Лей Грийнууд
Лили (23)

Глава двадесет и трета

В крайна сметка беше решено събирането да се проведе в църквата.

— Съпругите им ме накараха да говоря с теб — каза госпожа Торагуд на Йезекия. — Те нямат никакво намерение да влизат в кръчма.

— Но ако те се срещнат с момичетата на тяхна територия, това ще бъде доказателство колко голямо разбиране проявяват — отвърна Йезекия. — Така момичетата по-лесно биха повярвали в искреността на нашите усилия.

— Те няма да влязат в кръчма — повтори госпожа Торагуд.

— И не говори за нашите усилия — добави тя. — Ти се остави Лили Рандолф да те убеди да го направиш. Нас никой не ни е питал какво мислим по въпроса.

— Трябва да сте забелязали, че това е проява на добра воля.

— Ще бъде проява на абсолютна глупост да изложим съпрузите си на влиянието на жени, за които бихме предпочели да не знаем нищо — заяви Сара. — Всички знаят, че мъжете не могат да устоят на изкушенията на злото. Всяка жена, която сама пъха мъжа си в ръцете на изкушението, е глупачка.

— Според мен ти гледаш твърде строго на характера на тези жени — възрази Йезекия. — Аз бях твърде впечатлен от някои от тях и особено от госпожица Джули Петерсън.

— Уверена съм, че е така. Дори и добрите мъже обикновено биват впечатлени от този тип жени. Но независимо от това, жените нямат намерение да влязат в кръчма. И аз напълно ги подкрепям в това тяхно решение.

— В такъв случай ще организираме събирането в църквата — отстъпи Йезекия. — Страхувам се обаче, че така няма да дойдат много хора.

 

 

Сара Торагуд се беше погрижила църквата да бъде украсена според случая, но нещо не вървеше.

Когато Зак научи, че те възнамеряваха да използват църквата, той отказа да затвори „Малкото райско кътче“.

— Не виждам защо трябва да понасям загуби без никаква основателна причина — заяви той на Лили.

— Това ще покаже, че подкрепяш усилията на Йезекия.

— Но аз не ги подкрепям. Ще бъда там, за да подкрепям теб, но ако питаш мен, Бела съсипа живота си, като се опитваше да бъде почтена. Няма да задържа нито едно момиче, което пожелае да напусне работата си при мен, но и нямам намерение да ги принуждавам да напускат.

Лили се беше подготвила да спори с него в продължение на часове, но Зак беше взел решението си и отказваше да го обсъжда с нея. Това не се харесваше на Лили, но тя нямаше друг избор, освен да приеме решението му.

Някои от момичетата изобщо не се интересуваха от събирането. Други казаха, че предпочитат да изчакат и да видят какво ще излезе. Трети пък искаха да отидат, но не искаха да отсъстват от работа. В крайна сметка едва седем отидоха.

Паството също не беше представено по-добре. Няколко от дамите се появиха, но бяха оставили съпрузите си вкъщи. И синовете си. И племенниците си. И внуците си.

— Основната цел на това събиране беше да ги срещнем със съвсем различни мъже — каза отчаяно Лили.

— Те очевидно не възнамеряват тези мъже да бъдат техните — отвърна Зак. Той се усмихваше леко, докато наблюдаваше Йезекия, който разговаряше с Джули Петерсън. — Вие с Йезекия ще трябва да разрешите този проблем, ако смятате да повторите опита си.

— Ако в най-скоро време не направим нещо, няма да има следващ път — каза Лили. — Те няма да се върнат тук, за да бъдат държани на разстояние.

— Ти какво предлагаш? — поинтересува се Зак.

— Трябва да намерим нещо общо между тях.

— Те нямат нищо общо помежду си.

— Напротив, имат. Всички те имат семейства, домове, дрехи, този град, още една дузина други неща. Просто трябва да намерим онова нещо, което можем да използваме, за да ги накараме да започнат да си говорят.

Точно в този момент се появи Кити Лофтън с бебето си.

— Това е! — възкликна възбудено Лили. — Бебета. Всички жени обичат бебетата.

— Но ние имаме само едно.

— И това ще свърши работа — отговори Лили, докато тръгваше към Кити. — Особено щом е толкова хубаво.

— Едно бебе не може да оправи цялата тази бъркотия — обърна се Зак към Доди.

— Ако някой може да се справи, то това е тя — отвърна му Доди. Тя беше дошла, защото — по нейните собствени думи — нямало начин да изпусне такава среща за нищо на света. Зак се зарадва, когато разбра, че тя е спряла да пие, но не му стана приятно, когато разбра, че си е намерила друга работа.

— Ако ще си говорят за бебета, нямат нужда от мен — каза Зак. — Връщам се в кръчмата.

В този момент Лили се върна забързано при него.

— Кити казва, че знае къде е Джак.

— Кой е Джак? — попита Доди.

— Мъжът й. Бил е шанхайван. Тя иска ти да тръгнеш след него.

— Ти си луда! — заяви Зак. — Ако го направя, ще свърша на път за Китай заедно с него.

— Трябва да му помогнеш — настоя Лили. — Той е баща на детето й. Ти винаги си казвал, че едно дете трябва да има двама родители.

— Това не е толкова просто, като да убедиш един мъж да се ожени за майката на детето си — отвърна Зак. — Тези хора са престъпници. Те крадат възрастни хора и ги държат като затворници в продължение на години. На кой кораб е?

— На „Морска вещица“.

— Това е корабът с най-печална слава в Сан Франциско.

— Тя е отчаяно влюбена в него. Не знам дали ще преживее да го загуби отново.

— Тя не може да бъде сигурна, че той е на кораба. Просто е чула някакъв слух.

— Можеш ли да провериш?

— Може би, но не мога да го направя оттук. Трябва да се върна в кръчмата. Познавам някои хора, с които мога да говоря. Може би ще успеем да измислим нещо, но не се надявам кой знае колко. Необходима е малка армия, за да бъде измъкнат човек от някой от тези кораби. Трябват ти Монти и Хен. Те обичат битките.

— Можеш да се справиш — каза Лили. — Знам, че можеш.

Зак реши, че имаше моменти, в които Лили се заблуждаваше, че той е всемогъщ. Тя не осъзнаваше, че й говореше за хора, които използваха груба сила, наркотици, оръжие или всичко, което имаха подръка, за да получат онова, което искаха. Тя не беше срещала такива хора в Салем, а вероятно и никъде другаде.

Зак започваше да става също като братята си и вършеше една глупост след друга само защото Лили не можеше да се въздържи да помага на хората. Независимо от неговите възражения, тя винаги успяваше да го въвлече в онова, което беше замислила. Беше твърде мекосърдечна, а той беше твърде отстъпчив.

Зак трябваше да поговори с нея, да я накара да разбере, че той не можеше да се заеме сам със защитата и подкрепата на всички беззащитни жени в Сан Франциско. Тя превръщаше нещо, което той беше започнал в свой собствен интерес, в работа на пълен работен ден. Ако продължаваше така, тя сигурно щеше да започне да настоява Зак да подслонява и деца без бащи. Трябваше да сложи край на всичко това. Той не искаше никакви бездомни деца под покрива си.

Но това трябваше да почака. Точно сега Зак трябваше да измисли как да измъкне съпруга на Кити. Да отговаря на очакванията на Лили започваше да става доста изтощително, дори опасно.

 

 

Зак беше тръгнал преди по-малко от двадесет минути, когато майката на Кити влезе в църквата. Тя се изненада, като видя как всички жени се редуваха да вземат внука й в ръце, но не го показа по никакъв начин. Тръгна направо към дъщеря си.

— „Морска вещица“ ще отплава тази вечер.

Кити за малко да припадне. Тя се обърна към Лили, а Лили на свой ред се обърна към Доди.

— Зак не може да направи нищо за толкова кратко време — каза Доди. — Съмнявам се дали е успял да говори с някого досега.

— Но ние трябва да направим нещо — каза разтревожена Кити. — Ако той замине, никога повече няма да го видя.

Не след дълго всички в църквата вече знаеха за затруднението на Кити, но никой нямаше никаква представа какво можеше да се направи, за да бъде измъкнат съпругът й от трюма на „Морска вещица“.

— Отивам на кораба — заяви Кити. — Може би ще успея да убедя капитана да пусне Джак.

— Не можеш да отидеш сама — възрази Лили. — Идвам с теб.

— Полудели ли сте? — попита ги Доди. — Нито една от вас няма да ходи там. Ако отидете, няма да се върнете живи.

— Не мога да повярвам, че това е истина — каза Йезекия. — Това е Америка. Хората имат право да ходят където си искат.

— Това е Сан Франциско — тросна се в отговор Доди. — Тук хората невинаги се прибират, когато поискат да го направят.

— Можем да отидем всички заедно — предложи госпожа Торагуд. — Те не биха посмели да навредят на жените от църквата.

— По-добре да изчакаме Зак — посъветва ги Доди.

— Нямаме време — възрази Кити. — Не и ако корабът ще отплава тази вечер.

— Идвам с вас — предложи Йезекия.

Една след друга жените предлагаха да се присъединят към тях, докато най-накрая остана само Доди.

— А ти? — попита я госпожа Торагуд.

— Аз отивам да повикам Зак — каза Доди. — Някой трябва да може да каже на полицията къде да търси труповете ви.

— Кажи му да дойде и да се присъедини към нас — каза Лили, — но предполагам, че ще успеем да освободим Джак, преди той да успее да намери мъжете, с които искаше да говори.

— Моля ви, нека да побързаме — подкани ги Кити.

Лили подаде бебето на Доди.

— Вземи го. Ние ще се върнем след малко.

Отговорът на Доди накара няколко от жените да се изчервят.

 

 

— Не ти вярвам — каза Зак. — Дори Лили не би направила такава глупост.

— Погледни ме — настоя Доди. — Да си ме виждал някога да държа бебе?

— Като си помисля, не съм — каза Зак и осъзна, че колкото и невероятно да му се струваше, Доди казваше истината.

— Ще ги убият — каза той и излетя от кабинета си.

— Точно това се опитвах да ти кажа — извика след него Доди.

— Какво му става на Зак? — попита я един от редовните клиенти, Аса Уайт.

Доди му обясни набързо.

— Госпожица Лили не може да отиде там! — извика ужасен Аса.

— Тя вече тръгна, а Зак тръгва след нея.

— Един мъж не може сам да се справи с онези главорези.

— Жалко, че нямаш оръжие — каза Доди. — Можеше да отидеш с него.

— Разбира се, че имам оръжие — отвърна Аса и измъкна един револвер от колана зад гърба си. — Не ходя никъде без него. Хей, Ерик, Боб — госпожица Лили е тръгнала към доковете. Трябва да помогнем на Зак да я върне. Носите ли си оръжие?

Двамата запитани измъкнаха по един револвер.

— Вие не трябва да носите оръжие тук — възрази Доди.

— Да не си откачила! — каза Аса. — Това е Сан Франциско.

Когато Зак се върна, всички мъже в заведението вече знаеха за Лили. Те бяха въоръжени и готови да го последват.

— Тръгвам с теб, за да върнем госпожица Лили — заяви Аса. Отвсякъде се чуха викове „и аз“.

— Нали каза, че имаш нужда от армия — каза Доди. — Е, изглежда, че я имаш.

— Надявам се да стигнем там навреме.

— Ще изтичам напред до „Златна руда“ — каза един от клиентите. — Имам няколко приятели там, които ще се включат.

Преди да беше изминал и десет пресечки, Зак вече беше последван от огромна тълпа от стотина мъже, всичките въоръжени с револвери, ножове и пръти. Всички те познаваха Лили и не искаха да й се случи нещо лошо. На всяка пресечка към тълпата се присъединяваха още хора. Когато Зак стигна до доковете, те вече бяха стотици. Сега трябваше само да ги организира за атака. Но как можеше да организира тълпа?

 

 

Колкото повече групата й се приближаваше към доковете, толкова повече Лили започваше да се съмнява в правотата на решението си. Тя усещаше, че не беше единствената, която мислеше така. Лили виждаше тревожните погледи на останалите жени и страха в очите им. Тя си каза, че баща й не би се уплашил. Нито пък Зак. Тя не заслужаваше нито един от тях, ако се страхуваше.

Но истината беше, че тя се страхуваше.

Кейовете навлизаха на около четвърт миля навътре в залива. Край тях бяха наредени стотици кораби, чиито мачти и комини приличаха на гора през зимата. На много от тях се товареше или разтоварваше. Светлините на фенери осейваха нощта като гигантски светулки. От всички страни се чуваха звуците на усилена дейност — тихото свистене на въжета, острото стържене на метал в метал, приглушеният тропот на тежки стъпки по палубите, свистенето на пара.

Нощният въздух беше натежал от миризмата на сол, миди и водорасли. Луната грееше толкова ярко, че отражението й можеше да се види във водата до половината на залива. Вятърът беше слаб и нощта не беше студена.

На Лили й се искаше Зак да беше с тях. Присъствието на Йезекия и господин Торагуд не беше дори наполовина толкова ободряващо, колкото би бил един поглед към широките рамене на Зак.

— Мисля, че трябва да си съставим план — каза Лили.

— Аз ще говоря с капитана — предложи Йезекия. — Сигурен съм, че за няколко минути с господин Торагуд ще успеем да го убедим да пусне този младеж.

Лили беше отскоро в Сан Франциско, но знаеше, че това нямаше да бъде толкова лесно. Тя дори не искаше да мисли за онова, което би казал Зак, ако чуеше думите на Йезекия. Все още не беше свикнала с ругатните му, а още по-малко с разнообразието им.

— Имаш ли револвер? — попита тя Йезекия.

— Нямаме нужда от оръжие, за да свършим божията работа — отвърна той.

Лили си спомняше, че в Библията пишеше нещо за превръщането на плуговете в мечове. Или пък обратното. Това нямаше значение. Тя не смяташе, че може да убеди Йезекия да промени решението си, но не мислеше, че някой, който можеше да отвлече възрастен мъж, би стоял, слушайки безропотно двама невъоръжени свещеници и няколко жени.

Те минаха покрай първите няколко кораба. На Лили не й хареса начина, по който ги гледаха моряците. Когато забеляза, че на всеки кораб имаше поне по една дузина мъже, увереността й намаля още повече. Лили се помоли мислено свещеността на мисията им да компенсира липсата на сила у групичката. Тя самата предпочиташе да разчита на Зак, а не на спътниците си.

— Ето го! — извика Кити.

„Морска вещица“ се намираше на котва в края на дока. Корпусът му беше черен, с олющена боя. Жлебовете в корпуса не бяха поправени, нито боядисани. Въжетата, които придържаха кораба към дока, изглеждаха стари и окъсани. Трапът нямаше перила. Мръсотия покриваше прозорците и не позволяваше да се види дали вътре свети.

Лили бе обзета от страх, но вече бе късно да се отказва. Не и сега, когато бяха толкова близо до целта си.

Тя видя, че на палубата се движат хора. Други пък товареха сандъците, които се намираха на дока. Може би Джак беше между тях.

Кити се втурна към първия мъж, който, изглежда, надзираваше останалите. Лили се страхуваше, че в действителност той ги пазеше да не избягат.

— Познавате ли мъж на име Джак Лофтън? — попита Кити мъжа. — Казаха ми, че е на този кораб. Той ми е съпруг. Моля ви, трябва да го видя.

— Не познавам никакъв Джак Лофтън, госпожо. Той не е на този кораб. Върнете се при приятелите си и се махайте оттук. Имаме много работа за вършене преди отплаването.

— Моля ви, той не иска да бъде моряк. Той има малко дете, което никога не е виждал.

— Вижте, госпожо, вече ви казах, че не познавам никакъв Джак Лофтън. Сега си вървете, преди някой да пострада.

Лили виждаше как решителността на групата намалява. Не знаеше дали те наистина вярваха на този мъж, или неговите думи им предоставяха удобно извинение да отстъпят пред страха си. Тя обаче не вярваше на мъжа.

— А ти? — попита тя, като се приближи до един от товарачите. — Познаваш ли мъж на име Джак Лофтън, който се намира на този кораб или на друг кораб в пристанището?

Мъжът я погледна с празен поглед и продължи по пътя си, без да й отговори.

— Ти познаваш ли го? — попита тя втори мъж, но той също я подмина мълчаливо.

— Махайте се! — извика пазачът. — Оставете мъжете на мира. Те имат работа за вършене.

— Търсим Джак Лофтън — каза Лили. — Той се намира на един от тези кораби. Все някой трябва да е чувал за него.

— Тук никой не е чувал за никого — отговори мъжът.

— Искам да говоря с капитана ви — заяви Йезекия. — Може би той ще знае нещо за съпруга на тази жена.

— Нищо не знае — каза пазачът. — Махайте се оттук и ни оставете да си вършим работата.

— Настоявам да говоря с капитана — каза Йезекия. — Щом не искате да го повикате, ще отида да го потърся сам.

— Не можете да се качите на борда.

— Тогава извикайте капитана си.

Лили дотолкова се беше концентрирала върху разговора им, че за малко да не чуе съобщението, което й прошепна един от товарачите, докато преминаваше край нея.

— Джак е окован в трюма.

Тя хвърли един поглед към мъжа, но той я подмина, без да показва, че изобщо я беше забелязал. Лили бързо отмести поглед към мястото, където пазачът спореше с Кити и Йезекия, към които вече се бяха присъединили господин и госпожа Торагуд. Той очевидно беше отстъпил под натиска им и викаше капитана.

Тревогата на Лили нарасна, когато тя видя мъжа, който се появи на палубата. Той беше едър, мургав, мръсен, небръснат и облечен по-скоро като собственик на свинеферма, отколкото като капитан на кораб.

— Какво искате?

— Искат да знаят дали имаме някой си Джак Лофтън на борда — осведоми го пазачът.

— Никога не съм чувал за него — каза капитанът. — Махайте, се оттук.

— Чували сте за него — каза Лили и пристъпи напред. — Точно сега той е окован в трюма ви.

 

 

Когато стигна до доковете, Зак спря.

— Не можем да се нахвърлим върху тях веднага — каза той на Аса. — Те може да вземат жените за заложници.

— Няма как да скриеш толкова много хора — каза Аса. — Особено след като всички горят от желание за бой.

Зак мислеше напрегнато. Той разполагаше само с няколко минути, за да измисли какво да направи, преди положението да излезеше извън неговия контрол.

— Тогава нека да им дадем една битка. Вероятно на борда на всеки кораб в това пристанище има по някой шанхайван мъж. Избери си половин дузина такива и ги нападни. След това, когато ви дам сигнал, се втурвате към „Морска вещица“. Можеш ли да накараш някого да се качи на кораба откъм залива?

— Разбира се, стига да не им се налага да чакат дълго.

— Добре. Ще трябва да ги изненадаме.

— А госпожица Лили? Тя е много красива жена. Не се знае какво би платил някой копелдак, за да я задържи само за себе си.

Зак се беше опитвал да не мисли за това. Като познаваше този квартал и вкусовете на мъжете, които го посещаваха, Лили беше точно онова, което те търсеха.

Той щеше да убие всеки мъж, който се опиташе да я докосне.

— Аз ще се погрижа за Лили. Ти се погрижи за останалото.

 

 

На Лили не й харесваше начинът, по който я гледаше капитанът. Ако двамата Торагуд и Йезекия искаха доказателство, че Зак не е лош, само един поглед би трябвало да им бъде достатъчен, за да ги убеди, че в сравнение с този мъж душата на Зак беше чиста като утринна роса.

— Кой ви каза, че Джак Лофтън е на кораба ми? — попита капитанът.

— Той не ми каза името си — отвърна Лили и това си беше самата истина. Дори ако знаеше името на мъжа, който й бе дал информацията, тя за нищо на света нямаше да го каже на капитана. Той приличаше на човек, който нямаше да се замисли нито за миг, преди да убие горкия нещастник.

— И вие повярвахте на него, но не вярвате на мен?

— Приличате ми на мъж, за когото е обичайно да бъде нечестен.

Уплашените възклицания на спътничките й бяха заглушени от рева на мъжа.

— Как смееш да наричаш Рейф Боргър лъжец!

Лили изтръпна от силата на гнева му, но нямаше намерение да отстъпва. Тя беше сигурна, че в трюма на този кораб имаше още неколцина нещастници, освен Джак Лофтън.

В тишината, която последва сърдития вик на капитана, Лили чу викове и звуци от сбиване. Тя се помоли, които и да бяха биещите се, да нападнеха „Морска вещица“.

— Просто казах, че ми приличате на лъжец. А сега ми се иска да престанете да ми крещите и да изпратите някой, който да доведе Джак. Той не е виждал жена си почти една година и дори не знае, че има бебе.

Част от гнева на капитана се поуталожи. Лили щеше да се почувства по-добре, ако на негово място не беше видяла да се появява лукавство.

— Коя е жена му?

— Аз — отвърна Кити и излезе напред.

— Е, не е толкова красива колкото другата, но ще свърши работа. Ще ти позволя да плаваш с него — каза капитанът. — Какво по-честно от това?

— Тя не може да го направи — възрази Лили. — Не може да изостави бебето си.

— Нека тя сама да реши — отвърна капитанът.

— Добри човече, не можете да принуждавате една жена да прави такъв избор — намеси се Йезекия и пристъпи напред.

— Кой си пък ти, по дяволите? — изрева капитанът.

— Казвам се Йезекия Джоунс и съм божи служител. А това тук е Харолд Торагуд. Той също е божи служител.

— Двама свещеници — каза капитан Боргър през смях. — Обзалагам се, че на тези докове никога не са се появявали такива като вас, но не се боя. — Той се обърна отново към Кити. — Ако искаш мъжа си, жено, ела на борда да го видиш.

Лили протегна ръка, за да възпре Кити.

— Доведете го на палубата — каза тя на капитана.

Боргър я погледна, сякаш щеше да откаже, но миг по-късно отиде до трюма.

— Изведете Лофтън — извика той на някого.

— О, божичко, той наистина е при него — промълви Кити.

— Не можеш да се качиш на този кораб — каза й Лили. — Ако стъпиш на борда, никога повече няма да слезеш на сушата.

— Но как мога да видя Джак и да не отида при него?

— Помисли за детето си.

Когато съпругът на Кити беше измъкнат и довлечен на борда, тя едва не припадна. Около единия си глезен Джак имаше верига. Дрехите му бяха на парцали, а тялото му беше слабо като след продължително гладуване.

— Джак! — извика Кити.

— Кити, ти ли си? — попита мъжът.

— Защо не се качиш тук, за да те види? — предложи й капитанът.

— Не! — извика Джак. — Той е измамник. Тръгвайте си всички преди и с вас да се случи същото, което се случи и с мен.

Капитан Боргър нанесе силен удар на Джак.

— Ако искаш да видиш мъжа си, качи се горе — повтори той на Кити. — И доведи със себе си другата жена.

— Да не сте посмели да докоснете тези жени — извика Йезекия. — Гневът господен ще ви порази.

Пазачът удари Йезекия и го повали на земята. Джули коленичи до неподвижното тяло на свещеника.

— Доведи двете жени на борда, Карадек — нареди Боргър. Шумът, който се носеше откъм околните кораби, заглушаваше гласа му. — Задават се неприятности. Да натоварим каквото остава и да се разкараме оттук.

— Не можете да докоснете тези жени — възрази господин Торагуд.

Един удар от юмрука на пазача го прати на земята до Йезекия. Огромната длан на Карадек стисна китката на Кити. Той протегна другата си ръка, за да хване и Лили.

— Посмей да я докоснеш и ще забия един куршум в главата ти.