Сидни Шелдън
Кръвна връзка (44)

ГЛАВА 44

Последният град в програмата на инспектор Хорнунг беше Берлин.

Неговите приятели компютрите го очакваха. Макс поговори с изключителния компютър „Никсдорф“, до който човек можеше да има достъп само ако притежаваше специална перфокарта. Поговори и с огромните компютри „Алинц“ и „Шуфа“, както и с по-малките във Федералната криминална служба във Висбаден, където се събираше информация от цяла Германия.

„С какво можем да помогнем!“ — питаха го те.

„Разкажете ми за Валтер Гаснер.“

И те му разказаха. Когато му казаха всичките си тайни, пред Макс Хорнунг лежеше изписан целият живот на Валтер Гаснер, изразен с прекрасни математически символи. Макс виждаше ясно човека Гаснер, сякаш го гледаше на снимка. Знаеше какви дрехи, вина, храни и хотели обича. Приятен млад учител по ски, който бе живял, издържан от жени, и се бе оженил за много по-възрастна от него богата наследница.

Макс откри една любопитна подробност: чек за двеста марки, издаден на името на д-р Хайсен. На чека бе написано: „За консултация“. Каква консултация? Чекът бе осребрен в „Дрезднер банк“ в Дюселдорф.

Петнайсет минути по-късно Макс вече говореше по телефона с един от шефовете на банката. Да, естествено, че шефът познаваше доктор Хайсен. Той бе един от уважаваните клиенти на банката.

И какъв лекар бе той?

Психиатър.

Макс остави слушалката и се облегна на стола със затворени очи. Мислеше усилено. Ето я изпуснатата нишка. Вдигна телефона и позвъни на доктор Хайсен в Дюселдорф.

Някаква досадна секретарка съобщи на Макс, че лекарят не иска да го безпокоят. След като Макс настоя да говори с него, доктор Хайсен вдигна телефона и троснато му обясни, че никога не дава никаква информация за пациентите си, а още по-малко би си позволил да обсъжда подобни въпроси по телефона. И трясна слушалката.

Макс се върна отново при компютрите. „Разкажете ми за доктор Хайсен“ — нареди той.

След три часа Макс отново говореше по телефона с доктора.

— Вече ви казах — сопна му се лекарят, — че ако искате някаква информация, за който и да е от пациентите ми, ще трябва да дойдете в кабинета само със съдебно нареждане.

— Нямам възможност точно сега да дойда в Дюселдорф — обясни инспекторът.

— Това си е ваш проблем. Имате ли други въпроси? Аз съм зает човек.

— Зная, че сте зает човек. Пред мен стои извлечение за платените от вас данъци през последните пет години.

— Е, и какво?

— Докторе — каза Макс, — не искам да ви създавам неприятности. Но вие прикривате незаконно двайсет и пет процента от доходите си. Ако предпочитате, мога просто да изпратя досието ви на немските данъчни служби и да им кажа къде да се поровят. Те могат да започнат например с личния ви сейф в Мюнхенската банка или с шифровата ви банкова сметка в Базел.

Настъпи дълго мълчание, след което лекарят попита:

— Как казахте, че е името ви?

— Инспектор Макс Хорнунг от швейцарската криминална полиция.

Последва ново мълчание. Докторът учтиво попита:

— И какво по-точно искате да знаете?

Макс му каза какво го интересува.

След като доктор Хайсен се разприказва, никой вече не можеше да го спре. Да, естествено, че си спомня Валтер Гаснер. Той бе нахълтал без да има определен час и бе настоял да говори с доктора. Отказал бе да съобщи името си под претекст, че иска да обсъди проблемите на някакъв приятел.

— Това, разбира се, ме накара да бъда внимателен — сподели лекарят с Макс. — Подобен класически синдром имат хора, които не желаят или се боят да застанат лице в лице със собствените си проблеми.

— А какъв беше проблемът? — попита Макс.

— Той каза, че приятелят му е шизофреник, че е склонен да убие човек и че вероятно ще убие някого, ако не бъде спрян. Попита ме дали може да му се помогне с някакво лечение. Каза, че ако приятелят му бъде затворен в някакво психиатрично заведение, той нямало да може да го понесе.

— А вие какво му отговорихте?

— Казах му, разбира се, че първо трябва да прегледам приятеля му, че някои от душевните заболявания могат да се лекуват със съвременните лекарства, а също и чрез психиатрични и терапевтични процедури, но му казах също, че има заболявания, които са неизлечими. Заявих му също така, че при случай, какъвто ми описва, лечението би могло да бъде доста продължително.

— И какво стана после? — настояваше Макс.

— Нищо. Това бе наистина всичко. Повече не съм виждал този човек. Искаше ми се да му помогна. Той беше толкова разстроен. Самото му идване при мен явно означаваше, че има нужда от помощ. Това ми приличаше на убиеца, който пише на стената на своята жертва: „Спрете ме преди да съм убил някой друг!“

Но имаше една дреболия, която все още озадачаваше Макс.

— Докторе, вие казахте, че не е искал да ви съобщи името си, но все пак ви е написал чек и го е подписал.

— Беше забравил да вземе пари със себе си — обясни доктор Хайсен. — Беше много обезпокоен. Накрая трябваше да напише чека. Ето как узнах името му. Необходимо ли ви е нещо друго, господине?

— Не.

Имаше нещо, което все още не даваше мира на Макс — изпуснатата нишка, която се мъчеше да достигне. И това щеше да стане, а междувременно той бе приключил с компютрите. Останалото зависеше от него.

Когато на следващия ден Макс пристигна в Цюрих, на бюрото му лежеше телеграма от Интерпол. Тя изброяваше имената на закупилите материала за филмовата лента, на която бе записано „гадното“ филмче.

В списъка имаше осем имена.

Едно от тях бе „Рофи и синове“.

Главният инспектор Шмид слушаше доклада на инспектор Макс Хорнунг. Нямаше никакво съмнение. Тоя дребен късметлия пак бе попаднал на голям случай.

— Някой от петимата е — обясняваше Макс. — Те всички са имали достатъчно причини, и са имали възможността да го направят. Всичките са били на заседанието на Управителния съвет в Цюрих в деня, в който се е разбил асансьорът. Всеки един от тях е можел да бъде в Сардиния, когато е станала катастрофата с джипа.

Старши-инспектор Шмид се намръщи.

— Твърдите, че има петима заподозрени. Освен Елизабет Рофи в Управителния съвет има само още четирима души. Кой е другият заподозрян според вас?

Макс примигна и отговори търпеливо:

— Човекът, който е бил в Шамони със Сам Рофи, когато е загинал. Рийс Уйлямс.