Лей Грийнууд
Лили (3)

Глава трета

Лили затвори вратата на стаята си и с това сложи края на най-паметния ден в живота си. Е, може би денят, в който беше опаковала вещите си и бе напуснала Салем, докато родителите й бяха отсъствали от града, беше по-паметен, но тогава всичко беше преминало според плана й. Когато влакът бе напуснал гарата, тя дори бе изпитала леко разочарование.

Днес всичко вървеше зле още от самото начало. Още от мига, в който беше открила, че писмото й до Зак не беше получено, до момента, в който й се беше наложило да убеди таксиджията, че наистина трябва да бъде закарана до адрес в края на областта Барбари Коуст, всичко бе вървяло наопаки.

На всичкото отгоре и Зак беше отказал да спази поканата си.

Е, той не беше отказал направо. Беше й намерил стая и вероятно щеше да я наглежда по време на престоя й. От друга страна обаче, той ясно бе показал, че иска тя да си тръгне обратно за Вирджиния колкото се може по-рано.

Лили нямаше никакво намерение да се връща там. Дори не беше сигурна дали баща й щеше да й позволи да го направи. Това я натъжаваше, но знаеше, че не може да го промени. Двамата с баща си никога не се бяха разбирали и нямаше никакъв смисъл да отрича това.

Също така нямаше смисъл и да се преструва, че ако се беше омъжила за проповедника Йезекия, бракът им би бил щастлив. Тя се беше опитала да обясни на Йезекия причината за нежеланието си да се омъжи за него, но той бе вярвал, че бракът на една жена трябва да бъде уреден между баща й и кандидата за ръката й. Когато това бъдеше сторено, дълг на жената бе да се подчини и да направи всичко по силите си, за да бъде съпругът й щастлив.

Лили беше решила, че от това има полза само младоженецът. Тя не вярваше, че един мъж, който не обръщаше внимание на желанията й преди сватбата, щеше да се държи по друг начин след това.

Лили съблече черната си рокля, развърза връзките на корсета си и въздъхна облекчено, когато той падна на пода. След това бързо съблече долната си риза и я замени с нощница и пеньоар. Лили се обърна към огледалото и се огледа. Изглеждаше пребледняла. Нищо чудно, че Зак се бе държал, сякаш бе видял призрак.

Когато се сети за Зак Рандолф, тя се усмихна. Той трябва да беше най-красивият мъж на света. Зак изглеждаше като човек, който при дадени обстоятелства може да бъде много опасен, но същевременно в него имаше и някаква уязвимост. Той беше точно типът черна овца на семейството, който се харесваше на жените.

Въпреки всички предупреждения на баща й, Зак, изглежда, не вършеше нищо лошо. Играеше хазарт, но тъй като не беше семеен, това не означаваше, че отнема хляба на жена си и децата си. Не пиеше, не се занасяше по жени — въпреки че тя не можеше да си представи, че би направил точно това посред заведението си — и не богохулстваше. Човек, който имаше тези качества, не можеше да бъде чак толкова черен.

Никой мъж, който изглеждаше толкова добре, не можеше да бъде лош.

Лили отметна завивките на леглото. Прекрасно беше, че отново можеше да спи на легло, а не на твърдата пейка в купето на влака. Истински лукс беше, че можеше да се протегне и да се върти, без да се страхува, че ще падне на земята. Чудесно беше, че вече нямаше да й се налага да слуша непрекъснатото пищене на железните колела върху стоманените релси, че няма да усеща постоянното клатене и полюшване, че няма да чувства острата миризма на дим и сажди. Толкова хубаво беше, че вече можеше да се чувства в безопасност от опипващите ръце на мъжете във влака.

Лили и преди беше пътувала с влак, но винаги с баща си. Досега не бе знаела, че едно такова пътуване крие толкова много опасности, нито пък някой я бе подготвил за разликата между мъжете, които живееха на запад, и мъжете, с които беше израснала в тихото си родно градче във Вирджиния. Въпреки това нито веднъж не се беше разколебала, нито пък бе изпитала страх.

През целия си живот беше слушала, че кръчмите са свърталища на дявола, и почти бе очаквала, че в тях ще види ужасяващи чудовища с опашки и рога, които сграбчват минувачите по улиците и ги отнасят в ада. Вместо това бе видяла една зала изпълнена с хора, които се забавляваха и не бяха застрашени да бъдат отнесени вдън земя.

Изглежда, че баща й бе сбъркал по отношение на кръчмите. Може би беше сбъркал и в преценката си за Зак. Лили харесваше Зак. Харесваше го много.

Но баща й не би го харесал.

Тя седна в леглото. Все още не беше писала на родителите си. Щяха да се завърнат едва след седмица, но тя искаше писмото й да ги очаква, за да не се тревожат за нея.

Лили стана от леглото. На една малка масичка до вратата имаше пособия за писане. Трябваше само да седне, да напише писмото и да го изпрати на следващата сутрин.

Но какво да пише, какво да каже? Никой, дори и братята й, никога не се бе осмелил да се изправи срещу баща й. Фактът, че дъщеря му се беше противопоставила на волята му не можеше да бъде разбран от него. Той не разбираше, че тя имаше свои виждания за правото да се вземат предвид и нейните желания. Тя беше негова дъщеря и следователно беше длъжна да прави каквото той й кажеше и така да го кара да се гордее със себе си.

Баща й я беше принудил да напусне дома си, но той щеше да изтълкува постъпката й като проява на неподчинение от страна на дъщеря си. Може би нямаше повече да се интересува къде се намира тя и дали е добре. Може би дори вече не я обичаше.

При тази мисъл сърцето й се сви. Въпреки че не беше съгласна с баща си, Лили го обичаше силно. Той я бе защитавал, бе й дал подслон, бе я учил, бе я обичал.

Сега вече нямаше никакъв смисъл да мисли за всичко това. И без това през последните няколко месеца не бе могла да мисли за нищо друго. Лили придърпа хартията към себе си и потопи писалката в мастилницата.

„Скъпи татко,

Когато прочетеш това писмо, ще се ядосаш много. Съжалявам, но не мога да бъда такава дъщеря, каквато ти би желал, затова реших, че е най-добре да си тръгна.

Кажи на мама и на момчетата да не се тревожат за мен. Отседнала съм в един много хубав пансион за млади момичета. Не трябва да се тревожите и за това, че нямам пари. Използвах парите на леля София, за да стигна дотук. Утре ще си намеря работа и ще мога да се издържам сама.“

Лили спря, за да избърше сълзите си. Мисълта за майка й изпълваше очите й със сълзи. Семейството щеше да й липсва. Те не я разбираха, но въпреки това й бяха много скъпи.

„Аз съм в Сан Франциско при Зак Рандолф. Знам, че не го харесваш, но той се държи много добре с мен.

Кажи на Йезекия, че трябва да се радва, дето не съм се омъжила за него. Нямаше да бъда добра съпруга и той щеше да бъде нещастен с мен.

Сега трябва да свършвам. Пътуването ме измори. Беше много интересно. Бих искала да ми пишете от време на време и да ме уведомявате как сте. Въпреки че не съм съгласна с вас, аз ви обичам.“

Лили трябваше да спре отново. Сълзите бяха започнали да се стичат по бузите й, но тя бе решила, че няма да позволи някоя от тях да капне върху хартията.

„Моля ви, пишете. Вече ми липсвате.“

С обич: Лили

Лили адресира писмото си и запечата плика. Щеше да го изпрати още на следващата сутрин.

 

 

На другата сутрин Лили се облече и слезе долу при Бела.

— Не очаквах, че ще станете преди пладне — каза Бела. Тя, изглежда, се чувстваше неудобно, че наемателката й я виждаше облечена в стария й пеньоар и с хартиени ролки в косата.

— У дома ставаме още в шест и в седем вече сме свършили със закуската — отвърна Лили.

Бела се намръщи.

— Това няма да ви направи много популярна в Сан Франциско. По това време няма какво да се прави, освен ако не сте млекар. — След кратка пауза Бела попита: — Искате ли да хапнете нещо?

— Да, ако обичате. Баща ми винаги настояваше, че трябва да се храним добре на закуска. Казваше, че закуската е най-важната.

Бела се намръщи отново.

— Ще ви се наложи да се приспособите към някои неща, преди да се почувствате удобно тук.

— Знам това и смятам да започна още днес.

— Как?

— Ще се опитам да разгледам колкото се може по-голяма част от Сан Франциско. След това ще отида в заведението на Зак. Вероятно няма да се прибера цял ден.

 

 

Лили откри, че улиците са буквално празни. Тя не можеше да си обясни как в един град можеха да живеят толкова много хора и никой от тях да не е станал преди осем часа. В родния й град в девет часа бяха вече привършили с половината работа за деня. Очевидно в Сан Франциско работният ден не започваше преди десет сутринта.

Лили се спря, за да погледне назад към залива. Беше свикнала с планините, но в родния й край нямаше нищо, което можеше да се сравни с гледката, която се откриваше към залива и океана зад него. Ако се завъртеше малко встрани, тя можеше да види моста Голдън Гейт и да наблюдава как великолепните морски кораби пристигат от различни пристанища от цял свят с издути от вятъра платна.

Миришещият на сол въздух я изпълваше с енергия, каквато планинският ветрец никога не й бе давал. Не можеше да си представи как някой можеше да си лежи в леглото по това време.

Лили напусна улицата с домове на почтени граждани и тръгна по една уличка, по която, изглежда, имаше само фирмени сгради. И тук не се виждаше жива душа. Тя зави по „Пасифик авеню“ и всичко се промени.

Малко сгради бяха толкова големи, колкото „Малкото райско кътче“. Повечето бяха квадратни здания с лош външен вид, построени почти от небоядисано дърво. Шарени табели канеха посетителите да влязат и да вземат участие в забавления, за чието естество Лили можеше само да гадае.

„Салем хауз“ й се стори също толкова величествено място, колкото и предишната вечер, но сега завесите бяха спуснати и през тях не проникваше никаква светлина. От една странична врата излезе някакъв мъж, огледа се нервно нагоре и надолу по улицата, след което тръгна забързано в посоката, от която току-що беше дошла Лили.

Нещо в поведението му я накара да почувства безпокойство, което изчезна едва когато тя стигна до вратата на „Малкото райско кътче“. Облекчена, тя отвори вратата и влезе вътре.

Заведението не изглеждаше така, както го помнеше. Сега то беше също толкова празно и тихо, колкото и улиците навън. Масите бяха почистени, а столовете — наредени върху тях. Тестетата карти бяха прибрани, заровете бяха скътани в кутии, рулетките не се въртяха, зеленото сукно на масите беше свалено и дори машините с ръчки бяха покрити. Подът беше изметен и по него не се виждаше нито прашинка. Единствено миризмата на уиски и цигарен дим пречеше на Лили да си помисли, че сцената от предишната нощ беше плод на въображението й.

И Доди. Лили я намери да седи в един ъгъл с чаша кафе в едната ръка и някаква книга в другата. Тя беше облечена в пеньоар от избеляло зелено кадифе, под който се виждаше кремава копринена нощница. Розовите чехли контрастираха рязко с цвета на облеклото й. Тя пушеше дълга, тънка пура и от ноздрите й лениво се издигаха облачета дим.

Лили изпита облекчение от това, че беше намерила някого, когото познаваше, и тръгна към нея.

Доди вдигна поглед.

— Какво правиш тук?

Лили предположи, че Доди не се опитваше да бъде груба с нея, но беше очевидно, че тя не се радваше особено от присъствието на Лили тук.

— Дойдох да видя Зак.

— Той каза, че си тръгваш с първия влак. Трябва да си събереш багажа.

— Няма да ходя никъде.

— Той каза друго.

— Аз пък му казах, че тази няма да я бъде.

Това накара Доди да млъкне. Тя отпи от кафето си, дръпна от пурата си и даде знак на Лили да седне.

— Сутрин никога не съм във форма. Това, че трябва да гледам дяволски красивото ти лице, само влошава нещата.

Лили седна.

— Защо казваш, че лицето ми е дяволски красиво? Не виждам как може да бъде едновременно и едното, и другото.

— Всеки глупак може да види, че си красива. Лицето ти е дяволско, защото просто не мога да търпя да гледам някоя толкова красива като теб.

— Но ти също си красива — възрази Лили.

Доди отпи още малко от кафето си и дръпна отново от пурата си.

— Виждаш ли тази гадост на лицето ми? — Доди размаза червилото си с показалец. — Ето защо изглеждам красива. Ти използваш ли грим?

— Разбира се, че не — отвърна Лили, която се изненада, че Доди можеше да си помисли подобно нещо. — Татко ми забраняваше.

— Ето затова мисля, че лицето ти е дяволско — обясни Доди. — Ти ставаш от леглото и изглеждаш такава, каквато си. Аз обаче трябва да прекарам часове в грижи за лицето си. Струва ми цяло състояние и въпреки това не изглеждам дори наполовина толкова добре, колкото теб.

— Твоето лице не е толкова безцветно колкото моето. Аз съм толкова бледа, че хората си мислят, че съм болна.

— Обзалагам се, че много млади мъже ти предлагат да ти донесат вода или да подържат ръката ти, докато се почувстваш по-добре.

— Не и в Салем. Татко казва, че никоя порядъчна жена не иска около нея да се навъртат много млади лентяи. Той ги праща да си гледат работата.

— Сигурна съм, че го прави — каза Доди между поредната глътка кафе и дръпването от пурата.

— Татко казва…

— Спести ми какво още казва баща ти. Мога да си представя и сама. Той ми прилича много на моя собствен баща.

— И той ли е свещеник?

— Така се наричаше той самият, но много хора го описваха по друг начин.

— Знам какво имаш предвид. Понякога хората казваха лоши неща за татко, когато той им посочваше в какво са сбъркали.

— Проблемът на баща ми не беше в това, че очакваше твърде много от другите, а в това, че изискваше твърде малко от себе си.

Лили не беше съвсем сигурна какво точно искаше да каже събеседничката й, но започваше да й става ясно, че хората в Сан Франциско бяха много по-различни от хората в Салем. Тя реши, че може би щеше да бъде най-разумно да не проявява любопитство, преди да ги опознае по-добре.

— Защо дойде тук? — попита я Доди.

— Нали ти казах — за да видя Зак.

— Имах предвид защо си дошла в Сан Франциско — поясни Доди. — Ти си селско момиче и мястото ти не е тук.

— Предполагам, че и ти някога си била селско момиче.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти не ме искаш тук, но все още не си ме изхвърлила. Ясно е, че знаеш какво е да бъдеш на непознато място.

Погледът на Доди стана по-напрегнат.

— Някои от нас не са били толкова път колкото теб.

Лили отказа да отстъпи. Тя знаеше, че Доди не я харесва и вероятно й няма доверие, но не можеше да й позволи да я заплашва.

— Може и така да е, но все пак аз смятам да успея. Имам намерение да си намеря работа и да се издържам сама. Не искам да бъда бреме на раменете на Зак.

— Какво можеш да вършиш?

— Мислех си, че може би ще мога да помагам в кръчмата.

Доди едва не се задави с кафето си и то се разля по масата. Няколко капки се плъзнаха по брадичката й и капнаха върху пеньоара й.

— Не мога да танцувам, поне не по начина, по който танцуваха момичетата снощи — призна си Лили, — но мога да пея. Пея в църковния хор, откакто навърших четиринадесет. Всички казват, че имам хубав глас. Пея планински песни, но те се харесват на хората.

Доди избърса разляното кафе и захвърли кърпичката си на масата.

— Точно сега имаме достатъчно танцьорки и певици. Тук обикновено не се слушат планински песни.

— Мога да помагам при сервирането — предложи Лили. — У дома помагах на мама.

— Не мисля, че това е добра идея — отвърна Доди.

— Защо? — Лили не беше доволна от това, че другата жена се отказваше от пеенето й, без дори да я бе чула как пее, но за нея беше истинска обида да й се каже, че не може да сервира храна.

— Момичетата тук сервират най-вече уиски — обясни Доди. — Те носят рокли, които имат толкова къси поли и толкова дълбоки деколтета, че ти най-вероятно ще хванеш пневмония.

— Мога да…

— Освен това ще трябва да си слагаш също толкова дебел пласт грим колкото мен. Това се харесва на мъжете. Вечер тук е толкова тъмно, че ако не си слагаш грим, ще приличаш на призрак.

— Не мисля, че…

— Почти забравих да спомена за щипането и прегръщането, както и за това как мъжете хвърлят монети в деколтето ти и след това искат да си ги извадят сами.

— Няма начин! — отвърна Лили. — Ако някой мъж хвърли пари в дрехите ми, никога вече няма да си ги получи обратно! Татко би…

— Онова, което би направил или казал баща ти, няма значение — продължи Доди. — Той е на три хиляди мили оттук и ти трябва да се оправяш сама.

— Зак не би позволил на никого да ме опипва заради няколко монети.

Доди стана и взе чашата си.

— Има доста неща, които не знаеш за Зак. Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. С повече сметана. До половината, ако може.

— Ако пиех толкова много сметана, щях да заприличам на кравата, от която е излязла тя — измърмори Доди, докато тръгваше. След малко тя се върна с две чаши кафе и сложи едната пред Лили. В нея имаше поне деветдесет процента сметана.

— Сложих ти малко повече.

Лили отпи от кафето. То беше твърде горещо, за да усети вкуса му, и твърде силно за нея. Тя мислено благодари на Доди за това, че й беше сложила повече сметана.

— Татко би казал, че ме глезиш — каза Лили, — но аз оценявам жеста ти.

— Ти винаги ли цитираш баща си? Никой друг ли не говори там, откъдето идваш?

Лили усети как се изчервява.

— Предполагам, че говорят много, но не и в присъствието на татко. Той винаги има да казва на хората толкова много неща, че когато свърши, никой няма какво да му каже.

— Те сигурно се радват толкова много, че са се отървали от него, че не смеят да си отворят устите от страх да не започне някоя нова проповед — каза Доди.

Лили се усмихна и се изненада от реакцията си.

— И аз съм правила същото. Татко много мрази хората да се измъкват, когато им говори за недостатъците. Казва, че това било липса на смелост.

— Е, на теб ще ти бъде необходима цялата смелост, която можеш да събереш, ако искаш да оцелееш в Сан Франциско. Кажи ми какво друго можеш да вършиш, освен да доиш крави и да сервираш закуска по селски.

— Мога да готвя, да шия, да чистя и да управлявам домакинство достатъчно добре, за да оставя главата на семейството да си върши необезпокояван работата.

— Изглежда, че баща ти те е накарал да се научиш на всичко това, за да впечатли ухажорите ти.

— Татко казва, че не прилича на една млада жена да се гордее с постиженията си. Дълг на бащата е да информира младежа колко полезна може да му бъде една жена.

— По думите му човек може да си помисли, че си някаква слугиня, а не негова дъщеря. Но такива са всички мъже. Всички те искат да знаят какво можеш да направиш ти за тях, но никога не се сещат, че може би ти също искаш да знаеш какво могат да направят те за теб.

— И твоят мъж ли постъпва по същия начин? — попита Лили с откровеност, която изненада Доди.

— Нямам мъж — отвърна Доди с твърде висок глас, за да прозвучи убедително. — Още не съм намерила някой, който да си струва неприятностите.

— Мислех, че може би говореше за Зак.

Доди се изчерви под грима си.

— За наивно момиче от планините си доста проницателна — каза тя, очевидно недоволна, че Лили бе налучкала истината.

— Доенето и шиенето не са трудни неща. Те дават на една жена достатъчно време за мислене и някои от момичетата в планината дори се научават да четат, преди да им дойде време за женене.

Доди изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да се ядоса, но внезапно се разсмя.

— Харесваш ми. Не знам защо, но наистина ми харесваш. Ако решиш да останеш тук, ще се чувстваш ужасно. От време на време ще ти помагам, стига да не ми създаваш твърде много неприятности. Но ако продължиш да се появяваш, преди да съм си изпила кафето и да съм свършила с четенето на книгата си, няма да се разберем. Десет часът сутринта е адски рано.

Лили се усмихна.

— Ще се опитам да го запомня, но трябва да знаеш, че съм свикнала да ставам в шест.

— Господи! — възкликна Доди. — Ще повярваш ли, ако ти кажа, че някога и аз бях свикнала да ставам толкова рано? Мразех това. Светът е адски объркано място. На Господ са му необходими по няколко часа всеки ден, за да го изсуши, да го стопли и да накара всичко да тръгне. Предполагам, че е най-добре да си остана в леглото и да го изчакам да свърши. Така аз не му се пречкам, нито пък той се пречка на мен.

Лили се опита да сподави смеха си, но това се оказа невъзможно.

— Ако татко можеше да те чуе, щеше да получи разрив на сърцето.

— Тогава да се надяваме, че той никога няма да се появи в Сан Франциско.

— Няма да дойде.

— Обзалагам се, че вече се е качил на влака и пътува насам.

— Той все още не знае, че не съм у дома, но дори когато узнае, пак няма да ме последва. Най-вероятно ще каже на всички, че съм умряла. Татко казва, че места като Сан Франциско са развъдници на порока.

— Това не означава, че той ще те остави просто така да изчезнеш от погледа му, без да си помръдне пръста, за да ти попречи.

— Не смятам да се изгубвам от погледа му — възрази Лили.

— Надявам се да успееш, Лили. Наистина. Само недей да разчиташ на Зак. И гледай да не се влюбиш в красивото му лице и да започнеш да си мислиш, че можеш да го накараш да се ожени за теб и да ти даде къща, пълна с деца.

— Нямам намерение да се омъжвам засега. Ако исках да го направя, в Салем имах поне дузина предложения.

— Представи си колко е щял да се зарадва баща ти на това.

Двете се разсмяха. Доди се успокои първа.

— Преди малко намекна, че съм влюбена в Зак. Да, някога наистина бях отчаяно влюбена в него, но успях да го преодолея. Всяка жена, която го види, си мисли, че е умряла и е отишла в рая. Ако той я заговори или й се усмихне, тя е готова да припадне. Вероятно ще остана да работя за него дотогава, докато тази гадория може да ме направи да изглеждам поне донякъде добре — каза Доди и посочи грима си, — но отдавна разбрах, че той е най-егоистичното човешко същество на тази земя. Приеми съвета ми. Използвай го, за да си уредиш живота тук. По дяволите, той ти е братовчед, използвай го както можеш. Но никога — без значение колко ти се усмихва и какво ти говори — не си позволявай да се влюбиш в него. Той ще разбие сърцето ти, без дори да забележи това. — Тя говореше почти безстрастно, сякаш егоизмът на Зак беше нещо, което бе приела отдавна.

— Още ли го харесваш?

Доди сведе очи.

— Всички харесват Зак. Невъзможно е да не харесваш един толкова красив разбойник. Освен това той може да бъде дяволски очарователен, когато пожелае.

Лили не можа да се въздържи да не се усмихне. Тя знаеше това още от самото начало. Зак се бе държал толкова любезно и очарователно с нея, когато се бе запознала с него преди толкова много години, че тя се чувстваше донякъде гузна, че двете с Доди си говореха така зад гърба му.

Доди вдигна очи.

— Все пак той не може да мисли за никого, освен за себе си.

— Няма ли приятелки? — поинтересува се Лили.

— Всяка жена, с която се е запознал — отвърна Доди. — Но Зак е влюбен само в една жена.

Това изненада Лили.

— И коя е тя?

— Съдбата. Досега тя единствено му е останала вярна. — Доди се изправи. — Вече е време да се заемам за работа. Ти по-добре се върни в пансиона. Ще кажа на Зак, че искаш да говориш с него.

— Нямам нищо против да го почакам — каза Лили. — Кога ще се върне той?

— Той не е ходил никъде. Все още спи.

— Но вече минава девет.

— Дете, този човек никога не става преди пет часа вечерта. Пък и защо да го прави, след като аз му върша работата? Той казва, че има нужда от сън, за да поддържа красотата си. Как според теб успява да изглежда като гръцки бог?

— Къде е отседнал? — поинтересува се Лили.

Доди се разсмя.

— Когато той купи заведението, нареди стените на три стаи да бъдат съборени и ги съедини в една. След това си направи апартамент в нея. Сега той е над главата ти и си хърка блажено.

— Време му е да става — каза Лили. — Смешно е да проспива най-хубавата част от деня.

— Зак смята, че най-хубавото време на деня е по здрач.

— Защото никога не е виждал утрото.

Доди се разсмя отново.

— Това е Сан Франциско. Нищо важно не се случва, преди да падне нощта.

— Че как иначе, щом всички прекарват деня в леглата си. — Лили се изправи.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Доди.

— Ще го събудя.

— Никой не може да го буди. Ако се опиташ, ще те застреля.

— Не и ако е твърде сънен, за да различи дали съм братовчедка му или някаква развята от вятъра завеса.

Доди тръгна да й препречи пътя, но се спря, усмихна се и отстъпи назад.

— Може би ти ще си тази — измърмори тя под носа си.

— Коя? — попита Лили.

— Онази, която ще успее да го събуди, без да бъде застреляна.