Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Warner Books edition, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 9

След топлото зимно слънце на Сардиния Ню Йорк й се стори като Сибир. Улиците бяха покрити със сняг и киша, а духащият откъм Ийст Ривър вятър бе ледоностуден, но на Елизабет й бе все едно. Сега живееше в Полша, в друго столетие, и споделяше приключенията на прапрадядо си. Всяка вечер, след като се прибереше от училище, Елизабет изтичваше в стаята си, заключваше се и изваждаше Книгата. Мина й през ума да я обсъди с баща си, но се боеше, че може да й я вземе.

А именно старият Самуел й вдъхваше смелост съвсем необяснимо и неочаквано. На Елизабет й се струваше, че си приличат много. Самуел е бил самотник. Не е имал с кого да си поговори. „Като мен“ — мислеше си тя. И тъй като бяха почти на същата възраст, макар и разделени от цял век, тя можеше да се идентифицира с него.

 

 

Самуел искаше да стане лекар.

Само трима лекари имаха разрешение да се грижат за хилядите хора, натъпкани в нехигиеничните, непрекъснато нападани от епидемии квартали на гетото, като от тримата, най-преуспял бе д-р Зено Вал. Къщата му изпъкваше сред бедните му съседи като замък в средата на коптор. Беше на три етажа, а през прозорците й се виждаха изпраните и колосани завеси от бяла дантела и лъскавите, полирани мебели. Самуел си представяше как докторът вътре преглежда, превързва и лекува пациентите си: правеше това, за което си мечтаеше Самуел. Разбира се, ако някой като д-р Вал се заинтересува от него, мислеше си Самуел, той би могъл да му помогне да стане лекар. Но доколкото му бе известно, д-р Вал бе недостижим, подобно на християните, живеещи в Краков, отвъд забранената стена.

От време на време Самуел зърваше великия д-р Вал да върви по улицата, потънал в оживен разговор с някой колега. Един ден, когато Самуел минаваше покрай къщата на Вал, вратата се отвори и докторът излезе с дъщеря си. Тя бе на същата възраст като Самуел и бе най-красивото създание, което той някога бе виждал. В момента, в който я погледна, разбра, че тя ще стане негова жена. Не знаеше как ще успее да направи това чудо. Знаеше само, че трябва да го направи.

През всеки следващ ден Самуел си намираше причина да се озове близо до къщата с надеждата да я зърне пак.

 

 

Един следобед, когато Самуел минаваше край дома на Вал, тръгнал по някаква работа, чу, че вътре някой свири на пиано, и беше сигурен, че е тя. Трябваше да я види. Като се озърташе да не би да го забележи някой, Самуел отиде до къщата. Музиката идваше отгоре, точно над главата му. Отстъпи назад и огледа стената. Имаше достатъчно издатини, за да се задържи с ръце и без изобщо да се колебае, започна да се катери. Вторият етаж се оказа по-висок, отколкото предполагаше, и преди да достигне прозореца, бе на около десет стъпки от земята. Погледна надолу и за момент му се зави свят. Музиката вече се чуваше по-добре и му се стори, че тя свири за него. Пресегна се още веднъж и се добра до прозореца. Повдигна бавно глава, за да може да надникне над перваза.

Пред очите му изникна обзаведеният със скъпи мебели хол. Момичето бе седнало пред бяла пиано с позлатени букви, а на фотьойла зад нея седеше д-р Вал и четеше книга. Но Самуел не се интересуваше от него. Погледът му бе прикован в красивото видение само на няколко метра пред него. Обичаше я! Ще трябва да направи нещо ефектно и дръзко, за да се влюби в него и тя. Ще вземе да… Самуел бе толкова завладян от мечтите си, че ръката му се отпусна и той полетя надолу. Нададе вик и успя да види две слисани лица малко преди да тупне на земята.

Събуди се на операционната маса в кабинета на д-р Вал — просторна стая, обзаведена с шкафчета и пълно хирургическо оборудване. Д-р Вал държеше под носа на Самуел късче памук, което миришеше отвратително. Младежът се закашля и се надигна.

— Така е по-добре — каза д-р Вал. — Трябваше да извадя мозъка, но се съмнявам, че имаш такъв. Какво се готвеше да откраднеш, момко?

— Нищо — отвърна възмутено Самуел.

— Как се казваш?

— Самуел Рофи.

Пръстите на доктора започнаха да опипват дясната китка на Самуел, а момчето извика от болка.

— Хм. Китката ти е счупена, Самуел Рофи. Може би ще трябва да извикаме полицията, за да ти я оправят.

Самуел простена високо. Мислеше си какво ще се случи, когато полицаите го заведат позорно вкъщи. Леля му Рашел направо щеше да припадне, а баща му щеше да го убие. Но по-важното бе, че вече нямаше никаква надежда да спечели дъщерята на д-р Вал. Той бе престъпник, белязан човек. Самуел усети внезапен, болезнен спазъм в китката и вдигна изненадано поглед към доктора.

— Всичко е наред — успокои го д-р Вал. — Наместих я. — Продължи да работи, поставяйки шина на ръката му. — Тук някъде ли живееш, Самуел Рофи?

— Не, господине.

— Не съм ли те виждал наоколо?

— Да, господине.

— Защо направи това?

Защо? Ако Самуел му кажеше истината, д-р Вал щеше да му се изсмее.

— Искам да стана лекар — избъбри Самуел, като едва успя да се овладее.

Д-р Вал го гледаше невярващ.

— И за това ли се катериш по стената на къщата ми като крадец?

Самуел му разказа всичко за себе си. Разказа му как майка му е издъхнала на улицата, за баща си, за първото му посещение в Краков и за потискащото чувство, когато го заключват вечер в гетото като животно. Разказа му и за чувствата си към дъщеря му.

Разказа му за всичко, а докторът го слушаше мълчаливо. Дори и самият Самуел мислеше, че разказаното звучи абсурдно, а когато свърши, добави тихо:

— Аз… Съжалявам.

Д-р Вал го изгледа продължително, а после каза:

— И аз съжалявам. Заради теб, за мен и за всички нас. Всеки човек е пленник, а най-голямата ирония е да бъдеш пленник на друг като тебе.

Самуел го погледна озадачено.

— Не ви разбирам, господине.

Докторът въздъхна.

— Някой ден ще ме разбереш. — Изправи се, отиде до бюрото, взе една от лулите и я натъпка бавно и старателно. — Боя се, че днешният ден е много лош за тебе, Самуел Рофи.

Поднесе пламъчето към тютюна, духна клечката, а после се обърна към момчето.

— Не заради счупената ти китка. Тя ще оздравее. Но аз ще направя нещо, което може и да не оздравее толкова бързо. — Самуел го наблюдаваше с широко отворени очи. Д-р Вал отиде до него, а когато заговори, гласът му звучеше успокоително. — Съвсем малко са хората, които имат някаква мечта. Ти имаш две мечти. И ме е страх, че ще ги разруша и двете.

— Но аз не…

— Слушай ме внимателно, Самуел. Ти никога не можеш да станеш лекар, не и в нашия свят. Само на трима от нас е разрешено да практикуват медицина в гетото. Тук има цяла дузина квалифицирани лекари, които чакат някой от нас да се пенсионира или да умре, за да му заемат мястото. Нямаш никакви шансове. Никакви. Родил си се в неподходящо време и на неподходящо място. Разбираш ли ме, момко?

— Да, господине — отвърна сподавено Самуел.

Докторът се позабави преди да продължи.

— А относно втората ти мечта — боя се, че и тя също е неосъществима. Няма никаква вероятност да се ожениш някога за Терения.

— Защо? — попита Самуел.

Д-р Вал го изгледа изпитателно.

— Защо ли? По същата причина, по която не можеш да станеш лекар. Ние живеем по правила и спазваме традициите. Дъщеря ми ще се омъжи за човек от нейната среда, някой, който ще може да й осигури същите условия, в които е била отгледана. Тя ще се омъжи за човек с професия — адвокат, лекар или равин. А ти — е, ще трябва да си я избиеш от главата.

— Но…

Докторът го поведе към вратата.

— След няколко дни иди при някой да ти свали шината. Гледай да пазиш чиста превръзката.

— Да, господине — отвърна Самуел. — Благодаря ви, д-р Вал.

Д-р Вал изгледа внимателно застаналото пред него русо, интелигентно на вид момче.

— Сбогом, Самуел Рофи.

 

 

В ранния следобед на следващия ден Самуел позвъни на входната врата на д-р Вал. Докторът го видя през прозореца. Разбираше, че трябва да го отпрати.

— Покани го да влезе — разпореди се той на прислужничката.

После Самуел започна да идва по два-три пъти седмично в къщата на д-р Вал. Изпълняваше разни поръчки на доктора, а в замяна д-р Вал му разрешаваше да гледа как лекува пациентите си или как приготвя лекарства в лабораторията си. Момчето наблюдаваше, учеше се и запомняше всичко. Притежаваше естествена дарба. Д-р Вал изпитваше все по-засилващо се чувство за вина, знаейки, че по този начин насърчава Самуел да стане такъв, какъвто никога няма да може да бъде, и въпреки това не можеше да се застави да изгони момчето.

Случайно или умишлено Терения почти винаги се въртеше наоколо, когато Самуел беше у тях. Понякога я виждаше да минава през лабораторията или да излиза от къщата, а веднъж се сблъска с нея в кухнята и сърцето му се разтуптя толкова силно, че му се стори, че ще припадне. Тя го изгледа продължително и замислено, а после надменно тръсна глава и излезе. Поне го бе забелязала! Това бе първата стъпка. Останалото бе въпрос на време. Самуел ни най-малко не се съмняваше в това. Съдбата го бе решила. Терения бе най-важното нещо в мечтите на Самуел за бъдещето. Така, както някога бе мислил само за себе си, сега вече мислеше за двамата. По някакъв начин щяха да се измъкнат от ужасното гето — от този смрадлив и претъпкан затвор. Той щеше да преуспее. Но неговото преуспяване нямаше да бъде само негово, а и на двама им.

Макар че не му се вярваше.

 

 

Елизабет заспа над книгата, четейки за стария Самуел. Когато се събуди на сутринта, внимателно я скри и започна да се приготвя за училище. Самуел не излизаше от ума й. Как ли се е оженил за Терения? Как ли се е измъкнал от гетото? Как е станал прочут?

Книгата я бе завладяла напълно и с неудоволствие приемаше всичко, което я откъсваше от четенето, принуждавайки я да се завръща в двадесетия век.

 

 

Елизабет трябваше да посещава и часовете по балет, които никак не обичаше. Надяваше късата розова поличка и се разглеждаше в огледалото, като се опитваше да се убеди, че е добре сложена. Но истината излизаше наяве. Беше дебела. Никога нямаше да стане балерина.

Малко след четиринадесетия й рожден ден учителката й по балет, мадам Нетурова, съобщи, че след две седмици ще има годишна продукция по танци в залата на училището и че ученичките трябва да поканят родителите си. Елизабет изпадна в ужас. Самата мисъл, че трябва да се качи на сцената пред публика, я изпълваше със страх. Нямаше да може да го понесе.

„Едно детенце изтича през улицата пред връхлитащата кола. Елизабет го забеляза, изтича и измъкна детето от лапите на смъртта. Но за съжаление, дами и господа, колата премаза пръстите на краката на Елизабет Рофи и тя няма да може да танцува по време на годишната продукция тази вечер.“

„Разсеяната прислужница оставила калъп сапун на стълбището. Елизабет се подхлъзнала и се изтърколила по стълбите, като си счупила бедрото. Но няма повод за безпокойство според лекаря. До три седмици ще оздравее.“

Но де тоя късмет. В деня на представлението Елизабет бе напълно здрава, но бе изпаднала в състояние на истерия. И отново именно старият Самуел й се притече на помощ. Спомни си колко изплашен е бил, когато е застанал отново пред д-р Вал. Няма да направи нещо, с което да опозори стария Самуел. Няма да трепне пред изпитанието.

 

 

Елизабет дори не бе споменала за представлението пред баща си. Много често по-рано го бе канила на срещи с учителите и на празненства, на които присъстваха и родители, но той винаги бе прекалено зает.

Същата вечер докато Елизабет се стягаше да тръгва за представлението, баща й се прибра. Не беше се връщал от десет дни.

Мина покрай стаята й, видя я и каза:

— Добър вечер, Елизабет. — А после добави: — Малко си напълняла.

— Да, татко — отговори почервеняла тя и се опита да прибере корема си.

Той понечи да каже нещо, но после промени решението си.

— Как върви училището?

— Добре, благодаря.

— Някакви проблеми?

— Не, татко.

— Чудесно.

Подобен разговор бяха водили стотици пъти от години насам. Нищо неозначаващи реплики, които като че ли бяха единственият им начин на общуване. „Как върви училището?“, „Благодаря, добре.“, „Някакви проблеми?“, „Не, татко.“ и „Чудесно.“. Като двама непознати, които си говорят за времето и никой от тях не слуша другия, нито пък се интересува от мнението му. „Е, поне единият от нас се интересува“ — мислеше си Елизабет.

Но този път Сам Рофи стоеше и наблюдаваше дъщеря си замислено. Свикнал бе да решава конкретни проблеми и макар че усещаше нещо нередно тук, нямаше никаква представа какво е то, а ако някой бе му казал, отговорът на Сам Рофи щеше да бъде: „Не ставай глупак. Аз съм дал на Елизабет всичко.“

И докато баща й се готвеше да си тръгне, Елизабет се чу да казва:

— Моят… моят клас по балет ще изнася продукция тази вечер. Ти няма да искаш да дойдеш, нали?

И още докато произнасяше думите, усети, че я изпълва ужас. Не искаше той да види колко е несръчна. Защо го попита? Но тя знаеше защо. Защото бе единственото момиче в класа, чиито родители нямаше да бъдат в залата. „Няма значение — каза си тя. — Той ще откаже да дойде, така или иначе.“ Поклати глава, сърдита на себе си, и се обърна. И не можеше да повярва, когато го чу да казва зад гърба й:

— Ще дойда.

 

 

Залата бе претъпкана от родители, роднини и приятели, които наблюдаваха ученичките, танцуващи под акомпанимента на два рояла, поставени от двете страни на сцената. Мадам Нетурова бе застанала отстрани и тактуваше на глас, докато децата играеха, привличайки вниманието на родителите към себе си.

Само няколко от децата бяха наистина грациозни и показваха, че имат талант. В изпълненията на останалите се забелязваше, че са решени да заместят дарованието с ентусиазъм. В размножената на циклостил програма бе написано, че ще има три музикални откъса от „Копелия“, „Пепеляшка“ и, неизбежно, от „Лебедово езеро“. Най-тежкото идваше със соловите изпълнения, когато всяко дете щеше да разполага с време за себе си.

Зад кулисите Елизабет бе изпаднала в пълно отчаяние. Непрекъснато надничаше през страничната завеса и всеки път, когато видеше баща си, седнал в средата на втория ред, си мислеше колко глупаво беше да го покани. През цялото време Елизабет бе успявала да бъде на заден план, скрита зад другите балерини. Но сега идваше ред на соловото й изпълнение. Чувстваше се отвратително в късата си поличка, като че ли бе в циркаджийски дрехи. Сигурна бе, че всичко ще й се смеят, когато излезе на сцената, а беше поканила баща си да гледа позора й! Единствената й утеха бе, че солото й продължаваше само шестдесет секунди. Мадам Нетурова не бе глупава. Всичко щеше да свърши толкова бързо, че никой нямаше и да я забележи. Баща й само трябваше да обърне поглед встрани и номерът й щеше да е свършил.

Елизабет следеше изпълненията на другите момичета, докато танцуваха едно по едно, и й се струваше, че те играят като Маракова, Максимова и Фонтейн. Усети нечия хладна ръка върху голото си рамо и се стресна, а мадам Нетурова изсъска:

— На палци, Елизабет, твой ред е.

Елизабет се опита да каже „Да, мадам“, но гърлото й бе пресъхнало и не можа да промълви нищо. Двете пианистки засвириха познатата тема на нейното соло. Стоеше като вцепенена, неспособна да се помръдне, а мадам Нетурова шепнеше: „Излизай веднага!“

Елизабет усети, че я бутат отзад и ето че бе на сцената — полугола, пред стотина враждебно настроени съвършено непознати хора. Не смееше да погледне към баща си. Всичко, което искаше, бе да свърши с това мъчение, колкото се може по-бързо и да избяга.

Това, което трябваше да направи, бе съвсем просто — няколко плиета, пируета и скокове. Започна да прави стъпките, като спазваше такта и си представяше, че е стройна, висока и гъвкава. Когато свърши, откъм публиката се чуха слаби, любезни аплодисменти.

Елизабет погледна надолу, към втория ред и видя, че баща й ръкопляска с горда усмивка — ръкопляскаше на нея, от което нещо у Елизабет като че ли се отпуши. Музиката беше спряла. Но Елизабет продължи да танцува, правеше плиета, пируети, скокове и батмани, изпаднала в унес. Обърканите музиканти започнаха да я догонват с такта, като първо засвири едната пианистка, а после и другата, като се опитваха да влязат в ритъма й.

Зад кулисите мадам Нетурова й правеше отчаяни значи с почервеняло от гняв лице. Но изпаднала в опиянението си, Елизабет бе прекалено щастлива, за да й обръща внимание. Единственото, което имаше значение за нея, бе, че е на сцената и танцува за баща си.

 

 

— Мистър Рофи, аз съм убедена, че нашето училище просто не може да толерира подобно поведение. — Гласът на мадам Нетурова трепереше от гняв. — Вашата дъщеря пренебрегна всички други деца и си позволи да продължава като че ли… като че ли е някаква звезда.

Елизабет усети, че баща й се извръща да я погледне, като се боеше да срещне погледа му. Знаеше, че направеното от нея е непростимо, но не можа да се въздържи. Опитала бе там, на сцената, да създаде нещо красиво заради баща си, поискала бе да му направи впечатление, да го накара да я забележи и да се гордее с нея. И да я обича.

Чу го да казва:

— Вие сте абсолютно права, мадам Нетурова. Ще взема съответните мерки и Елизабет ще понесе наказанието си.

Мадам Нетурова погледна тържествуващо към Елизабет и добави:

— Благодаря ви, мистър Рофи. Оставям всичко във ваши ръце.

Елизабет и баща й стояха навън пред училището. Той не бе казал нито дума след като излязоха от кабинета на мадам Нетурова. Елизабет се опитваше да измисли някакво извинение, но какво ли можеше да каже? Как би могла изобщо да накара баща си да разбере защо бе постъпила така? Той бе чужд човек и тя се страхуваше от него. Чувала го бе да избухва ужасно ядосан, че някой друг е сгрешил или пък не е изпълнил задълженията си. И сега стоеше и чакаше гневът му да се излее върху главата й.

Той се обърна към нея и предложи:

— Елизабет, какво ще кажеш да се отбием в „Рампълмайер“ и да пийнем по една сода с шоколад?

И Елизабет избухна в плач.

 

 

Вечерта лежеше в леглото си прекалено възбудена, за да може да заспи. Повтаряше си отново и отново случилото се през деня. Преживяното бе повече, отколкото можеше да понесе. Защото не бе някаква нейна измислица. Беше се случило наистина. Виждаше се как седи с баща си на масата в „Рампълмайер“ сред огромните препарирани мечки, слонове, лъвове и зебри. Елизабет си бе поръчала сладолед с банани, който се оказа наистина огромен, а баща й не бе направил никаква забележка. Разговаряше с нея. Но не по познатия начин: „Как върви училището“ и т.н. Наистина разговаряше с нея. Разказа й за последното си пътуване до Токио и как в знак на особено внимание домакините му поднесли скакалци и мравки, залети с шоколад и как се насилил да ги изяде, за да не се изложи.

Когато Елизабет излапа и последните капки сладолед, баща й изведнъж я запита:

— Какво те накара да го направиш, Лиз?

Сигурна бе, че сега всичко ще се развали, че той ще я смъмри и ще й каже колко е разочарован от нея. Отвърна му:

— Исках да бъда най-добрата от всички. — Не можа да добави „заради тебе“.

Баща й се вгледа в нея продължително, а после се засмя.

— Ти наистина безкрайно изненада всички. — В гласа му се прокрадваше гордост.

Елизабет усети, че бузите й се зачервяват, а после попита:

— Нали не ми се сърдиш?

В погледа му забеляза израз, какъвто виждаше за първи път.

— За това, че си искала да бъдеш най-добрата ли? Всички от семейство Рофи искат това. — После се пресегна и стисна ръката й.

Последната мисъл на Елизабет преди да се унесе в сън бе: „Баща ми ме харесва, наистина ме харесва. Отсега нататък ние ще бъдем заедно през цялото време. Ще ме взема със себе си, когато пътува. Ще си споделяме всичко и ще станем добри приятели.“

На следващия ден секретарката на баща й съобщи, че всичко е уредено и Елизабет заминава да учи в пансион в Швейцария.