Лей Грийнууд
Лаура (1)

Глава първа

Аризона, 1877

Пронизителният писък беше някак неуместен в този спокоен и отдалечен каньон, обраснал отвсякъде с огромни стари чинари, из които прехвърчаха безброй птици. В първия момент Хен Рандолф си помисли, че звукът трябва да е бил издаден от орел или някое малко животно, но когато той се разнесе втори път, разбра, че е вик на жена. Без да е сигурен къде отива и какво щеше да намери там, той се втурна напред по тясната пътека, обвиваща стената на каньона.

Чу по-плътния мъжки глас чак когато взе завоя, след който каньонът се отваряше към просвет, образуващ малка долина покрай стръмния наклон на потока. Там, максимално отдалечена от рекичката, бе опряла на стената на каньона гръб кирпичена къщичка, а пред нея разгорещено и на висок глас се караха мъж и жена и размахваха ръце в гневни жестове. Хен забави крачка, после спря. Бяха му казали, че Лаура Блекторн не е омъжена, но това, което виждаше, приличаше напълно на домашен скандал. Тъкмо щеше да се обърне, когато жената извика отново и в гласа й ясно се отличаваха отчаяние и страх.

— Само се доближи до детето ми и си мъртъв!

Мъжът я блъсна настрани, но тя отново се изпречи пред него.

— Адам, бягай! — изпищя тя.

Мъжът беше по-бърз и я превари. Тя се хвърли върху му и го сграбчи за ръката в опит да го задържи. Хен отново тръгна напред.

Мъжът се мъчеше да се освободи от Лаура, която, макар и много по-дребна, се беше вкопчила за него с непоколебима упоритост. И тогава той я удари. Просто сви юмрука си и го стовари върху лицето й.

Тя падна на земята.

Хен усети как го изпълва изпепеляващ гняв. Той признаваше само няколко принципа, но се придържаше към тях с безкомпромисно постоянство. И един от най-важните беше, че един мъж не бива никога да удря жена.

Хен извади пистолета си и щеше да застреля мъжа на момента, но въпреки че жената успя да събере сили, за да извика още едно последно предупреждение, другият се скри в къщата. Само след миг излезе, влачейки след себе си малко момче.

— Пусни ме! — крещеше момчето, като риташе и се съпротивляваше с всичка сила.

С голямо усилие Лаура успя да се изправи на крака и се опита да отскубне момчето от мъжа. Той я удари отново. Тя залитна и се олюля, но не смяташе да се отказва и го последва, когато той се отправи към коня си.

Хен прибра пистолета в кобура си и се затича толкова бързо, колкото можеше. Не би могъл да стреля, без да изложи на риск жената или детето. Съсредоточени в битката си, те не усетиха приближаването му.

— Пусни ги — извика той на няколко ярда от тримата.

Мъжът замръзна, детето продължи да се бори, а Лаура удари мъжа с цялата сила на свития си юмрук. Той я зашлеви и я повали на колене. В този момент Хен го стигна, сграбчи го грубо за ръката, завъртя го и го удари толкова силно, че другият се строполи зашеметен на земята. Детето се отърси и се втурна към майка си.

— Моля, госпожо, нека ви помогна — каза Хен и протегна ръката си.

Жената не направи и най-малък опит да се вдигне. Наведе се напред, подпирайки се с едната ръка, а с другата бе обгърнала сина си. Тялото й беше сковано от усилието да поеме въздух. Тя повдигна глава към Хен, за да го погледне, и той усети, че стомахът му се обърна. Видът й го изпълни с още по-свирепа ярост. Лицето й беше в синини от натъртванията. Тя се беше борила с всички сили и мъжът я беше пребил безмилостно.

Хен се обърна към него и видя, че се опитва да се изправи на крака.

— Само един страхливец може да бие жени — изръмжа Хен и го удари така ожесточено с опакото на дланта си, че онзи пак се простря на земята. Хен се протегна и го вдигна. — Само едно долно, малодушно копеле може да бие деца. — Серия от методични юмручни удари изцедиха и последните силици на нещастника, но Хен продължаваше да го държи като безволна кукла в здравите си ръце.

— Ако те намеря някога пак тука, ще получиш куршум. А ако само един косъм падне от главата на жената или детето й, ще те убия.

Последен удар и мъжът се свлече на земята, а Хен изрита оръжието му далеч извън обсега му. После взе въже от седлото си, омота го около него, навря лицето му в прахоляка и завърза ръцете му отзад.

— Ще те убия! — измуча мъжът с разкървавените си устни.

— Би могъл да опиташ — каза Хен и дръпна рязко възела, за да го затегне.

— Никой не може да удари един Блекторн и да остане жив.

Хен се наведе и прошепна тихо и заплашително в ухото му:

— Този никой си има име. Рандолф. Хен Рандолф. Запомни го. Ако отново обезпокоиш тази жена, ще ти го бележа на челото.

Хен обърна мъжа по гръб. Когато той се опита да се изправи и да го ритне, Хен дръпна рязко въжето и опъна назад раменете му, докато онзи изкрещя от болка, после го бутна на колене и го подпря като животно, което ще жигосват.

Хен се обърна към Лаура. Тя още седеше на земята, обгърнала успокояващо ръце около сина си.

— Позволете ми да ви помогна. Трябва да се направи нещо за нараняванията ви.

— Кой сте вие?

— Аз съм новият шериф на Сикамор Флетс. А вие, предполагам, сте Лаура Блекторн.

Очите на Лаура се заковаха върху него.

— Разбирате, че подписахте смъртната си присъда току-що, нали? — Тонът й беше остър и без каквато й да било нотка на признателност за това, което беше сторил.

— Не, мадам, не разбирам. Мислех, че помагам на вас и сина ви. Не ми изглеждаше, че се забавлявахте много.

— Това е Деймиън Блекторн. — Тя все още звучеше недружелюбно и непризнателно.

— Е, и?

— Той има поне две дузини братя, чичовци и братовчеди. — Може би тя беше прекалено изплашена, за да покаже истинските си чувства.

— Сигурно. Бедата никога не идва сама.

Лаура продължаваше да го фиксира с поглед.

— Или сте луд, или сте просто глупак.

Хен се усмихна леко.

— Обвинявали са ме и в двете. Хайде, бих искал да се погрижа за лицето ви. Казаха ми, че сте много хубава жена, но не изглеждате такава точно сега. — Той протегна още веднъж ръката си, но тя пак не я пое.

— Вие сте определено по-симпатичен от другите стрелци, които се опитваха да бъдат шерифи. Надявам се, че ще ви организират хубаво погребение.

— Госпожо, шерифските ми задължения досега не са ми отнемали много време, но ако не се вдигнете скоро от там, очаквам Хоуп да се появи тука в недоумение защо закъснявам за обяд. Освен това всичката тази кръв ще се изчисти много по-лесно, преди да е засъхнала.

Най-накрая Лаура прие предложената й помощ. На допир ръката й бе суха и груба, не като ръцете на другите жени, които познаваше.

— Това е синът ми, Адам — каза Лаура, след като се изправи.

Адам продължаваше да се притиска в майка си, очевидно все още несигурен дали може да се довери на Хен.

— Какво правеше тук? — попита Хен, като посочи към Деймиън.

— Въобще не ти влиза в проклетата работа! — изкрещя Деймиън. — Когато се освободя, така ще ти надупча задника, че…

Хен му запуши устата с кърпата, която бе увита около врата му.

— Това приятелче тук въобще не знае как се говори пред дами — рече той и се извърна отново към Лаура.

— Нищо ли не може да те разтревожи? — попита Лаура.

— Би било само загуба на нерви и не би променило нищо. Хайде да видим какво можем да направим за лицето ти.

— Мога да се погрижа сама за себе си.

Стана му неприятно, че тя се страхува да му позволи да я докосне.

— Убеден съм, че можеш, но не е необходимо.

— Така предпочитам.

— Хората невинаги получават онова, което предпочитат.

— Не са ли ти казали, че твоята задача е да защитаваш хората, не да ги тероризираш?

— Предполагам, че не са си и помисляли да стигат чак дотам. Изглеждаха твърде настоятелни да ми връчат звездата, за да кажат нещо, което би могло да ме накара да променя намерението си.

— Ах да, не се учудвам — рече тя с отвращение. — Ако хората от Сикамор Флетс не виждат нищо лошо, то значи, че наистина няма нищо лошо.

— Много хора карат по тоя начин. Така е по-лесно, отколкото да се направи нещо. — Той се огледа наоколо, докато съзря един плитък тиган. — Ще ида да донеса вода. През това време виж какви лекарства ще намериш.

Лаура гледаше как се отдалечава и се чудеше на увереността му. Или беше невероятен глупак, или повече мъж от половин дузина Блекторнови, взети заедно. Тя усети лек трепет да пропълзява по гърба й, същият като този, който я прониза при докосването му.

Съдейки по начина, по който се беше справил с Деймиън, тя не можеше да се съмнява, че е истински мъж, но само един глупак би се заел със задачата да бъде шериф на Сикамор Флетс.

— Нарани ли те? — попита Хен момчето.

— Не.

— Деймиън не би наранил друг Блекторн — каза Лаура, показвайки се навън. — Адам му е племенник — обясни тя, като видя объркването на Хен.

— Колко лошо, че няма същото отношение и към теб.

— Нямаше да е тъй, ако му бях дала това, което иска.

Хен премести един стол на мястото, където му се струваше, че пада най-много светлина.

— Седни.

Лаура не можеше да си спомни изобщо някога да е срещала някой друг толкова невъзмутим и безстрастен. И безразличен.

— Няма ли да попиташ какво иска той?

— Предполагам, че не е мой проблем.

— Не е, но смятам, че ти ще станеш проблем на Деймиън. — Лаура премигна, когато Хен взе лицето й и го обърна към светлината.

— Не говори.

Лаура стоеше напълно неподвижна, опитвайки се да не издаде колко много я боли. Шокът започваше да отминава и болката немилостиво се настаняваше на мястото му, а студеният, мокър парцал, който Хен полагаше по кожата й, не помагаше с нищо против болезнените усещания. Нито пък щеше да помогне против белезите, които щяха да й попречат да се появява сред хора за седмици напред.

— Покажи ми какво намери — изиска Хен.

Лаура му подаде едно малко шише. Той го поднесе до носа си, изсумтя одобрително и след като почисти кръвта и калта от едната страна на лицето й, го намаза обилно с билковата отвара, за да дезинфекцира раните. Той работеше в пълно мълчание. Лаура се учудваше на деликатността му. Никога досега не беше срещала мъж, на когото изобщо би му хрумнало да се погрижи за една жена. Жените сами трябваше да се грижат за себе си. Нито пък си бе представяла, че един мъж, достатъчно твърд, за да се справи с Деймиън, може да бъде изпълнен със загриженост да не й причини допълнително страдание. И все пак, някъде под внимателното му докосване, тя усещаше твърдост, която стигаше до същността на личността му.

— За какво беше всичко това? — попита той накрая.

— Мислех, че не те интересува. — Тя не разбираше защо, но отказът му да я попита по-рано я беше раздразнил.

— Мен не. Но шерифа — да.

— Има ли някаква разлика?

— Разбира се.

Тя му повярва. Ако някой би могъл да се раздвои, то мъжът насреща й определено бе от този тип. Как иначе би могъл да я докосва толкова нежно и внимателно и същевременно да изглежда тъй студен и отдалечен? Този контраст я интригуваше също както и най-сините очи, които някога беше виждала.

— Моят съпруг умря, преди Адам да се роди. Никой от роднините му не даваше и пет пари за него, докато беше бебе. Но сега е на шест и те си мислят, че той трябва да живее с тях.

— Както разбирам, ти не си съгласна.

— Ти щеше ли да си съгласен на мое място? — От възбуда Лаура се люшна в ръцете му и потръпна.

— Стой спокойно.

Внимателен, но не чак състрадателен. Беше сигурна, че към коня си ще покаже повече чувства.

— Не зная нищо за твоето положение — произнесе Хен, без да вдига очи от заниманието си. — Но от опит мога да кажа, че момче, което расте само около жени, става слаб мъж. А това може да го убие.

Лаура се отдръпна рязко назад.

— А от твоя опит става ли ти ясно какво се случва с момчетата, които израстват като Деймиън?

— Обикновено ги убиват.

Той се държеше така, сякаш не говореха за живот и смърт, а си бъбреха за времето.

— И ти мислиш, че Адам трябва да се възпитава по този начин? — сряза го тя.

— Мразя да гледам как загиват хора, даже и тези, които си го заслужават. — Хен отново обхвана лицето й и продължи работата си.

Е, и това е нещо, помисли си Лаура: той не одобряваше убийството. Даже никак не бе малко.

— Нямам никакво намерение да позволя на Деймиън, или който и да е Блекторн, да сложи ръка върху Адам. Не искам да израсте мекушав, но искам да го възпитам в принципи, които аз уважавам.

— Дано да успееш.

— Не вярваш, че ще мога?

Какво я засягаше неговото мнение? Разгневи се на себе си, че го попита.

— Не зная. Изглеждаш забележително упорита жена, но не знам дали ще можеш да се справяш с всички трудности.

Лаура се дръпна отново.

— Справила съм се с твърде много неща, включително да се грижа сама за себе си и сина си в течение на седем години.

— Само преди няколко минути не изглеждаше да се оправяш толкова успешно.

Хен я извъртя към светлината. Тя потрепна, когато той я докосна по рамото.

— Боли ли те?

— Ударих се на един камък, като паднах.

— Дай да видя.

— Не.

— Опасяваш се, че ще се опитам да се възползвам от ситуацията? — Погледът му я прониза безпристрастно.

— Н-не.

— Мислиш, че няма да е прилично?

— Разбира се, че не.

— Тогава нека да видя какво ти е.

И нечувствителен също, помисли си Лаура, докато оголваше рамото си. Той явно не разбираше колко й беше унизително да се остави на грижите му.

Когато я докосна, тя едва не подскочи от стола, макар че докосването му бе прекалено леко, за да й причини болка. Всъщност усещането бе толкова необичайно удивително, че я остави леко задъхана. Тя забрави болката по лицето си. Усещаше единствено върховете на пръстите му върху топлата плът на рамото си. Не можеше да се принуди да го погледне в очите. Внезапно, остро, болезнено тя усети, че той е мъж, а тя — жена.

Престани да се правиш на глупачка. Държиш се така само защото седем години не те е докосвал мъж.

Каквато и да беше причината, беше й напълно невъзможно да остане безразлична.

— Кожата не е разкъсана — каза Хен. Той натисна леко, но нея я прониза болка като от шило и тя потрепери. Хен сигурно го забеляза, но не се извини. — Трябва да си много внимателна следващите няколко дни.

— Мога ли да се облека вече, докторе?

Той се подсмихна.

— Има ли наоколо някоя дива круша?

— Нагоре по каньона — упъти го Лаура, докато оправяше роклята си.

— Ей сега ще се върна. — Той се отправи навън с уверена стъпки.

Беше доволна, че излезе. Нуждаеше се от малко време, за да възвърне спокойствието си. Определено беше развълнувана, иначе нямаше да проявява тази необичайна реакция спрямо него, това странно противоречиво желание да избегне докосването му, но и да продължи да бъде докосвана. Желанието да потърси утеха там, където не беше очаквала да я намери.

— Къде отива той, мамо? — попита Адам. Не беше се отделил от майка си дори и за секунда.

— Да донесе диви круши, макар че е загадка за мен за какво могат да му послужат.

Но тази загадка не я интересуваше чак толкова, колкото защо докосването му имаше такова силно въздействие върху нея. Ласките на Карлин никога не й бяха доставяли удоволствие. Дори в началото, когато беше още наивна и глупава и вярваше, че е влюбена, беше намирала близостта им странно незадоволителна. А този странен мъж само с едно докосване бе накарал тялото й да тръпне и да копнее, кожата й бе станала непоносимо чувствителна, а сетивата й — болезнено изострени.

Трябва да е от шока. Деймиън се бе държал брутално. Щяха да минат дни, докато дойде на себе си.

— Дали ще дойде някой друг да ме вземе? — попита Адам. Изглеждаше изплашен.

Лаура винаги се бе страхувала, че семейство Блекторн ще предяви претенции към Адам. Само дето бе очаквала това да се случи по-късно. Затова, когато Деймиън се появи този ден, шокът, който трябваше да преживее, беше още по-силен.

— Може би — отвърна Лаура, — но ние ще сме готови следващия път.

Днес тя се бе оказала неподготвена. Адам вече щеше да е далеч от нея, ако не се беше намесил този необикновен мъж. Добре, той беше шерифът и защитавайки я, сигурно си гледаше работата, но тя не мислеше, че познава някого, който дори малко да прилича на него.

— Връща се — предупреди Адам.

Хен се спусна в каньона, натоварен с диви круши.

— Ето, вземи ги — рече той и изсипа плодовете в полата й. После извади от джоба си нож, разряза на две една от крушите, а след това на няколко резена. — Имаш ли тензух?

— Да.

— Нарежи и останалите по този начин, наложи ги върху подутините и увий лицето си с тензуха. Ще се излекуваш два пъти по-бързо от обикновено.

— Ще изглеждам така, сякаш ме подготвят за погребение — възпротиви се Лаура. Изведнъж тя се втренчи в него. — Как всъщност се озова тук?

— Исках да те помоля да ми изпереш дрехите. — Той се огледа. — Оставих ги ей там.

— Аз ще ги донеса — извика Адам и излетя. Беше възвърнал донякъде увереността си.

— Не знам кога ще мога да свърша тази работа — каза му Лаура. — Имам още много пране. — Тя знаеше, че трябва да изпълни първо неговата поръчка, поне от благодарност, но едно странно чувство на разочарование и безпричинно раздразнение я беше обхванало. Той изглеждаше точно толкова безразличен към факта, че тя е жена, колкото тя дълбоко чувстваше мъжествеността му.

— Не трябва да работиш днес.

— Освен да се консервирам с тия кисели круши.

— Точно така.

Стори й се, че видя усмивка, отблясък от веселие в тези сини очи, но вероятно беше само игра на светлината. За всеки случай му се усмихна.

— Ще казвам на хората да се обръщат към теб, ако искат да узнаят защо прането им не е готово навреме.

— Намирам, че ще е по-подходящо, ако ги насочиш към Деймиън.

Ведростта изчезна от изражението й.

— Няма да има никакъв смисъл. На никой Блекторн не му пука какво искат останалите.

— Трябва да помислиш дали не е възможно да се стигне до някакъв компромисен вариант. Няма да е добре за момчето, ако се окаже притиснато между вас.

— И какво знаеш ти? — рече тя, а гласът й отново бе станал студен и режещ.

— Вярно, но не можеш да промениш факта кой именно е бащата на момчето.

— Да, но поне мога да се погрижа да го възпитам — натърти тя. — Да не мисли, че може да вземе нещо само защото му се иска, защото е по-едър и защото умее да борави с оръжие.

Адам се появи, носейки със себе си чанта с дрехи. Беше едричък за възрастта си и се справяше без усилие.

— Носиш много дрехи — рече Лаура, като изгледа пълната чанта.

— Домът ми е далеч оттук.

— Може би трябва да обмислиш идеята да се върнеш пак там.

Макар че той я ядосваше, тя го каза като добронамерено пожелание. Не й се искаше да го види убит. Никога никой не се беше отнасял така добре с нея.

— А ти смяташ ли да обмислиш възможността да позволиш на детето да се вижда с чичовците си от време на време?

Лаура го изгледа гневно: всичкото й желание да бъде любезна с него се изпари.

— Това изобщо не те засяга.

— Както не засяга теб къде ще ходя аз.

— Засяга ме, когато си на моята земя — изстреля тя. — Ще ти изпера дрехите, но искам да ти видя гърба още преди да съм се помръднала от това място.

— Най-добре ще е да си наложиш лицето с тези плодове и да си легнеш. Ще бъдеш много по-доволна от това, което видиш в огледалото утре сутринта.

— Напусни! — изкрещя Лаура. — И си вземи дрехите със себе си!

— Ще се върна утре да видя как си — каза Хен.

— Имам пушка.

— Много добре. Една жена, която живее сама, трябва да е в състояние да се защитава. — Хен се извърна към Адам. — Наглеждай майка си, сине. В сегашното разположение на духа тя е способна да нападне всичко, което се движи, включително и пантера. Горката стара котка ще бъде разкъсана на малки дребни парченца, преди да успее да изреве, и целият ви двор ще се напълни с козина. Ще ти отнеме половин ден да го изчистиш.

Лаура трябваше да положи известно усилие, за да запази строгото си изражение.

— Наистина ще ти бъда благодарна, ако си тръгнеш, преди да съм подкопала авторитета си пред сина ми.

— Я виж ти, наистина можеш да се държиш приятно, когато пожелаеш. — В тона му нямаше и следа от добронамереност. — На мен също ми беше приятно да се запознаем.

Хен отиде до Деймиън и му развърза краката, а после го преметна на седлото. Докосна периферията на шапката си в прощален поздрав и с ленива походка поведе коня с Деймиън през двора.

— Забрави си дрехите — извика Адам.

Хен само махна, без да се обръща.

— Мамо, той си забрави…

— Не ги е забравил — каза Лаура. — Нямаше никакво намерение да си ги взема обратно.

— Какво ще ги правиш?

Лаура въздъхна.

— Ще ги изпера, какво друго.

— Но ти каза, че няма да го направиш.

— Знам, но мистър Шериф изглежда не е много добре със слуха.

— Той каза, че името му е Хен Рандолф. Чух го.

— Знам. Хен Рандолф. Що за име за зрял мъж е това? Хен. Пиленце. Кокошчица. Напомня ти за нещо, покрито отвсякъде с перушина, което се рови в прахоляка за червейчета и вдига врява до бога, когато снесе яйце в храсталака.

Изведнъж Адам бе разтърсен от силни пристъпи на смях.

— У него няма пера, мамо. И не кудкудяка.

— Той няма пера — поправи го Лаура. — Но приказва много глупости.

— Той наби онзи мъж.

— Да, наистина го наби.

Но насилието я плашеше, а Хен се бе държал безмилостно.

— Смяташ ли, че ще се върне?

Лаура впери поглед в мястото, където Хен беше изчезнал в каньона.

— Съмнявам се, че ще го видим някога отново.

— Не го харесах. Ако имам пистолет, ще го застрелям, когато се върне.

— О, ти имаш предвид Деймиън — рече Лаура, възвърната рязко в действителността. — Опасявам се, че ще се върне. А ти няма да застрелваш никого. Сега най-добре да донесеш вода и да събереш дърва, ако ще се захващам с прането на мистър Рандолф.

— Той ти каза да си легнеш.

— Помня какво каза, но можеш да бъдеш сигурен, че очаква дрехите му да са готови до утре.

Но като гледаше как Адам повлече дървеното ведро и се отправи към потока, тя се почуди дали Хен действително би очаквал дрехите му да са изпрани до сутринта. Не познаваше мъж като него и определено не знаеше какво очаква той. С изключение на баща й, когото едва си спомняше, всички мъже, които беше срещала, вярваха, че жените съществуват единствено за да доставят удоволствие и да създават удобства на мъжа.

Хен със сигурност бе имал предвид точно това, когато й бе говорил, че Адам трябва да получи мъжко възпитание. Но когато се беше погрижил за нараняванията й, допирът му бе внимателен.

Тя бе забелязала и яростта в очите му, когато бе удрял Деймиън до безсъзнание. Това й напомняше за втория й баща. Не беше забравила градушките от удари, сипещи се отгоре й, не беше забравила чувството за безпомощност. Потрепери. Беше се заклела никога да не позволява това да се повтори. И въпреки че Хен бе пребил Деймиън, тя беше убедена, че той никога няма да удари жена.

— Ще ми трябват поне още две кофи — каза Лаура, когато Адам изля първото ведро в коритото. — Той има невероятно много дрехи.

Тя се загледа след сина си, когато той тръгна към рекичката. Беше добро дете. Не я интересуваше какво мисли Хен Рандолф, смяташе да запази Адам далеч от обсега на Блекторнови, без значение какво щеше да й се наложи да стори. А това включваше използването на пушката, която държеше до леглото си. Тя не мислеше, че Хен ще одобри Блекторнови, въпреки че според него Адам се нуждаеше от мъж покрай себе си. Но откъде можеше да бъде сигурна? Ако един мъж изглежда толкова добре, че жените омекваха от слабост в неговото присъствие, това съвсем не означаваше, че той е и добър.

Тя си припомни блестящо русата коса, подаваща се изпод шапката му, кожата, която на слънцето изглеждаше с цвят на мед, деликатно изразените линии на лицето, чието изражение не издаваше нищо от мислите му, високото, енергично тяло, достатъчно силно, за да свали на земята Деймиън Блекторн с един-единствен удар.

Но най-голямо влияние бяха упражнили върху нея очите му. Толкова сини, колкото небето в ясен слънчев ден, те не издаваха дори и сянка от топлота, учудване, тъга. Нищо. Въпреки че я беше защитил и беше се погрижил за нея, той се показваше напълно студен и безчувствен. А не би могъл да бъде такъв, нали? Не и след като рискува заради нея.

Престани да се държиш като последната глупачка. Всички тези размишления са просто излишни. Ако беше изкарала половината от това време в размисли за Карлин, преди да се омъжиш за него, нямаше да си в такава безизходица сега.

Лаура изхвърли мисълта за бившия си съпруг от съзнанието си, взе чантата и я сложи на стола. Дори това усилие напълваше главата й с кръв и правеше нараняванията изключително болезнени. Тя се отпусна на облегалката на стола. Може би наистина не беше в състояние да свърши някаква работа днес.

Хората в града не бяха толкова стриктни при плащането на сметките си, както в изискването прането им да бъде приготвяно навреме. Но тя знаеше, че няма избор, защото шкафът в кухнята беше почти празен.

— Ще ми се да бяхме по-близо до потока — изпухтя Адам, като изливаше последната кофа. Лицето му беше порозовяло от усилията да донесе трите ведра.

— Зная, но тогава къщата щеше да се наводнява всеки път, когато водата придойде.

Адам беше наясно с това, но тя не възразяваше момчето да се пооплаче малко. Толкова рядко го правеше.

Лаура отвори чантата и започна да вади ризите една по една. Беше изненадана, че бяха толкова много. Но повече от количеството я изненада качеството на дрехите. Тя се вгледа по-внимателно в тъканта. Фин лен, най-добрия, какъвто бе виждала. Проследи бродериите и прегледа шевовете. По-добри и по-скъпи от всички неща, които й носеха от града. Продължи да вади ризи, докато преброи до двадесет и две. Бельото му и чорапите му бяха от същото добро качество. Откри дори една колосана яка. Този мъж явно имаше официален костюм в гардероба си.

Явно не е бил шериф преди. Или поне до неотдавна. Един шериф трябва да е пресметлив и внимателен. Трябва да знае кой дърпа конците. Хен приличаше на човек, който прави каквото си иска, без да се интересува от последствията.

Лаура се чудеше дали нейният живот би бил по-добър, ако се беше омъжила за мъж като Хен, вместо за Карлин.

Тя беше сигурна, че Хен не би я изоставил заради една евтина курва и не би се оставил да го убият, докато се опитва да открадне един бик. Щеше да се ожени за нея в църква с официалния ритуал, а не да измъква свещеника посред нощ от леглото му, свещеник, който тя не бе успяла да открие вече седем години. И нямаше да я остави без нито един цент с дете, което да отглежда съвсем сама.

Но тя не се беше омъжила за мъж като Хен, а за Карлин Блекторн и беше изкарала последните шест години, грижейки се сама за сина си. Не смяташе да позволи да й го отнемат сега. Нито пък смяташе да го остави да гладува. Ще изпере тези дрехи. После ще си легне. Този мъж ще й плати. Тогава тя ще купи някаква храна. Толкова е просто.