Лей Грийнууд
Лили (18)

Глава осемнадесета

На следващия ден Лили не се появи в кръчмата. Зак имаше ужасен късмет на масите за хазарт. За капак на всичко Чет Лий отново имаше страхотен късмет. Ако продължаваше така, Чет щеше да бъде новият собственик на заведението, преди да изтечеше месецът.

Много мъже идваха, виждаха, че Лили я няма, и си тръгваха, за да отидат другаде. Тъй като Зак не предлагаше наркотици и секс, клиентелата му беше ограничена поначало. Откривайки заведението си, той бе заложил на това, че в Сан Франциско има достатъчно мъже, които предпочитат честната игра на едно хубаво място с добра храна, сервирана от красиви жени.

И предположението му се беше оказало правилно. Зак държеше най-преуспяващия игрален дом в града, но това вече не му доставяше удоволствие. Късметът му беше толкова лош, че той не смееше да започне игра. Зак бързо откри, че по-голямата част от удоволствието, което изпитваше като собственик на заведението, се дължеше на това, че имаше възможността да играе хазарт, когато си поиска и колкото си иска. Сега, когато не можеше да прави това, удоволствието беше изчезнало.

За сметка на това той не можеше да мисли за нищо друго, освен за Лили. Това, че Доди влезе в кабинета му, за да го подразни, не му помогна с нищо.

— Как е жена ти днес? — попита тя, макар да знаеше, че Зак изобщо не е виждал Лили.

— Добре е. Бела се грижи за нея.

— Ти откъде знаеш? Не бих се изненадала, ако науча, че Лили е отсъствала половин ден и Бела не е забелязала това.

— Имам доверие на Бела. — Не му се говореше за това. Зак беше раздразнен и искаше да бъде оставен на мира.

— Никога не съм мислила, че от теб ще излезе добър съпруг, но смятах, че поне би се грижил по-добре за жена си.

— Затова ли прояви толкова голямо усърдие да помогнеш на господин Торагуд и съпругата му да ме оженят за Лили?

— Не трябваше да го правя. На Лили щеше да й бъде по-добре сама. С нейния вид и невинност тя можеше да си намери една дузина мъже по-добри от теб.

— Тогава защо не й помогна да си намери такъв?

— Не можех. Че кого познавам аз, освен комарджии и непрокопсаници?

Зак присви очи. Той усети как го изпълва студеният гняв, който с толкова големи усилия се беше научил да отбягва.

— Внимавай какво говориш, Доди. Ти може и да си ми привилегирована служителка, но мога да се оправя и без теб.

— Да не би да ме заплашваш с уволнение? Божичко, я да видим дали вече съм се разтреперила.

Зак изруга.

— Мога да си намеря работа на една дузина други места, но ти никога няма да намериш друг, на когото можеш да се довериш да управлява това място, докато ти се правиш на малкото момче, което си от цели двадесет и шест години, бягаш от отговорностите си и си играеш на големия, важен комарджия.

Зак рядко се ядосваше истински, почти никога на Доди, но сега беше бесен.

— Ако имаш да казваш нещо, изплюй камъчето, но имай предвид, че когато свършиш, може да те изхвърля.

Доди го погледна право в очите.

— Доскоро тази заплаха сигурно щеше да ми затвори устата, но това беше, докато си мислех, че си мъж, от когото мога да се възхищавам. Оттогава ти се препъна, Зак Рандолф. Препъна се толкова зле, че дори не знам дали някога ще успееш да се изправиш на крака.

— Стига си ми говорила с гатанки. Казвай каквото имаш да ми казваш.

— Исках да се ожениш за Лили, защото тя те обича. Това беше мръсен номер спрямо едно толкова чисто момиче, но трябва да си призная, че мислех повече за теб, отколкото за нея. Мислех, че може би тя е онази, която може да направи нещо от теб. Провалих се. Ти просто я заведе при Бела, която да се грижи за нея, докато ти си продължаваш постарому. Ти дори не отиваш там, за да видиш дали тя е щастлива, дали има нужда от нещо.

— Казах на Бела да й купува всичко, което поиска.

— Не говорех за пари. В живота има и други неща. Някога смятах, че ти знаеш това, но сега започвам да се питам дали не съм сбъркала. Не те харесвам, Зак Рандолф, а не харесвам и себе си, че ти помогнах да направиш онова, което правиш с тази нещастна жена. Тя е твоя съпруга. Тя те обожава.

— Да не мислиш, че не го знам? Защо според теб се опитвам да се държа настрани от нея?

— Кажи ми, Зак. Отдавна си задавам този въпрос.

— Не искам да я компрометирам.

Доди изсумтя презрително.

— На нея ще й омръзне да бъде омъжена за мен. Така, когато реши да си тръгне, ще може да го направи, а аз няма да съм взел нищо от нея.

— Тя не може да си тръгне, глупако. Тя е омъжена за теб.

Зак нямаше желание да каже на никого какво беше направил. Той се срамуваше от постъпката си, но Доди му беше приятелка и за него беше важно тя да го разбере.

— Не, не е.

— Видях с очите си как се венчахте.

— Уинди извърши церемонията, но не регистрира брак. По закон тя все още е неомъжена.

В продължение на няколко секунди Доди остана втренчена с удивление в него. След това избухна.

— Ах, ти, егоистично, тъпо копеле!

Тя му удари един шамар с всичка сила. Зак сграбчи ръката й и я стисна силно.

— Давай, счупи я — процеди тя през зъби. — Това може да накара да се почувстваш по-добре, но няма да промени същността ти.

Зак я пусна. Доди отстъпи и започна да търка китката си.

— Напускам веднага. Ще си изнеса нещата и от утре ще освободя стаята. Не искам повече да работя за теб, но ще ти кажа още едно нещо. Ако в теб изобщо има някаква почтеност, ти трябва да отидеш при тази жена, да коленичиш пред нея и да я помолиш за прошка за онова, което си направил, след което да направиш всичко по силите си да й бъдеш добър съпруг. Ако не го направиш, значи не си по-добър от онова, за което те смятат хората.

Доди се обърна и излезе от стаята, оставяйки вцепенения Зак зад себе си. Цялата караница беше съвсем неочаквана за него. Доди беше най-добрата му приятелка. Зак направо не можеше да повярва, че тя беше в състояние да му наговори подобни неща. Но да напусне, да му обърне гръб — това беше нещо, което той не бе в състояние да проумее.

Той бе мислил, че от всички единствено тя би го разбрала.

Зак не можа да заспи. Вече наближаваше пладне, а той не бе спал и една минута. Нощта се беше оказала отвратителна. Без Доди нищо не беше вървяло както трябва. Това беше достатъчно да го накара да се зачуди как се беше справял, преди да я намери.

Той никога не бе желал тя да си тръгне. Дори не беше искал да я заплашва. Ако тя не беше започнала да му говори за Лили… Това беше единственото нещо, което той не можеше да изтърпи. Доди му липсваше. Зак беше започнал да я смята за част от своя свят. Тя никога не се беше отделяла от него.

Лили му липсваше още повече, а точно тя беше виновна за това, че светът му се разпадаше. Зак продължаваше да си напомня, че ако я доведеше в кръчмата, това само щеше да влоши положението. Въпреки това тази мисъл не излизаше от ума му. Той знаеше, че тя иска да бъде с него. Самата мисъл, че тя щеше да споделя леглото му, го изпълваше с желание. Той се изпотяваше, а не беше горещо.

Доди бе сбъркала в преценката си за него. Вярно беше, че в минали години той наистина бе бил онова, което тя твърдеше, но сега беше решил, че няма да съсипе Лили.

Трябваше да се чувства добре. В продължение на години Роуз му бе повтаряла, че ако прави нещо за другите хора, това ще му достави удовлетвореност, удоволствие и дори радост. Но той сигурно беше направил нещо не както трябваше, защото се чувстваше адски ужасно.

Зак удари възглавницата си, настани се по-удобно и се опита да заспи.

Щеше да се наложи да наеме някой, който да замени Доди. Не можеше да не ляга по цяла нощ, а след това да прекарва половината от деня в подготовка на всичко за следващата вечер. Първият човек, за когото се сети, беше Лили. Тя бе помагала на Доди. Зак си нареди да спре да мисли за нея. На всяка цена трябваше да попречи Лили да стане част от живота в заведението. Ако това се случеше, решителността му щеше да се изпари, сякаш никога не я беше притежавал.

 

 

Лили стоеше на тротоара и се опитваше да реши как да влезе в кръчмата. Тя знаеше, че Зак е наредил на охраната да не я пуска вътре. Лили вече се беше опитала да ги придума да я пуснат, но безуспешно. Тя обаче все още не се беше отказала да влезе в заведението.

Лили беше обзета от меланхолично настроение. Тя беше прекарала последния половин час с Кити и бебето. Кити все още търсеше бащата на детето си, но с всеки изминал ден увереността й, че ще го намери, намаляваше.

— Те са го шанхайвали — повтаряше тя. — Знам, че са направили точно това.

На Лили й беше трудно да повярва, че беше възможно хора да бъдат отвличани от улиците или от баровете, да бъдат завлечени на някой кораб и откарани в далечни страни. Струваше й се, че подобно нещо не би могло да се случи в Съединените щати.

Докато се опитваше да реши проблема си, тя видя Доди да се появява от една уличка. Лили й помаха и тръгна към нея.

— Точно това търсех, отключена врата — каза Лили, преди да осъзнае, че Доди носеше куфар. — Нещо не е наред ли?

По лицето на Доди личеше, че жената е плакала.

— Е, какво пък, и без това ще разбереш. Напуснах кръчмата.

— Защо? Какво се е случило? Зак знае ли?

— Разбира се, че големият идиот знае. Вината за това, както и за всичко останало, е само негова. Той заплаши да ме изгони, ако му кажа нещо, което не искаше да чуе. Но аз го казах и напуснах сама.

— Това имаше ли нещо общо с мен?

Доди си пое дълбоко дъх.

— Казах му, че е глупак, щом те е оставил при Бела и не доближава до теб. Той смята, че ти ще го забравиш и ще омъжиш за друг.

— Няма.

— Знам това. Всички го знаят. Дори вратите го знаят, но не и онзи идиот Зак.

— Той не е идиот.

— По отношение на теб е. Той е влюбен в теб, а дори не го знае.

— Той не иска да бъде влюбен.

— Ти го знаеш и въпреки това се омъжи за него?

— Какво друго можех да направя? Не можех да му помогна, ако се омъжех за някой почтен мъж и заживеех далеч оттук.

— Не можеш да му помогнеш и ако си стоиш при Бела.

— Нямам намерение да оставам при нея.

— Какво смяташ да правиш?

Лили й каза и очите на Доди заблестяха весело.

— Иска ми се да можех да видя това.

— Защо не се върнеш? Знаеш, че Зак не е искал да си тръгнеш.

— Време е. Залъгвам се от години. Аз още не съм го преживяла. Нито пък ще успея да го забравя, ако постоянно гледам красивото му лице да ми се усмихва, сякаш светът е някаква негова играчка и той ще я сподели с мен.

— Ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш, но ще ти стискам палци. Разкажи му играта.

Двете се разсмяха.

— А сега ми кажи как да вляза вътре, без да ме видят — каза Лили.

 

 

Зак се събуди късно с ужасно главоболие. Той погледна към часовника и започна да ругае Доди, че не го е събудила. След това си спомни, че тя беше напуснала, и започна да ругае още по-ожесточено.

Докато беше в банята той се запита защо тя му се беше ядосала толкова много миналата вечер. Доди би трябвало да знае, че той тогава беше ядосан, но бързо щеше да му мине. Така ставаше винаги когато се ядосаше.

Зак се ослуша. Долу, изглежда, всичко беше наред. Ако се съдеше по шума, тази вечер тълпата беше по-голяма от обичайното. Добре. Така щеше да успее да покрие част от загубите си.

Но минутите минаваха, а безпокойството му растеше. Шумът не намаляваше, а оставаше постоянен, без обичайните силни изблици, последвани от относителна тишина. Той се облече и тръгна забързано по стълбите.

Зак разбра, че нещо не е наред, когато първото момиче, което го забеляза, пребледня под грима си и се постара да не се изпречва на пътя му. Един бърз поглед из залата не му показа нищо необикновено. Той тъкмо тръгна напред, когато я забеляза.

Доди се беше върнала. Зак се учуди на облекчението, което изпита. Тя се намираше в другия край на помещението, обърнала гръб към него, и говореше с някакви клиенти. Те се бяха насъбрали около нея като крави до кладенец в пустинята.

Доди беше облечена различно от друг път. Роклята й беше червена и много тясна. Прическата й също беше различна. Косата й беше събрана върху главата й и в нея бяха втъкнати няколко дълги червени пера. Тя дори беше сложила дълги, червени ръкавици.

Облеклото беше необичайно за Доди, но може би тя все още беше сърдита на Зак и искаше да му покаже, че не може да се справя без нея. Е, той щеше да се включи в играта й. Щеше да изчака тя да дойде при него. Зак едва се беше облегнал на бара, когато Доди се обърна, за да поздрави поредния клиент, който тъкмо беше влязъл в кръчмата.

Това не беше Доди.

Тръпка на безпокойство премина по тялото на Зак. След това тръпката се превърна в токов удар, който сякаш прогори ивица в тялото му. Тази жена беше Лили.

Зак тръгна към нея с буреносно изражение на лицето си. Всички, които го видеха, бързаха да се отместят от пътя му.

 

 

От мига, в който беше решила как точно ще постъпи, Лили бе знаела, че този момент ще настъпи. Тя бе мислила, че е подготвена за това, но един поглед към лицето на Зак й беше достатъчен да разбере, че е сбъркала. Е, поне нямаше да се изправи сама срещу гнева му.

— Искам да ви запозная със съпруга си — каза тя на двамата мъже, които току-що бяха влезли. — Той ми е малко сърдит. Предполагам, че съм забравила да го събудя навреме.

Тя хвана двамата мъже под ръка и тръгна към Зак.

— Никой нормален мъж не би могъл да ви се сърди — каза по-високият мъж. — Учудвам се, че той изобщо може да спи.

Лили реши, че Зак се намира твърде далеч, за да чуе тази забележка.

— Виждам, че най-сетне си станал, скъпи — каза тя, преди Зак да успее да отвори уста. — Господин Хокинс и господин Уайт са нови в града. Това е съпругът ми, Зак Рандолф.

Лили бе възнамерявала да се измъкне, докато Зак се запознава с двамата й придружители, но той сграбчи китката й, преди тя да успее да се отдръпне достатъчно далеч.

— Моля да ме извините, господа. С жена ми имаме неотложен разговор.

— Разбира се — отвърна по-високият и намигна.

На Лили й се прииска господин Уайт да не беше намигал на Зак. Това само го беше ядосало още повече. Той буквално я завлече в кабинета си.

— Какво си мислиш, че правиш, като се появяваш тук облечена като уличница и се държиш, сякаш си израснала в кръчма?

— Просто се опитвах да помогна на съпруга си да управлява бизнеса си — отговори му Лили. Тонът й обаче не беше любезен както обикновено. Тя беше почти толкова ядосана, колкото и Зак. — Разбира се, на мен ми е трудно да си спомням, че той ми е съпруг. От време на време се налага да идвам тук, за да си припомням как изглежда.

— Не ми се прави на умна, Лили Стърлинг.

— Името ми е Лили Рандолф или не искаш да си спомняш за това?

— Как бих могъл да го забравя? Ти ме подлудяваш.

Лили не беше съвсем сигурна как точно трябва да приеме последните му думи.

— Защо си боядисала лицето си? Да не искаш тези мъже да те вземат за кръчмарско момиче? Ела тук и дай да те избърша.

Той извади кърпичката си, но Лили се скри зад бюрото му.

— Не съм си боядисвала лицето. Просто използвах малко цвят върху устните си и нещо, с което очертах очите и миглите си. В противен случай щях да бъда невидима на тази светлина.

— Ако Бела те е накарала да направиш това, ще й извия врата.

— Направих го сама. А сега спри да ми крещиш и се опитай да говориш разумно.

— Как да го направя, след като ти се държиш, сякаш нарочно искаш да ме ядосаш?

Той посегна да я хване, но Лили се отдръпна бързо.

— Харесва ли ти как изглеждам? Много се чудех какво точно би ти харесало.

— Само да те пипна и ще скъсам този парцал. Би трябвало да те набия и да те заключа в стаята ти.

— Престани да ме заплашваш. Посмей да ме удариш и ще пиша на всичките ти братя преди разсъмване.

— Ще скъсам писмата ти.

— Тогава ще отида право в хотела и ще кажа на Дейзи. Тя може би ще се справи с теб и сама.

— Познавах Дейзи още по времето, когато тя имаше опърлена коса и белег на челото, така че не си мисли, че ще успееш да я насъскаш срещу мен.

Той се хвърли срещу Лили през един стол. Тя изписка тихо и се опита да му се изплъзне, но Зак успя да я хване.

— Сега вече ще поговорим.

— Не, ти ще викаш и ще се преструваш, че казваш нещо интелигентно.

— Аз не викам. Просто се опитвам да ти привлека вниманието. Ти никога не чуваш какво ти говоря. Спри това.

В очите й се бяха появили огромни сълзи.

— Не ти причинявам болка.

— Плашиш ме.

— Никога през живота си не си се страхувала от нещо.

По бузите на Лили започнаха да се стичат сълзи.

— О, дявол да го вземе! — изруга Зак и пусна китката й. — Не мога да гледам как плаче жена. Ето, избърши си очите и внимавай да не размажеш черната гадост по цялото си лице. Ще заприличаш на уличница, която излиза от кош за въглища.

— Напомни ми никога да не търся съчувствие от теб — каза Лили.

— Когато имаш причина за сълзите си, може и да го получиш.

— Откъде знаеш, че не са истински?

— Имам две племеннички, които са два пъти по-добри от теб. Пък и ти си имаш работа с човек, който е майстор в маменето на хората.

— Добре, да поговорим — каза Лили и внимателно изсуши очите си. — По-добре ще е да започна аз. Така ще спестим време.

— Трябва да започнеш ти. Аз съм по-силен и по-гаден от теб. Мога да те заключа в някоя стая на горния етаж, когато си поискам, и никой няма да посмее да те пусне да излезеш.

— Знам това.

— Мога да те кача на влака и да те принудя да се върнеш във Вирджиния.

— И това го знам.

— Мога да те загробя в някоя ранчо далеч от града, да наема телохранители, които да ти попречат да стъпиш отново в Сан Франциско.

— Тогава защо не го направиш?

Въпросът й го изненада. Зак знаеше това и тя също го знаеше. Точно това стоеше в основата на всички неприятности още от самото начало. Той никога не бе успял да я накара да направи нещо против волята й. И той беше същият като братята си и всичко това само защото тя носеше името на цвете. Ако можеше да промени името й на нещо като Присила например, може би щеше да има някакъв шанс.

— Знаеш, че не би направил нито едно от тези неща — каза Лили. — Опитваш се да го отречеш, но на теб ти харесва, когато съм наоколо, както и трябва да бъде, тъй като аз съм твоя съпруга.

— Не те искам тук.

— Нищо няма да ми се случи, докато ти си наблизо.

— Не исках да кажа това.

— Знам точно какво искаше да кажеш и то не ме интересува. Щом съм могла да се влюбя в комарджия, смяташ ли, че имам нещо против да бъда жена на такъв?

— Ти не ме обичаш. Само си мислиш…

— Не ми казвай какво мисля — прекъсна го троснато Лили. — Сега, когато Доди я няма, ти имаш нужда от някой, който да ти помага. Аз мога да върша по-голямата част от нейната работа. На останалото можеш да ме научиш ти. Така ще можеш да се върнеш към стария си график.

— И ти ще си лягаш, когато аз кажа?

— И кога ще бъде това?

— В осем часа.

— В единадесет.

— В осем.

— Ти можеш ли да заспиш толкова рано?

— Не.

— Нито пък аз. А щом не мога да заспя, по-добре е да върша нещо полезно.

— Добре, но ще напускаш залата в девет.

— Вече е почти девет. Да го направим десет. Според мен ще бъде най-добре, ако аз съм наоколо, за да разберат всички, че вече съм твоя жена. Това ще предотврати някои проблеми.

Тя отново го беше притиснала в ъгъла. Ако той потвърдеше, че Лили е негова съпруга, трябваше да я остави да управлява заведението. Тя щеше да прави каквото си поиска, особено след като той нямаше да бъде буден, за да й попречи!

Но ако не потвърдеше, тя пак нямаше да се откаже. Лили вече му беше доказала, че невинното й изражение беше само прикритие, под което се криеше най-упоритият характер, който Зак беше срещал през живота си. Той предположи, че е било твърде глупаво от негова страна да не забележи още от самото начало, че една жена, която е пропътувала сама цялата страна, без да знае какво посрещане я очаква в края на пътя й, нямаше да се поколебае да влезе в кръчма.

Зак имаше две възможности. Първата беше да я върне обратно във Вирджиния и да остави баща й да я държи под око. От това обаче нямаше да се получи нищо. Лили вече беше успяла да избяга един път.

Другата възможност беше да промени някои свои навици — да спи нощем, да става сутрин, да накара братята си да му намерят почтена работа. Зак отхвърли тази алтернатива, без дори да я обмисли. Той не можеше да работи с братята си и не можеше да мисли за това как цялото заведение се облива в слънчева светлина.

Оставаше му само да се съгласи с предложението на Лили. Ако кажеше на всички, че е негова жена, те щяха да се държат към нея с уважение. Ако не го правеха, Зак щеше да им разбие главите. Така тя щеше да може да ходи, където пожелае, без да му се налага да стои плътно до нея. А тя ходеше на много места. Зак никога не беше виждал жена, която да притежава толкова много енергия, колкото имаше Лили.

Това обаче щеше да го принуди да признае онова, което се бе опитвал да запази в тайна. Така щеше да стане почти невъзможно по-късно да се преструват, че не са били женени. Особено след като хора като господин и госпожа Торагуд постоянно се бъркаха в работите му. Е, какво пък, той винаги можеше да намери Уинди и да го накара да регистрира брака. Така Лили поне щеше да има защитата, която й даваше името му.

Щеше да се наложи тя да се разведе с него, но това може би нямаше да бъде чак толкова лошо. Ако Лили се върнеше да живее на изток, винаги можеше да каже, че е вдовица.

— Добре, но не можеш да носиш тази рокля. В нея изглеждаш като покана за размирици.