Сидни Шелдън
Кръвна връзка (52)

ГЛАВА 52

Между Чивитавекия и Сардиния имаше фериботна връзка за превоз на пътници и автомобили. Елизабет се качи на борда е взетата под наем кола, която не правеше впечатление сред останалите дванадесет коли. По летищата пазеха списъците на пътниците, но на огромния кораб тя оставаше незабележима. Елизабет бе просто една от стотиците пътници, тръгнали към острова през свободните дни. Сигурна бе, че не може да я проследят, но въпреки това бе обзета от безпричинен страх. Рийс бе стигнал твърде далече, за да може да бъде спрян. Само тя можеше да го разобличи. И той трябваше да се отърве от нея.

Когато избяга от сградата на компанията, Елизабет нямаше никаква представа къде отива. Знаеше само, че трябва да се махне от Цюрих, че трябва да се скрие някъде и че няма да бъде в безопасност, докато Рийс е на свобода. „Сардиния“. Островът бе първото място, за което си помисли. Нае една малка кола и по пътя през Италия спря пред крайпътен телефон, откъдето се опита да се свърже с Алек. Той не отговори. Остави му съобщение да й позвъни в Сардиния. Не успя да се свържи и с инспектор Макс Хорнунг, на когото остави същото съобщение.

Реши да отиде на вилата в Сардиния, Но този път нямаше да бъде сама. Полицията щеше да я охранява.

Когато фериботът стигна в Олбия, Елизабет разбра, че няма да е необходимо да ходи до полицията. На пристанището я очакваше лично Бруно Кампаня, детективът, с когото се бе срещала заедно с полицейския началник Фераро. Самият Кампаня я бе придружил при огледа на джипа след катастрофата. Инспекторът се приближи бързо към колата и каза:

— Вече започнахме да се безпокоим за вас, мисис Уйлямс.

Елизабет го погледна с недоумение.

— Обадиха ни се от Швейцарската полиция — обясни Кампаня — с молба да ви осигурим охрана. Обезпечихме всички кораби и летища.

Елизабет бе изпълнена с чувство за благодарност. Макс Хорнунг! Получил е съобщението й. Инспектор Кампаня огледа измореното и изпито лице на Елизабет.

— Искате ли да карам аз?

— Да, ако обичате — с благодарност отвърна тя, и се отпусна на седалката до шофьора, а високият детектив се намести зад волана.

— Къде бихте искали да изчакате — в полицейския участък или на вашата вила?

— На вилата, ако някой може да остане при мене. Аз… аз бих предпочела да не оставам там сама.

Кампаня кимна с разбиране.

— Не се безпокойте. Наредено ни е да ви пазим добре. Аз ще остана при вас през нощта, а освен това ще има и радиокола, която ще стои в началото на алеята зад вилата. Никой няма да може да се приближи до вас.

Елизабет се почувства успокоена от увереността му. Инспектор Кампаня караше бързо и ловко, криволичейки из тесните улички на Олбия, а после по стръмния планински път, водещ към Коста Смералда. Всичко по пътя й напомняше за Рийс.

— Има ли някакви… новини от съпруга ми? — попита Елизабет.

Инспектор Кампаня й хвърли бърз съчувствен поглед, а после продължи да гледа напред към шосето.

— Избягал е, но няма да стигне далече. Предполагат, че ще го хванат до сутринта.

Елизабет осъзнаваше, че това, което чу, би трябвало да я успокои, но вместо това усети, че думите му й причиняват ужасна, дълбока болка. Ставаше дума за Рийс, когото преследваха като някакъв звяр. Бе й причинил всичките тия кошмари, а сега самият той бе изпаднал в същото положение, борейки се за живота си така, както бе принудил нея да се бори. А как бе повярвала на вниманието, нежността и любовта му! Тя потръпна. Инспектор Кампаня попита:

— Студено ли ви е?

— Не. Не ми е студено. — Усети, че започва да я тресе.

През прозорците на колата нахлуваше топъл вятър, от който й се стори, че нервите й се изопват. В началото си помисли, че това е плод на въображението й, но инспектор Кампаня се обади:

— Боя се, че ще задуха сирокото. Нощта няма да е лека.

Елизабет знаеше какво означава това. Сирокото можеше да подлуди хора и животни. Горещият и сух вятър носеше пясък от Сахара, а страховитият му и пронизителен звук действаше по поразителен и особен начин на нервите. Щом задухаше сироко, броят на престъпленията рязко се увеличаваше, но съдиите се отнасяха снизходително към извършителите им.

След около час вилата изведнъж изникна сред мрака. Инспектор Кампаня зави по алеята, паркира под празния навес и изключи двигателя. Той заобиколи колата и отвори вратата откъм страната на Елизабет.

— Ще ви помоля да вървите плътно зад мен, мисис Уйлямс — каза той. — За всеки случай.

— Добре — отвърна Елизабет.

Те се приближиха към входната врата на тъмната вила.

— Сигурен съм, че не е тук — каза инспектор Кампаня, — но няма да рискуваме. Бихте ли ми дали ключа си?

Елизабет му подаде ключа. Той внимателно я бутна встрани от вратата, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата, като със свободната си ръка държеше пистолета. Пресегна се навътре и запали осветлението, след което целият коридор блесна в ослепителна светлина.

— Искам да ми покажете къщата — разпореди се инспектор Кампаня. — Ще трябва да проверим всички стаи. Нали разбирате?

— Да.

Започнаха да обикалят къщата и навсякъде, където влизаха, високият детектив палеше лампите. Той надничаше във всички гардероби и ъгли, като не пропускаше да се увери, че прозорците и вратите са затворени. В къщата нямаше никой друг освен тях. Когато се върнаха в хола на долния етаж, инспектор Кампаня помоли:

— Ако не възразявате, ще позвъня в полицията.

— Разбира се — отговори Елизабет, повеждайки го към кабинета.

Той вдигна слушалката и набра номера. После заговори с някого:

— Тук е инспектор Кампаня. Ние сме във вилата. Ще остана тук през нощта. Можете да изпратите колата и да паркирате в началото на алеята. — Изслуша отговора им, а после добави: — Тя е добре. Малко е изморена. Ще се обадя по-късно. — И сложи обратно слушалката.

Елизабет се отпусна на един стол. Чувстваше се напрегната и нервна, но знаеше, че на следващия ден ще бъде по-зле. Много по-зле. Щеше да бъде в безопасност, но Рийс или щеше да бъде мъртъв, или щеше да е в затвора. Въпреки всичко, което бе сторил, тя някак не можеше да понесе мисълта за това.

Инспектор Кампаня я наблюдаваше загрижено.

— Бих пийнал едно кафе — обади се той. — А вие?

— Аз ще го направя — каза тя и понечи да стане.

— Вие си стойте на мястото, Мисис Уйлямс. Жена ми твърди, че правя най-хубавото кафе на света.

Елизабет се опита да се усмихне.

— Благодаря ви — каза тя и се отпусна облекчено на стола.

Не бе усетила колко е изтощена психически. Елизабет чак сега за първи път признаваше пред себе си, че дори по време на разговора с Алек все още смяташе, че може да има някаква грешка, някакво обяснение и че Рийс сигурно е невинен. Дори когато бягаше, тя все още си мислеше, че той не е могъл да убие баща й, че не е могъл да извърши всичките ужасни деяния, а после да прави любов с нея и да иска да я убие. Само един изверг би могъл да постъпи така. Хранила бе плаха надежда в себе си. Но бе покрусена, когато чу инспектор Кампаня да казва: „Избягал е, но няма да стигне далече. Предполагам, че ще го хванат до сутринта.“

Не искаше да мисли повече за това, но не можеше да спре. Откога ли Рийс се е готвел да завземе компанията? Може би от момента, в който се бе срещнал с невзрачното петнайсетгодишно момиче, което се чувстваше толкова самотно и изоставено в швейцарския пансион. Сигурно за първи път тогава е решил как да надхитри Сам — чрез дъщеря му. И колко лесно бе това за него. Вечерята в „Максим“, дългите приятелски разговори през последвалите години и чарът му — о, какъв невероятен чар! Имал е достатъчно търпение. Изчакал е, докато тя бе станала жена, а най-смешното от всичко бе, че на Рийс дори не му бе необходимо да я ухажва. Тя го беше ухажвала. Кой знае колко й се е смял. Заедно с Елен. Елизабет се питаше дали двамата не са замислили всичко, питаше се къде ли е Рийс сега и дали полицаите ще го убият, когато го хванат. Не можа да се овладее и започна да плаче.

— Мисис Уйлямс… — Над нея се бе надвесил инспектор Кампаня и й поднасяше чаша с кафе.

— Изпийте това — предложи той. — Ще ви подейства добре.

— Аз… се извинявам — изрече Елизабет. — Обикновено се владея.

— Според мен вие се държите съвсем добре — успокои я внимателно той.

Елизабет отпи от горещото кафе. Той бе сложил нещо в кафето. Тя вдигна очи към него, а той се усмихна.

— Реших, че глътка уиски няма да ви навреди.

Той седеше срещу нея и мълчеше, без да й досажда. Елизабет му бе благодарна за това, че не я оставя сама. Тя никога не би могла да остане тук сама. Поне докато не узнаеше какво се е случило с Рийс — дали е жив или умрял. Изпи последната капка кафе.

Инспектор Кампаня погледна часовника си.

— Патрулната кола вече ще дойде. С нея ще дойдат двама души, които ще останат на пост през цялата нощ. Аз ще остана на долния етаж. Съветвам ви да си легнете и да се опитате да поспите.

Елизабет потръпна.

— Няма да мога да заспя. — Но в момента, в който изрече това, усети колко е изтощена. Дългото пътуване и огромното нервно напрежение, на което бе подложена от толкова време, си казваха думата.

— Може би ще полегна за малко — реши тя. Говореше с усилие.

Елизабет лежеше в леглото и се мъчеше да не заспива. Струваше й се някак нечестно да спи, докато преследват Рийс. Представи си, че го застрелват на някаква тъмна и студена улица и мисълта за това я накара да потрепери. Опитваше се да не затваря очите си, но те бяха натежали и в мига, в който ги затвори, усети, че започва да потъва някъде, в нежната пелена на небитието.

По някое време Елизабет се събуди от писъци.