Лей Грийнууд
Лили (14)

Глава четиринадесета

Това беше вярно и същевременно не беше. На Зак обаче щеше да му бъде трудно да й го обясни. Той дори не беше сигурен, че сам разбира, достатъчно. Това беше просто едно чувство, което си стоеше на същото място, откакто Зак се помнеше.

— Ние не говорим за това какво мисля аз — отвърна Зак, като осъзнаваше, че така избягва да отговори на въпроса й, — а за това какво мислят хората, чието мнение има някакво значение. Те нямат нищо общо с комарджии, пък било то и с такива, които се стремят да поддържат почтени заведения. Но най-малко от всичко одобряват жените, които работят за нас. Няма смисъл да си губиш времето, като ми казваш, че това не е честно. Така е, но аз не мога да променя това по никакъв начин.

Лили мълчеше. Зак знаеше, че тя обмисля думите му, по изражението на лицето й отгатваше, че й е трудно да го разбере.

— Няма да се опитвам да те убедя да се върнеш обратно във Вирджиния, въпреки че обещах на госпожа Торагуд да го направя. Това би било най-доброто за теб, но аз разбирам защо не искаш да го направиш. Аз избягах от дома си по подобни причини.

— Значи разбираш…

— Разбира се. Защо си мислиш, че не те върнах в Салем веднага? Знаех, че правя грешка, но освен това знаех, че нямаше да ми бъде приятно да живея при Джордж и Роуз до края на живота си. Аз ги обичам много, но не можех да остана при тях.

— Защо тогава ме отпращаш?

Тя знаеше, че Зак не се шегува този път. Досега Лили бе успявала да се оправи с него, но не и този път. Цялата тази вечер — яхтата, вечерята, сериозното му изражение — предвещаваха края. Лили можеше да откаже да направи онова, което Зак искаше от нея, но това нямаше да й позволи да продължи да пее в „Малкото райско кътче“. Тя можеше да се върне у дома си, да се върне при Бела, или да отседне при Тайлър, но повече не можеше да има нищо общо с живота в кръчмата на Зак.

— Защото ти не си като мен и Доди. Ти всъщност не се различаваш от семейството си. Ти вярваш в същите неща, в които вярват и те. Искаш същия живот, какъвто искат и те. Единствената съществена разлика е, че ти искаш с теб да се отнасят като с човек, а не като с вещ. Ти ще искаш съпругът ти да се връща всяка вечер у дома и да си ляга с теб. Сърцето ти ще се пръсне, ако той дори си помисли да прекара нощта на друго място. Ти ще очакваш от него да ходи на църква и да се занимава активно с общественополезна дейност.

— И какво лошо има в това?

— Нищо, но ти не можеш да намериш такъв мъж в „Малкото райско кътче“.

— Ти си там.

Зак се изсмя.

— Спри да ми се противопоставяш, Лили. Ти принадлежиш на един друг свят, различен от моя. Нищо не може да ни събере заедно.

— Ами всичко, което си направил за другите момичета?

— Това не се брои. Аз го правя за неподходящите жени. Но това не е всичко. Поглеждала ли си какво има на улицата? Кръчми, игрални зали, публични домове, дупки, в които мъжете биват упоявани и когато се събудят, откриват, че се намират на някакъв кораб и пътуват за Китай. Това е моето работно място, това са хората, с които се срещам ежедневно. Аз очевидно приличам на баща си, като ми липсват само няколко от най-лошите му навици. Аз не съм човек, когото една почтена жена би трябвало да познава.

— Това е смешно. Ти си също толкова добър, колкото и всеки друг мой познат, включително и семейство Торагуд.

Зак не знаеше какво трябваше да се случи, за да може Лили да види истинската му същност. Тя беше взела решението си и нищо не можеше да я накара да го промени. Поне решението й беше в негова полза. Хубаво беше да знае, че има поне един човек, който вижда само добри неща у него. Това не променяше нищо, но го караше да се чувства по-добре.

Това негово чувство обаче нямаше да помогне на Лили.

— Благодаря, че мислиш така за мен — каза Зак. — Ще се погрижа за преместването ти в хотел „Палас“ още утре сутринта. Дейзи и Тайлър ще се грижат за теб.

— Не мога да си позволя да отседна там, дори ако продължа да работя в кръчмата.

— Не се притеснявай. С теб ще се отнасят като с член на семейството. Освен това те бързо ще ти намерят и работа като бавачка или дамска компаньонка.

— А ако не се преместя?

— Нямаш избор. Госпожа Торагуд дойде при мен заедно със своите поддръжнички. Не разбираш ли какво означава това?

Лили поклати глава.

— Това означава, че те ти дават последен шанс да се спасиш. Ако им откажеш, ще ти обърнат гръб.

— Досега не са ми помогнали с нищо.

— Госпожа Торагуд е убедила Бела да те върне в пансиона си. Госпожа Уелборн и госпожа Чикали са готови да те наемат по на половин работен ден всяка. Според мен трябва да им кажеш да вървят по дяволите и да отидеш направо в „Палас“, но решението си е твое.

— Предпочитам да продължа да се занимавам с онова, което върша сега.

Защо не се отказваше? Не осъзнаваше ли, че това беше също толкова трудно за него, колкото и за нея? Ако тя отстъпеше пред неизбежното, щеше да улесни много и двама им.

— По дяволите, Лили. Помисли. Мъжете играят хазарт заради теб. Стрелят се на улицата заради теб. Още малко и името ти ще се превърне в нарицателно в тази част на града. Няма да има никакво значение каква си в действителност. Единственото, което има значение, е какво ще кажат за теб хората. Знам, че ти ми доведе стотици нови клиенти, но щеше да бъде твърде егоистично от моя страна да те оставя да работиш при мен. Знам, че ако си тръгнеш, ще печеля по-малко, но да те задържа означава да те съсипя.

Лили го погледна с упорито изражение. Дори на слабата светлина Зак успя да забележи, че тя е ядосана и едва успява да се сдържи да не избухне.

— Знам, че това не ти харесва и не те обвинявам, но нямаш друг избор.

Тя не му отговори, а продължи да го гледа обидено. Зак си помисли, че тя всеки момент ще се разплаче. Ако го направеше, щеше да му се наложи да скочи през борда и да заплува към брега. Зак не можеше да понася сълзи. Ако Лили се разплачеше, той сигурно щеше да й обещае всичко, което тя поискаше, и това щеше да го постави в положение, много по-незавидно от сегашното.

— Мисля, че трябва да се преместиш в „Палас“ веднага щом се приберем. Но каквото и да решиш, най-късно до утре трябва да напуснеш заведението. Няма смисъл да отлагаме това повече.

Лили не отговори, а остана да седи втренчена в ръцете си. Това накара Зак да се почувства като негодник. Той с удоволствие би извил врата на госпожа Торагуд затова, че го беше въвлякла в тази ситуация.

Не, той сам си беше виновен за всичко, тъй като не се беше погрижил по-добре за Лили още от самото начало. Може би не би успял да я принуди да се върне във Вирджиния, но би могъл да й помогне повече отколкото Бела Холт. Поне би могъл да й намери добра работа.

Въпреки това Зак не можеше да се обвинява за всичко. Не беше порочно или неморално да иска да задържи Лили, защото я харесваше, защото компанията й му беше приятна, или защото искаше да бъде близо до нейната невинност.

Може би точно това беше проблемът. Зак никога не бе срещал някой толкова чист, колкото беше Лили, някой толкова неспособен да вижда нищо друго, освен добро в другите. Това го удивяваше, възмущаваше го, плашеше го до смърт. Досега тя бе успяла да оцелее, но това си беше истинско чудо.

Зак не можеше да се залъгва, че я държи край себе си, за да я защитава. Той я беше оставил да отиде при Бела. Беше й позволил да започне да танцува. Беше я оставил да се нанесе да живее в кръчмата. Ама че защитник беше.

Тогава какво, по дяволите, изпитваше към нея? Проклет да беше, ако знаеше, и това го притесняваше повече от всичко друго.

— Можем ли да се качим на палубата? — попита го Лили.

— Мислех, че ти е студено.

— Вече не.

Зак й помогна да се качи по тесните стъпала. След толкова дълго седене ходенето беше малко трудно, особено след като яхтата се полюшваше леко върху вълните.

Нощното небе беше удивително ясно. Един ферибот се отдели от кея. Ярки светлини блестяха по множеството докове и хвърляха меки, трептящи отблясъци върху повърхността на водата. Улиците на града по стръмните хълмове блестяха като звезди. От другата страна на залива светлините на Бъркли им намигваха от високите склонове. Тъмните, замъглени очертания на земната маса и черното небе над главите им оставяха мистичното чувство за самота и безкрай.

Лили носеше шала си, но не го уви около раменете си. Тя тръгна направо към перилата.

— Толкова много вода. Трудно е човек да си представи, че може да има толкова много вода. — Тя се обърна, за да погледне към океана. — Някога питал ли си се какво има там, от другата страна на океана, където погледът ти не стига?

— Виждал съм достатъчно китайци в Сан Франциско и мога да си представя.

— Китай не е целият свят. Нито пък Индия. Нито пък Отоманската империя. Има толкова много други държави, а аз не съм виждала нито една от тях.

— Повечето от тях няма да ти харесат — каза Зак.

— Откъде знаеш?

— Там не обичат жените да имат твърде много свобода. На някои места дори не позволяват на жените да излизат от домовете си.

Лили се обърна с лице към него.

— Да не би да се опитваш да ме накараш да мисля, че баща ми все пак не е чак толкова лош?

— Не, но истината е, че той не е чак толкова лош. Той може би е свикнал да командва, но те обича.

— Откъде знаеш всичко това? — попита тя.

Зак се разсмя. Хората винаги се учудваха, когато се окажеше, че един комарджия знае нещо друго, освен как да играе на карти.

— Джордж се погрижи да получа най-доброто образование, за което може да се плати с пари. Той дори ме изпрати в Харвард, преди да избягам в Ню Мексико и да заседна при Тайлър по време на една снежна виелица. Пък и тук пристигат кораби от цял свят. Човек може да научи много само като слуша разговорите на моряците.

Зак отиде до Лили при перилата. Вятърът се засилваше, но тя не си сложи шала. Лили се обърна с лице към него и опря гръб в перилата.

— Защо ме доведе тук? Можеше да ми кажеш всичко това и в кръчмата.

— Вече ти казах. Исках да прекарам една спокойна нощ.

— В такъв случай можехме да се качим на втория етаж, да отидем в някое друго заведение или у госпожа Торагуд. Има хиляди други места, където можехме да отидем. Защо избра точно яхта? Това обикновено се смята за романтичен жест, а аз не съм сигурна дали ти изобщо ме харесваш. Сигурна съм само в това, че ме смяташ за главоболие. Не се опитвай да го отричаш. Няма смисъл да се опиваш да ми го спестяваш, за да не нараниш чувствата ми. Знам, че съм ти в тежест, още от мига, в който се появих в този град. Не съм искала да стане така. Имах добри намерения, но нещата не се наредиха така, както очаквах. Всички тези мъже продължаваха да ме следват навсякъде и всички започнаха да ме отбягват. Така и не разбрах защо.

— Наистина ли не си разбрала?

— Не. Те не правеха нищо лошо. Ако някой е трябвало да се дразни, то това бях аз. О, знам, че не се смята за прилично една жена да говори с непознати мъже, но нищо не се случи. В интерес на истината, за мен сигурно е по-зле да се намирам на тази лодка сама с теб.

— Аз съм ти братовчед. Пък и екипажът е с нас.

Лили се обърна с лице към водата.

— Предполагам, че няма смисъл. Ти най-после ще се отървеш от мен. Затова ли ме доведе тук — за да ме нахраниш с хубава храна, да ми покажеш този прекрасен изглед? Така ли смяташе да омекотиш удара, за да не се почувствам толкова грубо отхвърлена?

— Не съм имал такова намерение.

— Защото ако е било така, трябва да ти кажа, че не успя. Никога през живота си не съм се чувствала толкова отблъсната. Ти дори не мислиш, че съм красива.

Зак я хвана за ръцете и я обърна към себе си.

— Ти си луда. Всички мислят, че си красива. Невероятно красива. И ужасно добра. За какво си мислиш, че са всичките тези сбивания? Никой не прави такива неща за друга жена. Едва ли не си забелязала това.

— Ти не смяташ, че съм красива.

— Напротив.

— Лъжеш. Ти нито веднъж не си се опитал да ме прелъстиш. Дори не си искал да ме целунеш.

Зак не каза нищо. Той се бе втренчил в нея и се питаше какви ли щяха да бъдат следващите й думи.

— Едва ли си мислиш, че съм толкова наивна, че да не знам за какво е цялата тази бъркотия. Дори в Салем жените биват прелъстявани и им се налага да се омъжат, защото са забременели. Освен това хората там се целуват. Не и татко. Той казва… няма значение какво казва. Но аз съм виждала как го правят. Изглежда, че им е доста приятно. Веднъж попитах за това Мери Бет — една от приятелките ми, и тя каза, че това е едно от най-прекрасните неща на света.

— Никой ли не те е целувал?

— Не.

— Нито дори безценният ти Йезекия?

— Той е съгласен с татко, че един свещеник трябва да…

— Знам какво мисли той по въпроса. Този студен шаран някога държал ли е ръката ти?

— Не.

Зак протегна ръце и Лили сложи своите в неговите. Ръцете му бяха големи и силни. Тя усети натиска, когато пръстите му се затвориха около нейните. Чувството да бъде докосвана й беше приятно. Тя осъзна, че баща й никога не я бе докосвал, за да й покаже обичта си. Нито един младеж не се бе осмелил да я докосне дори с пръст.

— Не ме пускай — каза тя, когато усети как натискът върху пръстите й отслабва. — Харесва ми. Обичайно ли е за хората да се докосват често? — Досега Лили никога не беше мислила за това, но не си спомняше да бе виждала много хора да се докосват.

— Някои хора се докосват постоянно. Други не толкова често. Зависи какво им харесва.

— Аз мисля, че би ми било приятно да ме докосват — каза Лили. — Това означава ли, че съм лоша?

— Не и според мен. Разбира се, аз не мисля, че госпожа Торагуд би одобрила това.

— Не ми пука за госпожа Торагуд.

Това си беше истина. Лили никога не се беше интересувала от мнението на госпожа Торагуд и не разбираше защо Зак се тревожеше толкова много, какво щеше да каже жената на свещеника.

— Това може да ти прозвучи ужасно — каза тя, като не смееше да го погледне в очите, — но би ли ме прегърнал през кръста? Веднъж видях Мери Бет и Сам да го правят. На нея, изглежда, й харесваше много.

Зак я погледна учудено.

— Не трябва да го правиш, ако не искаш. Просто си помислих, че може да бъде хубаво, и след като не познавам никого, когото да помоля…

Тя нямаше смелост да го погледне в очите и дори не знаеше откъде беше събрала кураж да го попита.

— С удоволствие — каза Зак. — Но трябва да се увиеш в шала. Става студено.

Лили не усещаше студа. Вълнението я затопляше от главата до петите.

Прегръдката на Зак беше колеблива. Лили се зачуди дали той не иска да я прегръща и дали тя не вършеше нещо лошо, като искаше това от него.

— Трябва да се отпуснеш и да се наведеш малко към мен — каза тихо Зак.

Лили не бе осъзнала, че е толкова вцепенена. И уплашена. Ами ако Зак правеше това само защото тя го беше помолила? Сега тя осъзна, че искаше той да я прегърне. И то не защото никога досега не я бяха прегръщали, а защото бе искала точно това още от мига, в който го беше видяла за първи път.

Време беше да си признае факта, че тя си падаше по Зак още от момента, в който се беше запознала с него. Досега Лили не бе осъзнавала това, но би й било невъзможно да се влюби в Йезекия или в друг мъж. Тя беше дошла в Калифорния, защото подсъзнателно бе знаела, че трябва да си отговори на въпроса за Зак, преди да направи нещо друго.

Само че тя не бе разбрала отговора, когато го беше получила. Тя беше влюбена в Зак Рандолф и не можеше да си тръгне, без да получи някакво доказателство, колкото и малко да беше то, че той поне я харесва.

Хората не обичаха, защото любовта беше нещо разумно. Ако беше така, тя щеше да обича Йезекия. Те не обичаха и защото някой искаше това от тях. Ако беше така, Зак щеше да обича Доди. Любовта беше нещо случайно. Но в техния случай, изглежда, че беше несподелена.

Лили се беше влюбила в Зак Рандолф, но той не беше влюбен в нея. Много лошо планиране от страна на някого.

Лили се наведе към него. Харесваше топлината му. Харесваше силата, която той излъчваше. Харесваше ръста му. Нямаше нищо против, че беше с двадесет и пет сантиметра по-ниска от Зак. За да го погледне в очите, й се налагаше да извие врат нагоре, но тя беше готова да прави това с радост, само и само за да чувства ръцете му около себе си, да се чувства защитена и в безопасност.

Лили трябваше да си напомни, че в момента не беше защитена и в безопасност. Той я прегръщаше само защото тя го беше помолила. Утре Зак щеше да я накара да си тръгне.

— Ще ме целунеш ли?

Лили не можа да повярва на ушите си. Не беше възможно наистина да беше поискала Зак да я целуне! Тя се изненада, че нощното небе не почервеня от възмущение от думите й.

— Защо искаш такова нещо от мен?

— Никога не са ме целували. Ако ще трябва да се оженя за някой богат и почтен мъж, той може би също ще си мисли, че е хубаво човек да не се поддава на плътските изкушения. Така никога няма да разбера какво е да бъда целувана.

— Няма мъж, който да се ожени за теб и да устои на плътските изкушения.

— Йезекия може.

— В такъв случай той вече е мъртъв, но не го знае.

Зак не искаше да я целува. Затова и бавеше решението си. Е, това не трябваше да я изненадва. Никой друг не бе пожелал да я целуне. Може би всички онези момчета не се бяха страхували от баща й. Може би те просто не бяха искали да я целунат.

— Не съм мъжът, който би трябвало да те целуне за първи път — каза Зак. — Това е нещо, което трябва да споделиш с момче, което е също толкова невинно като теб, което е толкова омаяно от красотата ти, че дори не може да мисли за това, което върши.

— Ти не можеш ли да го направиш? Предпочитам да бъда целуната от мъж с опит.

Не. От изражението му беше очевидно, че той не можеше да го направи. Но той изглеждаше, сякаш наистина съжалява за това.

— Опитът не може да замени истинските чувства.

— Знам, че не ме харесваш, но…

— Това не е вярно. Харесвам те много, повече отколкото би трябвало.

— Тогава защо ти е толкова трудно да ме целунеш?

— Трудно ми е да не те целуна.

— Но аз искам да го направиш. Аз…

— Може да ми хареса толкова, че да не искам да спра.

Лили не знаеше защо Зак смяташе, че нощта е толкова студена. На нея й се струваше, че е твърде горещо.

— Значи ме харесваш. И мислиш, че съм красива?

— Винаги съм смятал, че си красива. Всички мислят така. Трябва само да чуеш Доди.

— Не ме интересува какво казва Доди. Интересува ме само какво казваш ти.

— А не трябва. В Салем нямаше ли някое момче, което да си харесвала повече от останалите? Може би ако…

— Мислиш ли, че ако бях намерила някого в Салем, вече нямаше да съм омъжена за него? — прекъсна го Лили. — Спри да си измисляш извинения и ме целуни.

Зак я погледна по много странен начин. За миг Лили си помисли, че се е държала твърде откровено. Мъжете обичаха да правят първата крачка. Дори при най-малкото съмнение, че някоя жена се опитваше да ги свали, те побягваха като подплашени елени. Но тя сигурно беше шокирала Зак твърде силно, защото той я прегърна и я целуна.

Не по устните, както бе очаквала тя. Той е целуна по крайчеца на носа. Усещането беше странно, но й хареса. След това той я целуна по очите. Това беше нещо, което Сам не бе правил с Мери Бет. Лили се запита какво ли щеше да каже приятелката й, ако разбереше за това.

На Лили й харесваше да бъде целувана, докато е затворила очи. Зак беше обвил ръце около нея и това също й харесваше. Той беше толкова силен и тя се чувстваше толкова защитена. Лили плъзна ръце около врата му. За миг тя се уплаши, че е твърде смела, но вече се бе показала като достатъчно безсрамна, така че това нямаше значение.

След това тя си напомни, че Зак бе използвал и изоставил много жени. Той вероятно предпочиташе тях. Сигурно жените, които най-малко познаваше, бяха срамежливите, изчервяващи се, нервни девственици. Лили беше уверена, че жените, с които беше свикнал Зак, можеха да измислят нещо по-стимулиращо от това да увият ръце около врата му.

Сега той целуваше ушите й. По гърба на Лили преминаха тръпки. Тя не мислеше, че Сам е правил това с Мери Бет. Едва ли приятелката й щеше да пропусне да се похвали с нещо толкова приятно. Лили усещаше дъха на Зак в ухото си и по косъмчетата на врата си и тялото й сякаш се разтопи. Тя бе мислила, че целуването се състои само в няколко мляскания по устните и толкова.

След това Зак я целуна по устните и това изобщо не беше като няколко мляскания.

Първо той докосна съвсем леко устните, заигра се с ъгълчето на устата й, захапа леко долната й устна. След това навлажни устните й с върха на езика си. Бавно и последователно. Устните му бяха топли и меки, нежни и настоятелни, твърди и влажни. Лили не бе знаела, че устните й могат да бъдат толкова чувствителни. За една толкова обикновена част от тялото й те криеха истинско съкровище от чувства.

Тя беше уверена, че ако Зак не я държеше в прегръдките си, сигурно щеше да се стопи. Малки електрически експлозии разтърсваха всяка част от тялото й. Едновременно й беше студено и горещо, едновременно беше ужасена от това, което се случваше с нея, и искаше повече.

Тя усещаше ръцете му на гърба си да я придържат близо към тялото му. Невъзможно й беше да не усети притискането на гърдите си в неговите. Лили не само никога не беше целувана, но и тялото й никога не се беше докосвало до тялото на мъж.

Чувства, усещания и желания, каквито тя не беше изпитвала досега, се събудиха от дългия си сън и изплуваха на повърхността на съзнанието й. Цялото й същество беше връхлетяно от чувства, които бяха не само нови, но и изключително възбуждащи. Някаква течна горещина сякаш се изливаше от дъното на душата й и заливаше цялото й тяло.

Тогава Зак залепи устни плътно върху нейните и Лили бе разтърсена от главата до петите. Интимността беше шокираща и възбуждаща. В този момент Зак сякаш й принадлежеше, както и тя на него. Лили осъзна, че отвръща на целувката му. Тогава езикът му нахлу в устата й и Лили изпита увереност, че огнената буря, която бушуваше в нея, ще я погълне и ще остави след себе си само пепел и дим. Двамата се отделиха един от друг.

Отделянето беше рязко и разтърсващо. Лили имаше чувството, че внезапно е била отделена от източника на живота си. Сърцето й биеше твърде учестено и тя едва си поемаше дъх. Виеше й се свят и тя изпита благодарност, че океанът беше толкова студен. Хладината й помогна да се опомни бързо.

Лили се изненада, когато забеляза, че Зак изглеждаше също толкова разтърсен, колкото беше и тя. Дишането му беше тежко и на пресекулки. Дори в тъмнината тя усещаше напрежението, което бе обхванало тялото му.

След дълга пауза, по време на която дишането му бавно се нормализира, тялото му се поотпусна.

— Сега вече не можеш да твърдиш, че никога не си била целувана.

— Благодаря. — Гласът й беше дрезгав шепот.

След всичко, което се бе случило току-що с нея, тези думи й се сториха глупави. Те не само че не бяха подходящи, но и не отразяваха онова, което Лили изпитваше. Но това беше нещо, което беше най-добре да запази за себе си. Това беше краят, а не началото.

— Време е да се връщаме — каза Зак.

— Не можем ли да останем още малко? Нощта е толкова красива, а и градът изглежда прекрасен оттук.

— Става студено.

— Ще се увия в шала. Нека да не си тръгваме още.

— Добре. Но нека поне да седнем. Така ще мога да те завия с одеяло.

Лили му позволи да я настани в една седалка, вградена в палубата в задната част на лодката. Зак започна да я увива в най-голямото одеяло, което тя беше виждала някога.

— Седни до мен — каза тя и протегна ръка към него. — Сама няма да ми бъде забавно.

Той уви одеялата около двама им. Лили се сгуши до него и Зак уви едната си ръка около кръста й. Тя предположи, че това е една братска прегръдка, но тъй като никога преди това не беше правила такова нещо, се почувства доволна.

— Всичко изглежда толкова голямо — каза Лили. Тя гледаше към океана и планините от гранит, които оформяха входа на залива. Зад тях се простираше безкрайният океан, отвъд който се намираха далечните, екзотични страни, които тя дори не можеше да си представи. Звездите над главата й също нямаха край. Луната, която висеше ниско над хоризонта, хвърляше отблясъци върху водата в залива.

Лили се почувства мъничка и незначителна. Въпреки това тази вечер беше най-паметната в живота й. Тя беше взела решение. По някакъв начин, някой ден, тя щеше да се омъжи за Зак Рандолф.

 

 

„Нещастен глупак! Какво си мислиш, по дяволите, докато седиш посред залива със заспала жена в ръцете? Невинна, наивна, доверчива жена при това. Трябва да отидеш да ти прегледат главата. Трябва да я заведеш у дома й, да я вкараш в леглото й, да я разкараш от живота си. Трябва да правиш всичко друго, само не и това да си седиш тук като влюбен глупак и да удължаваш един миг, за който знаеше, че ще свърши още преди да беше започнал.

Ти си твърде умен за всичко това, Зак Рандолф. Никога не си губил времето си в опити да постигнеш невъзможното.“

Но той не можеше да се помръдне, още не. Тази вечер не беше протекла, както я беше планирал. Зак бе очаквал Лили да се възпротиви по-силно, а се беше оказало, че тя сякаш бе осъзнала от самото начало, че в това няма да има никакъв смисъл. Той не беше очаквал, че ще се почувства толкова зле от това, че тя си тръгваше. Лили беше объркала живота му от момента, в който беше влязла в кръчмата му. Зак би трябвало да чувства облекчение от това, че тя си отиваше.

Донякъде той наистина се чувстваше облекчен. Лили беше огромна отговорност за него, но той щеше да съжалява за това, че вече нямаше да я вижда. Тя притежаваше способността да трогне всеки, да накара всички да се почувстват като едно голямо семейство. Не че Зак държеше кой знае колко на семейството, но все пак беше хубаво, когато хората смятаха заведението му за свой дом, а не просто за място, където могат да се отбият за малко, преди да се върнат у дома си.

По някакъв начин тя караше мястото да изглежда почтено.

На Зак му се искаше да си удари един юмрук. Той не си падаше по почтеността. На него не му пукаше какво говореха хората и той нямаше намерение да се съобразява с други правила, освен със своите собствени, но мразеше хората да гледат отвисоко на момичетата му.

Обикновено той беше способен да не мисли за това, но Лили го бе накарала да се замисли. Сега отново щеше да му се наложи да си избие тези мисли от главата. Зак предполагаше, че е наследил от характера на майка си достатъчно неща, които му пречеха да не бъде отритнат напълно от обществото.

Но той беше наследил и твърде много черти от характера на баща си, за да позволи да бъде натикан в калъпа на почтеността. Той беше аутсайдер, вълк единак. И винаги щеше да си остане такъв. Нямаше смисъл да води битка, чийто изход вече беше предрешен.

— Да се връщаме на брега — каза той на капитана, когато той се появи на палубата. — След два часа ще се съмне.

Когато яхтата се насочи към кея, Зак осъзна, че за първи път от осем години насам бе прекарал цяла нощ, без да докосне карти, да хвърли зарове или да завърти колелото на рулетка.

И това не му беше липсвало.