Лей Грийнууд
Джейк (16)

Глава 15

Джейк веднага се втурна след момчето. Зави зад ъгъла на една сграда и видя двама фермери, които бяха се надвесили над Уил и Брет. Те се намираха под едно дърво до брега на реката, която течеше в покрайнините на града. Джейк забави крачка. Уил изобщо не обелваше дума. Говореше само Брет.

— Всички казват, че говоря особено — казваше Брет. — Израснах в Бостън. На татко не му харесваше на север, затова се преместихме в Джорджия. Но и там не беше по-добре. Татко много не беше по работата, независимо в кой щат се намираше. Съсече крака си с брадва. Не след дълго кракът му започна да гноясва.

— А къде е майка ти?

— Сигурно бъбри с някоя жена. Мама казва, че й е писнало от нас. Каза, че искала да поговори с друга жена, преди да се затвори с нас в продължение на половин година в онова забравено от Бога ранчо. Мама не харесва Тексас. Иска да се върне обратно в Савана. Аз обаче не искам. Роднините на мама казват, че ние момчетата се държим като диваци. А чичо Джейк хич не го е грижа как се държим.

— Разбира се, че ме е грижа — обади се Джейк, надявайки се, че гласът му не издава гнева, който кипеше в гърдите му. — Но мисля, че е прекалено късно да се поправите.

Като изстрелян от пружина, Уил се втурна към Джейк и го хвана за ръката. Джейк го стисна окуражително за рамото.

— Защо не ми казахте, че преследвате две момчета? — обърна се той към фермерите.

Двамата мъже си размениха смутени погледи.

— Другото момче изчезна, след като говорихме — каза Рупърт. — Никой не го е виждал тук.

— Тогава ще забравя за него — отвърна Джейк. — Ако момчето е тръгнало към Сан Антонио, никога няма да го хванете. Ако се е насочило на запад или на север, индианците ще са тези, които ще го хванат.

— Изобщо не мисля, че се е отправило натам — заяви Рупърт.

Джейк разбираше, че Рупърт упорито се придържа към идеята, че по някакъв начин Джейк е отговорен за изчезването на Зийк, може би дори и на Бък. Но при това положение дори Рупърт трябваше да признае, че на това трудно можеше да се повярва.

— Хайде, момчета — подвикна им Джейк. — Да отидем да намерим майка ви. Ако я оставя тук прекалено дълго, може да реши да не се връща повече в ранчото. Надявам се, нямате нищо против тя от време на време да ви посещава. Понякога се чувства твърде самотна.

— Нашите жени нямат време за посещения — отвърна Рупърт.

— Изабел е най-работливата жена, която сте виждали — каза Джейк. — Ще свърши работата им за нула време.

— Те не обичат непознати — изръмжа Рупърт.

— Дайте й само пет минути и тя повече няма да е непозната за никого.

Джейк изчака, бе сложил покровителствено ръце върху раменете на Пит и Уил. Брет продължаваше да наблюдава фермерите с любопитството на дванадесетгодишно момче, което няма на съвестта си никакви тайни.

— Трябва да се връщаме вкъщи — каза Рупърт. — Не можем да оставяме повече нивите си без надзор.

— Ако бях на ваше място, нямаше да мисля повече за онези момчета — продължи Джейк. — Просто щях да си поръчам да ми доведат други две.

Рупърт хвърли на Джейк пълен с омраза поглед, след това се обърна и се отдалечи. Другарят му го последва.

— Мразя го — прошепна Уил.

— И аз не го харесвам особено — отвърна Джейк. — Какво те питаше?

— Разпитваше ме за татко.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че не си спомням много, което всъщност е самата истина.

— Рупърт пита ли те за нещо друго?

— Да, но Брет не ме остави да говоря.

Уил не бе доволен, че Брет се бе намесил, но Джейк определено беше. Уил бе твърде малък и невинен, за да разбере какво става. Брет обаче разбираше много добре. Джейк се обърна към него и му се усмихна.

— Звучеше също като Изабел, като говореше непрекъснато, без всъщност да казваш нищо определено.

Брет само сви рамене.

— Мислех си какво щяха да направят с мен, ако не бяхме намерили Бък — каза простичко той.

 

 

— Но аз не искам да се къпя — противеше се Уил. — Вече се къпах, преди да тръгнем от Остин.

— Това беше преди три седмици.

— Всяка сутрин мия лицето си на потока.

— Това не е същото като да се изкъпеш.

— Но аз го чувствам точно по този начин.

Бяха се върнали в хотела. Банята беше малка и тясна. Голяма вана, напълнена с гореща вода, заемаше почти цялото място. Изабел се подразни, че се налагаше да моли Джейк за подкрепа. Помисли си и тя да се изкъпе. Той я бе изненадал, като си бе подстригал косата. Така изглеждаше два пъти по-красив. Изабел не бе сигурна, че би могла да понесе повече.

— Всички ще се изкъпем — заяви Джейк, като се обърна към момчетата.

— След това ще вечеряме и ще спим в хубави легла — добави Изабел. — Възползвайте се, защото дълго време ще спите само на открито.

 

 

Изабел и момчетата вече се бяха настанили в трапезарията на хотела, когато влезе Джейк. През цялото време тя бе неспокойна и в този момент разбра, че е била права. Изкъпан, избръснат и с чисти дрехи, Джейк беше невероятно привлекателен. Дори и момчетата го забелязаха.

— Сега не изглеждаш толкова космат — отбеляза Уил, когато Джейк се присъедини към тях на голямата четириъгълна маса.

В стаята имаше няколко грубо сковани маси, около които бяха наредени също така грубо направени столове. Изабел бе избрала единствената маса, на която бе сложена покривка.

— Той се е избръснал — каза Пит. — Когато порасна, аз никога няма да се бръсна.

— Момичетата харесват мъжете, които се бръснат — отвърна Брет. — Изобщо не им се нравят брадясалите като мечки мъже.

— Изобщо не ме интересува какво харесват момичетата — заяви Пит. — В интерес на истината, на мен момичетата изобщо не ми се нравят.

— Нито пък на мен — съгласи се Уил.

— Но Изабел е момиче — обади се Джейк.

— Не, не е — възрази Уил. — Тя е дама.

— Благодаря — отвърна Изабел, почувствала, че се изчервява. — Но мисля, че трябва да отложим този разговор за след шест или седем години.

— Момичетата искат единствено да се омъжат — заяви Брет, все едно не бе чул думите на Изабел. — Аз никога няма да се оженя.

Изабел слушаше развеселена как четиримата започнаха да обсъждат жените и предимствата и недостатъците на брака, като че тя не бе там. Може би, като Уил, те не мислеха, че тези неща се отнасяха и за нея. Тя със сигурност не се интересуваше от брак. След това, което бе преживяла, Изабел предпочиташе да разчита само на себе си.

Но дори когато тази мисъл премина през ума й, една цяла лавина от противоречиви мисли и усещания я затрупаха и тя остана някак встрани. Беше невъзможно да седи близо до Джейк и да не чувства магнетичното му привличане. Изабел чувстваше все по-осезателно растящото напрежение между тях. Младата жена се питаше дали и Джейк го чувства и какво мисли за това.

Изабел го гледаше и се усмихваше леко. Момчетата казваха все по-абсурдни неща. Независимо колко остро се изразяваше Брет, Джейк успяваше да поддържа веселия тон на разговора. Приличаха на малки палета, скупчили се около куче водач.

Джейк спокойно ги оставяше да се държат така, може би дори това му харесваше. Това бе един съвсем различен Джейк от мъжа, когото познаваше от ранчото. Той се усмихваше! Всеки път, когато Джейк се усмихваше, стомахът й нервно се присвиваше. На брадичката си той имаше малка трапчинка, а когато говореше, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. Изабел не я беше забелязала, докато той не се обръсна. Въпреки това по страните му можеше да се забележи тъмна сянка на мястото на брадата му, което го правеше още по-привлекателен. Лицето на годеника й бе напълно гладко. Изабел предпочиташе грубоватата външност на Джейк. Той не обещаваше нищо, което нямаше намерение да изпълни.

Изабел никога не бе предполагала, че Джейк може да бъде очарователен, но той така омая сервитьорката, че Изабел си помисли, че тази жена сигурно с готовност щеше да му нареже и пържолата, като на малко дете. Настроението му бе толкова заразително, че хората наоколо се усмихваха винаги, когато погледнеха към тяхната маса. Изабел предполагаше, че всички ги смятат за семейство, което се наслаждава на разходката си в града.

Изведнъж една ледена ръка сграбчи сърцето й и накара усмивката й да помръкне. Тя нямаше семейство, бе съвсем сама на света. Щеше да остане тук само колкото да помогне на момчетата да се установят някъде. След това щеше да се върне в Остин. Точно това бе очаквала, когато потеглиха от Остин, но после всичко се бе променило.

Беше започнала да харесва момчетата и да се привързва към тях. Искаше да бъде дотолкова важна част от живота им, колкото те от нейния. Не можеше да си представи, че повече няма да ги види, няма да види как ще пораснат, няма да види съпругите им, децата им. Те бяха не само част от живота й, бяха станали нейното семейство.

А Джейк беше връзката, която ги спояваше заедно.

Блестящите му сини очи се спряха върху нея. Уил бе казал нещо, което тя бе пропуснала. Около очите на Джейк се образува ситна мрежа от бръчици, когато се усмихна. Устните му се разтвориха, за да разкрият равни, бели зъби и малка трапчинка на едната му буза. Усмивката беше толкова топла, толкова подканяща, толкова искрена, че в този момент Изабел се почувства така, сякаш действително бяха истинско семейство.

Прииска й се Джейк отново да я целуне.

Тази мисъл я шокира, но Изабел не я отхвърли. Не я интересуваше какво говореше за нея това нейно желание. Помнеше целувката му, мекотата на устните му, силните му ръце, които обгръщаха тялото й. Беше се почувствала защитена, искана, желана, привлекателна. Нямаше и следа от чувството за преследвана от хищник жертва, което бе изпитала с Хенри Дюпланж. Джейк я привличаше, въпреки че тя не го одобряваше.

Никога не се бе чувствала толкова хубаво, както когато беше в прегръдките му. Спомняше си всеки миг от пътя до палатката му, когато си навехна крака, всеки миг от ездата обратно до ранчото, когато тялото й бе плътно притиснато към неговото.

Нечие коляно докосна нейното под масата. Здравият разум й подсказваше, че може да е всяко едно от момчетата, но тялото й казваше, че това бе Джейк. Очите му говореха същото. Част от светлината в тях помръкна, погледът му се замъгли от страст.

Цялото й тяло се разтърси от силата на желанието. Изведнъж й стана горещо. Искрено се надяваше, че не се е изчервила, но някак си бе уверена, че страните й наистина се бяха покрили с ярка руменина. Изабел знаеше как да се държи в приемните в богатите домове в Савана, но когато ставаше дума за Джейк, бе толкова наивна и невинна като Уил.

 

 

— Мисля, че вече е крайно време да накараме тези малки негодници да си лягат — каза Джейк. — Искам утре да тръгнем още преди зазоряване.

Вечерята беше свършила. Бяха продължили да си говорят, докато Джейк изпи три чаши кафе, което Изабел знаеше, че не е направено с тридневна утайка.

— Но ние не искаме да си лягаме — възпротиви се Пит.

— Мога ли да видя някоя кръчма? — осведоми се Уил.

— Не, не можеш — обади се Изабел. — Отивате право в леглата. Може в момента да не ви се струва така, но истината е, че сте уморени. Не искам утре да хленчите през целия път до ранчото.

— Аз не хленча! — възмути се Уил.

Изабел трябваше да признае, че Уил бе най-веселото момче от всички, но тя прекалено осезателно чувстваше присъствието на Джейк до себе си и не си даваше ясна сметка какво говори.

Джейк се изправи. Един поглед към нея и Изабел се зачуди дали ще има сили да стане. Защо му трябваше да носи толкова прилепнали панталони. Те бяха толкова неподходящи. Всеки, който се съмняваше в мъжествеността на Джейк, трябваше само да го погледне, за да се увери в противното.

Изабел извърна ужасена поглед встрани. Джейк й протегна ръка, за да й помогне да стане. Тя искаше да откаже. Не беше сигурна какво щеше да й причини допирът до него. Но разбираше, че не би могла да се изправи без помощта му.

— Ти също си изморена — каза той. — Какво прави през целия ден?

— Скоро ще разбереш — отвърна Изабел. Трябваше да се съвземе. Хората сигурно си мислеха, че тя бе негова жена, но никой нямаше да одобри такава проява на неприкрито желание. Въпреки че на Изабел не й се искаше да го признае, точно това изпитваше в момента. Желаеше Джейк Максуел, искаше го толкова много, че цялото й тяло бе отмаляло и трепереше.

— Ти си лягай — обърна се Джейк към нея. — Ние с момчетата ще се поразходим малко. Когато се върнем, ще дойда да проверя как си.

Изабел ги проследи с поглед, докато излизаха, и съвсем неочаквано изпита чувство на загуба. Беше готова да се строполи на земята от умора, но би дала всичко да бъде поканена да се поразходи с тях. Леля Деидре би казала, че дамите трябва да пазят достойнството си. Сега Изабел разбираше, че би предпочела грубостта на Джейк, неспирното бъбрене на Уил Хаскинс, дори горчивите оплаквания на Брет Нолън. Беше наистина хубаво, че я възприемаха като дама, но пък беше толкова скучно.

 

 

— Не може ли да хвърлим един поглед в някоя кръчма? — попита умолително Уил.

— Да, само един поглед — помоли се Пит.

Брет също гледаше с очакване Джейк, въпреки че никога нямаше да признае желанието си.

— Добре, но няма да казвате нищо на Изабел. Ще ни откъсне главите, ако разбере.

В Нюкъмърс Кросинг нямаше много за гледане, само около две дузини сгради, една трета от които бяха кръчми. Момчетата веднага хукнаха към най-близката кръчма, която представляваше най-обикновена палатка.

— Но те не правят нищо — оплака се Уил.

— Напротив, глупак такъв — каза Брет. — Пият уиски.

— Но не се бият, нито пък стрелят — отбеляза Пит.

— Дори не се карат — продължи Уил. — Просто си стоят на едно място, говорят и пият.

— Хората в кръчмите правят точно това — каза Джейк.

— А къде са жените? — попита Брет. — Мислех, че тук трябва да има полуголи жени.

— Има ги, но само в публичните домове — обясни Джейк.

— А има ли тук публични домове? — попита Уил.

— Не — отвърна Джейк.

— Никак не е честно, не мислите ли? — обади се Брет.

— А в Санта Фе има ли такива домове? — попита Пит, докато отминаваха и надничаха по витрините.

— Има, и то много — отвърна Джейк.

— По дяволите, предпочитам тогава да си стоя при кравите.

Джейк едва се удържа да не се разсмее. Изабел щеше да се радва да чуе това.

Тази мисъл го накара отново да започне да мисли за нея. Само като си помислеше, че цели шест седмици ще бъдат заедно на път за Ню Мексико, тялото му тръпнеше от желание. Джейк разбираше добре физическото си желание към нея, стремежа си да потъне в тялото й. Все пак той бе мъж и от дълго време не бе имал жена. Това, което не можеше да разбере, бе начинът, по който тя го караше да се чувства.

Никога не бе имал време за удоволствията на живота или поне за по-хубавата му страна. Животът по принцип бе суров. Или и ти ставаш такъв, или умираш. Така стояха нещата. Джейк никога не се бе съмнявал в това.

Но Изабел го накара да се съмнява. Още повече, бе започнал да мисли дали не може да направи нещо в това отношение. По дяволите, какво му причиняваше тази жена!

— Можем ли да отидем да погледаме бой с петли? — попита Пит.

— Не — отвърна без колебание Джейк. — Тук няма бой с петли, но дори и да имаше, нямаше да отидем.

— Какво е това? — попита Уил.

— Два петела се нападат и кълват, докато единият победи — обясни Брет.

— Пфу, кой би искал да гледа такова нещо?

— Никой, освен някой тексасец — отвърна Брет, като извърна поглед от една витрина, на която бяха изложени обувки и ботуши.

— Ами бой с кучета? — попита отново Пит, очевидно решил все още да не се предава.

— Никакви боеве — каза Джейк. — Вече е време да си лягате. Вие сте твърде кръвожадни за мен.

Уил се разсмя.

— Само се шегуваш. — Момчето заподскача напред, след това се обърна и изчака Джейк да го достигне. — Ти не се страхуваш от нищо.

Такава вяра и страхопочитание разтърсиха Джейк. Никой не го бе гледал по този начин, дори не и момчетата, които бе обучавал през войната.

Той не бе човек, когото момче като Уил трябваше да боготвори. Знаеше това, тъй като старият му командир в армията, Джордж Рандолф бе точно такъв човек. Той никога не избухваше и не крещеше, дори и в най-горещите мигове на битката. Никога не губеше самообладание. Независимо какво ставаше, можеше винаги да разчиташ, че Джордж ще ти даде правилния отговор.

Джейк изобщо не беше такъв човек. Ругаеше, пиеше, използваше жените, когато имаше нужда от тях, и правеше това, което искаше. Нямаше никакви обноски, не се къпеше толкова често и по-скоро предпочиташе да живее в палатка или на открито, отколкото в къща.

Джейк нямаше никаква представа какво да прави с тези момчета!

Не беше човек, на когото можеха да подражават, и би бил истински глупак, ако дори и за миг предположеше, че би могъл да бъде.

В края на града пресякоха улицата и се отправиха обратно към хотела.

— Изабел сигурно ще ми извие врата, ако ви задържа до късно — каза той. — Тази жена може направо да побеснее, когато става дума за вас, момчета.

— Аз не искам да кажа, че се страхувам от Изабел — каза Уил. — Страхувам се от индианци и крадци и такива неща.

— Разбира се, и аз се страхувам от индианци.

— Не, не е вярно.

По дяволите, наистина ли не му бе позволено да се страхува от сбирщина червенокожи, които искаха да го убият и да вземат скалпа му!

— Разбира се, че се страхувам.

Вярата на Уил очевидно бе малко поразклатена, но момчето продължи да упорства.

— Но ти никога не би побягнал от тях.

— Ако имам по-бърз кон, със сигурност бих побягнал.

— Дори няма да се биеш с тях? — Уил бе поразен.

— Разбира се, че ще се бия. — Лицето на момчето грейна.

— Просто се опитваш да ме заблудиш. Знам, че не се страхуваш от индианците.

Джейк започна да обяснява, но Брет го прекъсна.

— Той се страхува от тях, защото е глупаво да не се страхуваш от някого, който се опитва да те убие — каза Брет. — Но той не би побягнал, защото не е страхливец.

— О! — възкликна Уил и се замисли.

— Има разлика — продължи нетърпеливо Брет. — По дяволите, всички ли тексасци са тъпи като пънове?

— Аз не съм тъп — изкрещя Уил, готов за бой.

— Наистина ли се опитваш да накараш хората да те мразят — обърна се Джейк към Брет, — или просто го правиш вече по навик?

Брет се обърна намръщен към Джейк.

— Той винаги задава глупави въпроси.

— Никой въпрос не е глупав, ако от отговора можеш да научиш нещо. — Джейк издърпа Пит от една витрина, отрупана със сладкиши.

Брет не отговори, но гневното изражение на лицето му не даде повод на Джейк да си мисли, че е променил мнението си. Джейк разбираше, че Брет иска да бъде харесван, но не разбираше защо момчето правеше всичко възможно, за да накара околните да го мразят.

— Мразя, когато Уил те погледне така, сякаш си бог или нещо подобно — каза Брет. — Ти всъщност си никой. Не можеш да правиш нищо друго, освен да отглеждаш крави. Дядо ми дори не би разменил и дума с теб. По дяволите, вониш толкова лошо, че той дори не би те допуснал близо до себе си.

В този миг Уил връхлетя върху Брет. Пит атакува, преди Брет да успее да отблъсне Уил. В следния миг Джейк видя и трите момчета да се търкалят в праха и да размахват юмруци. Хората, които минаваха край тях, ги поглеждаха, усмихваха се, след което отминаваха.

Ако Джейк бе имал някакви съмнения, че не го бива като пазач на момчетата, сега имаше доказателството, от което се нуждаеше. Дори не бе съумял да ги спре да не се сбият. Как, по дяволите, се бе въвлякъл в това положение? Още повече: какво трябваше да прави оттук нататък?

— Престанете веднага! — изрева Джейк. Когато думите му не постигнаха никакъв резултат, той хвана Пит и Уил за яките и ги вдигна във въздуха. — Когато ви казвам да направите нещо, очаквам от вас да го изпълните — извика той, като разтърси хубаво и двамата.

— Но той каза, че ти смърдиш! — запротестира Уил.

— Всички ние ще засмърдим ужасно, преди да стигнем до Санта Фе, включително и Брет. Ще научите, че има много по-лоши неща от това да миришеш лошо. А сега се изтупайте. Не искам Изабел да задава въпроси, когато ви види. Жените никога не разбират, когато мъжете се сбият.

Пит и Уил започнаха енергично да изтупват праха от себе си, но и двамата изглеждаха готови всеки момент отново да нападнат Брет, ако той се осмелеше да каже още нещо. Брет изглеждаше готов да предизвика целия свят.

— Обърни се, за да мога да махна от тебе мръсотията — обърна се Джейк към Брет. Когато Брет не се помръдна — изглеждаше готов да нападне Джейк, ако стане необходимо — Джейк го хвана за раменете, обърна го и енергично изтупа ризата и панталоните му. След това Джейк хвърли по един преценяващ поглед на всеки един от тримата и поклати глава. — Никога няма да минете незабелязано покрай Изабел. Слушайте, аз ще я заговоря, а вие се промъкнете край нея, когато не гледа към вас.

— Това ли е всичко, което смяташ да направиш? — попита Пит.

— А ти какво искаш да направя?

— Да го набиеш или нещо подобно.

— Това ще го накара ли да ме харесва?

— Не.

— Като го набия, Брет ще престане ли да мисли, че мириша лошо?

— Не.

— Тогава, предполагам, че е по-добре да измисля нещо друго.

— Какво?

— Това си остава между мен и Брет.

— Значи ли това, че няма да ни кажеш?

— Ако вие бяхте на негово място, щяхте ли да искате да казвам някому всичко?

— Мен нямаше да ме е грижа — отвърна Пит. — Моите хора ме биеха през цялото време.

— Много мразех, когато биеха Мат — добави Уил. — Исках да ги избия всички.

Джейк имаше чувството, че се е справил с още едно критично положение, но нямаше представа, как го бе направил. Трябваше да научи нещо за тези момчета, а не просто да се носи по течението. Но все пак, нали трябваше да издържи само докато стигнат в Санта Фе. Спря пред коритото за вода, за да измият лицата си.

— Добре, малки негодници такива, време е да се връщаме в хотела.

 

 

Тактиката му изобщо не помогна. Когато пристигнаха, Изабел ги чакаше в коридора на горния етаж и веднага забеляза мръсните дрехи на момчетата. Погледът й се местеше от едно момче на друго, докато накрая се спря на Джейк.

— Момчетата са изтощени — каза той с нехаен тон, след което побутна тримата покрай Изабел и ги отведе в стаята. — Всички си лягаме веднага. Тръгваме призори.

— Добре. Много се тревожа за останалите.

Джейк бе забравил останалите — всички. Изабел все още бе облечена, но бе разпуснала косата си. Тя се стелеше по раменете й като червеникавокафява мантия. Трудно беше да се повярва каква промяна бе настъпила в Изабел. Тя приличаше на принцеса и без студенината, която обикновено излъчваше, беше някак си земна, достижима, беше топло човешко същество. Изглеждаше невероятно женствена и желана.

Джейк почувства как тялото му се стяга в мъчителен спазъм. Диво и непреодолимо в него нахлу желанието. И преди го беше почувствал, но никога не бе било по този начин, като че ли го докосваха с нагорещени железа. Искаше да хване нещо или да се подпре някъде, за да не се олюлее, но просто нямаше къде.

Джейк протегна ръка напред, подпря се на стената и успя да запази равновесие.

— Тази вечер изглеждаш много красива — успя да каже, като полагаше неимоверни усилия да запази гласа си спокоен. — Харесва ми, когато косата ти е спусната.

Изабел докосна косата си с неволен, естествен жест, както правеха всички жени по света.

— Измих я, докато бяхте навън.

Джейк копнееше да прокара пръсти в тази коса, да зарови лицето си в нея.

— По този начин изглеждаш още по-млада. — Това, разбира се, не беше най-подходящото нещо, което можеше да й каже.

— Но аз изобщо не съм стара.

— И по-хубава — добави той. — По-млада и по-хубава и не толкова недостъпна и студена.

Допускаше грешка след грешка. Изабел поруменя от смущение. А може би от гняв. Ако бе някой от онези зализани контета, които бълваха комплимент след комплимент, тя вероятно щеше да се изчерви от удоволствие. Като си спомнеше някои от нещата, които й бе казал, сигурно й изглеждаше като непоправим грубиян. Нейната близост правеше нещата още по-лоши. Никога не се бе чувствал толкова груб, глупав и несръчен, както когато се опитваше да й каже нещо хубаво.

В този момент Уил подаде глава от вратата на стаята.

— Кое легло е твоето, Джейк? Искам да спя при теб.

— Аз пък няма да спя с Брет — заяви Пит, като си проби път и излезе в коридора.

И двете момчета бяха по бельо. Изабел се усмихна.

— По-добре е да отидеш и да разрешиш проблема със спането, преди на главата ти да се стовари още една битка. Лека нощ.

Изабел затвори вратата на своята стая, а на Джейк се стори, като че ли бяха отнели част от силата му. За миг му се стори, че ще се строполи на пода на коридора. Овладя се, но това му струваше немалко усилия. Ако момчетата някога разберяха, че се занасяше с Изабел по този начин, сигурно щяха да му се подиграват до края на живота му.

— В този случай — каза той, като побутна момчетата към вратата, — предполагам, че с Брет ще спя аз.