Лили наистина беше изморена. Тя бе имала един дълъг, изпълнен с тревоги и разочарования ден. Налагаше й се да обмисли какво щеше да прави отсега нататък. Не можеше да си позволи да създава повече неприятности на Зак. Това не беше честно.

— Гладна ли си? — попита я Доди, когато вратата се затвори зад Зак.

— Не. Бела ме нахрани.

— Не съм очаквала такава любезност от нейна страна. Е, предполагам, че тя всъщност не е чак толкова лош човек, но просто мразя жени, които не могат да се оправят сами. Аз бих се справила с всички онези мъже без чужда помощ. Ако нищо друго не свършеше работа, щях да ги заплаша, че ще прегърна и ще целуна всеки от тях поотделно.

— Това нямаше да свърши работа — отвърна Лили. — Ти си красива.

— Къде са те сега? Може би ще успея да си хвана някой, преди да изчезнат. Бих могла да се възползвам от един добър мъж.

— Ще го намериш някой ден — увери я Лили — и той няма с нищо да отстъпва на онези, които ме следват по цял ден по улиците.

Тя се понадигна и облегна гръб на възглавниците. Беше толкова уморена, че едва успяваше да държи очите си отворени. Ако искаше да се вижда с Доди и Зак, трябваше да престане да става в пет и половина. Беше безсмислено. И без това нямаше какво да прави в продължение на часове, след като станеше толкова рано.

— Разбира се — отвърна й Доди, — но междувременно смятам да ти помогна да се съблечеш и да си легнеш, преди да си заспала с дрехите.

— Това не би се харесало на мама — каза в просъница Лили.

— За първи път те чувам да споменаваш майка си — каза Доди. — Започвах да си мисля, че баща ти я е вкарал в гроба.

— Мама не говори много — каза Лили. — Тя казва, че мъжете не обичат, когато жените говорят твърде много. Казва също, че ще ми бъде трудно да си намеря мъж, който да ме търпи.

— Е, в това майка ти греши, но мисля, че ти вече сама си достигнала до същото заключение.

— Мъжете ме харесват, нали? — попита Лили и се усмихна сънливо.

— Да, харесват те. Ти си много хубава и не мислиш твърде много за себе си.

— Татко каза…

— И вече не трябва да мислиш за онова, което казва баща ти. Така ще спиш по-добре. Сигурна ли си, че шумът долу няма да ти пречи?

— Какъв шум?

— Предполагам, че не ти пречи. Иска ми се и аз да можех да заспя толкова бързо колкото теб. Предполагам, че такъв е сънят на невинните.

— На мен пък ми се иска да не бях толкова невинна — измърмори Лили. — Понякога това е много досадно. Не мислиш ли?

— Може и да се съглася с теб, ако можех да си спомня какво е — измърмори в отговор Доди. — Заспивай и не се тревожи, че си чиста. Някой ден това ще се промени и тогава ще имаш достатъчно време да решиш кое ти харесва повече.

— Дрехите ми са вътре — каза Зак. — Не можеш да очакваш от мен да нося същите дрехи и утре.

— Тя спи.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ме изхвърлиш от спалнята ми.

— Не можеш ли да изтърпиш една нощ?

— Не — отвърна Зак. Мисълта, че ще трябва да облече измачкани и потни дрехи го караше да потреперва от отвращение.

— Тогава мини през килера.

— Не мога. След като ти беше толкова любезна да покажеш на Лили как да се промъква оттам, аз наредих да заковат вратата. А сега се дръпни от пътя ми. Ще вляза независимо дали това ти харесва, или не.

— Няма да си тръгна, докато не излезеш оттам.

Зак я изгледа гневно, след което се усмихна.

— Ти не ми вярваш, нали?

— Не, по дяволите!

— По дяволите, жено, тя е дъщеря на свещеник. Ти за какъв ме вземаш?

— За мъж като всички останали. Лили е красива жена. Виждала съм те да…

— Никога не си ме виждала да обезчестявам една невинна жена — прекъсна я Зак.

— Не, но никога такава не е спала в леглото ти. Хайде, върви да си вземеш дрехите.

— Сигурна ли си, че не ревнуваш?

Доди замълча за малко.

— Да, донякъде. Част от мен иска да съм като нея. Не просто заради красотата й, а заради невинността й. Не бих могла да заспя в леглото на един мъж на такова място, без да заключа вратата и да сложа заредена пушка до възглавницата си, а тя заспа мигновено. Мисля, че й завиждам малко за това. А ти?

— Майтапиш ли се? Ако бях толкова невинен, щях да съм загубил това заведение преди месеци. Къде щяхте да бъдете тогава ти и останалите момичета?

— Казах, че това е само част от мен. Знам какво би означавало за нас да загубиш кръчмата, но ти и без това имаш достатъчно пари. Винаги можеш да се върнеш при семейството си.

— Не познаваш семейството ми. Предпочитам да остана на улицата, отколкото да живея с тях. А сега спри да ме държиш в коридора и ме остави да си взема дрехите.

— Ще дойда с теб — каза Доди.

— Искаш да ме държиш за ръчичка, за да не ме отмъкнат таласъмите ли?

— Дори таласъм не би те поискал.

Двамата минаха на пръсти през спалнята и влязоха в килера като деца, които се опитват да се промъкнат в дома си, без да събудят родителите си. Зак затвори вратата, която водеше към спалнята, и запали една лампа. Необходими му бяха само няколко минути, за да събере дрехите, които искаше. Да ги натъпче в куфара си, без да ги измачка, се оказа не толкова лесна задача.

— Дай аз да ги опаковам — прошепна Доди. — Никога досега не съм виждала толкова безпомощен мъж. Чакай ме отвън.

Зак обаче не успя да стигне до вратата. Той все още беше ядосан, че се беше наложило да отстъпи леглото си. Той не отричаше на Лили правото да преспи някъде, но просто не разбираше защо трябваше тя да спи точно в неговото легло. Зак се приближи до леглото, без да полага някакви особени усилия да се движи безшумно. Той не знаеше какво точно иска да направи — да издърпа завивките й, да й върже косата на възел или нещо друго, с което да си го върне за това, че му беше отнела леглото.

Желанието беше детинско и Зак го знаеше, но не му пречеше да го изпитва, нито пък да се чувства засрамен. Той отдавна се беше отказал да очаква от себе си, че може да бъде като Джордж. Зак беше разглезен, егоист и решен винаги да постига своето. Странно беше, че едно толкова невинно момиче като Лили можеше да му вярва толкова много, че да повери съдбата си в ръцете му. Той не искаше това от нея. Независимо обаче какво искаше Зак, тя го беше направила, поне докато спеше в леглото му.

Той се приближи още малко. Тя изглеждаше толкова млада и невинна. Лили беше твърде красива и това щеше да й създаде твърде много проблеми. Разбира се, той не се чувстваше привлечен от външния й вид. Предпочиташе по-зряла красота, по-опитни жени, които се интересуваха само как да се забавляват, без да кроят планове за бъдещето. Зак беше като пчеличка, която опитва от всяко цвете в градината. Той просто не виждаше причина да се ограничава само с една жена.

Не, че Зак беше неспособен да оцени красотата й. И невинността й. Тя беше привлекателна по различен начин дори и за един светски лъв като него. Зак предполагаше, че всеки мъж харесваше да си представя как намира онази красива, непорочна жена, която може да обича само него и никой друг, която ще го обожава, ще бъде до него, независимо от обстоятелствата и ще вярва в него въпреки всичко. Това звучеше добре. За няколко секунди то можеше да накара човек да се почувства като краля на планината. Но едно такова обожание си имаше своята цена и Зак отдавна беше решил, че недостатъците му бяха много повече от предимствата.

Все пак може би всичко това не беше толкова лошо, колкото той си мислеше. Лили не беше от жените, които биха слушали мъжете си за всичко. Тя със сигурност нямаше да стои и да чака някой мъж да й осигури всичко наготово. Всяка жена, която можеше да прекоси цялата страна сама, имаше голяма смелост, дори по-голяма, отколкото той бе смятал първоначално. Сега тя може и да беше неопитна, но за шест месеца щеше да научи повече за начина на живот в Сан Франциско, отколкото бяха научили някои хора, които живееха в този град от шест години.

Срамота беше, че постоянно я уволняваха. Той не знаеше как тя щеше да си намери работа, но щеше да се наложи той да измисли нещо. Може би тя трябваше да скрие косата си под черна шапка, вместо да я остава да се спуска свободно по раменете й. Това, че мъжете я следваха навсякъде, беше проблем, но едва ли трябваше да бъде изненадващо.

Завивките се бяха плъзнали малко встрани. Още малко и щяха да паднат от леглото. Зак не искаше Лили да хване пневмония, но докато се приближаваше към нея, бе обзет внезапно от желание, сякаш някой го бе ударил изневиделица с юмрук. За първи път той погледна към Лили така, както гледаше останалите жени. Онова, което видя, хвърли тялото му в отчаяна нужда.

Нощта беше топла. Единият крак и едната ръка на Лили бяха отвити. Дългият й, строен крак се виждаше от изящния глезен чак до бедрото. Зак никога не беше виждал толкова бял и толкова строен крак. Изкушението да отмести чаршафа и да погали крака й беше почти неудържимо.

Зак отклони поглед, преди въображението му да беше разпалило тялото му.

Ръката й беше почти също толкова възбуждаща. Тя беше протегната към него с обърната нагоре длан, беше увиснала отстрани на леглото и Зак можеше да я види откъм вътрешната й страна. Тя изглеждаше толкова мека и толкова топла, че му се наложи да притисне ръце до тялото си, за да се въздържи да не я докосне.

Но това, което едва не го подлуди, не бяха ръката и кракът й. Лили беше облякла тънка нощница. Понякога, при подходящо осветление, тя ставаше почти прозрачна. Зак успя да види страничната част на гръдта й и ръба на тъмния кръг, който заобикаляше зърното й.

Върхът на езика му леко облиза сухите му устни, цялото му тяло се вцепени от желание. Той почти усещаше мекотата на кожата й, почти чуваше тихите й стенания, докато нежно галеше гръдта й и я къпеше във влагата на езика си, представяше си как зърното й се втвърдява под докосванията му.

Зак осъзна внезапно, че не бе спал с жена, откакто Лили беше пристигнала в града. Присъствието й го беше накарало да забрави за другите жени, но не беше успяло да прогони нуждата от тялото му. Сега той я чувстваше с по-голяма сила от друг път.

Зак изстена. Трябваше да си тръгне, преди да беше направил нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Той посегна да я завие с одеялото.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита един раздразнен глас. Зак подскочи.

— Казах ти да ме изчакаш навън — каза Доди, — а не да досаждаш на момичето в леглото.

— Исках само да я завия.

— Всички мъже сте еднакви.

Зак отвори уста, за да възрази, но се отказа от намерението си. И без това Доди нямаше да му повярва. Когато човек си създадеше репутация на мъж, който харесва жените, хората започваха да си мислят, че той не може да мине покрай някоя жена, без да откачи.

Е, какво пък, това нямаше никакво значение. Лили скоро щеше да напусне заведението му и тогава той щеше да си върне леглото.

Зак се обърна. Трябваше да си откаже възможността да докосне Лили, правото да я погледне. Той изби от главата си всички мисли за удоволствието, което щеше да получи в прегръдките й. Те го подлудяваха, измъчваха го, а точно сега нямаше нужда от това.

— Оправи чаршафите — каза Зак на Доди. — Ще паднат от леглото.