Лей Грийнууд
Джейк (28)

Епилог

Изабел с нетърпение очакваше да бъдат подписани документите за осиновяването и да се махне от Остин. Никога преди не би го повярвала, но сега шумът и блъсканицата й действаха на нервите. Не мислеше, че някога ще започне да обича кравите, но някои хора бяха много по-лоши от тях. Съдията беше един от тях. Беше й отнело почти час, за да го убеди, че докладът на Мърсър е предубеден и неверен. Бък и Зийк трябваше да свалят ризите си, преди той да повярва, че фермерите могат да бият толкова жестоко момчетата.

— Сигурни ли сте, че искате да ги осиновите всичките? — попита съдията.

— Бих бил непоправим глупак да дойда тук и да предявя такова желание, ако не бях сигурен — отвърна Джейк с едва прикрито раздразнение.

Изабел стисна окуражително ръката му.

— Този човек е истински идиот — изсъска Джейк.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна му по същия начин Уорд, който седеше от другата страна на Изабел.

— Разбира се, че иска да ни осинови — обади се Уил. — Ние събирахме крави за него.

— Това не е единствената причина — каза Изабел.

— О, да — отвърна Уил, добавяйки нещо, което като че ли беше забравил. — Ние ще бъдем негови синове и вие не можете да ни дадете на никого другиго. Никога.

— Настоявам да изчакате, докато се направят съответните запитвания за семейството на мис Друзила Таунсенд, преди да я осиновите.

— Казвам се Дрю — съобщи момичето.

— Разбираме — намеси се Изабел. — Ако това е всичко, бихме искали да подпишете документите. Искаме да се върнем в ранчото колкото е възможно по-скоро. Трябва да съберем друго стадо, за да го откараме в Санта Фе.

— Сигурна ли сте, мис Дейвънпорт?

— Вече се наричам мисис Максуел — отвърна Изабел. — И, да, напълно съм сигурна.

— Това е много необичайно — каза съдията и се намръщи. — Никога не съм имал случай някой да поиска да осинови десет момчета.

— Ако зависеше от мен, бих го уволнил на момента — прошепна Джейк.

Изабел само го смушка в ребрата, за да замълчи.

— Добре — продължи съдията, като постави подписа си на документите. — Момчетата са ваши. Ако откриете, че не ги искате, трябва само…

— Искаме ги! — намеси се твърдо Джейк.

Изабел го проследи с поглед, докато той излизаше от вратата на съда, а момчетата го следваха по петите.

— Той ми прилича на магьосника флейтист — каза й Уорд. — Те ще го последват навсякъде.

— Аз също.

— Няма да го имаш изцяло за себе си, докато момчетата не си отидат. Те ще изискват от него всяка секунда, която той може да им даде.

— Ще има достатъчно време и за мен — отвърна Изабел, като се усмихна щастливо. — Повече от достатъчно.

Малко след това Джейк се върна, приближи се до Изабел и обгърна кръста й с ръка.

— Намери си своя собствена жена — обърна се той към Уорд. — Тази тук носи моя знак.

Изабел го ощипа и се засмя щастливо.