Лей Грийнууд
Джейк (26)

Глава 25

Джейк огледа малката долина. Мястото беше спокойно и тихо. В дъното на долината течеше лениво поток. Топлият вятър къдреше високата до кръста трева. Склоновете на хълмовете, покрити с бор и кедър, предлагаха сянка и хладина през най-горещото време на деня. Стадото се бе пръснало в долината и пасеше. На всеки три часа на пост се сменяха по три момчета. Останалите дремеха на сянка, ловяха риба в потока или ловуваха.

Те прекараха в долината осем спокойни дни. Джейк се бе възстановил от раната си. Вече бе време да продължат пътя си.

— Красиво е, нали? Иска ми се да остана тук завинаги.

Джейк се обърна и видя, че Изабел го бе последвала. Искаше му се да не бе го правила. Само мисълта, че тя бе близо до него, го караше отново да пожелае да я вземе в прегръдките си и да я люби, докато забрави целия свят и причините, поради които не можеше да я помоли да се омъжи за него.

— Чет бе чудесен — продължи тя. — Сам организира всичко. Не съм му давала никакви нареждания.

— Бих искал да знам как е убедил Уорд да стои на пост.

— Сам Уорд предложи. Каза, че така броят на постовете се изравнява.

— Преди се опита да ме заблуди, но сега знам, че той е отличен ездач.

— Каза, че баща му бил собственик на ранчо.

И двамата заобикаляха темата, по която трябваше да си поговорят. С течение на времето нямаше да стане по-лесно, затова по-добре да го сторят сега и да приключат с това.

— Това, което предишната вечер каза на момчетата… Беше наистина много хубаво.

— Те напълно са го заслужили. Ако не бяха те, нямаше да имам нищо.

— Но да им предложиш част от стадото…

— За мен това е единствено справедливо.

— Те ми казаха да ти съобщя, че няма да приемат.

Джейк я погледна внимателно.

— Защо не?

— Казаха, че не са направили нищо, за което ти да не им плащаш.

— Бих искал да поговориш с тях.

— Съгласна съм с тях.

Бяха го притиснали в ъгъла.

— Сега какво смяташ да правиш? — попита Изабел.

— Потегляме утре рано сутринта. Военният форт е само на ден-два път оттук.

— Искам да кажа, след като продадеш стадото.

Бяха стигнали същината на въпроса.

— Ще се разплатя с всички, след което вие с Уорд може да заведете момчетата в Санта Фе.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не.

— И защо?

Можеше спокойно да й каже. Тя щеше да го разбере.

— Майка ми живее в Санта Фе.

— Чудесно! Ще имаш възможност да я видиш след всичките тези години.

— Не искам да я виждам.

— Помниш ли какво каза на Мат? Каза му, че ако пази омразата в себе си, това ще го унищожи.

— Изабел, ти не разбираш какво е собствената ти майка да те напусне.

— Джейк, аз изгубих цялото си семейство. След това ме изпратиха в сиропиталище. Не е лесно, но постепенно го преодоляваш.

— Но родителите ти са умрели. Не са те изоставили.

— Не можеш да промениш случилото се, но можеш да преодолееш влиянието, което има то върху теб. Иди и се срещни с майка си. Отърви се от омразата и страха, които те измъчват и унищожават това, което може да има между нас. Все някой ден ще трябва да се срещнеш с нея.

— Не, няма. Нямам намерение никога да я видя, да говоря с нея или дори да мисля за нея.

— И какво ще правиш?

— Ще се върна в Тексас да събера ново стадо. Мисля да стана професионален „дроувър“.

— Какво е това?

— Търговец на добитък, човек, който кара животните на пазара. Ще мога да дам работа на някои от момчетата.

— Ами Уил и другите?

— Вие двамата с Уорд можете да се погрижите за тях.

— Уорд и аз? Какво те кара да мислиш…

— Видях ви заедно. Ти винаги казваш, че те имат нужда от дом, от стабилна среда, от майка и баща. Не мога да им осигуря това. Аз нямам дом, нито жена. Вие с Уорд сте идеалната двойка. Още повече, момчетата го харесват.

— Би могъл да имаш и жена, ако пожелаеш.

— Има само една жена, която искам да направя своя.

— Коя е тя, Джейк?

— Ти, по дяволите. Знаеш това. Защо ме караш да ти го казвам?

— Защото никога преди не си го казвал. Понякога и аз не съм сигурна дали ме искаш.

— Как изобщо можеш да се съмняваш? Искам те толкова много, че не мога да спя по цели нощи.

— Ти можеш да ме имаш, Джейк. Всичко, което трябва да сториш, е да ми направиш предложение.

— Това не е така лесно и ти го знаеш. Ти не можеш да издържиш на моя начин на живот, нито пък аз на твоя. Няма да измине и седмица и ще започнем да спорим за всичко, като се започне от ставането сутрин в четири часа до сядането ми на масата, вонящ на крави.

— Но аз не бих…

— Още първия ден, когато се срещнахме, ми каза, че стоя по-ниско и от праха. Оттогава не съм се изкачил по-високо.

— Не ми припомняй тези неща, Джейк, защото се срамувам. Сега не мисля по този начин.

— Така мислиш днес, но скоро ще промениш мнението си. Майка ми със сигурност го направи.

— Джейк, майка ти не е единствената жена в този свят. Наистина ли вярваш, че ще постъпя с теб по този начин?

— Не разбираш ли? Майка ми не желаеше да върши работата, която се налагаше да върши. Този начин на живот я побъркваше. Това, че трябваше да се грижи за трима мъже, правеше нещата още по-лоши. А ти ще трябва да се грижиш за цяла дузина.

— Сега нещата са различни.

— Не, не са. Наблюдавах ви двамата с Уорд. Когато той се появи, ти разцъфваш като пролетно цвете след дъжд. Вие говорите за едни и същи неща, смеете се на едни и същи неща. Вие сте създадени един за друг, защото много си приличате. Ти не си като мен и никога няма да бъдеш.

— Джейк, изслушай ме…

— Не! Толкова много мислих за това, че нищо чудно и да се побъркам. Опитах се да измисля как мога да направя нещата по-различни за теб, но няма начин. Казвах си да се оженя за теб въпреки всичко, че няколко месеца са по-добре от нищо. Но така винаги ще знам, че един ден ще си тръгнеш, и не бих могъл да го понеса. Не бих могъл да погледна в очите ти и да виждам как с всеки изминал ден охладняваш към мен. Не бих могъл да понеса тялото ти да се вцепенява всеки път, когато се приближавам до теб, да те виждам да извръщаш глава, когато влизам в стаята. Всяка сутрин, когато се събудя, ще си мисля, че това може би е последният ден, когато те виждам. Не мога да го понеса.

— Джейк Максуел, как смееш да стоиш пред мен и да ми казваш какво ще направя, че няма да мога да издържа и ще се проваля точно като майка ти! Не ме интересува дори и ако така са постъпили хиляди други жени. Какво те кара да мислиш, че ще постъпя като тях?

— Въпросът не е до самата теб, Изабел, а в начина, по който си възпитана. Тук няма нищо, което да обичаш.

— Но нали ти ще бъдеш тук. И момчетата.

Джейк знаеше, че няма да може да го понесе, ако тя каже, че ще може да издържи в тази земя заради момчетата.

— Майка ми имаше двама синове. Тя в началото искаше да остане, но този факт се оказа недостатъчен за нея.

— Аз не съм майка ти.

— Не, не си. Ти си много по-красива. Затова не бих могъл да понеса да чезнеш и вехнеш тук.

— Не ставай глупав. Хората не вехнат от слънцето и вятъра.

— Но с жените нещата стоят по-различно. Виждал съм го. Не мога да ти причиня това.

— Ти не ми причиняваш нищо. Искам да бъда твоя жена, Джейк. Искам да съм до теб. Не ме интересува, ако това означава да поизгоря малко на слънце.

— Не е само това. Има и…

Изабел го гледаше, не можейки да повярва.

— Ти няма да промениш решението си, нали? Аз ти казвам, че те обичам, че искам да споделя живота ти, да дам дом на момчетата, може би да имаме наши деца, а всичко, което ми отвръщаш, е, че ще се обърна и ще си замина, защото така е постъпила майка ти.

— Изабел, ти можеш да намериш цял куп мъже, които с радост ще се оженят за теб и ще станат бащи на момчетата. Ако дадеш шанс на Уорд, обзалагам се, че…

— О, я млъкни, Джейк. Достатъчно слушах глупостите ти. Харесвам Уорд, но не го обичам. Той също не ме обича. Ние само се опитвахме да те накараме да ревнуваш. Очевидно напразни усилия. Аз вече намерих съпруга, който желая да имам, и идеалния баща на момчетата. Това си ти. Момчетата те харесват, а аз, глупачката, те обичам. Знам, че си бил ужасно наранен, когато майка ти си е отишла, но това е било преди двайсет години. Не можеш да позволиш на това да съсипе останалата част от живота ти.

— Не, не е така. Просто не си затварям очите за неща, които не могат да се променят.

Изабел го сграбчи, обви ръце около врата му, притисна се към него, привлече главата му надолу и страстно го целуна. Джейк почувства как го обзема слабост. Как да постъпи правилно, когато Изабел бе решила на всяка цена да му даде това, което бе желал през целия си живот?

Беше невъзможно да не отвърне на целувката й, невъзможно да не я привлече в прегръдките си. Невъзможно бе да не я желае толкова много, че тялото му да се разтрепери от страст. Толкова лесно бе да се поддаде.

С неимоверно усилие на волята, Джейк положи ръце върху раменете на Изабел и я отдалечи от него.

— Не. — Гласът му представляваше дрезгав шепот, почти неразбираем. — Няма да ти позволя да разрушиш живота си.

— Животът си е мой — отвърна Изабел, а гласът й бе натежал от страст. — Сама ще решавам какво да правя с него.

— Не и с мен — каза Джейк. — Сега не мислиш така, но когато се върнеш в Остин, ще разбереш, че съм прав.

Изабел стисна отчаяно устни. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Надявах се, че мога да те накарам да промениш решението си, но ти си по-упорит, отколкото съм предполагала. Е, трябва да знаеш, че и аз съм упорита. Ще почакам. Можеш да се мотаеш тук мрачен и изпълнен със съжаление към себе си, но когато ти мине, аз ще бъда тук и ще те чакам. Но по-добре да побързаш, защото ако не го направиш, ще тръгна след теб. Не можеш да задържиш момчетата — нито едно от тях. Всеки мъж, който се страхува да се срещне със собствената си майка, не е подходящ да отглежда толкова много момчета. Сега, преди окончателно да съм загубила самообладание, ще ти кажа, че ще отведа момчетата в Санта Фе. Ще се изкъпят и ще си купят прилични дрехи. Ще си поръчам ядене, което не е трябвало да сготвя сама. И нека Бог да ми е на помощ, ако кажеш и една дума за това, че съм градска жена, кълна се, ще насоча фургона към теб и ще те премажа!

Тя се обърна и се отдалечи. След като измина около десет метра, Изабел спря и се обърна.

— Ти носиш у себе си моя знак, Джейк Максуел — каза тя. — Спомни си за това, когато промениш решението си и решиш да отидеш в Санта Фе.

Джейк знаеше, че няма да промени решението си. Ако не можеше да се изправи очи в очи с Изабел, която го обичаше, трябваше да признае, че беше прекалено голям страхливец, за да се изправи срещу майка си, която го беше изоставила и оставила рана, която нищо не можеше да излекува.

 

 

Джейк гледаше Изабел и момчетата, които се отдалечаваха към Санта Фе, и сърцето му се късаше. Никога не си бе мислил, че ще му е толкова трудно да си вземе сбогом. Тя нямаше да му позволи да задържи което и да е от момчетата. Беше му казала, че ако ги иска, трябва да дойде в Санта Фе, за да ги прибере.

Това бе положението.

Нищо вече не го задържаше в Ню Мексико. Беше продал стадото си. Дори бе намерил купувач и за фургона и допълнителните коне. Беше спечелил повече пари, отколкото бе очаквал. Можеше да се върне в Тексас и да наеме нов екип от работници, за да съберат останалите в ранчото крави. Можеше да си купи друго стадо, друго ранчо, да направи всичко, което пожелае. Тъй като Рупърт бе мъртъв, а и беше станало известно, че той е причинил смъртта на момчето Пери Холстед, Джейк не мислеше, че фермерите ще посмеят да му създават повече неприятности.

Но никоя от тези възможности не го привличаше. Не можеше да се завърне в ранчото, без това да му напомня за Изабел и момчетата. Парите и успехът му не означаваха толкова много, колкото бе очаквал. Мислил си бе, че прави всичко това заради себе си. Така беше, но всичко бе придобило ново значение, когато го бе споделил с Изабел и момчетата. Това беше и техен успех, не само негов.

Продължи да си повтаря, че е взел правилното решение. Но ако бе така, защо се чувстваше толкова ужасно?

Защото си страхливец. Страхливците се чувстват по този начин, нещастни са, защото не могат да понесат собствената си страхливост.

Беше отличен с медал за храброст по време на войната. Защо сега се чувстваше такъв страхливец?

Защото се страхуваш да обичаш, да се довериш. Толкова се страхуваш да не се провалиш, че отхвърляш собствения си шанс за щастие.

Нямаше такъв шанс. Знаеше какво щеше да се случи. Само отлагаше неизбежното.

Ти си се променил, защо тогава Изабел да не може да се промени?

Наистина ли се бе променил? Какво бе различното у него сега? Желаеше Изабел. Дори искаше да се ожени за нея. И не само заради физическото си желание за нея. Не можеше да си представи живота без нея. Хубавите й дрехи, дребничката й фигурка, неизчерпаемата й енергия, тялото й, жадно притиснато до неговото, всичко това го караше да се чувства като съвсем различен човек.

Тя можеше да спори с него и за най-маловажното нещо. Можеше да е упорита като телетата му. Можеше да го накара да промени много от навиците си, но без нея никога не можеше да бъде щастлив. Не можеше без нея, както и без тексаските хълмове, които бяха негов дом, откакто се бе родил. За него вече изобщо нямаше смисъл да се връща в Тексас, ако тя не дойде с него.

Искаше и момчетата. Не само като каубои. Те му бяха помогнали да запълни една празнина в душата си, която идваше оттам, че бе изгубил семейството си. Възхищението на Уил все още го караше да се чувства неудобно, но му харесваше, когато хлапето бе наблизо.

Мат говореше много повече. Пит вече не поглеждаше към Ястреб с ясното желание да го убие, Чет се превръщаше в забележителен водач, а Брет можеше да се научи да вярва на хората, ако не бъде излъган за пореден път. Не беше сигурен какво да мисли за Бък и Зийк. Те имаха собствени, дълбоко погребани рани, но Шон, Люк и Дрю се справяха чудесно.

Как щяха да се почувстват всички те, когато Изабел им кажеше, че той няма да се върне?

Джейк се разсмя, когато си спомни как бе постъпила Изабел. Не беше го помолила, просто му бе съобщила решението си. Той можеше да се съгласи с нея или да не го направи. Господи, ама какъв характер имаше тази жена!

Защо не го бе забелязвал никога преди?

Защото беше прекалено зает да вземаш решения, касаещи други хора. Имаше всички отговори.

Оказа се, че това не бе вярно. Беше се заклел никога да не се жени. Беше се зарекъл никога да не се доверява на никоя жена и никога да не дарява любовта си. Знаеше, че никоя фина и деликатна жена не би издържала да бъде жена на собственик на ранчо. Но той не бе взел нито едно от тези решения. Беше позволил да му повлияят гневът към майка му и ужасното чувство, че е предаден и изоставен. Ако не предприемеше нещо, същото щеше да се случва отново и отново.

Едно нещо знаеше със сигурност. Не можеше да живее без Изабел. С всяка изминала минута се уверяваше в това. Чувстваше се все по-отчаян. Всякакъв риск си заслужаваше, стига това да означаваше, че има шанс да си върне Изабел.

Джейк взе седлото и се насочи към коня си. Отиваше в Санта Фе. Трябваше да последва Изабел. Но преди да го направи, имаше още една жена, с която трябваше да се срещне.

 

 

Отиде на последния адрес, на който знаеше, че живее майка му, и там му казаха, че излязла в града, със сина си. Имала зелен фургон. Не можел да не я срещне. Тя била единствената жена в Санта Фе, която управлявала фургон с бели ръкавици на ръцете.

Джейк забеляза първо момчето. То толкова много приличаше на по-големия му брат, Дейвид, че Джейк в един момент спря да диша. Знаеше, че е странно и грубо от негова страна, но колкото повече приближаваше, толкова по-невъзможно бе да откъсне втренчения си поглед от момчето. Дейвид бе на двайсет и четири години, когато го убиха, но Джейк си спомняше как изглеждаше, когато бе шестнадесетгодишен. Това момче изглеждаше точно като Дейвид, приликата между двамата бе поразителна.

Момчето беше полубрат на Джейк. Джейк дръпна юздите на коня, когато доближи фургона.

— Здравей — обърна се той към момчето. — Искам да говоря с майка ти. Къде е тя?

— В магазина ей там — отвърна момчето.

— Ще почакам. Казвам се Джейк. А ти?

— Кърт.

Джейк разбираше, че кара момчето да се чувства неудобно, но не можеше да свали поглед от него. Истински шок бе да научи, че има полубрат. А да открие, че той прилича толкова много на Дейвид, беше така невероятно, че Джейк се запита дали не сънува. Очакваше всеки момент образът на момчето да се разсее или да се превърне в нещо друго.

Но, разбира се, това не се случи.

— На колко си години? — попита Джейк.

— На шестнадесет.

Кърт бе роден само три години, след като майка му ги бе напуснала. Джейк си представяше, че това момче получава цялата обич, която беше отказана на него и на Дейвид, и почувства как тялото му започва да се тресе от гняв, гняв, който бе таил в себе си в продължение на двадесет години. Джейк се огледа, когато забеляза, че момчето се усмихна, и видя облекчението в погледа му. По дървения тротоар към фургона се бе запътила една жена.

— Това е майка ми. — Кърт скочи от капрата.

Джейк слезе от коня си и завърза юздата за най-близкия кол.

— Мамо, този човек те търси. Иска да разговаря с теб — каза Кърт, когато майка му се приближи.

Тя подаде пакетите с покупки на сина си и се обърна към Джейк.

— Здравейте, аз съм мисис Стюарт. С какво мога да ви помогна?

Джейк впи поглед в жената, която стоеше пред него. Тя изобщо не изглеждаше като майката, която си спомняше. Беше много по-възрастна. Косата й беше напълно побеляла. Лицето й бе белязано от многобройни бръчки. Но то бе озарено от големите й, красиви очи. Беше облечена с вкус. Носеше сребърна огърлица, украсена с тюркоази, от същия материал бяха направени и обиците й.

Джейк бе поразен, че тя изглеждаше напълно в мир със себе си и напълно владееше чувствата си. Нямаше и следа от неизтощимата енергия и от отчаянието, което си спомняше Джейк.

Джейк очакваше при тази среща да изпита гняв, горчивина, отвращение, презрение, но все едно да се опитва да се гневи на някой непознат. Тази жена не беше майката, която бе останала в спомените му.

Тялото му спря да трепери. Имаше особеното чувство, че вече не се движеше в реалния свят, всичко изглеждаше някак особено и забавено.

— Добре ли сте, мистър… съжалявам, не знам името ви.

— Добре съм — чу се да казва Джейк. Гласът му звучеше така, като че ли идваше отнякъде много далеч. — Просто не съм сигурен какво да кажа. Аз съм Джейк, твоят син.

Очите на майка му се разшириха от изненадата. Тя пребледня, след това на лицето й се появи тъжна усмивка.

— Благодаря ти, Господи! — промълви тихо тя. — Толкова години се молех да дойдеш.

 

 

Джейк намери Изабел и момчетата в един ресторант. Бяха събрали три маси и седяха толкова близо един до друг, че раменете им се допираха. Тухлените стени, боядисани в бяло, отразяваха светлината на няколко фенера, които се спускаха от огромните черни греди на тавана. Фенерите, поставени на всяка маса, осветяваха лицата им, подобно на лагерните огньове, които бяха палили в продължение на двадесет и двете нощи, които им отне пътуването.

Джейк спря на рамката на вратата и се загледа в тях.

Те изобщо не приличаха на окъсаните и дрипави момчета, които бе превел през седемстотинте мили най-негостоприемна земя в тексаския югозапад. Те се бяха изкъпали, бяха подстригали косите си и си бяха сложили нови дрехи. Макар и все още облечена като момче, Дрю носеше дрехи, които й бяха по мярка. Изглеждаше женствена.

Те буквално изпълваха помещението с енергията и жизнеността си. Джейк различи гласовете на Пит и Уил, които спореха за нещо — колко техни спорове вече бе разрешил — и разбра, че много му се искаше да бъде част от техните проблеми, от разговорите им. Само фактът, че бе близо до тях, го караше да се чувства някак си по-жив. По-късно щеше да разполага с много мирни и спокойни години.

Изабел изглеждаше още по-красива. Джейк не разбираше как бе възможно това — може би се дължеше на бялата, колосана блуза, — но тя изобщо не изглеждаше като жена, която току-що е прекосила една дива пустош, бе готвила хиляди пъти на открито, бе управлявала фургон през хълмове и реки. Изабел изглеждаше толкова женствена, толкова елегантна, толкова съвършено красива. Страшно му се прииска да я докосне, да я целуне отново.

Беше истински глупак да си мисли, че тя не би издържала да живее в суровата земя на Тексас. Тя бе преминала през най-лошото и все пак изглеждаше великолепно. Дори и ако се наложеше да я следва през целия път до Савана, не би могъл да я остави да си отиде.

— Джейк! — изкрещя Уил в мига, когато Джейк пристъпи вътре. Момчето буквално прелетя разстоянието до него, сграбчи ръката му и го задърпа към масата. — Трябва да дойдеш бързо. Изабел ще прави ранчо и няма да ти позволи да го използваш.

Джейк обърна поглед към Изабел. Тя също го гледаше, а лицето й бе пребледняло като платно. Той се засмя. Не можеше да направи нищо друго. Беше се върнал там, където бе останало сърцето му. Всичко щеше да се оправи. Чувстваше, че е така.

Той се усмихна на Уил.

— Мислиш ли, че ако наема всичките й каубои, тя ще присъедини ранчото си към моето?

— Дрю няма да дойде с теб. Тя се кълне, че ще остане с Изабел, каквото и да се случи.

— Дрю е дребничка. Мисля, че не би представлявало проблем да я откраднем.

— Не знам. Дрю е момиче. Мат казва, че момичетата изобщо не са забавни.

Джейк се приближи до масата. Погледът му не се отделяше от този на Изабел.

— Какво мислиш? Смяташ ли, че ще можеш да работиш заедно с мен?

— Искрено се надявам да е така — заяви Уорд, а на лицето му бе изписано облекчение. — Защото ако ти не го направиш, задачата ще се падне на мен.

Погледът на Изабел изобщо не се откъсваше от Джейк.

— Зависи от сделката, която предлагаш.

— Малко е сложно. Имаш ли нещо против да седна и да обясня?

— Вземи моя стол — предложи Чет.

— Защо не се съберете по-близо. Това засяга всички.

Момчетата вдигнаха такъв шум, че привлякоха вниманието на останалите клиенти. Те се усмихнаха на Джейк, като очевидно си мислеха, че това е някакво семейно събиране. Така беше.

— Първо — каза Джейк, когато момчетата се приближиха достатъчно, за да го чуват, — искам да се върна в Тексас и да събера друго стадо. Ако трябва да купувам хубаво ранчо, ще ми трябват повече пари, отколкото имам в момента.

— Откъде вземаш кравите? — попита Уорд.

— Разполагам с много повече животни в ранчото — каза Джейк. — Мисля, че този път фермерите няма да ни безпокоят.

— Къде ще си купиш ранчо? — попита Изабел.

— Не съм мислил, но по-късно можем да решим.

— Ние? — попита тя.

— Да, ние.

Тя се взря изпитателно в него. Той се усмихна, като се надяваше, че това е достатъчен отговор на незададения въпрос. Тя отвърна на усмивката му — колеблива, но все пак усмивка.

— Нещо друго? — попита тя.

Погледът на Джейк премина по напрегнатите лица на тези, които ги заобикаляха.

— Искам да осиновя всички тези момчета.

Уил изпищя от възторг и се хвърли към Джейк, едва не прегазвайки Чет по пътя си.

— Казах на Мат, че ще ни осиновиш, казах му го много отдавна.

На Джейк му отне цяла минута да успокои Уил и да го макара да седне в скута му.

— Осъзнавам, че може би не всеки от вас иска да бъде осиновен, но преди да решите, има нещо, което трябва да обмислите. Още сте непълнолетни. Могат да ви вземат обратно по всяко време. А ако сте мои законни синове, можете да останете при мен толкова дълго, колкото желаете.

— Няма да ти позволят да ме осиновиш — каза Зийк. — Белите хора не осиновяват черни деца.

— Ще намеря начин — отвърна Джейк. — И престани да се преструваш, че не си тук, Ястреб. Възнамерявам и теб да осиновя. Не си мисли, че ще можеш да се измъкнеш. Все още съм по-добър от теб в проследяването.

Момчето наистина се усмихна, нещо, което Джейк бе считал за невъзможно.

— На мен няма ли да предложиш да ме осиновиш? — попита Уорд.

— Като знам как се държах с теб, се учудвам, че ме питаш, дори и на шега.

— Ами аз…

— Но бих искал да дойдеш с нас и да останеш, докато решиш къде ти е мястото. Макар че се опитваше да го криеш, ти си дяволски добър ездач. Момчетата ще се нуждаят от някого, който да им шие раните и да им намества счупените кости, а Изабел вероятно не би се отказала от компанията на човек, който ще й напомня как се държат хората в цивилизацията. А може би ще научиш мен и момчетата.

— Сигурно съзнаваш, че твоят малък план зависи от…

— Зная точно от какво зависи — каза Джейк и се обърна към Изабел. — Зависи от това, дали Изабел ще се съгласи да стане моя жена.

— Ще се съгласи — намеси се Уил. — Тя те обича от цяла вечност.

— Ако не възразяваш, Уил, това е въпрос, на който бих искала сама да отговоря — рече Изабел.

— Но ти ми каза, че го обичаш.

— Знам какво съм казала, но има и нещо друго.

— О, имаш предвид секса. Пит ми разказа всичко за това.

— Не, не това — отвърна Изабел и се изчерви до корените на косата си. — А ако искаш да те осиновя, ще трябва да проведем един сериозен разговор затова, което малките момчета могат или не могат да говорят на публично място.

— Като секса?

— Определено.

— О!

— Хайде, братче — каза Мат и измъкна момчето от скута на Джейк. — Ще трябва да ти затворя устата, преди да развалиш всичко.

— Нищо не развалям. Тя каза…

Мат сложи ръка върху устата на Уил.

— Измъквай се, докато можеш — каза Уорд. — Аз ще се заема с грижата за децата.

— Нахрани ги, аз ще платя сметката.

Джейк придружи Изабел навън.

— Къде отиваме? — попита той.

— Мисля, че е най-добре да отидем в моята стая — отвърна Изабел.