Лей Грийнууд
Лили (27)

Глава двадесет и седма

— И аз идвам — заяви Доди. — Вината за всичко това е моя.

— Не ти играеше покер с най-големия измамник в града — каза Зак.

— Напротив, играх, и при това бях пияна като смок. Лили ми спаси кожата.

Зак се втренчи ядосано в Доди.

— И двете! Веднага елате в кабинета ми!

Сърцето на Зак все още биеше твърде бързо. Той още не беше преодолял изненадата си от това, че когато беше влязъл в кръчмата, бе забелязал Лили да играе покер, а на масата пред нея имаше почти двадесет хиляди долара. Само като си помислеше за това, и му се завиваше свят. В този град хората ги убиваха за много по-малко от това.

Дори не бе знаел, че тя можеше да играе покер.

Но какво правеше тя тук и защо всеки път, когато той обърнеше гръб, Лили се забъркваше в някакви неприятности? От нея косата му щеше да посивее, преди да беше навършил тридесет. Ако беше изпитвал някакви съмнения, сега те изчезнаха напълно. Той беше длъжен да я махне напълно от заведението.

Дори ако това означаваше да продаде кръчмата.

Тази мисъл не му беше излязла от главата по целия път от Вирджиния Сити до Сан Франциско при опита му да намери Уинди Дъмбартън.

— Сега искам да чуя цялата история от начало до край — каза той, когато затвори вратата на кабинета зад себе си. Погледът му се насочи към Доди. — Предполагам, че ти си я научила да играе покер.

— Аз я помолих да ме научи — отговори му Лили.

— Кога?

— През всички онези сутрини и следобеди, когато чакахме да се събудиш — отвърна Доди.

— Исках да разбера какво толкова вълнуващо има в тази игра — обясни Лили, — че кара мъжете да залепнат за масите по цяла нощ. — Тя разтри врата си. — Не разбирам как изобщо успявате да издържите до сутринта. На мен ми се спи толкова много, че едва успявам да си държа очите отворени.

— Това е, защото минава четири часът, а ти не си лягала цял ден — каза Зак. — Но ние се отклоняваме от темата. Какво правеше на онази маса?

— Дойдох да те видя — отвърна Лили. — Реших, че е време да си поговорим.

— Защо не можехме да говорим, когато аз те търсех?

— Защото не бях готова.

— А сега готова ли си?

— Да.

— Това ми звучи като покана да си вървя — намеси се Доди.

— Засега оставаш тук — не я пусна Зак. — Разкажете ми за играта.

— Оставих се Чет Лий да ме подмами да вляза в игра, в която залозите бяха твърде големи за мен — започна Доди. — Когато Лили се появи, аз припаднах.

— Ти не си толкова глупава — каза Зак. — Знаеш, че Чет Лий ще те убие, ако не му платиш.

— Не мислех.

— Доди имаше много добра ръка — продължи вместо нея Лили. — Затова аз заех нейното място. Не можех да я оставя да загуби.

— Но защо продължи да играеш след това?

— Исках да й върна парите. Пък и ти ми беше казал как да изучавам хората, да търся малки признаци, които ги издават. Аз го направих и след това ми беше лесно да определя кой от тях имаше добра ръка и кой не.

— Тя прояви достатъчно разум да поиска раздаващите да се редуват и да вземе нови тестета, за да не може Чет да маркира картите — поясни Доди.

— Защо продължи да играеш? — повтори Зак. — Можеше да загубиш още повече.

— Аз не губех, а печелех — отвърна Лили. — Беше ми забавно. Харесваше ми, че мога да побеждавам онези мъже, да им доказвам, че не съм просто някаква глупачка. Пък и Чет Лий ме ядоса и аз исках да му взема колкото мога повече пари.

Сърцето на Зак се сви. Беше изчакал твърде дълго. Лили не само че играеше покер, но това й доставяше удоволствие.

Вината беше само негова. Той бе прекарвал толкова много време, играейки хазарт, настоявайки, че няма да има проблем да продължава да го прави, затова сега не трябваше да се учудва, че Лили си мислеше, че като съпруга на комарджия може да върши същото като мъжа си и това е съвсем нормално. Тя изобщо не разбираше какво означава това за нея.

— Когато ти влезе, аз играех последната си ръка — каза Лили.

— Въпреки това можеше да изгубиш всичко.

— Знам. Нямаш представа колко благодарна бях, когато чух гласа ти.

— И какво щеше да направиш, ако не се бях появил?

— Да помоля някого да ми заеме парите.

— Щяха да го направят — каза Доди. — Те просто я обожават.

Това беше твърде много. Проклет щеше да бъде, ако позволеше съпругата му да се превърне в любимка на група комарджии. Зак нямаше да позволи всички те да започнат да се надпреварват да дават на Лили пари на заем. Той почти чуваше какво щеше да каже Роуз, ако разбереше за това.

— Добре, Доди. Можеш да се върнеш в залата, но искам да говоря с теб, преди да си тръгнеш. — Трябваше да разбере каква беше причината за внезапното й връщане към алкохола. Това го тревожеше повече, отколкото Зак беше склонен да си признае.

— Ако искаш да говорим за пиенето…

— Така е, но също и за нещо друго. А сега ни остави сами. С Лили трябва да си изясним доста неща.

— Не смей да й викаш.

— Вероятно ще го направя, но няма да я нараня, ако това те тревожи.

— Не съм си и помисляла, че можеш да я нараниш — каза Доди. — Но ако трябва да се развикаш на някого, викай на мен. Всичко, което Лили направи тази вечер, го направи заради мен. Би трябвало аз да поема отговорността.

— Не се притеснявай. Няма да си говорим за играта на покер.

— Напротив — каза Лили, когато вратата зад Доди се затвори. — Става въпрос за играта и за всички останали неща, които си ми казвал да не върша.

— Да, предполагам, че е така, но вината е само моя. Още от самото начало трябваше да осъзная, че ти не можеш да бъдеш оставена сама. Глупаво беше от моя страна, че не го разбрах. Не, беше егоистично. Мислех само за онова, което щеше да бъде най-удобно за мен. Нито веднъж не помислих за теб.

— Ти мислеше за мен през цялото време — възрази Лили. — Направо щеше да се разболееш от тревогите, които ти създавах.

— Тревожех се, но едва след като се случеше нещо. Никога преди това. Ако се бях държал като добър съпруг, всичко това нямаше да се случи. Но аз не се опитвах да бъда добър съпруг. Просто се опитвах да задържа нещата такива, каквито си бяха. Едва сега осъзнавам, че това е било невъзможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме гледай толкова уплашено. Не искам да кажа нещо ужасно, а просто това, че досега не осъзнавах, че в това да бъда женен има нещо повече от опити да ти направя дете.

— Тази част ми харесва.

Зак се усмихна. И на него тази част му харесваше. Той не беше спирал да мисли за това, откакто Лили го беше напуснала. Тялото му беше втвърдено като дърво от напрежението, натрупано през този период на въздържание, който му се струваше цяла вечност. Сега Зак едва успяваше да се сдържи да не се нахвърли веднага върху Лили. Но той знаеше, че само това не беше достатъчно да разреши проблемите, които ги деляха.

Лили изглеждаше толкова малка, толкова уплашена, толкова самотна. Той отиде до нея и взе ръцете й в своите.

— И на мен ми харесва тази част. Нямам намерение да спирам. Просто това не е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, първата ни работа е да те махнем от тази кръчма.

— Но аз не искам да се връщам в хотела. Предпочитам да отида при Бела.

— Нямах предвид хотела или пансиона, а наша собствена къща. Дом.

Той видя как очите на Лили грейнаха. Зак беше идиот, щом не беше разбрал това досега. Всяка жена искаше да има свой дом. Просто мъжете смятаха, че тези къщи са допълнително бреме. За жените обаче те бяха също толкова важни, колкото и дрехите, които носеха.

— Къде е? Мога ли да я видя?

Зак не можа да се сдържи да не се усмихне. Тя беше толкова красива, когато беше развълнувана. В такива моменти Лили забравяше за всичко и нейната невинност засияваше като самотна звезда на мрачно небе. В такива моменти на Зак му се искаше да може да й даде онази любов, за която тя мечтаеше. Е, той не можеше да го направи, така че нямаше смисъл да се кори. Но поне я обичаше достатъчно, за да направи промените, които бяха необходими, за да е щастлива.

Както и той.

Беше свикнал Лили да бъде край него. Тя никога не го отегчаваше. Нямаше два дни с нея, които да си приличаха. Тя създаваше много проблеми, но Зак нямаше нищо против. Отначало това го беше дразнило, но бързо бе свикнал.

Зак я целуна по върха на носа.

— Още не съм избрал къща. Мислех, че може би ще ти бъде приятно да го направиш ти. Можеш да накараш Фърн да те разведе из града. Предполагам, че досега тя вече е видяла половината къщи в Сан Франциско.

Лицето й се помрачи.

— Ти няма ли да ми помогнеш да реша?

— Имам хиляди неща за вършене тук. Пък и изборът на къща е женска работа. Аз не знам какво да търся, но Фърн знае. Мадисън я кара да се мести през няколко години. Само гледай в банята да има достатъчно гореща вода.

Зак се изненада, когато оживлението изчезна напълно от лицето на Лили.

— Не искам къща, щом като ти възнамеряваш да останеш тук.

— Нямам такова намерение — побърза да я успокои той. — Ще живеем на едно и също място, заедно, през цялото време.

Лили изглеждаше облекчена.

— Кога мога да започна да търся?

Зак се разсмя. Направо не можеше да повярва, че не беше направил това по-рано.

— Още утре, ако искаш, но преди това искам да поговорим за още едно нещо. — Той взе ръцете й в своите и я придърпа на дивана. — Искам да се оженим отново.

— Какво?

Лили изглеждаше като ударена от гръм. Зак беше очаквал това. Молбата му беше странна и сигурно щеше да й се стори още по-странна, защото той не можеше да й каже каква беше истинската причина за желанието му.

— Искам да се оженим в църква.

— Защо? Сватбата в кръчмата си беше много хубава.

— Знам, но се срамувам от това. Ако не бях в лошо настроение, щях да направя нещата по съвсем различен начин.

— Предполагам, че и двамата сме виновни по малко.

— Може би, но няма причина да не оправим нещата. Можем да си направим голяма сватба в църква, ти ще бъдеш в бяла рокля и ще имаш една дузина шаферки. Цялото ми семейство ще иска да присъства. Те няма да повярват, че съм се оженил, докато не видят с очите си. Ти сигурно ще искаш да поканиш твоето семейство.

— Те няма да дойдат — каза унило Лили.

— Не можеш да знаеш това, преди да си ги поканила. Както и да е, аз искам да направя най-голямата сватба в този град.

Лили все още не беше напълно убедена.

— Можеш да помолиш Фърн да ти помогне да планираш всичко. Тя няма своя дъщеря и съм сигурен, че с удоволствие ще ти помогне.

— Но аз ще се чувствам глупаво…

— Можем да поканим всички от кръчмата.

— Няма да го направиш!

— Разбира се, че ще го направя. Тези момичета са ми като второ семейство.

— Сигурен ли си, че искаш това?

— Напълно.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен пред всички тези хора?

— Разбира се. Кой мъж не би го искал?

— Но аз винаги те забърквам в неприятности.

— Но ние винаги се измъкваме. Заедно.

— Наистина ли го мислиш… имам предвид последната част.

— Да.

— Завинаги ли?

— Да.

— Уверен ли си, че няма да съжаляваш?

— Напълно.

И това си беше самата истина.

— По-добре върви да си легнеш — каза Зак. — Изненадан съм, че все още можеш да си държиш очите отворени.

— Няма да се върна при Бела.

— Но ти си изтощена.

— Ти каза, че ще бъдем заедно. Мисля, че трябва да започнем веднага.

Зак се усмихна, но не посмя да каже нищо. Ако Лили разбереше колко много му се искаше да си легне с нея, можеше да си помисли, че това беше единствената причина, поради която той правеше всички тези промени.

 

 

Лили лежеше будна. Зак не я обичаше. Той я бе прегръщал и целувал жадно, беше се държал нежно, страстно и загрижено, но нито веднъж не бе казал, че я обича. Никога досега не се беше държал толкова диво и без задръжки в леглото. Ако истинските му чувства изобщо можеха да бъдат показани, то това би трябвало да се случи тази нощ.

Но нищо не се беше случило.

Лили не разбираше. Той правеше всичко, което трябваше да направи. Как можеше да не я обича тогава? Ако пък я обичаше, защо не й го казваше?

Отговорът, който тя си даваше, беше винаги един и същ. Независимо колко силни бяха неговите чувства, те не бяха толкова силни колкото нейните. Той щеше да бъде неин съпруг, да й купи къща, да бъде баща на децата й, да се грижи за задоволяването на всяка нейна нужда. Но тя никога нямаше да успее да се докосне до чувствата, които Зак криеше дълбоко в себе си. Лили знаеше, че те съществуват. Това се виждаше от страстния начин, по който той живееше своя живот. Защо тогава не можеше да бъде толкова страстен и с нея? Защо не можеше да сподели с нея не само онова, което притежаваше, но и самия себе си?

Тя се чудеше дали изобщо беше възможно Зак да обича някого истински и безрезервно. Може би той не бе успял да се научи да обича, защото бяха подходили по грешен начин към всичко. Лили така и не му беше дала възможност да се вгледа дълбоко в себе си, а го беше принудила да се ожени за нея, когато той дори не я беше харесвал.

Лили бе смятала, че е извадила късмет, щом Зак бе успял да приеме толкова добре положението, в което беше изпаднал. Сега тя знаеше, че не бе трябвало изобщо да се омъжва за него, преди той да я бе заобичал толкова силно, че да не бъде в състояние да мисли за нищо друго. Но бракът бе дошъл преди любовта. Може би Зак не смяташе, че има нужда от друго.

Лили беше започнала да се пита дали беше възможно някой да я обича по начина, по който тя искаше да бъде обичана. Може би търсеше любов, каквато не съществуваше. Като си помислеше за това, тя не беше сигурна дали някога щеше да я намери. Родителите й със сигурност не изпитваха такава любов един към друг.

Лили въздъхна разочаровано. Как беше възможно всичко да й се струва толкова прекрасно и толкова горчиво едновременно!

Толкова лесно щеше да бъде да се предаде и да вземе онова, което й се предлагаше. Това беше повече, отколкото получаваха повечето хора. Лили се почувства неблагодарна. Не можеше да започне да търси къща и да планира сватба, а след това внезапно да промени решението си. Трябваше да вземе твърдо решение, и то скоро.

Но преди това трябваше да разбере дали наистина беше бременна.

 

 

Зак лежеше и гледаше тавана. Той беше доволен от начина, по който се бяха развили събитията. Искаше му се да беше успял да намери Уинди Дъмбартън, тъй като му беше неприятно, че първият им брак не беше регистриран. Някой ден някой можеше да открие това и тогава адът щеше да се отвори пред него.

Той обаче не съжаляваше, че щеше да се ожени още веднъж, този път в църква. Тайната сватба с Лили беше нещо, от което се срамуваше. Зак се надяваше никога повече да не направи подобна глупост. В бъдеще възнамеряваше да се държи по-отговорно.

Усмихна се в тъмнината. За него отговорност винаги бе била мръсна дума. Бе правил всичко по силите си, за да избяга от нея. Но въпреки всичките си усилия се бе оказал отговорен за съпруга и за кръчма, пълна с жени. Само допреди няколко месеца не бе имал такива намерения и се учудваше, че сега се чувстваше толкова доволен.

Зак погледна към Лили, която спеше до него. Трудно му беше да разбере каква беше промяната, която тя беше внесла в живота му. В самия него. Той не беше същият човек, но не смяташе, че беше кой знае колко по-различен от стария Зак. Останалите хора щяха да сметнат, че се е променил. Това не го притесняваше. Както обичаше да казва Монти, един мъж трябваше да се научи да прави много неща по нов начин, когато се оженеше.

Монти беше луд по Айрис. На Зак му се искаше да изпитва същото към Лили. Понякога той се изненадваше колко силни бяха чувствата му, но те не можеха да се сравняват с изпепеляващата страст, която виждаше у братята си.

Може би не беше способен да изпитва такава любов. Баща му никога не беше обичал друг, освен себе си. Нормално беше поне един от синовете му да наследи характера на старото копеле. Само че на Зак му се искаше това да не беше самият той. Би трябвало да бъде Мадисън. Той беше студен като лед, освен когато ставаше въпрос за Фърн. Ако някой кажеше дори една думичка, която можеше да разстрои жена му, по-добре щеше да бъде да си плюе веднага на петите.

Зак завиждаше на братята си за това, че бяха способни да обичат така. Отначало той не бе искал това. После се беше опитал, но без успех. Предполагаше, че обича Лили, но това не беше всепоглъщащото чувство, което беше очаквал да изпита и което искаше да й даде. Зак беше уверен, че понякога такова чувство поставяше хората в неудобно положение, но, от друга страна, всичко, което можеше да превърне Джеф в човешко същество, сигурно беше прекрасно.

Зак знаеше, че Лили го обича изцяло и безрезервно. Той се чувстваше виновен, че не можеше да отвърне на чувствата й по същия начин. Тя заслужаваше да чувства, че е обичана, че поне за един човек е най-важното същество в целия свят.

Е, за него нямаше никой по-важен от Лили. Ако това беше вярно, той сигурно я обичаше. Зак изпита доволство. Предположи, че мълниите и гръмотевиците не бяха за него. Никога нямаше да изпита радостите или агонията на голямата страст. Това го разочарова, но нямаше смисъл да се ядосва за нещо, което не можеше да бъде променено.

Може би той не можеше да даде на Лили голяма страст, но можеше да й даде всичко друго. Щеше да й даде толкова много, че тя нямаше да има време да осъзнае, че й липсва нещо. И ако извадеше късмет, Зак щеше да се научи как да я обича толкова, колкото и тя него.

 

 

Мадисън се втренчи в Зак, сякаш мислеше, че брат му е откачил.

— Искаш да ти намеря работа?

— Да. Мразя ранчото, така че остават близнаците и Джордж. Не искам да имам нищо общо с хотелите на Тайлър — дори ако Дейзи можеше да изтърпи да остане в една стая с мен в продължение на повече от пет минути — и не бих работил с Джеф, дори ако животът ми зависеше от това. Предположих, че с теб си приличаме доста, така че би трябвало да се разбираме добре.

— Мислех, че си женен за кръчмата си. Последният път, когато говорих с теб, ти каза, че…

— Знам какво ти казах, но тогава не бях женен. Можеш ли да си представиш как някоя от твоите надути матрони се присламчва до Лили на някакъв изискан купон и я пита: „Какво работи съпругът ви, скъпа?“. Лили най-вероятно ще й отговори: „Собственик е на игрална зала в Барбари Коуст!“.

Мадисън се разсмя.

— Бих платил хиляда долара, за да видя това.

— Не искам жена ми да развлича теб или някой друг — заяви Зак. — Тя трябва да има уважаван съпруг, с когото да може да се гордее. — Зак преглътна и продължи: — Това е причината, поради която продавам кръчмата и се отказвам от хазарта.

Мадисън се втренчи удивен в най-малкия си брат и го гледа безмълвно в продължение на няколко минути. След това стана от мястото си, отвори един шкаф, извади бутилка бренди, наля малко в една чаша и я подаде на Зак.

— Изпий това и повтори какво ми каза току-що.

Зак се усмихваше, докато отказваше питието.

— Предполагам, че ти дойде малко неочаквано.

— Направо ме шокира — заяви брат му. — Казал ли си на Джордж?

— Не. Ще му кажа, когато му съобщя за сватбата.

— Фърн ми каза, че ще правите нова сватба. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Да. Ако бях знаел малко по-рано, всичко това можеше да бъде предотвратено.

Мадисън изпи брендито и се отпусна отново в стола си.

— Ще ти дам работа — каза той. — Винаги съм смятал, че ще се проявиш добре в бизнеса. Имаш подходящите инстинкти. Бизнесът е като хазарта, само че е по-почтен.

— И се играе за по-големи залози.

— Много по-големи — каза Мадисън. — Осъзнаваш ли, че ще те товаря много? Няма да получиш специално отношение само защото си ми брат.

— Аз и не искам. Ще си върша работата. Ако се окаже, че не мога да се справям, ще напусна сам.

Мадисън поклати недоверчиво глава.

— Ако не седях тук, нямаше да повярвам, че си казал такива неща. Трябва да доведеш жена си на гости. Трябва да се запозная с жената, която е успяла да те вкара в правия път. Тя знае ли какъв дявол си?

— Точно в това е проблемът. Според нея аз съм дяволски идеален. Тя за малко да нападне жената на свещеника, защото си позволи да ме критикува.

— Тя наред ли е?

Зак се разсмя.

— И тя е толкова сляпа колкото и Фърн.

— Ако е наполовина толкова добра, колкото е Фърн, значи си получил повече, отколкото заслужаваш.

— Получил съм много повече.

 

 

Мрачната дневна на Бела беше най-неподходящото място за новината, която Лили беше научила току-що.

— Не мога да си представя защо Йезекия иска да се ожени за мен — казваше Джули Петерсън, — но той се кълне, че иска точно това.

— Сигурна съм, че Йезекия знае какво иска — отвърна й Лили, но се чудеше дали свещеникът не беше полудял. Та нали доскоро бе смятал Джули за жена с леко поведение.

— Но той е свещеник, а аз съм работила в кръчма.

— Това няма да има никакво значение за Йезекия.

Което си беше самата истина. Той наистина позволяваше от време на време да бъде подведен, но Лили никога не се беше съмнявала в чистотата на душата му.

— Но другите хора няма да мислят като него. Не бих понесла да слушам лоши неща за него само заради мен. Можеш ли да си представиш какво ще каже госпожа Торагуд?

— Това няма да го интересува, а и не би трябвало да интересува и теб.

— Не мога да не се тревожа. Не знам как да бъда съпруга на свещеник.

— Не се притеснявай. Ще се научиш. Йезекия ще ти помогне.

— Но аз не мога вечно да се осланям на него. Имаш ли нещо против да питам теб? Ти вече знаеш всичко по този въпрос.

Лили едва успя да се сдържи да не се разсмее на иронията на съдбата. Тя, която знаеше всичко за това каква трябваше да бъде съпругата на един свещеник, се беше омъжила за комарджия. Джули, която беше намерила убежище в кръчма, искаше да се омъжи за свещеник. Понякога съдбата си правеше интересни шеги с хората.

— Ще сторя всичко, което мога, за да ти помогна. Кога е сватбата?

— Не знам. Казах на Йезекия, че трябва да почакаме една година.

— Защо толкова дълго?

— И за двама ни това е много важна стъпка. Трябва да съм сигурна, че мога да я направя. И на Йезекия няма да му бъде лесно. Някои от хората в паството му няма да ме приемат.

— И защо не? Те ще виждат само красивата жена на своя свещеник.

— Йезекия казва, че иска да остане в Сан Франциско и да помага на млади жени, както прави Зак.

— Според мен това е прекрасно. Сега ти предлагам да намериш Йезекия и да му кажеш, че не искаш да чакаш цяла година.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че един месец е достатъчен.

— Трябва да дойдеш на сватбата. Няма да се омъжа, ако теб те няма. Всичко това нямаше да се случи, ако не ме беше спасила от онзи мъж.

Докато се сбогуваха, Лили се успокояваше с това, че поне едно добро нещо бе произлязло от всички глупости, които беше извършила през изминалите няколко месеца. Джули можеше да очаква сватбата си със съзнанието, че съпругът й я обичаше.

Лили си каза, че се държи глупаво, щом не се чувства по същия начин. Това обаче й беше невъзможно. Тя вече беше сигурна, че е бременна. Месечният й цикъл винаги бе идвал точно навреме и никога не бе закъснявал с повече от един-два дни. Сега обаче закъсняваше с цели две седмици. Нямаше съмнение — беше бременна.

Това би трябвало да бъде един от най-щастливите моменти в живота й. Искаше да бъде съпруга на Зак повече от всичко на света. Искаше дете от него. Въпреки това всеки ден Лили прекарваше цели часове, опитвайки се да не се разплаче.

Беше в капан. Вече нямаше значение какво искаше да направи. Сега трябваше да мисли и за детето си. То щеше да има нужда от баща. Лили не можеше да му отнеме правото да израсне с двама родители. Пък и тя знаеше какво мислеше Зак за децата без бащи.

Повече нямаше място за нерешителност. Лили вече дори не можеше да си мисли да напусне Зак. Трябваше да остане с него. Трябваше да бъде негова жена. Тя се вбесяваше, че от това решение й се искаше да се разплаче. Държеше се глупаво. Зак беше всичко, което една жена можеше да иска от съпруга си — красив, богат, решен да направи всичко, за да й достави удоволствие. Тя си напомни за сетен път, че не можеше да обвинява никого, освен себе си, за положението, в което беше изпаднала. Та нали тя го беше принудила да се ожени за нея против волята му.

Лили беше извадила голям късмет, че сега Зак изглеждаше щастлив и искаше да бъде неин съпруг. Той беше променил целия си живот заради нея. Това означаваше, че вече не изпитваше никакви съмнения. Лили беше онази, която искаше повече.

Е, време й беше да спре да се държи като дете и да приеме факта, че беше една млада жена с голям късмет. Когато деветдесет и девет процента от връзката им бяха идеални, беше глупаво да си мисли да я прекъсне заради липсващия един процент.

Тя седна, за да напише на Зак бележка и да му се извини, че се беше държала толкова глупаво през последните две седмици и че с удоволствие ще се омъжи за него отново, ако той искаше това. Лили написа също, че беше много горда, защото е негова жена, и че иска всички да разберат това.

Тя знаеше, че една такава бележка ще го накара да дотича при нея веднага щом я получи. Но Лили щеше да има достатъчно време да овладее чувствата си и да се държи като най-щастливата жена на света.

Дължеше му поне това.