Лей Грийнууд
Лили (12)

Глава дванадесета

— Ако не стоиш мирно — скастри я Доди, — ще размажа червило по лицето ти.

Лили не можеше да седи на едно място. Тя никога не беше носила грим. Баща й твърдеше, че е грях да се променя онова, което природата е дала на човека. Доди обаче беше на мнение, че под силното осветление Лили ще бъде незабележима. Ако искаше да направи впечатление на Зак, нямаше смисъл да предприема половинчати мерки.

Лили беше променила и прическата си. Вместо да я остави да пада свободно по раменете си, тя я беше събрала на кок. В косата й бяха вплетени множество незабравки.

— Готова ли си за очите? — попита я Доди.

— Само ги очертай — отвърна Лили. — Не искам да се изгубят върху лицето ми. Също и веждите ми. Аз съм прекалено руса. Иска ми се да бях брюнетка. — Тя си спомни със завист за черните вежди и мигли на Зак.

Лили не беше съвсем сигурна дали роклята, която Джули й беше избрала, беше най-подходящата. Въпреки че Джули не проявяваше желание да се появява в залата, тя с удоволствие бе ушила за Лили рокля от светлосиня материя, която блестеше на светлината. Роклята едва се държеше на раменете й, а деколтето й беше толкова дълбоко, че Лили постоянно усещаше течение. Краят й бе толкова висок, че хората можеха да видят глезените й.

Баща й щеше да припадне, ако я видеше в подобно облекло. Тя се надяваше, че Зак няма да реагира по същия начин.

— Така — каза Доди. — Готово. Вече можеш да се изправиш пред света.

— Дай да видя — каза Лили.

— Няма да се познаеш — предупреди я Доди.

— Точно на това се надявам.

Лили взе огледалото. От него я гледаше едно лице с безсрамно изрисувано лице.

— Харесва ли ти? — попита я Доди.

— Разбира се, че й харесва — отговори вместо нея Джули. — Не виждаш ли, че е загубила ума и дума?

Лили не можеше да повярва, че отражението в огледалото е нейното. Цялото й лице беше променено.

— Аз наистина ли принадлежа на това лице? — попита тя.

— Още не — отвърна Доди, която бе разбрала смисъла на въпроса й, — но ще ти се наложи, ако наистина искаш да се заемеш със залавянето и укротяването на някой си Зак Рандолф.

Лили обаче не беше съвсем сигурна, че желае толкова много да залови и укроти Зак, че да се разхожда постоянно в този вид. Тя се чувстваше като Далила, търсеща Самсон.

Джули взе огледалото от ръката й.

— Нямаш време да се радваш на себе си. Вече чувам музиката за теб. След около две минути трябва да си на сцената.

Лили се изправи. Токчетата й бяха толкова високи, че бяха неудобни. Още по-трудно щеше да бъде да танцува на тях, но тя знаеше, че това е необходимо. Никакви половинчати мерки. Не беше уверена, че е съгласна със собствената си философия, но щом веднъж бе успяла да убеди всички да й помогнат, връщане назад нямаше.

Беше толкова нервна, че се тревожеше, че няма да може да изпее дори една нота. Лили бе работила по номера си в продължение на една седмица. Останалите момичета бяха ставали с един час по-рано всеки ден, за да репетират, без да се страхуват, че Зак може да слезе в залата и да открие какво правят. Тя не можеше да си позволи да ги изложи точно сега.

Музикантите вече свиреха въведението към нейния номер. Лили усети, че я обхваща паника. Ако Йезекия се бе появил пред нея в този момент, тя може би щеше да се хвърли в обятията му и да го помоли да направи с нея каквото иска.

Но Йезекия го нямаше, а цялата тази промяна беше само нейна идея. Всичко, което трябваше да направи, бе да изпее една песен пред няколко души. Нищо особено. Правеше това вече цяла седмица.

Лили се усмихна, помоли се на ангела, който бдеше над глупаците и пияниците — напоследък не го беше притеснявала — и излезе на сцената.

Зак беше взел кафето в кабинета си, където беше отишъл да прегледа финансовите данни за седмицата. Заведението му никога не беше печелило толкова много. Ако нещата продължаваха да вървят все така, щеше да му се наложи или да купи втора кръчма, или да започне да влага парите си в някакви по-почтени инвестиции. Той се усмихна на себе си. Мадисън и Джеф щяха да подскочат до тавана от радост, ако знаеха какво си мисли. Те инвестираха неговата част от семейния доход в продължение на години, но Зак не им позволяваше да докоснат парите, които беше спечелил от хазарт.

Шумът, който идваше откъм залата, го извади от мислите му. Трудно му беше да се концентрира при такава врява. Той трябваше да бъде там, но миналата нощ беше останал с около час по-дълго от обичайното. Късметът се беше оказал на негова страна и той не бе загубил нито една игра. Чет Лий бе изхвърлен от заведението, като бе викал ругатни по адрес на Зак. Зак знаеше, че е глупаво, че още не е забранил на този човек да влиза в заведението му, но не можеше да устои на изкушението да му обира парите. Чет, изглежда, притежаваше дарбата да намира новозабогатели инвеститори и да взема с измама акциите от мините им. Зак прекарваше доста време в изкупуване на придобивките на Чет.

По дяволите, може би трябваше да излезе и да види какво става. Шумът ставаше все по-силен. Докато ставаше от мястото си, той се зачуди къде беше Доди. Обикновено тя работеше заедно с него, когато Зак преглеждаше седмичните финансови резултати. Вероятно не можеше да дойде заради шума. В залата сякаш имаше бунт. Ако Чет имаше пръст в това, щеше да му се наложи да му разбие главата.

Но когато Зак влезе в залата, той веднага осъзна, че нямаше никакъв бунт. Просто всички бяха полудели по някаква певица, която той не беше виждал преди. И с право. Жената беше ослепителна. Гласът й много приличаше на гласа на Лили, но тя не изглеждаше и не се държеше като братовчедка му. Зак забеляза Доди облегната на една от изоставените маси за хазарт и отиде до нея.

— Защо не ми каза, че имаме нова певица? Лили разтревожи ли се, когато си я сменила?

— Ни най-малко — отвърна Доди, без да се обръща. — Идеята беше нейна.

Зак се вгледа по-внимателно.

— Тя ми се струва позната. Коя е?

— Някоя.

— Къде я намери?

— Наоколо.

— Не си играй с мен. — Зак долавяше, че Доди се забавлява. — Такава жена не се намира просто наоколо. Ако тръгне по улиците, след нея ще върви цяла тълпа от мъже.

— Точно така ставаше и с нея. По тази причина тя все не можеше да запази работата си.

Зак се почувства, сякаш го бяха ударили с приклад по главата. Това беше невъзможно! Невъзможно! И все пак нямаше друго обяснение.

Тази жена беше Лили!

Той не знаеше кое беше по-изненадващо за него — външният й вид, начинът, по който се държеше на сцената, или фактът, че поне сто мъже се бяха втренчили в нея. Неколцина дори се опитваха да протегнат ръце и да докоснат роклята й, когато тя преминаваше близо до края на сцената. В едно нещо обаче Зак беше абсолютно сигурен. Трябваше да свали Лили от сцената, и то веднага.

Не знаеше как точно бе успял да стигне дотам, но след няколко секунди вече си беше проправил път през тълпата й се бе качил на сцената. Необходими му бяха само шест крачки, за да стигне до Лили. Момичетата около него забравиха стъпките на танца си от изненада, когато го видяха да се появява разгневен сред тях. Лили го погледна шокирана и спря да пее.

— Съжалявам, момчета, но тя не може да остане. Смърт в семейството й. — Той хвана Лили за ръката, смъкна я от сцената и я изведе от залата, преди смаяната публика да осъзнае какво се бе случило.

Зад него пианистът засвири отново.

Лили се препъваше на високите си токчета и едва успяваше да се задържи на крака.

— Твоя ли беше идеята? — обърна се Зак към Доди, докато преминаваше покрай нея.

— Не, моя — отговори Лили. — И ще ти бъда много благодарна, ако ми пуснеш ръката.

— Не преди да съм си поговорил с вас двете в кабинета ми.

Очите му отново бяха заприличали на черни остриета. Лили усети как стомахът й се свива. Доди просто се усмихна и тръгна към кабинета, без да възрази.

— Така — каза Зак, когато затръшна вратата след тях. — Какво, по дяволите, правеше там облечена като проститутка?

— Лили искаше ти да я забележиш — обясни Доди. — Тя каза, че й е омръзнало да се държиш с нея като с някаква мебел.

Зак зяпна Лили. Тя му отвърна с втренчен поглед.

— Радвам се да видя, че и ти си на същото мнение — каза Доди. — Мисля, че сега е по-добре да отида навън. Твоето бягство със звездата на вечерта ще разбунтува духовете.

— За какво говори тя, по дяволите? — попита Зак, когато Доди излезе от кабинета. — Струва ми се, че напоследък нещо става с главата й.

— Вината не е нейна — отвърна Лили. — Идеята беше моя.

— И Доди каза същото, но какво беше това, че искаш да те забележа? Ти си ми трън в очите от седмици.

— Точно за това става дума — каза Лили, която си беше възвърнала част от смелостта поради лошия подбор на думите на Зак. — Аз съм трън в очите ти, досадница, отговорност, която би предпочел да не носиш.

— Не съм казвал такова нещо — възрази Зак. — Аз…

— Ти само каза, че съм ти трън в очите. Ако не си казал останалото, сигурно си си го мислил.

— Лош избор на думи — призна си Зак. — Ти ме ядоса малко.

— Добре.

— Какво означава това добре?

— Че е по-добре, отколкото да бъда пренебрегвана.

— Не съм те пренебрегвал. Ти ми създаваш повече неприятности от една дузина жени.

— Виждаш ли, точно за това ти говорех. Сега пък създавам неприятности.

— По дяволите, ти извърташ думите ми.

— Не ругай.

— Ще ругая колкото си искам, по дяволите, и недей да ми казваш, че това е признак на ограничен речник. Когато кажа по дяволите, значи искам да кажа по дяволите!

— Татко казва…

— Ти никога ли не мислиш за себе си?

— Разбира се, че мисля.

— Тогава спри да ми цитираш всичко, което казва баща ти. Изобщо не ми пука за твоя старец. Лично аз смятам, че той е едно магаре и глупак, щом като те е оставил да избягаш от дома му. А що се отнася до всички онези неща, които той казва, то той най-вероятно ги е взел от някоя книга. Очевидно не е достатъчно умен, за да осъзнае, че има една красива, интелигентна и смела дъщеря. Ако беше моя дъщеря, аз щях да съм тук, за да те върна във Вирджиния. И щях да застрелям всеки комарджия, който дори си помисли да те докосне с пръст.

Лили не каза нищо, а само продължи да го гледа втренчено.

— Не ме гледай така. Това ме нервира.

— Не мога да направя нищо — успя да каже най-сетне Лили. — Уверена бях, че ти ме смяташ за провинциална глупачка, която ще бъде погълната за пет минути от хиените в Сан Франциско, ако не си наблизо, за да я държиш постоянно под око.

— Аз наистина го мисля. Е, без частта за глупачката. Но ти не знаеш как да се оправяш в един голям град. Прекалено си доверчива. За малко да накараш мъжете в залата да откачат.

— Да. Не е ли прекрасно?

— Прекрасно! Бях готов да им извадя очите. Не знам как ще им обясня, че повече няма да излизаш на сцената.

— Но аз ще излизам!

— О, не, няма! Това е моето заведение. Аз казвам кой излиза на сцената и кой не.

Лили се разсмя. Смехът й беше щастлив и изпълнен с доволство.

— Не можеш да застреляш всички.

— Напротив, мога.

— Сега ти си този, който се държи като малоумен. Аз ще имам само едно изпълнение. Два пъти.

— Два пъти?! — Зак не бе знаел, че гласът му може да бъде толкова висок, че да заприлича на писък.

— Доди казва, че през първите два часа след отварянето бизнесът никога не върви добре. Тя смята, че моето изпълнение е онова, което ти е необходимо, за да накараш хората да започнат да идват по-рано. Така ще можеш да печелиш повече пари и няма да ти се налага да си лягаш толкова късно.

— Не!

— Ако продължаваш все така, на тридесет няма да изглеждаш толкова добре. Татко казва… — Лили млъкна, за да прочисти гърлото си: — Казвах, че имаш нужда от повече почивка, по-добра храна и по-нормално работно време.

Зак започна да се пита дали наистина не започваше да изглупява. Защо Лили успяваше да обърне всичко с главата надолу, докато не получеше онова, което искаше? Досега все той бе играл ролята на умния, на човека, който манипулира хората, за да ги накара да направят онова, което той иска, да получи отговори, преди да се сетят да му зададат въпроси. Сега обаче му се струваше, че притежава мисловните способности на бик, който е пасъл луда трева.

— Искам да пея два пъти — каза Лили. — Така ще бъда спокойна, че съм си изкарала парите за издръжката.

— Аз ти плащам, за да помагаш на Доди.

— Но тя няма нужда от помощ, поне не чак толкова, за колкото ти ми плащаш. Но ако доведа още клиенти, ще съм си заслужила парите.

Как можеше да я убеди, че възраженията му нямаха нищо общо с парите? Беше маниачка на тема да си плаща сама издръжката. Него изобщо не го интересуваше дали тя щеше да спечели дори един цент, ако това означаваше, че трябва да се показва пред всички тези похотливи погледи.

— Това няма нищо общо с парите.

— О, напротив. Аз съм ти в тежест още от момента, в който се появих тук. Сега открих, че има нещо, което мога да върша. Това е важно за мен. Трябва да ме разбереш. Ти каза, че си се чувствал по същия начин, когато си избягал от дома си, за да създадеш първото си заведение.

Зак кимна.

— Не мога да кажа на баща си, че греши в мнението си за мен, след като не мога да се грижа сама за себе си. Така ще излезе, че съм се провалила — глупав, егоистичен провал, а аз не искам това. Разбираш ли ме?

Естествено, че я разбираше. Тя говореше същите неща, които бе изричал той преди осем години. Но за една жена това не беше същото като за един мъж. Лили не можеше просто да излезе навън и да хване бика за рогата. Той най-вероятно щеше да се нахвърли срещу нея.

Тя обаче нямаше да разбере това, поне не докато се радваше на успеха си. Зак трябваше да изчака, да подбере внимателно момента, в който да се намеси, да подбира внимателно думите си. Все пак той възнамеряваше да я убеди, че греши.

— Изчакай ме тук, докато свърша — каза му Лили, като отново се усмихваше широко. — Не мисля, че трябва да гледаш, щом като това ще те разстрои. Защо не пийнеш малко от брендито, което пазиш за Доди? Тя казва, че то е чудесно лекарство. Приличаш на човек, който има нужда от една чашка.

Зак остана втренчен във вратата, която се затвори след Лили. Той се опитваше да осъзнае как беше стигнал дотук. Сякаш някакво внезапно наводнение беше измило всички следи и водата го беше понесла с него. Сега той се намираше на някакви високи, сухи скали и не можеше да определи какво щеше да прави отсега нататък.

Зак стана с намерението да изпие едно бренди. Това беше най-добрата идея на Лили за цялата вечер. След това щеше да излезе и да пребие първия мъж, който посмееше да не се държи с нея като с дама.

 

 

— Не мога да си представя какво общо може да има една почтена жена с всичко това — каза госпожа Уелборн, която държеше една долна дреха, изработена от почти прозрачен материал и украсена с вързани на възел лентички и розови цветчета.

Жените сортираха дрехи в дневната на госпожа Торагуд — претрупана стая, която контрастираше рязко със спартанския вид на облеклото и характера на госпожа Торагуд.

— Може би ще може да се поправи — каза Бела.

— Мисля, че трябва да бъде нарязана на парчета и да се използва за нещо съвсем различно — каза госпожа Торагуд. Тя погледна към купчината дрехи. — Срамота е, че повечето от тези дрехи са дарени от момичета в танцови и игрални зали.

— Мисля, че трябва да бъдем благодарни за дрехите, без значение кой ги е дарил — каза Лили. — Те са хубави, а и материята е в добро състояние.

— Но как може една почтена жена да използва това? — попита госпожа Торагуд и вдигна една прозрачна нощница.

— От нея ще стане хубава лятна долна риза — каза Лили.

— Може би в Сакраменто, където става твърде горещо — отвърна жената на свещеника, — но не в Сан Франциско, където е влажно и мъгливо. Ако някоя жена облече това, може да хване пневмония.

— Можем да откажем да ги приемем — каза госпожа Чикали.

— Сетих се за това — отвърна госпожа Торагуд. — Дори говорих с Харолд. Той казва, че може би ще бъде по-добре да нямаме какво да раздаваме на бедните, вместо да им даваме неща, които още повече ще принизят и без това слабия им морал.

— Не съм съгласна — възрази Лили.

Четирите жени се обърнаха едновременно.

— И защо не? — попита я госпожа Торагуд.

— Не мисля, че можем да откажем подарък. Аз вярвам, че даряването дава много повече на даващия, отколкото на вземащия. Пък и не е християнско да искаме от хората да даряват своите стари дрехи, а след това да им казваме, че онова, което са дарили, не е достатъчно добро.

— Да не би да противопоставяте мнението си срещу това на съпруга ми? — попита госпожа Торагуд със зачервено лице.

— Но те са танцьорки — намеси се Бела очевидно, за да предотврати сблъсъка.

— Ние не искаме хората да си мислят, че одобряваме професията на тези жени — вметна госпожа Уелборн.

— И какво толкова лошо правят те? — попита ги Лили.

Останалите жени загубиха ума и дума.

— Някоя от вас влизала ли е в кръчма?

— Как смеете да ни задавате такъв въпрос? — възмути се госпожа Торагуд.

— Тогава откъде знаете?

— Скъпа, всички ние знаем, че когато някой се премести от един малък град във Вирджиния, не може да знае какво става в град като Сан Франциско.

— Предполагам, че знам много повече от която и да било от вас — тросна се в отговор Лили, която вече беше загубила търпение. — Аз живея в кръчма.

Бела почервеня. Останалите зяпнаха шокирани.

— Мислех, че си отседнала при Бела — каза госпожа Торагуд.

— Тя не ви ли каза? — попита Лили, която не можеше да се въздържи да не изпита злорадство. — Бела ме изхвърли от пансиона си, защото смяташе, че му давам лошо име. Тя ме заведе в „Малкото райско кътче“. Тъй като нямах пари, братовчед ми нямаше друг избор, освен да ме остави да живея там.

— Но Бела каза, че си си намерила работа.

— Да, и то няколко, но и госпожа Уелборн и госпожа Чикали ме уволниха. Те също казаха, че нося лошо име на бизнеса им.

Очевидно нито една от дамите не беше имала смелостта да каже на госпожа Торагуд какво беше направила. Лили беше достатъчно честна да си признае, че й харесваше да гледа как трите жени се червят и пристъпват нервно от крак на крак под заплашителния поглед на съпругата на свещеника.

— Бихте ли отказали дрехи, които бих ви дарила аз? — попита Лили, като се надяваше да върне разговора към първоначалната тема.

— Разбира се, че не — отговори госпожа Торагуд, на която, изобщо не й беше приятно, че разговорът се отклоняваше от недостатъците на паството й.

— Дори ако аз пеех там?

— Не ставай смешна — каза госпожа Торагуд. — Смехотворно е дори да се опитваме да си представим подобно нещо. Ти не би…

— Но го правя — заяви Лили. — Обличам синя рокля и си слагам цветя в косата. Дори танцувам малко. Не го правя много добре, но клиентите, изглежда, ме харесват. Останалите момичета са много по-добри от мен.

— Други момичета — каза госпожа Торагуд със слаб глас.

— Дванадесет. Зак каза, че всички трябва да излизат на сцената с мен.

Четирите жени я бяха зяпнали с отворени уста, сякаш Лили беше Саломе, но без седемте си воала, и се приготвяше за скандалния си танц, който бе вдигнал толкова шум, че се помнеше след цели двадесет века.

— Не можеш да продължиш да го правиш — каза госпожа Торагуд, която първа успя да се опомни. — Трябва да престанеш незабавно.

— Това ми е работата — възрази Лили.

— Ще ти намерим друга работа.

— Аз вече съм в състояние да си плащам за стаята и храната и все пак ми остава нещо и за мен.

— Ще ти намерим и къде да отседнеш — добави госпожа Торагуд и хвърли един мрачен поглед на Бела. — Непростимо е една жена като теб да танцува в кръчма. Помисли за опасностите, свързани с близостта на толкова много мъже, които с нищо не са по-добри от животните.

— Не се притеснявайте — каза Лили, която нямаше как да не се усмихне на представата на госпожа Торагуд за онова, което ставаше в заведението. — Аз съм в безопасност. Зак никога не напуска залата, когато аз съм на сцената. Той кара двама огромни мъже — държи ги, за да изхвърлят хората, които се опитват да създават неприятности — да стоят между мен и публиката. Най-лошото нещо, което се е случвало, беше, когато двама мъже се сбиха заради една кърпичка, която бях изпуснала. Друг път пък започнаха да хвърлят зарове кой да ме черпи една вечеря, но Зак ги спря.

— Сбивания, зарове, пеене и танци — каза госпожа Уелборн с глас, който ставаше все по-слаб с всяка изречена дума.

— Нещо трябва да се направи — заяви госпожа Торагуд. — Не може един член на нашето паство да бъде принуждаван да работи на подобно място.

— Не е толкова лошо — каза Лили. — Според мен е забавно.

— Виждаш ли, нали ти казах, че грехът може да поквари дори и най-праведната душа — каза жената на свещеника. — Нямаме нито миг за губене.