Лей Грийнууд
Джейк (20)

Глава 19

— Но това е чудесно! — възкликна Джейк. — Кой го сготви?

Но още в момента, когато задаваше въпроса, разбра, че е казал нещо крайно неподходящо.

— Имах предвид кой те е научил да готвиш така? — каза той, като побърза да заглади неприятната ситуация.

— Аз съм жена, забрави ли? — сряза го Изабел. — Обичаме да казваме, че не можем да готвим, така че да можем да си изпросим комплименти.

Дотук с опитите му да поправи впечатлението от неволно изплъзналите се от устата му думи. Нищо не бе по-добро от истината в такива случаи.

— Миналата седмица не можеше дори да свариш вода, както трябва. А сега си сготвила яхния, която е по-хубава от всичко, което съм ял в живота си.

— И аз си имам мои тайни.

— Съжалявам за това, което казах. Наистина не исках да те обидя.

Изабел изобщо не изглеждаше умилостивена.

— Готвачката на хотела ме научи на някои неща.

— Ето къде отиде значи, когато се разделихме. Хубаво е, нали, момчета? — обърна се той към Уил и Пит, които, както обикновено, бяха седнали от двете му страни.

— По-добро е от всичко, което е готвил Мат досега — заяви Пит.

— Още по-добре — каза Уил. — Защо не се ожениш за нея? Тогава ще можеш да ни осиновиш всички и ние ще останем с теб завинаги.

Джейк скришом погледна към Изабел. Тя изглеждаше не по-малко смаяна от него. Но това, което най-много го изненадваше, бе, че идеята изобщо не беше чак толкова невероятна.

— Не мислиш ли, че е красива? — попита отново Уил.

— Разбира се — отвърна Джейк, опитвайки се да не издаде вълнението си. — Мисля, че Изабел е много красива.

— Аз също мисля така — заяви Пит. — Ако ме осиновиш, това ще означава ли, че ще мога да остана тук и няма да ходя вече по други домове?

Джейк не знаеше как да отговори на този въпрос, без да подхранва напразни надежди у момчето. Уил чакаше отговора му със същото нетърпение. Джейк се огледа наоколо. Бък, Шон и Люк бяха впили погледи в него. Брет и Зийк не го гледаха, но бяха престанали да се хранят. Чет и Нощния ястреб наблюдаваха животните. Само Мат изглеждаше незаинтересуван.

— Един мъж не се жени за една жена само защото тя може да готви — отвърна Джейк.

— Защо не? — възрази Уил. — Аз бих го направил.

— У една жена трябва да има нещо много повече.

— Но нали сам каза, че я смяташ за много красива?

— Това също не е достатъчно.

— А какво е достатъчно?

Джейк се чувстваше така, като че ли го пържеха на бавен огън.

— Аз не съм подходящият човек, на когото можете да задавате тези въпроси — отвърна той. — Майка ми напусна семейството ни, когато бях по-малък и от вас. След това не мога да кажа, че съм харесвал много жените.

— Но харесваш Изабел, нали?

— Да, но не познавам жените. Не мога да отговоря на въпросите ви.

Джейк знаеше, че няма да постигне нищо, като не отговори на момчетата. Този въпрос може никога да не се окаже толкова важен за тях. Ако сега пропуснеше възможността да ги научи на нещо, наистина щеше да се окаже неподходящ да им бъде настойник.

— Бракът е нещо много повече от храната или това да си красив. Нали в края на краищата всички остаряват.

Това едва ли бяха точните думи. Как можеше да им обясни нещо, което сам не разбираше?

— Хората не трябва да се женят, ако не изпитват нещо много специално един към друг. Често пъти няма да са на едно мнение за неща, които са важни и за двамата. Трябва да се обичат достатъчно, за да отстъпят на другия и да направят компромис.

— Аз не бих направил това — каза Пит.

— И след като свършат с препирните, трябва да са в състояние да забравят за всичко това и да помнят само колко много се обичат.

— Мат няма да забрави — каза Уил. — Той никога нищо не забравя.

— Не трябва да таим омраза — продължи Джейк, като заби шеговито пръст в корема на Уил. — И когато човекът, когото обичаш, направи грешка, не трябва да му казваш: „Нали ти казах“. Не бива дори да си го помисляш.

— Ами ако си прав? — попита Брет.

— Това няма значение. Трябва да искаш двамата да сте щастливи повече от това на всяка цена да докажеш, че си прав.

— Познаваш ли такъв човек? — попита отново Брет, а лицето му ясно отразяваше недоверието му.

— Не.

— Аз също.

— Но това не означава, че не е възможно. — Отклоняваше се от темата. — Да си постоянно с някого, може да бъде ужасно, ако не го обичаш много.

— Можеш винаги да отидеш в кръчмата.

— Трябва да обичаш жена си повече от това да ходиш в кръчмата, повече от играта на комар, повече от всеки друг.

— На мен изобщо не ми звучи интересно — заяви Пит.

— А може да бъде.

— Искам моята жена да е красива — каза Уил.

— Аз пък няма никога да се оженя — обади се Брет. — Не обичам жените.

— Аз пък бих могъл — призна Пит. — Но тя ще трябва да готви добре.

— А ти защо не готвиш? — обърна се към него Джейк, доволен, че разговорът бе взел друга насока. — Може пък тя да може да управлява ранчото.

— Мъжете не готвят! — възпротиви се Пит. — Още повече, никое момиче не може да язди и да улавя животни с ласо, както би го направил някой мъж.

С това, изглежда, за момчетата спорът беше приключил, след което се възцари тишина.

— Изобщо не отговори на въпроса на Уил — обади се Бък. — Ако ни осиновиш, наистина ли никой друг няма да може да ни вземе?

Беше хванат в капан!

— По-добре питайте за това мис Дейвънпорт — отвърна Джейк.

Всички погледи се насочиха към нея.

— Не съм сигурна дали агенцията би позволила на някой мъж да осинови толкова деца — отвърна тя. — Но ако го направи, никой друг не може да ви отнеме от него. В този случай всички ще станете синове на Джейк.

Бък се обърна към Джейк и понечи да заговори.

— Преди да започнете да се надявате — продължи Изабел, — трябва да знаете, че той не може да осинови никого от вас, докато не се ожени.

— В такъв случай мисля, че ти, Джейк, трябва да се ожениш за мис Дейвънпорт и да ни осиновиш — каза Уил. — Не искам никога повече да принадлежа на някой друг.

Джейк обгърна с две ръце раменете на Пит и Уил.

— Питам се защо някой трябва да си прави труда да ви осиновява вас, момчета. То ще е по-зле и от това да живеят с язовец или рис.

Двете момчета се разсмяха, а Уил обви ръце около врата на Джейк. Той несъмнено щеше да се трогне от тази проява на обич, ако гневът, който блестеше в очите на Мат в този момент, не се бе превърнал в омраза.

 

 

Изабел изобщо не разбра как успя да довърши вечерята си. Въпросът на Уил я бе разтърсил цялата. Това беше ключът към загадката. Колкото и да бе абсурдно, нелепо, невъзможно и страшно, тя обичаше Джейк и искаше да се омъжи за него.

Дотук със здравия разум. Дотолкова с наставленията и плановете на леля Деидре. Беше се влюбила в каубой, който предпочиташе да спи на земята и да готви храната си на открит огън. Имаше само бегли познания за основната хигиена и изобщо никакви за начина, по който трябва да се държат мъжете.

Вече не я беше грижа. Стига той да продължи да я прегръща по този начин, можеше да яде с пръсти и да включва в речта си ругатни. Ако продължи да я люби така, както бе направил преди две нощи, тя бе готова да спи на земята и щеше да се счита за късметлийка.

Но точно тук беше проблемът. Той не я обичаше.

Изабел се зачуди дали той наистина мисли това, което бе казал на момчетата, че от една жена иска повече от красиво лице и податливо тяло. Това я изненада, но в същото време изпита доволство.

Но пък нали още от самото начало бе преценила Джейк съвсем погрешно. Само защото бе отраснала в Савана, продължаваше да си мисли, че знае повече от него. Той през цялото време й бе показвал колко много греши. Беше крайно време да изхвърли на боклука повечето предупреждения и съвети на леля Деидре и да започне всичко отначало. Ако искаше да бъде съпруга на каубой, трябваше да започне да мисли като него. Да подценява всичко, което Джейк казваше или правеше, не беше начинът да започне.

Още повече, Изабел не знаеше защо би трябвало да се държи толкова горделиво. Тя зависеше от Джейк, а не обратното.

 

 

Джейк наблюдаваше внимателно момчетата, докато се събираха за закуска. Мат се изправи от мястото, където бяха седнали двамата с Уил. Подаде чинията си на Изабел и се насочи към коня си. Сега беше негов ред да застане на пост. След това се обърна леко и хвърли гневен поглед към Джейк. Джейк бе вече напълно убеден, че в този поглед прозираше страх. Той вече се бе отказал от надеждата, че може да помогне на Мат. Момчето го мразеше, а това започна да влияе на взаимоотношенията му с Уил.

Детето се чувстваше като хванато в капан между Джейк и собствения му брат. Когато Мат беше със стадото, Уил се държеше спокойно и непринудено, с една дума, беше самият себе си. Но когато Мат беше наблизо, момчето се чувстваше напрегнато и готово да скочи всеки момент. Джейк запазваше дистанция. Нямаше смисъл да прави нещата още по-трудни за малкото момче. Питаше се какво ли мисли сега момчето за осиновяването, което беше предложило.

Джейк бе мислил дълго по този въпрос. Последните четири дни бяха минали по-добре, отколкото се беше надявал. Бяха изминали около седемдесет мили. Хълмистата област с нейните каньони и дървета беше останала далеч зад тях. Отпред се простираше равна, тревиста прерия. Около няколко потока, подхранвани предимно от пролетните дъждове, можеха да се видят и отделни малки горички от канадска топола и върби.

Момчетата се бяха заели с работата си. Джейк вече не се налагаше постоянно да ги наблюдава. За момче на неговата възраст Чет се превръщаше в забележителен водач. С течение на времето Джейк все повече се чудеше как така това момче не си е намерило дом, как никой не го е поискал.

Колкото повече разстояние оставяше между себе си и фермерите, толкова по-добре се чувстваше. Нещо му подсказваше, че Рупърт изобщо не се бе отказал от намерението си да намери Зийк. Без съмнение второто момче бе Бък, но защо той го търсеше толкова упорито? След като беше подпалил ранчото му, Джейк не би се учудил на нищо, което можеше да направи Рупърт.

Уил се бе отправил към него. Момчето вървеше някак особено и Джейк се надяваше да не се е натъртил много на седлото. По средата на дълъг път като този, който бяха поели, това можеше да се окаже много лошо и мъчително преживяване.

— Защо не помагаш при миенето на съдовете? — попита Джейк.

Пит и Уил не яздеха толкова много като другите, но затова пък имаха задължение да помагат на Изабел.

— Без да искам, седнах на един кактус — отвърна момчето. — Неудобно ми е да ти кажа, но един бодил ми се е забил в задника.

Джейк положи всички усилия да не се разсмее с глас. Ако Мат не държеше толкова много да седи възможно най-далеч от Джейк, сега брат му нямаше да се окаже в това положение.

— Е, тогава е по-добре да помолиш Мат да го извади.

— Мат го няма.

— Тогава помоли Изабел.

— Няма да позволя на някое момиче да ме докосне там — извика момчето, шокирано само при мисълта затова. — Аз не съм някой страхливец. Искам ти да го извадиш.

— В тези неща жените са много по-умели от мъжете.

— Аз пък искам ти да го направиш — настоя Уил.

— Добре — отстъпи Джейк. — В такъв случай по-добре да отидем край потока под върбите. За такова нещо човек се нуждае от усамотение.

Уил се усмихна, хвана Джейк за ръката и двамата поеха към потока. Джейк си мислеше, че точно така ще се чувства някой ден, когато води за ръката собствения си син. След това, което бе преживял във войната, бе решил, че не иска деца. След това изведнъж се оказа с цяла банда, благодарение на Изабел, и всичко в живота му се промени. Нещо по-важно — самият той се промени. Не беше сигурен точно как се бе случило това, но фактът, че му харесваше да държи за ръка това малко момче бе явно доказателство за тази промяна.

— Сигурен ли си, че никой не може да ни види? — попита Уил, когато навлязоха навътре в горичката върби. — Не искам Брет да узнае. Ще каже на всички.

— Никой не може да ни види — отвърна Джейк. — По-добре сваляй панталоните. Колкото по-скоро се отървем от проклетия трън, толкова по-бързо ще излезем оттук.

Кожата на Уил бе млечнобяла и не бе трудно да се види къде се бе забил трънът, но не беше лесно да бъде изваден. Уил бе седял на дупето си и бодилът се бе забил по-дълбоко. Налагаше се Джейк да използва ножа си, за да го извади. С върховни усилия Уил се опита да не заплаче. С изключение на няколко приглушени стона, момчето понесе всичко като мъж. Джейк тъкмо щеше да го похвали за смелостта му, когато чу шум от бързи, тежки стъпки. Страхувайки се, че някое теле се е отделило от стадото, Джейк се обърна точно навреме, за да види Мат, който се хвърли към него с изкривено от ярост лице. В дясната си ръка момчето държеше голям нож. Виждайки дивата омраза в очите му, Джейк се уплаши, че Мат се е побъркал.

Джейк отвори уста да попита Мат какво, по дяволите, прави, когато разбра, че ножът е насочен към собственото му гърло. Мат се опитваше да го убие. Джейк хвърли собствения си нож, за да може да хване в желязна хватка ръката на Мат.

— Спри, Мат! Спри! — изкрещя Уил. — Той нямаше намерение да го прави.

Мат изобщо не обърна внимание на брат си. Изглежда, че дори не го беше чул. Бореше се като дявол, за да се освободи от хватката на Джейк.

Джейк бе удивен от силата на момчето. Бе по-тежък от него поне с петдесет фунта и бе поне два пъти по-силен, но му отне почти цяла минута да надвие Мат и да го събори на земята. Прикова ръцете му към земята и притисна тялото му със своето. Мат продължаваше отчаяно да се бори, но не можеше да се мери с Джейк, който го превъзхождаше многократно.

— Той нямаше да го направи — викаше Уил на по-големия си брат, а от очите му се стичаха сълзи. — Нямаше да го направи. Знам, че нямаше.

— Не знам за какво говори Уил — процеди Джейк през зъби. — Но никога не бих го наранил. А ако сега не пуснеш този нож, ще ти счупя ръката.

Мат продължаваше да се бори, но пръстите му постепенно се отпуснаха и ножът се изплъзна на земята. Джейк го вдигна и веднага забеляза, че това бе един от ножовете, които Изабел използваше, за да реже бекон. Оръжието бе много остро, самото острие бе цели десет инча. Можеше много сериозно да го нарани, дори да го убие.

— Сега ми кажи защо се опитваше да ме промушиш с този нож! — настоя той с нетърпящ възражение тон.

Отговорът на Мат бе само още един неуспешен опит да се освободи.

— Кажи ми, преди да съм разбил главата ти в земята.

— Беше заради мен — каза Уил, като продължаваше да плаче. — Помислил си е, че ще направиш… ще направиш… онова нещо.

— Какво нещо? — изрева Джейк.

— Мат ми каза никога да не позволявам на никого да докосва задните ми части — продължи Уил. — Каза ми, ако някога се случи такова нещо, да ритам и да крещя с всички сили.

Джейк долови шум от стъпки.

— Вдигни си панталоните — обърна се той към Уил и се изправи на крака. — Седни, но да не си посмял да помръднеш повече! — Тези думи бяха предназначени за Мат. — Трябва да поговорим.

Миг по-късно се появи Изабел, следвана от Пит.

— Какво се е случило? — попита тя. — Чух някой да вика. Извадихте ли тръна?

— Да. Отведи Пит и Уил към фургона. Ние с Мат ще се върнем след минута. Вървете — подкани ги Джейк. — Все още не сте помогнали на Изабел да измие съдовете.

— Съмнявам се, че тази вечер ще получа някаква помощ от него — каза Изабел, като имаше предвид Уил, но вниманието й беше насочено към Мат. Момчето седеше, обронило глава между коленете си.

— С Мат ще дойдем след малко — каза Джейк. — Защо не направиш още кафе?

Очевидно Изабел не искаше да си тръгва.

— Сигурен ли си, че с Мат всичко е наред?

— Точно това смятам да разбера.

— Сигурен ли си, че не мога да помогна?

— Не и този път.

Изабел не изглеждаше убедена, но се обърна и се отдалечи. Джейк изчака, докато звукът от стъпките й заглъхна.

— Сега ми кажи за какво бе всичко това — обърна се Джейк към Мат.

Момчето не се помръдна. Продължаваше да седи с глава между коленете, а тялото му потреперваше и се люшкаше напред-назад.

— Какво се е случило с Уил? Кой го е сторил?

Мат продължаваше да стои в същото положение, но започна да трепери по-силно. Джейк разбра, че напрежението у момчето расте. Ако просто изчакаше достатъчно, Мат със сигурност щеше да каже нещо.

Джейк не можеше да си представи какво можеше да стори някой на Уил. Не бе забелязал никакви следи от побой — никакви белези или синини. Момчето беше твърде чистосърдечно, открито и любящо. Мат беше този, който се държеше настрана, затворен и изплашен.

Мат! Разбира се! Джейк се почувства като истински глупак, че не го бе забелязал по-рано.

— Той го е сторил на теб, нали? — попита Джейк. — Какво стана, Мат? Какво се случи?

Мат започна да трепери още по-силно. Опита се да се изправи на крака и да се махне, но Джейк го хвана за раменете и го принуди отново да седне на мястото си.

— Не можеш цял живот да таиш това у себе си.

Мат все още отказваше да говори. Тялото му започна неистово да се тресе. Зъбите му тракаха. На Джейк му се струваше, че почти може да почувства как мускулите на момчето се свиват неконтролируемо. Каквото и да се бе случило, очевидно Мат бе помислил, че той ще стори същото с Уил, затова го бе нападнал. Но какво бе това, което бе толкова ужасно, за да накара момчето да мери сили с него?

— Кой беше? — продължи да настоява Джейк — Ако е бил някой от временните осиновители, можем да уведомим агенцията. Те ще се погрижат това никога повече да не се случва.

Мат само мълчаливо поклати глава.

— Кой беше тогава?

— Чичо.

Джейк за малко да пропусне тихо промълвения отговор. Мат не бе говорил толкова отдавна, гласът му бе леко дрезгав и изпълнен с отчаяние.

— Какво е направил чичо ти?

— Той харесваше момчета — отвърна Мат. — Млади момчета.

В ума на Джейк се оформи неясна картина. Повдигна му се. Не знаеше много за тези неща, но бе отвратен от това, което си представяше, че се е случило.

— Той докосваше ли те между краката?

Мат мълчаливо кимна в знак на съгласие. Джейк почувства как кожата му настръхва. Едно от момчетата, които бе обучавал през войната, му бе разказвало за това, какво можеше да направи един по-възрастен мъж на младо момче. Войничето продължаваше да сънува кошмари години по-късно.

Внезапно Джейк разбра. Мат го бе нападнал, когато Уил се бе навел напред със смъкнати панталони.

Помисли си, че още малко и ще повърне. Не можеше да си представи един мъж да върши такова нещо. Още повече — един чичо да стори това на невръстния си племенник! Бе направо невероятно.

— Той принуждаваше ли те да си смъкваш панталоните? — продължи Джейк.

Мат отново кимна.

— Колко време продължи това?

— Три години.

Джейк почувства как у него се надига яростен, неконтролируем гняв. Три години за момче на възрастта на Мат бяха цяла вечност. Мат сигурно е живеел в истински ад. Джейк изпита неистово желание да намери това копеле и да го убие.

— И защо приключи?

Мат скочи толкова бързо, че Джейк едва успя да го хване.

— Трябва да ми кажеш, Мат. Твърде дълго си таил всичко това в себе си. Ако не се освободиш от този товар, ще се побъркаш.

Мат вече трепереше толкова силно, че Джейк трябваше да го прихване под мишниците и да го изправи. Не беше сигурен дали момчето щеше въобще да заговори за това.

— Хайде, Мат. Вече ми разказа най-лошото. Сега трябва просто да довършиш. Освободи се от всичко това.

— Видях го веднъж да поглежда към Уил — отвърна накрая Мат с дрезгав шепот. — Знаех какво си мисли. Казах му, че може да го върши с мен и аз няма да кажа на никого, но дори да не си помисля да докосне Уил.

Мат изтри устни с ръкав и вдигна поглед към Джейк.

— Един ден той заведе Уил сред група дървета зад къщата. Нямаше и да разбера, но чух Уил да хлипа и стене. Когато ги намерих, той бе накарал Уил да се наведе над един клон. И двамата бяха голи. Той се готвеше…

Момчето млъкна. Треперенето бе започнало отново. След това Мат извърна поглед. Джейк си помисли, че може отново да се опита да избяга, но младежът остана на мястото си.

— Какво стана после? — попита тихо Джейк.

— Не можех да допусна той да направи същото и с Уил.

След тези думи Мат се разплака. От очите му се лееха горещи, мъчителни сълзи. После вдигна умоляващ поглед към Джейк.

— Просто не можех.

— Какво стана? — попита отново Джейк.

— Намерих един касапски нож в къщата. Всъщност не точно там, а в помещението за опушване на риба зад къщата. Намушках го няколко пъти, докато издъхна пред очите ми. Погребах го близо до къщата.

Тялото му се тресеше от ридания. Мат просто стоеше пред Джейк беззащитен и изплакваше мъката си, която толкова дълго бе държал в себе си.

— Сега ще ме обесят ли?

В гърдите на Джейк се надигна ужасен, глух гняв. Сякаш не беше достатъчно, че това момче бе живяло с този кошмар толкова години, но трябваше да живее и със страха, че ще бъде обесено!

— Никой и с пръст няма да те пипне. Никога. Кълна ти се.

Джейк обгърна раменете на Мат и го привлече към себе си. Момчето го прегърна и се разрида.

Джейк се запита защо цялата жестокост на света, изглежда, се стоварваше върху беззащитни деца. Може би му се струваше така, защото бе виждал много такива случаи. Помисли си за всичките бездетни семейства по света, които биха дали мило и драго, за да имат син като Мат. А той се бе оказал с чичо, който го бе насилвал сексуално, чичо, който Мат бе убил, за да защити по-малкия си брат.

Как трябва да постъпи човек, за да спаси такава изтерзана душа? Джейк нямаше никаква представа. Дори не бе сигурен, че е възможно. Момчето бе живяло в постоянен страх за живота си. Джейк не знаеше как изобщо бе успяло да издържи на това напрежение. Нищо чудно, че отказваше да говори.

Риданията на Мат постепенно заглъхнаха. Момчето пусна Джейк, объркано и смутено от слабостта си.

— Съжалявам.

— А не трябва.

Мат избърса очи.

— А сега ще кажеш ли на някого?

— На Изабел трябва да кажа. Необходимо е тя да разбере.

— Не искам Изабел да знае за това.

— Защо?

Мат сведе поглед и замълча.

— Хайде, Мат, кажи.

— Тя ще си помисли, че съм омърсен — отвърна момчето, без да вдигне поглед. — А ти сигурно вече не ме искаш в това пътуване.

Хиляди проклятия! Бремето и мъката на момчето бяха по-ужасни, отколкото Джейк си бе представял. Мат си мислеше, че се е превърнал в такова нищожество, че със сигурност никой не би поискал да има нещо общо с него.

— У теб няма нищо мерзко или мръсно — увери го Джейк. — Винаги съм смятал, че си много приятен млад човек. След като знам какво е трябвало да преживееш, какво искаше да направиш, за да защитиш брат си, всичко това ме кара да те уважавам още повече.

Мат въздъхна облекчено, но явно не можеше да повярва на думите на Джейк.

— Знам, че Изабел ще приеме всичко по същия начин като мен. Сигурно ще те задуши от грижи и внимание. Но ако не искаш, няма да й кажа нищо.

Джейк виждаше ясно, че момчето копнееше да каже „не“.

— Добре, но не й казвай днес.

— Мат, нищо, което се е случило, не те превръща в човек, заслужаващ презрение. Ти си си все същото добросърдечно момче, каквото си бил, преди да се случат онези ужасни неща. Не позволявай това да съсипе живота ти.

Джейк виждаше, че Мат не му вярва, но пък момчето бе много младо. Никога нямаше да забрави, но щеше да има предостатъчно време да го преодолее.

— Хайде сега да се връщаме. Време е да застанеш на пост. Ако онези едногодишни телета вземат да се разбягат, докато те няма, момчетата никога няма да ти го простят.