Лей Грийнууд
Джейк (19)

Глава 18

Изабел не можеше да повярва, че момчетата са пияни. Те бяха толкова млади, толкова невинни. Беше благодарна, че с Джейк бяха взели Уил и Пит в града.

— Не е чак толкова лошо — каза Джейк. — Мат и Чет са будни, а Шон все още се държи на краката си.

— Не се опитвай да ги защитаваш — отвърна отвратена тя. — Те знаят, че им е забранено да пият алкохол. Това е едно от първите неща, на които ги учим в сиропиталището.

Когато чу гласове, Шон изведнъж спря да пее и започна тревожно да се оглежда в тъмнината.

— Ти ли си, Джейк? — извика той.

— Да.

Шон въздъхна облекчено. Когато видя Изабел, Чет се опита с мъка да се изправи на крака. Мат продължаваше да се взира напред с празен поглед.

— Много се радвам, че най-сетне се върнахте — продума Чет, след като успя да се изправи. — Не знаехме какво да правим.

— Те подпалиха ранчото — добави Шон. — Люк и аз искахме да се опитаме да им попречим, но Чет каза, че е по-важно да се пазим, за да не намерят Бък.

— Затова ли струпахте всичко в палатката и дойдохте тук? — попита Джейк.

— Да. Ястреба искаше да ги издебне от засада, но Чет не му позволи.

— Чет е бил прав — каза Джейк, като се обърна към Чет, който в този момент с големи усилия се опитваше да се задържи на краката си. — Винаги съм мислил, че носиш умна глава на раменете си. Назначавам те за водач на тази група.

Изабел застана в центъра на групата от пияни момчета. Огледа се разярена наоколо, след това спря поглед върху Джейк.

— Намираш ги мъртво пияни и всичко, което правиш, е да им правиш комплименти и да назначаваш Чет за техен водач!

— До сутринта все трябваше да го направя. Дали сега, или утре — все едно.

— Но те са откраднали уискито ти и са се напили!

— Разбира се, не би трябвало да правят това.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

Изабел не можеше да повярва, че всичко това се случва. Сигурно бе свързано с мъжката солидарност. Момчетата трябва да получат правото да се напият, но само едно момиче да посмее да направи същото!

— Свършили са добра работа, като са махнали оградата — каза Джейк. — Чия беше идеята?

— Моя — отвърна Чет. — Тъй като нямахме оръжие, това бе единственото, което можехме да направим. Добре ли премина пътуването ви?

— Много добре. Махнахме веригата от крака на Зийк, освен това купихме много храна. На два пъти срещнахме фермерите, но…

— Как можеш да си стоиш там и да говориш? — извика Изабел. — Направи нещо.

— Ще тръгнем утре преди зазоряване — каза Джейк. — Наспете се добре. Ще имате нужда от почивка.

Краката на Чет вече не можеха да го държат. Момчето постепенно се свлече на земята. Шон го гледаше със смутено изражение на лицето.

— Искам ви обратно в лагера — нареди Джейк. — Чет, сега ти си водачът, това е твоя работа. Погрижи се да я изпълниш.

— Да, сър — отвърна Чет, продължавайки да стои свит.

— Той дори не може да се движи — сряза го Изабел. — Как ще вдигне останалите?

— Ще намери начин — отвърна Джейк, хвана Изабел под ръка и я отведе настрани.

— Пусни ме. — Тя се опита да се отскубне от него. — Не съм им казала всичко, което исках.

— И двамата казахме, каквото трябваше — възрази Джейк, като я побутна леко напред, принуждавайки я да върви пред него.

Изабел бе извън себе си от гняв. Всеки път, когато решеше, че Джейк е най-подходящият пример за момчетата, той вършеше нещо такова. Беше очевидно, че той изобщо не се интересуваше от моралната страна на въпроса за възпитанието на момчетата. Беше ги намерил мъртво пияни и въобще не им се бе скарал. Нещо повече, изобщо нямаше намерение да ги наказва. Това беше нетърпимо! Изабел не можеше да го приеме.

— Няма ли да кажеш още нещо? — настоя тя, когато теренът се изравни, така че не се налагаше да гледа постоянно в краката си.

— Какво очакваш да кажа?

— Това е очевидно.

— Не и за мен.

— Можеш да започнеш с това, че пиенето е вредно.

— Не си ли им го казвала вече?

— Разбира се, че съм.

— Тогава те го знаят.

— Но се напиха.

— Което не означава, че не знаят, че това, което са направили, не е добро.

— Но това е още по-лошо.

— Вероятно.

Изабел спря и се обърна с лице към него.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш — вероятно?

— Така е.

Изабел се обърна и закрачи бързо към лагера.

— Никога не съм предполагала, че ще позволиш на момчетата да направят нещо толкова глупаво и опасно и няма дори да им кажеш и една назидателна дума.

— Ти никога ли не си правила нещо, за което знаеш, че е глупаво и опасно?

— Не.

— А какво ще кажеш за това, че доведе момчетата тук?

— Това може и да е опасно, но не е глупаво.

— Ти искаше да ги оставиш на фермерите.

— Но аз нямах представа що за хора са тези фермери. Ако знаех и оставех момчетата при тях, постъпката ми щеше да бъде жестока и безчовечна, но не глупава.

— Добре. Но това, което искам да кажа, е че момчетата вече го знаят. Най-вероятно са открили уискито веднага след като заминахме.

— Знаеха за уискито много преди това — отвърна Изабел. — Използвах го, когато почиствах раните на Бък.

— Още по-добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Те са знаели от една седмица, че това уиски го има, но изобщо не са го докоснали. Направили са го, когато са се оказали в много рисковано положение. Били са много изплашени. Не са знаели какво да правят, затова са се напили.

— Но това е съвсем безполезно.

— Така е, но са си мислили, че щом си пийнат, повече няма да ги е страх. Ние не бяхме тук, за да им помогнем, така че са постъпили така, както са намерили за добре.

Изабел никога не би се сетила за това.

— Звучи ми като типично разсъждение на мъж. Но фактът, че пиянството е грешно, си остава и момчетата трябва да бъдат наказани, за да не повторят грешката си отново.

— Не се тревожи. Ще бъдат предостатъчно наказани. Не мисля, че ще видиш някой от тях да посяга към уискито за много дълго време.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш.

Не беше лесно да се спори с Джейк, когато той вървеше след нея, а тя трябваше да гледа постоянно в краката си, за да не падне в каньона. Беше съвсем в негов стил да я отведе на място, където тя не можеше да събере мислите си, след това да се опита да я накара да отстъпи, но Изабел реши да не се предава толкова лесно.

— Не мога да приема.

— Добре, кажи им каквото искаш, но не забравяй две неща.

— Какви?

— За пръв път от дълго време момчетата са видели истинска свобода. Ще вършат неща, за които ще съжаляват. Няма смисъл да се опитваш да ги учиш на нещо, което вече знаят.

— А какво е второто, което не трябва да забравям?

— Опитът е най-добрият учител.

— Това ли възнамеряваш да правиш, да стоиш отстрани и да оставиш момчетата да се учат само от опита си?

— Тези момчета не са вече деца. Практически те вече са големи и няма да слушат нито теб, нито мен. До известна степен ще приемат съветите ни, но това е всичко. Ако ги оставя сами да научават по-маловажните неща, с по-голяма вероятност ще ме послушат, когато ги съветвам за по-важните. Ако започна да ги притискам сега, никога няма да искат да чуят това, което имам да им кажа, независимо колко е важно.

— Това ли е всичко, което смяташ да правиш?

— Да.

Изабел го погледна. Той стоеше спокойно и я наблюдаваше. Изглеждаше толкова силен и уверен в себе си. Може би беше прав. Какво знаеше тя за момчетата или мъжете? По отношение на Джейк бе грешала почти във всичко. И сега, макар да смяташе, че той прави ужасна грешка с момчетата, мисълта, която постоянно се въртеше в ума й, бе, че иска отново да се озове в прегръдките му.

Той щеше да я прегърне, Изабел бе сигурна в това. Той може и да казваше, че ще спазва разстояние между тях, но тя виждаше, че той се изкушаваше. Виждаше го в очите му. Трябваше само да се пресегне, да го докосне и съпротивата му щеше да рухне.

Но какво правеше тя? При първия знак за проблем или неприятности беше готова да се хвърли в прегръдките му! Такова поведение бе не по-добро от това да се напиеш.

— По-добре да се погрижа за вечерята.

— Момчетата няма да имат нужда от много храна. Обаче на сутринта закуската им трябва да е обилна. Няма да спираме, докато не се свлекат от конете от изтощение. Искам да оставя възможно най-голямо разстояние между мен и проклетите фермери.

 

 

— Готова ли си? — попита Джейк.

— Дай ми още няколко минути — отвърна Изабел. — Питките все още не са готови.

Струваше й се, че едва бе затворила очи, когато Джейк я събуди, за да приготви закуската.

— Мога ли да ги събудя? — обади се Брет, очевидно очаквайки с истинско удоволствие да види как момчетата ще страдат от тежък махмурлук.

— Остави Джейк да свърши тази работа — отвърна Изабел. — Тази сутрин целият свят ще им е крив.

Миналата нощ момчетата бяха дошли, олюлявайки се, в лагера точно преди Изабел да си легне. Нощния ястреб не можеше да върви, затова го носеха. Едва успяха да се промъкнат под завивките и отново заспаха.

Изабел отвори капака на фурната. Питките бяха чудесни.

— Добре — извика тя към Джейк. — Време е.

Джейк пристъпи между Нощния ястреб и Бък, вдигна капака на фурната и започна да бие по него със стара конска подкова. Шумът беше оглушителен. Момчетата едно по едно започнаха да изпълзяват изпод завивките. Някои от тях бяха изкривили лица от болка, очевидно главоболието им беше ужасно.

Нощния ястреб се опита да нападне Джейк, но едва можеше да се задържи на краката си. Джейк отстъпи встрани, като се ухили широко и продължи да удря капака с всички сили. Точно когато Изабел реши, че повече не може да издържа, той спря.

— Имате половин час да се нахраните и да оседлаете конете — обяви той пред всички. — Когато тази вечер спрем да нощуваме, трябва да сме изминали най-малкото двайсет мили. Ако някой не желае да тръгне, трябва да го реши сега. Ще му дам кон и е свободен да се върне в Остин, щом иска.

Бък метна одеялото на главата си, но Зийк нямаше намерение да му позволи да се крие, затова се пресегна и бързо свали одеялото на земята.

— Ставай, глупако. Да не искаш да свършиш с още белези по гърба?

Без да го чака дори да се помръдне, Зийк издърпа Бък от леглото и потопи главата му във ведро студена вода от извора. Бък започна неистово да мята ръце и да рита, но когато накрая Зийк извади главата му от водата, Бък беше напълно буден.

— Някой друг да има нужда от събуждане? — провикна се Зийк.

Всички момчета се бяха събудили, освен Нощния ястреб. Зийк изля ведрото върху него. Нощния ястреб се надигна, а в очите му се четеше желание за убийство.

— Хайде, хайде — подкани го Зийк. — Тъкмо индианците ме продадоха на онези фермери.

Шон улови Нощния ястреб за ръката и го поведе към огъня, където Изабел вече бе сварила кафето.

— Беше малко груб с тях, Зийк — отбеляза Джейк.

— Фермерите бяха още по-груби — отвърна момчето.

Изабел никога не бе виждала толкова нещастни лица.

Беше готова да кипне, когато едно от момчетата отбеляза, че закуската е по-вкусна от обикновено, но си каза, че е по-добре да изчака. Момчетата ги мъчеше силен махмурлук, така че не бяха в състояние да преценяват обективно каквото и да било. Уил и Пит благоразумно мълчаха.

Изабел се питаше как момчетата щяха да яздят цял ден, след като не бяха в състояние дори да се държат стабилно на краката си. Беше сигурна, че няма да успеят, когато забеляза, че Люк не можа да пристегне седлото си достатъчно здраво. То се плъзна и падна от гърба на коня, повличайки със себе си и Люк.

Джейк веднага се нахвърли върху него, като му изкрещя, че забавя всички и ако фермерите ги хванат, голяма част от вината щеше да бъде на Люк. Момчето започна да пристяга седлото си с удвоено усърдие, за да не изостане от другите момчета. Дори Брет оседла набързо коня си и се втурна да помогне на останалите да подкарат стадото.

— Джейк беше направо бесен, нали? — попита Уил, когато в лагера останаха само той, Пит и Изабел.

— Престани да говориш напразно, а продължавай да работиш — каза Изабел. — Трябва да натоварим този фургон и да тръгнем, преди момчетата да са се изгубили от поглед.

— Това няма да представлява проблем — увери я Пит. — Повечето са толкова замаяни, че нищо чудно да се опитват да завръщат в стадото храсти, вместо телета.

Изабел се съмняваше, че момчетата бяха чак толкова зле, но групата на Джейк се състоеше само от осем момчета, шест от тях измъчвани от ужасен махмурлук. Тя се запита дали ще успеят да изминат и пет мили.

 

 

До обяд Изабел разбра, че ужасно бе подценила решителността на Джейк да измине двайсет мили през първия ден. Разбра също, че момчетата търпят много по-жестоко наказание от всичко, което тя или Джейк можеха да измислят.

Шон бе вързал на главата си кърпа, която всеки половин час мокреше със студена вода. Люк надаваше стенания всеки път, когато конят му променяше ход. Нощния ястреб яздеше мълчаливо, но изкарваше яда си на всяко теле, което имаше нещастието да се отдели от стадото. Чет бе пребледнял като платно от постоянните опити да се концентрира. Бък повръщаше. Изабел не се самозаблуждаваше, че те няма да пият пак, но беше сигурна, че много щяха да внимават какво количество алкохол поглъщат.

Слънцето сипеше върху тях безмилостната си жар. Тънки струйки пот се стичаха по гърба и между гърдите й. Сигурно започваше да мирише ужасно. По потното й тяло полепваше прах.

Бяха навлезли в хълмиста околност с множество каньони. Тревата бе станала по-оскъдна, по-къса и груба. Земята очевидно бе много негостоприемна. Нищо чудно, че заселниците я бяха изоставили на индианците.

Изабел имаше предостатъчно време да наблюдава Джейк на седлото. Никога досега не бе осъзнавала колко привлекателен може да бъде този мъж, когато е яхнал коня си. Седеше на седлото с гордо изправен гръб. Той беше навсякъде, предлагаше подкрепа, наставления, помощ. Изглежда, инстинктивно усещаше къде можеха да възникнат проблеми, още преди те да са се случили. Изглежда, знаеше кога някое момче се нуждаеше от малко помощ или пък от хубаво конско.

През последния час бе позволил на Уил и Пит да яздят във фланга. Изабел би предпочела поне още няколко дни те да останат с нея във фургона, но те грееха от радост и гордост, че стават истински каубои.

Това караше Изабел да мисли, че никога няма да разбере мъжете, дори тези, които все още не бяха пораснали достатъчно, за да се нарекат такива. За тях нямаше нищо по-привлекателно от опасността. Ето Пит и Уил. Все още деца, а бяха нетърпеливи да се впуснат сред големите, рогати говеда.

Мат по някакъв начин бе успял да застане зад Уил. Омразата му към Джейк бе продължила да расте, докато не заблестя с пълна сила в погледа му. Изабел мислеше, че това е просто ревност. Тя растеше, колкото по-привързан към Джейк ставаше Уил.

Джейк се приближи и Изабел не можа да възпре тръпките на възбуда, които преминаха през цялото й тяло. Не разбираше как някога бе мислила, че годеникът й е красив. Той бледнееше в сравнение с Джейк. Почувства как тялото й се напряга. Опита се да се успокои и овладее, но не можеше да застави сърцето си да бие по-бавно или самата себе си да диша по-спокойно, когато Джейк бе наблизо.

— С теб всичко ли е наред? — попита Джейк, когато се изравни с предната част на фургона.

— Да.

В действителност се чувстваше ужасно. Не разбираше защо преди бе смятала, че в Савана е горещо. Там можеше да седне някъде на сянка или да отиде при реката, където духаше приятен бриз. Винаги имаше нещо студено за пиене. Изкуши се да последва примера на Шон и да полее главата си с вода.

— Ще избързам напред, за да потърся място за нощуване — каза той. — Ще се върна след два или три часа.

Изабел отвори уста да възрази, но се отказа. Трябваше да понесе своята част от тежестта на това пътуване.

Ако това означаваше да остане сама с момчетата в продължение на няколко часа, ще трябва да свикне.

— Чет отговаря за стадото — продължи Джейк. — Ако нещо се обърка, той ще изведе момчетата настрани и ще остави животните сами да се погрижат за себе си. Това се отнася и за теб.

Джейк замълча за момент.

— Дадох му револвер — каза накрая той. — Искам ти да вземеш този.

С тези думи той й подаде револвер „Колт“, но тя поклати глава.

— Не мога да си служа с оръжие.

— Просто се прицелваш и натискаш спусъка. Сигурно ще пропуснеш, но шумът ще изплаши нападателя.

Когато тя не го взе, Джейк се наведе от седлото и го постави в скута й.

— Ще се върна възможно най-бързо.

 

 

Изабел никога не се бе смятала за страхливка, но с готовност би признала, че се чувства много по-добре, когато Джейк е наоколо. Това, че се оказа сама в безкрайната пустош, надхвърляше всичко, което някога си бе представяла. Само няколко хълма нарушаваха еднообразието на тревистата прерия, която се простираше отвъд хоризонта.

Това, изглежда, не притесняваше момчетата. За тях това означаваше свобода. Те бяха твърде млади, за да разбират, че за всичко в този свят се заплаща, особено за свободата. Тази отдалечена и пуста земя й подсказваше, че цената може да бъде собственият им живот.

Те всички зависеха от Джейк.

Затова Изабел изпита огромно облекчение, когато го забеляза да се появява на хоризонта. Усмихна се, когато Пит и Уил напуснаха местата си до стадото и се втурнаха да посрещнат Джейк, като всеки един се опитваше да изпревари другия. Изабел не можа да каже кой пристигна пръв, но разбра, че Джейк изобщо не се зарадва. Говори им доста време. Когато свърши, момчетата се върнаха и заеха местата си до стадото.

— Защо се върнаха момчетата? — попита Изабел, когато Джейк се приближи до фургона.

— Защото аз ги отпратих.

— Те те чакаха през целия ден.

Никой не й бе казал това. Момчетата бяха останали при стадото, но тя бе забелязала, че те поглеждат в посоката, където бе изчезнал Джейк много по-често, отколкото към животните.

— Те трябва да се научат, че не могат просто така да изоставят работата си. Всеки разчита другите да свършат собствения си дял от работата.

— Но те са малки момчета. Прекалено малки са, за да разбират такива неща.

— Не са толкова малки, че да не разбират какво значи отговорност — възрази Джейк.

— Но…

— Нямам намерение да се отнасям грубо с тях, но те трябва да научат някои основни неща. Сега ще ти обясня как да стигнеш до мястото за нощуване. Можеш ли да следваш определени знаци?

— Какви?

— Хълмове, потоци, големи дървета или скали, слънцето.

— Не знам. Никога не съм го правила — отвърна изумена Изабел.

Всички дървета, хълмове, потоци и скали й изглеждаха напълно еднакви. Колкото до това да следва слънцето, никога не бе знаела, че е възможно.

— Лесно е. Само слушай внимателно.

Той й даде множество наставления, които тя бе сигурна, че никой на този свят не би могъл да последва.

— Ясно ли е?

— Не знам.

— Повтори тогава.

Като по някакво чудо тя успя да повтори всичко, като обърка само една скала с хълм.

— Ако не можеш да се справяш по-добре, може да се окажеш в Мексико или в индианската територия — отбеляза той.

— Защо тогава не ми покажеш?

— Трябва да отида при момчетата.

— Ако аз мога да намеря пътя, със сигурност могат и те.

— Мисля, че така е по-добре, Изабел — възрази Джейк. — И по-безопасно.

Изведнъж напрежението между тях се появи отново и отново започна да ги тласка един към друг. Изабел виждаше това в очите му, в начина, по който реагираше тялото му. Джейк бе стиснал зъби, челюстта му бе очертана в твърда и непоколебима линия.

— Ти със сигурност не смяташ…

— Аз ти дадох обещание, което възнамерявам да изпълня. Не мога да направя това, ако останем двамата сами.

— Толкова ли ти е трудно?

Как можа да му зададе такъв въпрос, след като и тя се чувстваше по същия начин? Споменът за това, което бе сторил с нея предишната нощ, продължаваше да я измъчва. Колко ли по-различно бе всичко за Джейк? Предполагаше се, че мъжете робуват на страстите си.

— Мислиш ли, че правих любов с теб само поради някакъв каприз? — попита я Джейк.

— Аз…

— Ти си много красива жена, Изабел. Ти би правила впечатление и в град, много по-голям от Остин. А тук, ти си такова видение, което кара един мъж да се пита дали не сънува. Не мога да остана с теб. Не смея. Ще изпратя Нощния ястреб. Най-много след два часа трябва да достигнеш мястото, което определих за нощуване.

— Мисля, че ще мога и сама да намеря пътя.

В действителност Изабел бе сигурна, че ще се загуби, но имаше нужда от време, за да се съвземе, да се овладее. Винаги реагираше по този начин, когато бе близо до него. Това пътуване все някога щеше да свърши. Джейк щеше да си отиде от живота й. Трябваше да бъде подготвена, когато това време дойдеше.

 

 

Това пътуване се оказваше по-успешно, отколкото бе очаквал Джейк, но не протичаше по начина, по който бе искал. Бе искал да направи нещо, за да помогне на Мат да започне отново да говори, но с всеки изминал ден момчето го намразваше все повече. Джейк се смяташе за доста способен човек, но не искаше Уил да го боготвори. От самата мисъл за това кой знае защо го побиваха тръпки.

С другите момчета също не бе отбелязал кой знае какъв успех. Може би Бък го харесваше, но за останалите представляваше просто поредният възрастен, който бе получил правото да ги командва. Ако някой друг заемеше мястото му, те изобщо нямаше да забележат отсъствието му. Отначало не го интересуваше, но сега разбра, че е започнал да харесва тези момчета, да се вълнува от съдбата им. Естествено бе, че искаше в отговор и те да го харесват. Предполагаше, че е направил погрешен ход.

С Изабел определено бе постъпил така. Тя изобщо не трябваше да идва на това пътуване, но той бе настоял да дойде и тя го бе направила. Той изобщо не трябваше да се чувства толкова привлечен от нея, но беше. Не би трябвало да я харесва, но се улавяше, че с всеки изминал ден я харесва все повече. Не би трябвало да губи контрол, но вече я беше любил и умираше от желание да го направи отново.

Най-лошото от всичко бе, че осъзна, че иска тя да го харесва. Бе осъзнал това в един страшен миг, когато бе разбрал, че бе започнал да променя плановете си за бъдещето така, че тя да се вмести в тях. Продължаваше да си мисли колко Изабел бе различна от майка му, като в същото време забравяше колко си приличаха. Забравяше, че не искаше да се жени, мислеше само за това по какъв начин да я задържи при себе си.

Сигурно си бе изгубил ума, ако си мислеше, че тя ще поиска да има нещо общо с човек като него. Тя наистина го желаеше, но това дотолкова я ужаси, че бе готова дори да зареже момчетата и да избяга в Остин.

Всички тези мисли се въртяха непрестанно в ума му, но нищо не се променяше. Колкото повече желаеше Изабел, толкова по-недостижима изглеждаше.

Джейк не знаеше как трябва да се отнася с жените. Съществуваше цяла система от правила, изискани думи, които му бяха напълно чужди. Баща му и майка му бяха воювали един срещу друг. Не знаеше как се справят другите семейства.

Искаше Изабел, но не искаше брак, семейство, вяра, любов. Джейк искаше двамата с Изабел да се наслаждават на страстта си, докато я имаше.

Нямаше представа какво да направи, за да постигне това, но можеше да започне, като похвали готварските й умения. Тя сигурно нямаше да му повярва, но нищо не пречеше да опита. Просто трябваше да внимава тя да не забележи, когато изхвърляше храната в храстите.