Лей Грийнууд
Лили (7)

Глава седма

— Този ли е гларусът? — прошепна Лили на Доди, когато Зак тръгна право към един мъж, който изглеждаше твърде ядосан за младоженец.

— Той е, копелето нещастно! — каза Доди. — Извинявай, забравих, че не обичаш ругатните.

— Преди да срещна Зак, не знаех нито една ругатня — призна си Лили.

— Майтапиш се — не й повярва Доди.

— У дома мъжете никога не ругаят пред жените. Поне не пред мен и мама. Татко не го одобрява. Той казваше, че ругаенето е резултат от малък мозък и ограничен речник.

— Не и в този случай — каза Доди и кимна към мъжа, който говореше със Зак.

— Ако е толкова лош, защо искаш Джози да се омъжи за него?

— Не искам. Според мен трябва да го застреля и да забрави за цялата история. Но свети Зак не ще да чуе и дума за това. Той казва, че всяко момиче, което забременее, трябва да се омъжи за бащата на бебето си. Според него нямало нищо по-лошо от това едно дете да израсне без родители.

Лили се зачуди какво ли бяха направили родителите на Зак, за да го накарат да се почувства по този начин. Тя бе чувала истории за баща му. Нейният баща обичаше да дава пример с него. Според него, ако дяволът някога бе слизал на земята, то той е бил в образа на Уилям Хенри Рандолф. Лили смяташе, че за Зак беше по-добре, дето не познаваше баща си.

— На Зак липсва ли му, че не е имал родители?

— Сигурно — отговори Доди, като наблюдаваше внимателно двамата мъже, които заплашваха да се сбият. — Въпреки че има толкова много братя и не виждам как е могъл да забележи, че няма родители.

Лили знаеше всичко за братята на Зак. Тя знаеше също така, че те го бяха глезили, но това не беше същото като да има истински родители.

— Къде е Джози? — поинтересува се тя.

— Изпратих я горе. Не исках да види как обектът на мечтите й бива принуден да постъпи почтено.

— Тя иска да се омъжи за него?

— Направо изгаря от нетърпение. — Доди изсумтя неодобрително. — Погледни го само. Виждала съм по-добри екземпляри в канавката след силен дъжд. Можеш ли да си го обясниш?

Всъщност Лили можеше да си го обясни. Ако тя обичаше един мъж толкова, че да иска дете от него, сигурно щеше да иска да се омъжи за него. Дори ако той не беше идеален.

— Как се казва? — попита тя.

— Кет Бемис — отвърна с отвращение Доди. — Ти би ли пожелала да се омъжиш за този човек?

Лили нямаше ни най-малко желание да се омъжва за господин Бемис, но виждаше с какво можеше да привлече една жена. Той беше висок, мускулест и млад. Точно в този момент беше ядосан, но изглеждаше повече разгневен, отколкото зъл. Вероятно не обичаше да бъде принуждаван да прави нещо, дори ако наистина искаше да го направи.

— Оп-па — каза Доди. — Те отиват в кабинета. Това означава, че Зак е готов да приложи последното убеждение.

— И какво е то? — попита Лили, като си мислеше, че вероятно става дума за оръжие.

— Ще предложи да им заеме достатъчно пари, за да могат да започнат нов живот заедно.

— Че защо ще прави такова нещо? — удиви се Лили. — Защо изобщо се интересува толкова много?

— Не знам. Защо не го питаш? Ако ти даде отговор, ще постигнеш повече от всички нас.

— О, никога не бих направила подобно нещо.

— Защо?

— Мъжете мразят да им задават въпроси, особено когато се отнасят до самите тях.

— Така му се пада. Казах му да не я води тук, че тя ще ни създаде неприятности, но той настоя да й дам работа.

— Зак я е довел тук!

— Да, за бога. Той прибира всяка беззащитна скитничка, която намери на улицата. Половината от момичетата са тук, защото той ги е намерил в момент, в който късметът им е изневерил. Той ги води тук, дава им работа и очаква от мен да ги обуча. Единственото, което иска от тях, е да се държат прилично.

— В какъв смисъл?

— Не знам — отвърна Доди. — Смисълът, изглежда, е различен за всяко момиче. Ако не знаех, че Зак прекарва всяка нощ, играейки хазарт с мошеници, които посещават заведения като неговото, бих се заклела, че в него има душа на проповедник.

Лили не можа да се сдържи да не се разсмее. Ако Доди мислеше, че в Зак има нещо, което дори смътно напомня за проповедник, то тя никога не бе срещала истински проповедник. Той изглеждаше твърде добре, беше твърде очарователен и твърде щастлив. Играеше комар и не си лягаше по цяла нощ. Според баща й той също така правеше и много други неща, но баща й никога не й бе казал какви точно, а само, че със сигурност щяха да го изпратят право в ада.

Лили си помисли, че щеше да бъде срамота един толкова привлекателен мъж да бъде погълнат от царството на дявола. Зак беше нещо повече от това, за което го смятаха Доди и баща й. Един мъж, който помагаше на изпаднали в беда жени, не можеше да бъде чак толкова лош, дори ако спеше по цял ден и правеше бог знае какво през нощта. Той не само се интересуваше от онова, което щеше да се случи с Джози и бебето й, но и се беше подготвил да направи нещо за тях. Как ли щеше да се изненада баща й, ако научеше, че един комарджия се прави на добрия самарянин?

Не, той сигурно нямаше да повярва на това.

Лили обаче го вярваше. Тя не можеше да забрави какво беше направил Зак за нея. Той не я беше искал около себе си, но откакто му бе казала за плановете на баща й да я омъжи за Йезекия, той не бе продумал нито веднъж за връщане във Вирджиния.

Без значение колко близо се намираше Зак до вратите на ада, Лили бе убедена, че той никога нямаше да влезе вътре.

В този момент Лили реши, че е била изпратена в Сан Франциско, за да спаси душата на Зак Рандолф. Тя прие задачата си с такава тържественост, сякаш й бе дадена лично от архангел Гавраил.

 

 

Зак стана от масата изпълнен с отвращение. През последните пет нощи не беше спечелил достатъчно пари, за да си плати вечерята. Дори ако най-големият му враг му беше набирал картите, те едва ли щяха да бъдат толкова лоши.

— Късметът май най-после те напусна, а? — попита го Чет Лий. Той мразеше Зак и не се опитваше да прикрие злорадството в гласа си.

— Така изглежда — отвърна му Зак. Той погледна чиповете, натрупани пред Лий. — Твоят късмет обаче е много добър.

— Да — каза Чет. — Това почти ме кара да мисля, че управляваш почтено заведение. Почти — добави той със саркастична нотка в гласа.

Израженията по лицата на хората, които бяха насядали около масата, станаха мрачни.

— Винаги казваш това, когато губиш — каза Зак. — Сигурен съм, че много скоро ще го кажеш отново. — Той не се усмихна на Чет, защото нямаше настроение да го прави.

— Няма да ми се наложи, докато не започнеш да играеш отново…

Този път Зак се усмихна, но усмивката му беше заплашителна.

— Познавам хората като теб, Чет. Вие не можете да понесете мисълта, че не сте най-добрите. Ти идваш тук само защо то знаеш, че можеш да ме победиш.

— Разбира се, като онзи път в…

— Масата се затваря за тази вечер, господа. Чет ще осребри печалбата си и ще си тръгне.

— Още не съм свършил! — побеснял, Чет скочи на крака и при това разклати масата. Чипове и карти се разпиляха на пода.

Играта на съседните маси спря и играчите се обърнаха, за да огледат чиповете за хиляди долари, които се търкаляха по пода. Единствено присъствието на Зак възпираше посетителите да скочат от местата си и да започнат да ги събират. Това и двамата огромни биячи, които се появиха изневиделица и хванаха Чет Лий от двете страни.

— Жалък кучи син! — извика Чет. — Ти си твърде голям страхливец, за да се биеш сам.

— Аз си плащам на други да ми изхвърлят боклука — отговори Зак.

На Зак изобщо не му беше хрумвало да забрани на Чет да идва в кръчмата му. Това беше лоша реклама на заведението.

Чет се опита да се измъкне от двамата телохранители! Единият от тях изви ръката зад гърба му и той се умири.

— Той има оръжие — обърна се бодигардът към Зак. — Усещам го.

Зак усети как кръвта му се смразява. Останалата част на залата избледня от погледа му, докато в него останаха само Чет и мъжете до него. Зак не позволяваше да се влиза с оръжие в заведението му. Никой собственик на кръчма не можеше да позволи това, като се имаше предвид колко опасно ставаше, когато се смесеха алкохолът и хазартът.

— Ти май не можеш да спазваш никакви правила, Чет — каза Зак, докато отваряше сакото на Лий.

Чет се опита да се възпротиви, но мъжете го задържаха без усилие.

— Вързан е за гърба му — каза биячът.

Те свалиха сакото на Чет. На гърба си той беше прикрепил кобур, който не се виждаше отпред и в който имаше малък пистолет. Зак извади оръжието. То побираше само два патрона, но те бяха достатъчни да убият двама души. И да му съсипят бизнеса.

— Дайте му чиповете, момчета — каза Зак, като хвърли сакото на Чет на собственика му, — и го изпратете до вратата.

— Те са навсякъде по пода — каза един от играчите. — Как ще определим кой колко ще получи?

Зак хвърли един поглед към пода и на лицето му бавно се разля широка усмивка.

— Виж какво направи — каза той на Чет. — Ти така омеси чиповете, че никой не може да каже кои на кого са. Разделете чиповете по равно, момчета.

— Повечето от тях са мои! — възрази Лий.

— Знам това, но никой не знае колко точно — отвърна Зак с измамно любезен тон. — Единственото нещо, което мога да направя, е да разделя чиповете по равно между всички играчи, с изключение на мен. Аз вече загубих моите.

Чет се опита да се освободи от хватката на биячите, но това не му се удаде.

— Придружете го навън, момчета — каза Зак. — Ще накарам някой от касиерите да му осребри чиповете.

Зак обърна гръб на Чет и се отдалечи.

— Ще те убия за това! — извика Лий след него. — Мамиш ме за последен път.

Докато го влачеха към изхода, той не спираше да обсипва Зак с всички мръсни епитети, които му идваха на ума, като същевременно повтаряше, че ще го убие.

— Не мога да приема всички тези пари — каза един от играчите. — На мен едва ли ми бяха останали повече от сто долара.

— Задръж ги. Можеш да ги дадеш за благотворителност или да си палиш пурата с тях — отвърна му Зак, който вече бе загубил интерес към ситуацията.

— Какво ще направиш с Чет? — поинтересува се един от мъжете.

— Ще го забравя колкото се може по-бързо.

— Но той каза, че ще те убие.

— Много мъже се напиват и започват да отправят заплахи. След това изтрезняват и не помнят какво са казали. Чет заплашва да ме убие още от Вирджиния Сити.

— Какво се е случило там?

— Спечелих акциите му в една златна мина. Оказа се, че са на стойност около един милион долара.

— По дяволите! На негово място и аз бих искал да те убия — каза един от играчите.

— Той току-що ги беше спечелил от някакъв беден нещастник с жена и седем деца. Аз му ги върнах.

— Върнал си ги! — възкликнаха удивени няколко души.

— Е, част от тях — поясни Зак и се ухили, въпреки раздразнението си от една ситуация, която бе могла да се окаже потенциално опасна. — Не си струва човек да бъде твърде алчен.

 

 

Бела Холт стоеше на стълбите сложила ръце на хълбоците си, а челото й бе мрачно смръщено, когато Лили се появи на тротоара. Лили се обърна към тримата мъже, които я бяха придружили от работното й място до пансиона.

— Сигурна съм, че щях да бъда в пълна безопасност, ако вървя сама — каза тя, — но все пак беше много любезно от ваша страна да ме изпратите.

— Няма проблем.

— За мен беше удоволствие.

— С удоволствие бих ви изпращал всеки ден.

— Вървете си — заповяда им Бела, докато слизаше надолу по стълбите.

— Те наистина се опитваха само да помогнат — каза Лили, докато тръгваше нагоре.

— Знам какво се опитваха да направят — отговори Бела — и нямам намерение да им позволявам да го вършат тук.

Преди да влезе в пансиона, Лили махна за сбогуване на тримата. Те й отвърнаха по същия начин и нито един от тях не се помръдна, докато тя не се скри зад вратата.

— Не можеш да се разхождаш по улиците и след теб да се влачат мъже като лентички на шапка. Хората ще започнат да говорят. Не се знае какво би казала госпожа Торагуд.

— Позволих им да ме придружат само защото ти ми каза, че не е безопасно една жена да се разхожда сама по улиците. Зак ми каза същото и аз реших, че това е истина. Сметнах, че няма да бъде твърде добра идея да бъда изпратена само от един мъж.

— Точно така — каза Бела.

— Ето защо позволих и на тримата да ме придружат — продължи Лили, доволна от прозорливостта, която беше показала. — Така никой не може да ме обвини, че съм се държала неприлично с някой от тях.

Бела изстена.

— Скъпа, трима мъже не са по-добре от един.

— Не виждам защо.

— По-добре е да те виждат без мъже, отколкото с трима или с една дузина.

— Никога няма да позволя на една дузина мъже да ме придружат до вкъщи — заяви Лили. — На тротоара няма да има достатъчно място за всички тях.

 

 

Зак току-що беше спечелил третата си голяма печалба за тази вечер, когато Лили влезе в заведението му. Бе обзет от най-странното съчетание на чувства, което беше изпитвал в живота си. Почувства се доволен, раздразнен и разтревожен едновременно. Никога не беше изпитвал толкова противоречиви чувства.

Погледна картите си. И тази ръка беше печеливша. Той имаше нужда да спечели. От вечерта, когато Лили беше пристигнала в града, не бе спечелил почти нищо. Не можеше ли тя да почака поне до утре вечер, преди да се появи в кръчмата?

Но когато Лили го погледна със сините си очи, възмущението му се изпари моментално. С тиха въздишка Зак сложи картите си на масата и се изправи.

Когато стана, той осъзна, че всички мъже в радиус от петнадесет метра се бяха втренчили в Лили, сякаш в залата нямаше други жени. Навсякъде около него се чуваше скърцане на токове, когато мъжете се обръщаха, ръце увисваха във въздуха по средата на движение и изречения оставаха недовършени.

Всички защитни инстинкти, които бяха вродени на мъжете от семейство Рандолф от поколения, се надигнаха с пълна сила. Зак трябваше да я изведе от заведението колкото се можеше по-бързо. Междувременно, ако някой мъж дори се осмелеше да я докосне, той незабавно щеше да го изхвърли на улицата.

Зак хвана Лили под ръка и я поведе бързо към стаята, която той и Доди използваха за канцелария.

— Казах ти да не идваш повече тук.

— Трябваше — отвърна Лили, която едва успяваше да върви в крак с него. — Писах ти два пъти. Чаках те да дойдеш, но ти не се появи.

Зак се сети за двете бележки, които стояха смачкани в джоба на едно от саката му в гардероба. Той ги беше прочел, но бе решил, че ще бъде по-добре да не ходи при Лили. Бела можеше да се справи сама с проблемите на братовчедка му.

— Бях зает — каза той.

— Просто не си искал да си направиш труда. Вероятно си мислил, че ще ти създам още неприятности — каза тя, докато й отваряше вратата на кабинета. — И си бил прав.

— Какво си направила този път?

— Нищо.

Той забеляза, че Лили е разтревожена, и мислено се помоли проблемът да не е твърде голям, тъй като му се искаше да се върне на масата си възможно най-бързо.

— Тогава защо каза, че ще ми създадеш неприятности?

— Защото си загубих работата — отговори тя с тон, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Зак се усети как протяга ръка към нея и я обвива около кръста й.

— Какво си объркала? — Той очакваше, че ще се почувства като по-голям брат, който успокоява сестра си, но в чувствата, които го обзеха, нямаше нищо братско. Той я настани в един стол и се отдръпна, тъй като нямаше вяра в самия себе си.

— Нищо. Поне не смятам, че съм направила нещо грешно.

— Не ти ли казаха защо те уволняват? — Зак отстъпи назад докато стигна до ръба на бюрото си, и седна на него.

— Госпожа Уелборн каза, че съм довела твърде много нови клиенти в магазина.

— Това е лудост. Тя би трябвало да подскача от радост.

— И аз така си мислех. Е, не точно да подскача — тя е почти на седемдесет, — но мислех, че поне ще се зарадва. Вместо това тя каза, че й гоня клиентите.

Лили избърса очите си с кърпичка. Зак започна да се надига, но размисли и се спря навреме. Той скръсти ръце на гърдите си и си каза да не мърда от мястото си.

— Беше заради мъжете, нали разбираш.

— Не, не разбирам. — Трябваше да се досети сам. Всичко свързано с Лили, неизменно трябваше да бъде свързано с мъже рано или късно.

— Ами, всички тези мъже постоянно идваха да купуват разни неща за жените, майките или дъщерите си. Госпожа Уелборн каза, че според нея те нямат нито дъщери, нито майки, а със сигурност нямат толкова много жени в семействата си, че да им трябват всичките тези дрехи, които купуват. Тя каза, че не би имала нищо против увеличения брой на клиентите си, но не смятала, че ще остана дълго при нея. И когато съм си тръгнела, мъжете щели да изчезнат.

Лили млъкна и го погледна, сякаш очакваше той да каже нещо. Зак се изправи, отиде зад бюрото и седна на стола.

— Продължавай.

— Тя каза, че всички тези мъже гонели редовните й клиентки. Каза, че те не обичали да виждат как едри, груби мъже пипат с ръце дрехи, които те възнамерявали да носят близо до кожата си. Аз й казах, че според мен тези мъже изглеждат съвсем почтени, но тя ми отговори, че ставало въпрос за принципа. Съгласи се да довърша работата си за деня, но ми каза да не се връщам повече в магазина й.

Зак почувства внезапно желание да посети госпожа Уелборн и да си каже няколко внимателно подбрани думички с нея, но отхвърли тази идея по две причини. Първата беше, че той никога не беше изпитвал желание да защити някоя жена по начина, по който му се искаше да направи това за Лили. Това го объркваше и го караше да се чувства неудобно. Не беше същото като онова, което изпитваше към Джози и останалите. Той винаги бе мразил да гледа как се отнасят зле с жените, но в този случай нещата не се ограничаваха само до това. Зак искаше да навреди на някаква дребна старица само защото беше наранила чувствата на Лили.

На второ място, той не искаше да отиде в магазина, тъй като не беше свикнал да се прави на глупак. Да обиди една стара жена само защото беше уволнила Лили затова, че беше твърде красива, щеше да го накара да изглежда като глупак, при това влюбен.

Въпреки странните чувства, които изпитваше в момента, Зак знаеше, че не е влюбен. Похот — да, но любов — не. Той може и да нямаше голям опит в топлите чувства, но знаеше какво иска да каже на Лили, какво иска да направи с нея и това не бяха неща, които един мъж казваше или вършеше с жена, която иска за своя съпруга.

— Трябвало е да помолиш Бела да ти помогне.

— Госпожа Уелборн е нейна приятелка. Предполагам, че тя смята, че й е направила лоша услуга, като я е убедила да ме вземе на работа.

— Това са глупости. Отиваме при Бела още сега. Изясняването на тази ситуация не би трябвало да ни отнеме повече от няколко минути.

 

 

Оказа се, че е необходимо доста повече време.

— Не съм отказвала да й помогна да си намери друга работа — обясни Бела. — Но трябва да почакаме няколко дни, докато духовете се успокоят.

— За какво говориш? — попита Зак. — Тя е работила там само няколко дни.

Бела направи гримаса, сякаш искаше да каже „Нали ти казах“.

— Тя забавлява мъже.

— Ама ти си… о, я стига — каза Зак, който не можеше да намери точните думи. — Лили си няма представа как се прави това.

— Питай я дали не се отнася със съчувствие към разказите им. Питай я дали не е била виждана на публични места в тяхната компания.

— Не мога да им кажа да не говорят с мен — каза Лили, — особено докато купуват нещо. Що се отнася до това, че са ме виждали с мъже, един младеж ме забеляза, докато обядвах. В момента той има ужасни трудности и аз не можех да му обърна гръб, защото единственото, което искаше от мен, бе да го изслушам.

— Това ще провали репутацията ти — каза Бела.

Зак реши, че почтеният живот не се отразяваше добре на бившата му служителка. Той я бе превърнал в лицемерна пуританка.

— Татко би казал, че човек не трябва да мисли за репутацията си, когато работи за доброто на човечеството.

— Това може и да мине в Салем — каза Зак, — но в Сан Франциско няма много добри мъже. Можеш да приемеш за даденост, че ако приятелят ти се е запознал с теб на улицата, то той не е един от малкото добри мъже тук.

— Сега, когато се погрижихме за този проблем — каза Зак на Бела, — не виждам защо да не можеш веднага да започнеш да й търсиш нова работа.

— Заради госпожа Уелборн — обясни Бела. — Тя говори на всички, които са склонни да я слушат. След няколко дни те ще са забравили всичко. След това можем да опитаме отново.

— Но аз трябва да си намеря работа! — възрази Лили. — Не мога да оставя Зак да плаща за всичко.

— Не се притеснявай. Ще почакам, докато си в състояние да ми платиш сама — увери я Бела.

— Не мога да приема това — възрази Лили.

— Тогава ще трябва да се върнеш във Вирджиния — намеси се Зак. Той с изненада осъзна, че думите му не звучаха твърде убедително дори за самия него.

— Няма да се върна — каза с леко раздразнение Лили. — Вече ти обясних защо. Иска ми се да спреш да повдигаш този въпрос. Ставаш досаден.

— Досаден, аз!?! — Зак бе чувал да го наричат с най-различни епитети, но никой досега не го бе наричал досаден и не му бе обръщал гръб, сякаш той беше някакво момченце, което се оплаква заради нещо, което не му е било дадено.

— Млъквай, Зак — скастри го Бела, като не си даваше много усилия да прикрие усмивката си.

— Предполагам, че нямам друг избор, освен да те помоля да отложиш плащането, което ти дължа — каза неохотно Лили, — но държа да ми позволиш да ти платя с лихва.