Лей Грийнууд
Джейк (5)

Глава 4

— Какво искаш да кажеш с това, че не можете да заминете? — попита Джейк, докато двамата с Изабел вървяха към къщата.

— Нищо. Това не е твой проблем.

— Мой е, след като означава да останете на територията на ранчото ми. — Джейк посочи към Мърсър. — Няма да е лесно да се справиш с него, когато го развържеш.

Изабел изстена вътрешно. Не искаше да държи Мърсър вързан, но не можеше да му позволи да се върне в Остин преди нея.

— Какво предлагаш?

— Можем да го предадем в ръцете на фермерите. Предполагам, че ще може да върши доста работа.

— Мистър Максуел, вече разбрах, че имате много лошо мнение за жените, особено за мен, но… — Изабел замълча за момент, защото той се усмихваше нагло. — Подиграваш ми се.

Усмивката му се стопи.

— Бих ли направил такова нещо?

Трудно бе да си представи по-неискрен израз на невинност.

— Да, въпреки че не мога да си представя защо.

— Придай го на странния ми характер — като например това, че не искам да спя в легло.

Той се опитваше да я дразни. Беше успял, но тя нямаше намерение да му даде да разбере това.

— Момчетата са тези, за които се притеснявам. Всичките са израснали при много тежки условия. Щеше да ти се скъса сърцето, ако знаеше.

Като го погледна отново, Изабел реши, че той изобщо не изглежда като човек, на когото сърцето му се къса. По-вероятно беше да смята, че всяко тяхно нещастие е по тяхна собствена вина.

— Защо не могат да се сработят? — осведоми се Джейк. — Някои от тях изглеждат съвсем почтени.

— Всички те са почтени — сопна се Изабел. — Но са изгубили доверие в хората.

— Звучи ми като жален вой на неудачници, защото никой не ги е глезил. Разбира се, ако настояваш да ги настаниш при такива хора като твоите фермери, мога да разбера чувствата им.

Трябваше да се досети, че той ще успее да изкара провала им нейна вина.

— Нямам нищо общо с местата, където са живели преди това.

— Може би не, но с това назначение обърка всичко. Какво следва после?

Изабел не знаеше защо изобщо си даваше труда да разговаря с него. Той беше мъж, а мъжете винаги смятаха, че ако една жена има нещо общо с някоя работа и нещата се объркат, то вината несъмнено е нейна.

— Не знам какво да правя по-нататък — призна тя. — Не мога да ги заведа обратно в Остин, но и нямам къде другаде да отида.

— Не бих си губил времето да се тревожа за тях. Момчетата не могат да се разберат помежду си, защото не се и опитват.

— Но Аз се тревожа за тях. Те са моя отговорност.

— Имате ли роднинска връзка?

— Не.

— Тогава защо те интересува какво ще стане с тях?

Изабел изпита непреодолимо желание да му обърне гръб. Той бе най-грубият, коравосърдечен и безчувствен мъж, когото бе срещала някога. Е, той наистина не беше толкова лош, колкото някои хора, които познаваше, но въпреки това си оставаше груб, коравосърдечен и безчувствен. Както и да е, точно сега момчетата нямаш къде да отидат. По-добре щеше да бъде да сдържа възмущението и острия си език, преди той да ги е изхвърлил от ранчото.

Изабел приседна на стъпалата пред къщата. Джейк се отпусна до нея.

— Не разбирам как можеш да погледнеш към тези необичани от никого деца и да не почувстваш болка до дъното на душата си — каза тя, като избягна въпроса му. — Държат се по този начин само защото са били наранени. Доверието им е било предадено, невинността им — унищожена.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти си невероятно груб, за да продължиш да го задаваш, когато аз очевидно предпочитам да не отговоря.

— Защо?

— Това не е твоя работа.

— Моя е, ако искаш да ви помогна.

— Не съм молила за помощта ти.

— Не с толкова много думи, но когато ми обясни ситуацията, направи точно това.

На устните й бе готов язвителен отговор, но Изабел се въздържа. Джейк очевидно се опитваше да бъде неприятен и дяволски добре успяваше да го постигне.

— Някога мислила ли си да оставиш момчетата сами да се разправят с Мърсър?

— Не.

— Нямаш ли им доверие?

Тя го погледна възмутено.

— Разбира се, че им имам доверие.

— Тогава защо не?

— Защото каквото и да направят, ще го сторят от страх. Няма да е справедливо нито към тях, нито към Мърсър.

— Трябва да призная, че не очаквах толкова добър отговор.

— Извинявай. Мислиш ли, че действах глупаво?

— Може и така да се каже.

Изабел се изправи. Опита се да се отдалечи с възмутено достойнство, но подозираше, че бе скочила припряно като шестгодишно дете, на което е била отказана любима играчка.

— Седни.

— За да продължиш да ме обиждаш?

— Не искам да те обиждам.

— Би могъл да опиташ, но не мисля, че си способен да говориш с мен и да не ме обиждаш.

— Защо?

— Защото вродените ти предразсъдъци спрямо жените са толкова дълбоки, че придават определен оттенък на всичко, което кажеш. Вероятно си мислил по този начин от толкова дълго време, че дори не осъзнаваш колко много ме обиждаш.

Той изглеждаше така, като че ли наистина обмисляше думите й.

— Не, не е така, аз харесвам жените — отвърна той след кратко мълчание. — Просто не им вярвам.

В един миг й се стори, че у Джейк вижда неясната сянка на едно наранено малко момче, това изражение тя виждаше и у сираците, но тя отхвърли тази мисъл като твърде невероятна. Все пак, въпреки че сега не откриваше никаква следа от уязвимост, част от враждебността й я напусна.

— Не сме решили какво да правим с твоите сираци — напомни й Джейк.

— Това не е твой проблем.

— Не би трябвало да бъде и твой. Седни. Вратът ме заболя да те гледам права, а аз да стоя седнал.

Изабел би предпочела да го удари по главата, но се подчини и седна до него. Не знаеше защо. Просто това бе най-лесното и логично нещо, което можеше да направи. След всичко, което се случи днес, у нея не бяха останали кой знае колко сили. И все пак Изабел знаеше, че не това беше главната причина. Когато Джейк бе наблизо, тя чувстваше, че много неща просто щяха да се уредят. Въпреки грубостта му, непоклатимото му самообладание й вдъхваше увереност. Всеки, който успяваше да оцелее в тази необятна пустош съвсем сам, можеше да направи всичко. Погледът й неволно бе привлечен от силните му, мускулести ръце. Една жена би направила почти всичко за мъж с такива ръце. Тя би го направила. След като сама се бе грижила за себе си от толкова дълго, изкушението да се довери на него за всичко беше непреодолимо.

Изабел изведнъж се сепна, шокирана от посоката, в която бяха поели мислите й. Тя не беше някоя глупава и разглезена жена, свикнала да разчита за всичко на мъжа до себе си. Нито пък имаше желание да се довери на мъж, който нямаше нищо, говорещо в негова полза, освен силните си ръце.

— Момчетата са моя отговорност — каза тя. — Защо, вместо да продължаваме да обсъждаме това, да не поговорим за теб?

— И защо, по дяволите?

Изабел се засегна от отговора му.

— Да се интересуваш от другите, е проява на учтивост.

— Не и тук. Ако един мъж иска да узнаеш откъде идва, сам ще каже.

Изабел отново се изправи на крака.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгна. Изглежда, винаги казвам нещо, което противоречи на твоята етика.

— Сядай, жено. Скачаш повече от някоя прерийна кокошка, тръгнала на лов за скакалци. И ако искаш хората да разбират това, което казваш, престани да използваш превзети думички.

Изабел почувства как и последните й останали сили се изцеждат от тялото й. Искаше просто да се свие някъде и да забрави за всичко. Включително и Джейк Максуел.

Но не можеше. Въпреки обидите, грубостта му и преднамерените му опити да я ядосва и дразни, у него имаше някаква сурова, непреклонна мощ, която беше толкова привлекателна! Той стоеше сам, наистина съвсем сам и като че ли предизвикваше целия свят. Изабел до този момент изобщо не можеше да си представи, че съществува такава самоувереност и безкомпромисност.

У него обаче имаше и някаква първична откровеност. Може би това бе причината за липсата му на маниери, но и на преструвка, на отказа му да приеме всякакъв друг начин на поведение, освен своя собствен. Но това бе болезнена откровеност, която не зачиташе чувствата или слабостите, които изискваха от човека повече, отколкото повечето хора можеха да дадат.

— Има ли нещо у мен, което намираш за приемливо, мистър Максуел?

Изабел съжали за тези думи още в момента, когато ги изричаше. Очакваше, че той отново ще й се присмее.

— Да. Имаш красиво лице, хубава коса и толкова тънко кръстче, че лесно бих го обхванал с дланите на двете си ръце. Но приличаш на ледена принцеса. Можеш да превърнеш в ледени късове дори жегата в някой горещ летен следобед. Ако някой се приближи твърде близо до теб, нищо чудно и той да замръзне. Сигурен съм, че много са се опитвали. Дори сам обмислях такава стъпка.

Никаква умора не можеше да накара Изабел да прекара и миг повече в компанията на този мъж.

— Отивам да проверя състоянието на Бък. Няма да приема за проява на неуважение, ако се върнеш в лагера си, преди да се върна.

— Опитваш се да се отървеш от мен?

— Но това си е твоя собственост, мистър Максуел.

— Джейк. Всеки път, когато ме наречеш мистър Максуел, изпитвам желание да се обърна през рамо, за да видя кой се прокрадва зад мен.

— Не съм свикнала да се обръщам към мъж с първото му име. — Въпреки че вече бе започнала да си мисли за него именно като Джейк.

— Тук първото име е почти всичко, което имаме.

— И все пак аз предпочитам да се обръщат към мен с мис Дейвънпорт.

— Никакъв проблем. Ние, тексасците, много внимаваме как се отнасяме с жените. Жените тук са рядкост, така че не можем да си позволим да се отнасяме небрежно и с неуважение към тях. А когато те са хубави колкото теб — е, можеш да изискваш да те наричат всякак. Както предпочиташ.

Изабел почувства как се изчервява. Джейк я погледна недоверчиво.

— Само не ми казвай, че не си обсипвана с комплименти. Виждал съм жените от Остин. Би трябвало цялата да се разтапяш от удоволствие.

— Наистина съм получавала комплименти — призна Изабел. — Но нито един от тях не е бил толкова екстравагантен.

— Само не се главозамайвай — продължи Джейк. — Не одобрявам прекалено красивите жени. Тексас не е подходящо място за тях. Ако ми се налагаше да се оженя — което никога не възнамерявам да направя, освен ако не съм твърде стар и болен, за да се грижа за себе си — бих си потърсил някоя съвсем обикновена и непретенциозна жена. Такава жена ще мисли само за работата си, а не за това, какво би й дало някое зализано конте.

— Ако изобщо някога остарееш и се разболееш — отвърна му остро Изабел, — по-добре е да се застреляш. Няма да бъдеш от полза никому, още повече за някоя жена, била тя обикновена и непретенциозна.

 

 

Джейк все още бе на мястото си, когато Изабел излезе от къщата. Тя се обърна и се отдалечи с такъв вид, който говореше, че би предпочела той да не я последва. Но Джейк нямаше никакво намерение да го прави. Той продължи да унищожава вечерята си, като в същото време се чудеше какъв каприз на съдбата бе изпратил при него тази жена и сираците й.

Не се почувства толкова весел, когато стана ясно, че тя няма никакво намерение да дойде при него. Беше истинска лудост, но само един поглед към нея му действаше като удар в корема. Никой мъж не можеше да погледне Изабел и да не поиска да я притежава, дори когато знае, че съществува опасност да замръзне от студенината й.

Когато тя спря, за да поговори с момчетата, събрани около огъня, Джейк реши сам да отиде при нея и да започне битката.

— Имаш ли кафе? — Джейк се обърна към Мат, когато приближи огъня.

Уил напълни чашата му.

— Брат ти много добре се оправя с конете — продължи Джейк. — Обича ли да язди?

— Няма много възможност за това. Повече от година не се приближавахме до кон.

— Не сме се приближавали — поправи го Изабел.

Уил като че ли изобщо не я чу.

— Ако Мат иска да работи за някого, ще трябва да говори.

— Мат няма да говори.

— Някои хора биха го сметнали за обида, ако му говорят, а той не отговаря. Може дори да се хванат за оръжията.

— Мат не би говорил с никого — настоя Уил.

— Просто му кажи каквото ти казах.

— Окей.

Джейк не можеше да си обясни защо след Уил не тичат цяла тълпа жени, желаещи да го осиновят. Неговата трогателна невинност бе толкова рядка, колкото красотата на Изабел.

— Наистина ли имаше предвид това, което каза? — попита Изабел, когато Джейк откъсна поглед от Уил.

— И защо не?

— Помислих си, че това е трик, с който да го накараш да говори.

— Няма нужда от трикове, мис. Вече имаме достатъчно проблеми. — Джейк отпи от кафето си.

— Не исках да прозвучи грубо, но не е ли по-добре да се върнеш в лагера си? Разбира се, не се съмнявам, че хората ти могат да се справят и сами.

— Нямам никакви хора.

Джейк изпита желание да се ритне силно за тези думи, изплъзнали се неволно от устните му. Като знаеше колко невъзможно е за една жена да не задава въпроси, той трябваше да се подготви да дава обяснения, които би предпочел да избегне.

— В такъв случай сигурно ти е много трудно.

— Да, така е.

Без съмнение, тя щеше да се опита да изстиска от него всяка възможна информация. Тези сведения нямаше да й послужат за нищо, но това не би спряло женското любопитство.

— Няма много неща, които един мъж не би могъл да свърши и сам, ако разбира се, не реши твърдо да го направи.

— Сигурна съм, че си прав.

Тя го гледаше, седнала срещу него от другата страна на огъня. Джейк си спомни цвета на очите й. Това го ядоса, защото не искаше да си спомня нито очите й, нито косата й — нищо.

Тя, без съмнение, бе красива жена. Веднага бе забелязал това. Дрехите й подчертаваха чудесно деликатната й фигурка. Не че разголваха тялото й повече от приетото. Мис Дейвънпорт не намираше за необходими ненужни украшения или излишни количества плат. Икономичният й подход бе създал рокля, която покриваше тялото й, без да го скрива. Джейк реши, че в икономисването има предимства, за които не се бе замислял преди.

— Разбира се, не мога да ги заведа на пазара съвсем сам. Дори едно малко стадо изисква няколко мъже, които да го водят и да прибират отклоняващите се животни.

— Предполагам, че е така.

Дявол да я вземе, изглеждаше толкова хладнокръвна и сигурна, че той има отговор за всичко, когато в действителност той нямаше и един каубой, който да работи за него. Джейк нямаше намерение да й казва колко е отчаян от този факт и че е съвсем сам не защото така му харесва.

— Мисля да се насоча към Ню Мексико или Колорадо. Там има много военни фортове, които веднага ще купят животните ми.

— Сигурна съм, че войниците с радост ще разнообразят менюто си.

Но от начина, по който бяха изречени тези думи, Джейк разбра, че на нея щеше да й е все едно, дори ако войниците ядат свинско през останалата част от живота си.

— До тези места пътят не е толкова дълъг, колкото до Канзас или Мисури, но местността е по-лоша.

— Хм.

— Там няма разгневени фермери, които да преследват със заредени карабини, но пък е пълно с индианци и мексикански бандити. Да не забравяме и команчите.

Тя седеше, впила поглед в огъня. Не отговори. След малко започна да потропва нервно с крак, очевидно нетърпелива той да си тръгне. По дяволите, тя дори не го гледаше. Джейк се зачуди дали изобщо си спомняше, че той е тук. Изабел изглеждаше решена да остане в сянката, на известно разстояние от малкия огън. Джейк не можеше да разбере какво имаше в нея, което го караше да се чувства ядосан и обиден, че тя не го слуша. Никога не си бе позволявал така да се вълнува от присъствието на някоя жена, дори от някоя красива, мека и женствена като Изабел.

По дяволите, отговорът беше прекалено очевиден! Бяха изминали месеци, откакто бе ходил в града. Той може и да не търсеше нарочно компанията на жена, но не можеше да остане безразличен, когато една особено хубава жена седеше пред него. В края на краищата, той бе мъж, а Изабел волно или неволно събуждаше първичните инстинкти у всеки мъж.

Но нямаше никаква полза да мисли за цвета на очите й или да си представя какво би било да седи с нея на лунна светлина на брега на реката, когато върбите цъфтят. Въпреки че тя бе докоснала някаква струна у него, което го караше да желае да я закриля, да бъде близо до него, той трябваше да си напомни колко опасни са жените. Не можеше да си позволи да им вярва.

— Сигурна съм, че ще намериш работниците, от които имаш нужда — каза разсеяно тя.

Тя дори не бе го слушала. Към него не показваше по-голям интерес, отколкото към Мърсър.

— И как ще направя това? — сопна се Джейк, вече истински ядосан.

— Нещата винаги се уреждат по някакъв начин. Затова съм убедена, че нещо ще се случи, така че няма да се налага да връщам тези момчета в Остин.

Джейк понечи да възрази, но изведнъж му хрумна една идея, която беше толкова учудващо проста, толкова невероятно очевидна, че той се почувства истински глупак, защото не се бе сетил по-рано.

— Ще наема твоите момчета — заяви той. Вълнението го караше да говори по-високо, отколкото възнамеряваше.

— За какво?

— За каубои. Те ще ми помогнат да закарам стадото до Ню Мексико.

Изабел го погледна така, като че ли той изведнъж съвсем си бе изгубил ума.

— В никакъв случай! По-скоро ще ги върна в Остин, отколкото да ти позволя да сложиш ръце върху…