Лей Грийнууд
Джейк (2)

Глава 1

Май, 1866 година

Изабел Дейвънпорт внимателно изучаваше всяко едно от осемте момчета, които седяха във фургона до нея. Те бяха толкова млади и невинни и все пак всички бяха отхвърлени от общо седемнадесет сиропиталища и от семейства, проявили в началото желание да ги осиновят. Четири от момчетата бяха официално осиновени, но след това върнати, защото новите им родители изобщо не можеха да се справят с тях. Две от момчетата се бяха сбили с осиновителите си, а друго бе простреляло заварения си брат. Всички бяха избягали.

Изабел им съчувстваше и ги съжаляваше, но понякога изпитваше страх от тях. Те, изглежда, не харесваха никого, дори и себе си.

Това бе последният им шанс. Ако и сега всичко се провалеше, три от момчетата щяха да влязат в затвора. Двете най-малки щяха да се върнат в сиропиталището. Останалите щяха да бъдат оставени сами да се погрижат за себе си. Изабел бе в Тексас само от една година, но знаеше много добре какво означава това — момчетата трябваше да крадат, за да оцелеят. Ако това се случеше, повечето от тях нямаше да успеят да навършат и двайсет години, защото отдавна щяха да са мъртви.

Отделяйки от собственото си време и пари, Изабел бе намерила в Хълмистата област една новосъздадена фермерска община, изявила желание да вземе момчетата. Младата жена се надяваше, че далеч от градовете с техните изкушения — жени, уиски и негодниците, които винаги се мотаят около публичните домове и баровете — момчетата ще израснат и ще възмъжеят в прилична среда.

— Къде ще спрем тази вечер? — попита Брет Нолън.

Слънцето вече клонеше към залез. Брезентовото платнище на фургона бе свалено, така че можеха да оглеждат от всички страни местността, в която се намираха, и да се наслаждават на лекия пролетен бриз. Пейзажът, който се разкриваше, изобщо не се нравеше на Изабел. Тук всичко беше толкова различно от Савана. Доколкото тя можеше да прецени, това бе истинска пустош от хълмове и каньони, осеяни с оскъдна растителност. Изабел изобщо не можеше да си обясни как фермерите успяваха да оцелеят на тази земя.

— Точно пред нас има ранчо, в което се отглежда добитък — отвърна Изабел. — Надявам се, че собственикът ще ни предложи гостоприемството си и ще ни позволи да пренощуваме тук.

— Предпочитам да съм в някой индиански лагер.

Брет бе дванадесетгодишен, син на бостънски аболиционист, който бе убит, защото се опитваше да помага на избягали роби. Брет мразеше Тексас и всичко, свързано с него.

— Може би каубоите му ще ви предоставят помещенията за спане или поне ще ги споделят с вас — предположи тя.

— Те едва ли имат такива помещения. Не вярвам някой в Тексас да знае как се живее в къща.

— Не знам кое е по-лошо — индианците, мексиканците или тексасците.

— Достатъчно, Брет!

— Какво има, госпожице? — обърна се момчето към Изабел. — Не искате ли да чуете истината?

— Дори това да е истината, не е хубаво да се изрича на глас.

— О, забравих. Предполага се, че не бива да взимаме на подбив по-низшите.

При тези думи Брет получи силен удар в ребрата от Шон О’Райън. Родителите на Шон бяха починали, когато момчето било само на една годинка. Бил изпратен при тексаски роднини, които никой така и никога не открил. По-голямата част от своя тринадесетгодишен живот той бе прекарал, прехвърляйки се от едно семейство в друго, но никога и на никого не позволяваше да обижда ирландците по какъвто и да било начин.

— Видяхте ли това? — развика се Брет.

— Млъквай! — обади се Мърсър Уилиъмс. — Или ще те накарам да се поразходиш малко.

— Няма да мръдна и на инч! — озъби се Брет. — Тогава ще трябва да се върнеш, за да ме вземеш.

Изабел прехапа долната си устна, въздържайки се да отвърне остро на Мърсър, че единственото му задължение е да се погрижи да пристигнат живи и невредими, че пътуването е нейна идея и за него отговорна е единствено тя. Мърсър настояваше, че той също носи отговорност. Бе поискал да окове момчетата във вериги за фургона, за да не избягат. Против волята си, Изабел най-накрая му бе позволила да вземе обувките им. Ако сега Брет трябваше да върви пеша, за кратко време краката му щяха да се изранят от острите скали и кактусите. Фургонът се движеше по течението на поток, обрасъл с канадски тополи и върби. След един завой пред погледа им се показа ранчото Броукън Съркъл^[1]. То се състоеше от неголяма дървена къща, една ниска сграда, която, изглежда, служеше за спално помещение, и два корала^[2]. Изабел беше принудена да изостави всяка надежда да прекара нощта в прилично легло. Каза си, че няма никакво право да очаква такъв лукс, но все пак през първите шестнайсет години от живота си тя бе част от привилегированото общество на Савана. Трудностите и изпитанията през последните седем години не можеха да заличат възпитанието и маниерите й или желанието й отново да притежава някои от онези удобства, които бързо се превръщаха в далечен и горчив спомен.

— Готов съм да се обзаложа, че подът е покрит с мръсотия — отбеляза Брет.

— Няма да има никакво значение, дори и помещението да е просто една кална дупка — отвърна Пит Джърниган. — Леглата ще са приковани към стената като койки.

Пит беше само на девет години, твърде малък, за да знае защо не трябва да обръща внимание на Брет.

— Няма да имаш късмета да спиш в легло — продължи Брет. — Никой няма да се откаже от леглото си заради дребосък като теб.

— Остави го на мира! — обади се Шон, а светлото му покрито с лунички, лице се зачерви от гняв, придобивайки цвета на косата му. Буйният му ирландски нрав винаги бе готов да избухне изпод привидно спокойната му външност.

— Разбира се. Никога не ми се е нравило особено да си играя с червей като него.

Този път Брет успя да избегне юмрука на Шон.

— Изглежда, като че вкъщи няма никого! — извика Чет Атмор, седнал на капрата до кочияша. — Искате ли все пак да отида и да проверя?

На четиринадесет години, Чет бе най-благоразумният, надежден и физически развит младеж от сираците. Изабел просто не знаеше какво би правила без него и без по-малкия му брат Люк, който бе тринадесетгодишен. Чет изглежда инстинктивно избираше най-правилните решения. Люк се справяше отлично с конете и екипировката.

— Никой няма да слиза от фургона, докато аз не ви кажа! — изрева Мърсър Уилиъмс.

Изабел се изправи с цялото достойнство и авторитет, на които беше способна.

— Със собственика ще говоря аз! — заяви тя.

Изабел не обичаше да се занимава с непознати. С края на войната и началото на Реконструкцията повечето тексасци бяха придобили груб и избухлив нрав. Достатъчен бе само един поглед към хубавите й дрехи и украсената й с цветя и панделки шапка, за да я причислят веднага към привилегирования елит.

Изабел слезе от фургона. Цареше пълна тишина, само от време на време подрънкваше някои от хамутите, когато конете размахваха опашки, за да се спасят от мухите. Земята около къщата, спалното помещение и коралите бе гола и пуста. Нямаше и следа от кладенец или помпа, зеленчукова градина, цветя, млечна крава или кокошки. На прозорците нямаше завеси, а дворът отдавна не беше почистван. Изабел никъде не видя въже, на което да се сушат дрехи, нямаше и корито за пране. На верандата нямаше дори люлеещ се стол, в който собственикът да си почива след тежката работа. Мястото изглеждаше изоставено.

За момент я смрази мисълта, че може би е имало нападение на индианци, които са избили цялото семейство. По време на войната нападенията наистина се бяха увеличили много. Досега новото правителство на Реконструкцията не беше направило нищо, за да ги спре. Изабел забеляза ясни следи от ботуши и отпечатъци от подкован кон, затова пристъпи уверено, качи се на верандата и почука на вратата. Отговор не последва. Отвътре не се долавяше никакво движение. Къщата имаше още една врата. Изабел почука и на нея. Резултатът бе същият.

— Опитайте в помещението за спане — извика Пит.

— Ако собственикът не е тук, съмнявам се, че ще намерите работниците му в леглото — отвърна Мърсър.

Ниската сграда, която служеше за спане, също беше празна. Изабел не знаеше какво да предприеме. Бяха й казали, че докато пристигнат при фермерите, пожелали да осиновят момчетата, няма да срещне никого другиго в тая огромна равнина. Този ранчеро бе единственият собственик тук. При това, беше твърде късно, за да продължат пътя си.

Изабел бе изтощена от пътуването в проклетия фургон. Гадеше й се от горещината, праха и постоянното друсане. Напрежението на пътуването направо съсипваше нервите й. През първите дни се бе опитала да създаде положително отношение между момчетата. Не бе постигнала нищо. Те бяха невероятно цинични, гневни, недоверчиви.

— Така или иначе, налага се да спрем тук — реши тя. — Който и да живее тук, по някое време ще се върне. Започнете да приготвяте лагера. Смятам, че собственикът няма да има нищо против, след като не влизаме в дома му.

Момчетата изчакаха мълчаливо Мърсър да отвори сандъка и да им даде ботушите. Още първата вечер Изабел бе възложила всекиму определена задача. Когато се приготвяха за нощуване, всеки знаеше точно какво трябваше да свърши. Така бе продължило през двете седмици на пътуването им.

Нощния ястреб, наполовина команч, наполовина бял, разседлаваше конете, поеше ги, спъваше краката им и ги пускаше да пасат. Брет Нолън носеше вода и дърва. Мат Хаскинс и брат му Уил се занимаваха с готвенето. Шон О’Райън и Пит Джърниган почистваха след вечеря. Братята Атмор, Чет и Люк нямаха определени задачи, защото управляваха фургона.

По време на вечерята Изабел се опита да подтикне момчетата да поведат разговор, но те не се харесваха и се отнасяха с недоверие един към друг. Братята се деляха от другите. Пит, намръщен, но пълен с енергия, се въртеше около Шон поради закрилата, която по-голямото момче щеше да му даде, ако започнеше спор с някого. Брет и Нощния ястреб упорито отказваха да се сближат с когото и да било.

Изабел не искаше да вечеря в мълчание. Те щяха да слушат човешки глас, дори и тя да бе единствената, която щеше да говори.

— Леля ми винаги казваше, че за един мъж може да се съди по това, как се справя с трудностите в живота. Тя смяташе, че Америка е идеалното място за такова изпитание. Сигурна съм, че би сметнала Тексас за особено подходящ в това отношение. Но също така вярваше, че една жена трябва да бъде глезена и защитавана. Не знам какво би правила, ако се беше омъжила за тексасец. Точно преди да умре, ми каза…

Изабел замълча. Момчетата не я слушаха, но определено се бяха заслушали в нещо друго.

— Какво има? — попита тя.

— Някой идва — отвърна Нощния ястреб. — Бял човек. Конят му е подкован.

В този момент Изабел ясно чу ударите от копитата на коня. Непознатият приближаваше в бърз тръс. Изабел се изправи и забеляза Мърсър, седнал на известно разстояние от момчетата, да взима карабината си. Лицата на момчетата отразяваха любопитство, враждебност, дори страх.

Ездачът не намали ход. За миг Изабел се уплаши, че той ще изпотъпче всичко в лагера им. Приближи се толкова много и изглеждаше толкова ядосан, че няколко от момчетата скочиха на крака, готови да побегнат.

— Кои, по дяволите, сте вие и какво правите в моята собственост? — извика заплашително той. Изглеждаше огромен и вдъхващ страх.

— Аз ще говоря с него — заяви Изабел.

— Ако изобщо ви остави да говорите — промърмори Чет Атмор, който изглеждаше учудващо спокоен. Изабел се запита къде двамата с Люк бяха придобили това необичайно присъствие на духа.

Когато слезе от коня, непознатият видимо се промени, тъй като лицето му се отпусна. Може би фактът, че в групата имаше жена, бе успокоил страховете му. След това в изражението му се появи объркване, докато погледът му преминаваше от едно момче на друго.

Мъжът бе обут в износени панталони, които прилепваха към бедрата му като втора кожа. Ръкавите на карираната му риза бяха навити нагоре, разкривайки здрави, мускулести ръце, покрити с тъмни косми. От отворената му на гърдите риза се подаваше здрава шия и гъсто окосмени гърди. Широкополата шапка скриваше очите му. Всяка частица от него говореше, че той е най-опасният мъж на света, напълно уверен в силата си.

— Боже господи! — промърмори той. — Само не ми казвайте, че всички хлапета са ваши, защото няма да ви повярвам. Вие сте твърде млада и красива, за да сте им майка.

Изабел помръдна устни, опитвайки се да каже нещо, но от опита й нищо не излезе. Почувства се като пълна глупачка. Гледката, която представляваше този великолепен самец, едва не я накара да онемее. Тя едва събра сили да се изправи на крака. Интуитивно усещаше, че той беше заплаха за всичко онова, в което бе възпитана. Изабел едва се пребори с желанието си да побегне. Но това бе абсурдно. Не можеше да намери думи просто защото бе изненадана. Дисциплината и уважението трябваше да се спазват.

— Казвам се Изабел Дейвънпорт — каза тя, опитвайки се да говори спокойно. — Тези момчета са сираци. Аз ги придружавам до новите им домове.

— Тогава какво правите тук? — сопна се мъжът. — Това място изобщо не изглежда като сиропиталище.

То не изглежда и като ранчо, но в интерес на истината е точно такова. Изабел изведнъж разбра, че е невъзможно да се съсредоточи. Никога преди не се бе сблъсквала с толкова груба и неконтролируема енергия.

— Надявам се, че ще ни разрешите да останем през нощта — продължи тя. — Когато в къщата не намерихме никого, ние…

— Винаги ли спирате, където ви харесва? — попита мъжът.

Без да дочака отговор, той пристъпи към групата момчета, изучавайки с проницателния си поглед всяко от тях подобно на генерал, който прави преглед на войските си. Осемгодишният Уил Хаскинс се приближи още повече към брат си Мат, но другите останаха на местата си. Изабел не можеше да види очите на мъжа, скрити под широкия ръб на шапката му, но изражението на лицето му съвсем ясно говореше, че той изобщо не харесва това, което вижда.

— Какво, по дяволите, правите с тази шайка нехранимайковци, създавате собствена банда от престъпници ли? — осведоми се той. — Добре е, че мъжът ви има карабина. Ето този например изглежда така, като че всеки момент може да изтръгне сърцето ти и да го изяде.

Мъжът гледаше към Нощния ястреб. Момчето му отправи не по-малко ненавистен поглед, черните му очи блестяха гневно, слабото му бронзово тяло бе заело предизвикателна стойка.

— Не съм омъжена — заяви Изабел с най-високомерния си тон. — Мистър Уилиъмс е нашият телохранител. Всички тези момчета ще бъдат осиновени от фермерите, които живеят на по-малко от един ден път оттук.

Отношението на мъжа мигновено се промени. С две крачки се приближи до нея, а изражението му не предвещаваше нищо добро.

— Предупреждавам ви отсега! — Той насочи обвинително пръст към нея. — Ще застрелям първия, който докосне кравите ми!

Изабел се зачуди дали следващата му стъпка няма да е да се нахвърли върху нея. Мъжът беше бесен. Тя не можеше да си представи защо някой би искал да докосва кравите му. Те бяха големи, мръсни животни с лош нрав. По-скоро би докоснала алигатор!

— Ние просто искаме да пренощуваме тук, преди да продължим пътя си утре сутринта. — Тя говореше тихо, надявайки се да смекчи гнева му. — Обещавам, че ще оставим това място така, както сме го намерили.

Изабел не знаеше какво да мисли за този мъж. В един момент беше готов да ги прогони, а в другия — да им се надсмее. А това изобщо не й харесваше.

Той продължаваше да й въздейства по своя странен и необясним начин, принуждавайки я да изпитва смътни желания, за които не бе и подозирала преди, въпреки това Изабел започна да се овладява и да разсъждава трезво.

— В замяна на вашето гостоприемство, ако искате, можете да вечеряте с нас. Храната ни не е много изискана, но затова пък е обилна.

По лицето на мъжа изчезна всяка следа от враждебност.

— Вижте какво, мис, в сравнение с това, което мога да приготвя аз, всяка храна е изискана.

Ако тя си мислеше да му покаже колко груби са обноските му, просто щеше да разбере, че си губи времето. Той си взе празна чиния, сипа си сам от голямата тенджера и седна да се храни. Ядеше лакомо, тъпчейки в устата си огромни количества боб и пържен бекон.

— Имате ли кафе? — успя да попита той между две хапки.

Изабел понечи да му каже какво мисли за мъже, които се обслужваха сами, които седяха, докато домакинята им стоеше права, и които говореха с пълна уста, но се съмняваше, че той ще разбере какво иска да му каже.

— Не съм свикнала да поднасям кафе на мъж, на когото не знам дори името — отвърна Изабел, ядосана от пълната липса на добри обноски у този човек.

— Няма да е зле да свикнете, мис. Това ще ви спести куп неприятности.

— Благодаря, но вашето одобрение не ми е необходимо. Сега, ако бъдете така любезен да ми кажете името си, ще ви представя на момчетата.

— Изобщо не държа да ме представят на шайка хулигани, които едва ли ще видя повече, но ако това ще ви успокои, ще ви кажа името си. Всъщност мисля, че трябва да са ви го казали, когато са ви упътили към това място.

— Казаха ми го, но един джентълмен винаги е длъжен да се представи.

Мъжът спря да се храни и й хвърли поглед, пълен с отвращение.

— Някои от онези зализани и облечени в дантели контета, може би. Не знам какво, по дяволите, правите тук. Сигурно преживяването е ужасно за вашата деликатна чувствителност. Не знам каква полза ще имате от това, но името ми е Джейк Максуел. Собственик съм на Броукън Съркъл или поне на това, което ми оставиха вашите проклети крадливи фермери. Можете да пренощувате тук, но на сутринта искам да ви няма. Нямам намерение да давам на крадливите копелета още някое основание да стъпят отново на земята ми.

Необузданият му гняв стресна Изабел. Джейк остави чинията си и се изправи.

— Мисля, че ще е по-добре сам да си налея кафе. Както изглежда, вие не бързате.

Изабел се сепна и се изчерви от смущение.

— Съжалявам, забравих.

Не разбираше защо изпитва желание да му налее кафе и да му го сервира. Доколкото можеше да види, той беше самото олицетворение на собственик на ранчо. Беше груб, недодялан, а обноските му бяха като на някой бик от стадото му.

— Внимавайте, горещо е — предупреди тя, докато му подаваше чашата.

— Надявам се. Това като че ли е единственото му добро качество. — Мъжът се втренчи в кафето с такова изражение, като че ли очакваше от него да излезе тарантула.

— Не е ли по-добре първо да опитате кафето, преди да отхвърлите неговото качество и вкус?

— Не и когато изглежда толкова слабо.

Изабел забеляза, че това не му попречи да го изпие, и само след миг отново да й подаде празната чаша.

— Жаден съм — бе единственото обяснение, което й даде.

Би могла да се закълне, че видя весели пламъчета в очите му.

— Нямаше да е зле, ако използвате повече кафе — каза той, след като пресуши втората чаша. — И не изхвърляйте старата утайка, преди да сте я използвали поне два-три пъти.

— Никога не използвам утайката повече от един път. — Леля й по-скоро би минала изобщо без кафе, отколкото да направи нещо толкова ужасно.

— Прясната утайка няма никакъв аромат и вкус. — Джейк остави чашата си на земята до чинията. — Сега, след като съм сигурен, че няма да се измъкнете с безценните ми антики, мога спокойно да си вървя.

— Защо не спите тук? — попита тя.

— Стоя в лагера при кравите си. Ако искате, може да използвате къщата. Има едно-единствено легло, но е по-добре, отколкото голата земя.

— Благодаря, но ще спя във фургона.

— Сигурна ли сте? Срамота е да се оставя едно легло празно, когато може да се използва.

— Сигурна съм.

Този мъж й въздействаше така, както никой друг досега. Изабел още веднъж спря погледа си на силните ръце и мускулестите му гърди и още веднъж почувства скритата, но обуздана мощ, която се излъчваше от цялото му същество. Само мисълта да спи в леглото на Джейк Максуел я караше да чувства притеснение и неудобство. Едно бе да спи в лагера на открито в двора, а съвсем друго — в къщата, в собственото му легло.

— Тогава нека го заеме някое от момчетата. Могат чрез игра на карти да определят кой да бъде.

— Не одобрявам игрите на карти, още повече хазарта.

— Нито пък аз, но животът е игра, не е ли така? Когато погледнеш на нещата от този ъгъл, виждаш, че да хвърлиш жребий за едно пренощуване не е кой знае какво зло.

Изабел не намери думи да отговори. Джейк се качи на коня си и потегли, без да каже нищо повече. Едва се бе изгубил в мрака, когато Пит каза:

— Аз имам карти. — Очите му блестяха от неприкрита възбуда. — Нека да направим така — този, който изтегли най-силната карта, ще спи в леглото.

Останалите момчета се съгласиха.

— Картите най-вероятно са белязани — обади се Брет.

Без да му обръща внимание, Пит се обърна към Изабел.

— Разбъркайте вие картите.

— Не знам как. Леля никога не позволяваше да се играе на карти вкъщи.

Той я погледна невярващо. Нощния ястреб се отнесе с презрение към възможността да прекара нощта в леглото на бял човек, но останалите с нетърпение очакваха да я получат. Спечели Пит.

— Мислите ли, че дребосъкът ще знае какво да прави? — осведоми се Брет. — Той по-скоро е свикнал да спи на пода.

— Утрешният ден е много важен — каза Изабел, без да обръща внимание на думите на Брет и надявайки се, че Пит ще стори същото. — Искам да станете рано, за да се изкъпете, да измиете косата си и да си облечете чисти дрехи. Трябва да направите добро впечатление на тези хора. В следващите няколко години те ще бъдат вашите семейства.

— Искате да кажете, че ние ще бъдем техни роби — отвърна Брет.

— Трябва да се научите да сдържате отрицателните си емоции и острия си език — обърна се към него Изабел. — Не бихме искали добрите им намерения да бъдат осуетени от вашето държание.

— Никой няма добри намерения към сираци янки.

— Характерът ви не се определя от мястото, където сте родени — отвърна тя.

— Как не! Вие от главата до петите сте една южняшка лейди. Онзи грамаден каубой, който притежава ранчото, не е по-добър от команчите, от които е откраднал земята. Всяко едно от тези момчета ще ви каже, че аз не съм нищо друго, освен една отрепка, и никога няма да стана нещо друго.

Изабел не искаше да спори с Брет. Знаеше, че щеше да е безполезно.

По-късно, докато се приготвяше за сън в леглото във фургона, Изабел си мислеше за Джейк Максуел. Чудеше се как един мъж можеше да оцелее тук. Беше невъзможно съвсем сам да се грижи за хиляди глави добитък. Разбира се, в лагера си той може би имаше работници, както и жена и деца.

И все пак Изабел бе сигурна, че Джейк е сам. Чувстваше го интуитивно. Самата тя бе сама от твърде дълго време, за да пропусне да забележи характерните признаци — безпокойството, чувството, че винаги трябва да си нащрек, погледът, който постоянно шари насам-натам, самотата, която идва от съзнанието, че никой в този свят не би се интересувал и не би скърбил, ако внезапно изчезнеш от лицето на земята.

Младата жена усещаше това и у момчетата. Беше ужасно да вижда същата безнадеждност у деца, но си мислеше, че и на един мъж не му бе по-леко. И със сигурност не бе по-леко и на нея.

Нещо у Джейк й бе направило силно впечатление. Той изобщо не приличаше на годеника й. Чарлз бе красив, очарователен, един истински джентълмен. И все пак той никога не бе карал пулса й да се ускорява, заради него никога не бе усещала тялото си слабо и безволево, а съзнанието си — рисуващо смущаващи картини. Присъствието му бе толкова силно, че Изабел, въпреки умората си, не преставаше да мисли за него. Представяше си какво ли би било да докосне мощните му мускулести ръце. Бе виждала сила, както и първична мощ и грубост, но никога в такова съчетание. Това й въздействаше като наркотик. Струваше й се, че в сравнение с Джейк годеникът й изглежда като незряло момче.

Но у Джейк Максуел нямаше нищо незряло или момчешко.