Сидни Шелдън
Кръвна връзка (16)

ГЛАВА 16

Цюрих

Петък, 11 септември

12:00 часа

 

Главната кантора на „Рофи и синове“ заемаше площ от шестдесет акра край Шпретенбах в западните покрайнини на Цюрих. Администрацията се помещаваше в дванайсететажна модерна сграда от стъкло, която се извисяваше над струпаните наоколо изследователски центрове, производствени предприятия, експериментални лаборатории, планови отдели и железопътни прелези. Тук бе мозъчният център на огромната империя „Рофи и синове“.

Фоайето бе съвсем съвременно, боядисано в бяло и зелено и обзаведено с датски мебели. Администраторката седеше зад стъклено бюро, а посетителите, на които разрешаваше да влязат в сградата, трябваше да бъдат придружавани от някой служител. В задната дясна част на фоайето се намираха няколко асансьора, единият от които бе експресен и се използваше от президента на компанията.

Тази сутрин частният асансьор извозваше членовете на Управителния съвет. Те бяха пристигнали през последните няколко часа от различни части на света със самолет, влак, хеликоптер и лимузини. Вече се бяха събрали в обширната, тапицирана с дъбово дърво заседателна зала с високи тавани: сър Алек Никълс, Валтер Гаснер, Иво Палаци и Шарл Мартел. Единственият присъстващ в залата, който не бе член на съвета, бе Рийс Уйлямс.

На помощните масички бяха поставени закуски и разхладителни напитки, но никой в стаята не им обръщаше внимание. Всички бяха напрегнати, нервни и прекалено заети с мислите си.

В залата влезе Кати Ерлинг — експедитивната швейцарка обяви:

— Колата на мис Рофи пристигна.

Огледа залата, за да се увери, че всичко е на мястото си: писалки, бележници, сребърни гарафи с вода пред всеки стол, пури и цигари, пепелници и кутии кибрит.

Кати Ерлинг бе личната секретарка на Сам Рофи от петнайсет години. Фактът, че е починал, не й даваше повод да понижи както неговите, така и своите изисквания. Поклати доволно глава и се оттегли.

Долу, на площадката пред административната сграда, Елизабет Рофи слизаше от лимузината. Облечена бе в черен втален костюм и бяла блуза. На лицето си нямаше никакъв грим. Изглеждаше бледа и уязвима, много по-млада от своите двадесет и пет години.

Журналистите я очакваха. Когато тръгна към входа, я заобиколиха репортери от радиото, телевизията и вестниците с камери и микрофони.

— Аз съм от „Еуропео“, мис Рофи. Ще направите ли изявление? Кой ще поеме ръководството на компанията, след като баща ви…?

— Обърнете се, ако обичате, насам, мис Рофи. Ще се усмихнете ли на нашите читатели?

— Аз съм от Асошиейтид прес, мис Рофи. Какво ще ни кажете за завещанието на баща си?

— Вестник „Ню Йорк дейли нюз“. Баща ви не беше ли отличен алпинист? Откриха ли как…?

— „Уол стрийт джърнъл“. Можете ли да ни кажете нещо за финансовото състояние на компанията…

— Аз съм от лондонския „Таймс“. Планирали сме една статия за „Рофи и…“

Елизабет си пробиваше път към фоайето с помощта на трима телохранители, промъквайки се през морето от репортери.

— Още една снимка, мис Рофи…

Тя бе вече в асансьора и вратата се затвори. Пое дълбоко дъх и потръпна. Сам бе мъртъв. Защо не я оставят на мира?

След няколко минути Елизабет влезе в заседателната зала. Пръв я поздрави Алек Никълс. Прегърна я нежно и промълви:

— Съжалявам много, Елизабет. Това бе такъв удар за всички ни. Опитахме се да ти се обадим с Вивиан, но…

— Знам. Благодаря ти, Алек. Благодаря ти за телеграмата.

Иво Палаци се приближи и я разцелува по двете бузи.

— Кара, какво мога да ти кажа? Ти как се чувстваш?

— Добре съм. Благодаря ти, Иво.

Обърна се на другата страна.

— Здравей, Шарл.

— Елизабет, Елен и аз бяхме направо съсипани, ако има нещо, с което…

— Благодаря ти.

Валтер Гаснер се приближи към нея и продума притеснено:

— Ана и аз искаме да изразим огромната си скръб заради случилото се с баща ти…

— Благодаря ти, Валтер — отговори Елизабет с високо вдигната глава.

Не искаше да бъде тук, заобиколена от всички, които й напомняха за баща й. Искаше й се да избяга, да бъде сама.

Рийс Уйлямс стоеше замислен встрани и следеше лицето на Елизабет. Ако не спрат, сигурно ще припадне. Решително разбута скупчилите се около нея, подаде й ръка и каза:

— Здравей, Лиз.

— Здравей, Рийс. — За последен път го бе видяла, когато дойде у тях, за да й съобщи за смъртта на Сам. Струваше й се, че е било преди години. Или преди секунди. Беше преди седмица.

Рийс разбираше какви усилия полага Елизабет, за да запази спокойствие. Затова предложи:

— Е, след като всички са тук, защо да не започнем? — Погледна я успокоително. — Няма да продължи дълго.

Усмихна му се с благодарност. Мъжете заеха обичайните си места край огромната правоъгълна дъбова маса. Рийс я придружи до мястото й начело на масата и й помогна да седне. „Столът на баща ми“ — помисли си Елизабет. Сам бе сядал тук и бе ръководил заседанията.

Шарл започна:

— Тъй като нямаме… — Спря и се обърна към Алек: — Защо не започнеш ти?

Алек се огледа наоколо, а другите измърмориха одобрително.

— Добре.

Алек натисна бутона на масата пред себе си, след което се появи Кати Ерлинг с бележник в ръка. Затвори вратата — зад себе си и седна на стола отстрани готова да води бележки.

Мисля, че при така създалите се обстоятелства можем да изоставим формалностите. Всички ние понесохме тежък удар. Но — Алек отправи към Елизабет поглед, изпълнен със съжаление — най-важното в момента е да демонстрираме пред обществеността стабилното състояние на „Рофи и синове“.

— Съгласен съм. Напоследък пресата доста ни критикуваше — изръмжа Шарл.

— Защо? — обърна се към него Елизабет.

— Компанията в момента е изправена пред доста необичайни проблеми, Лиз — намеси се Рийс. — Срещу нас има заведени дела, правителството извършва разследване, а и някои от банките ни притискат. Важното в случая е, че всички тези действия са неблагоприятни за нашия авторитет. Хората купуват фармацевтични продукти, защото имат доверие на компанията, която ги произвежда. Ако загубим тяхното доверие, губим и клиентите си.

— Няма неразрешими проблеми — обади се успокоително Иво. — Важното сега е да реорганизираме незабавно компанията.

— Как? — попита Елизабет.

— Като продадем акциите на борсата — обясни Валтер.

— По този начин можем да се погрижим за всичките си банкови заеми и да ни останат достатъчно пари за… — не довърши изречението си Шарл.

Елизабет погледна към Алек.

— Съгласен ли си с това?

— Всички сме съгласни, Елизабет.

Елизабет се облегна на стола и се замисли. Рийс взе някакви документи, стана и ги поднесе пред нея.

— Приготвил съм всички необходими документи. Само трябва да ги подпишеш.

Елизабет погледна към поднесените й документи.

— И ако подпиша, какво ще стане?

— Имаме на разположение цяла дузина международни брокерски фирми, готови да образуват консорциум, гарантиращ акциите ни — намеси се Шарл. — Ще осигурят продажбата на цена, която ние ще определим. При предложение като нашето ще има покупки както от институции, така и от частни лица.

— Имаш предвид банки и застрахователни компании, нали? — попита Елизабет.

— Точно така — кимна Шарл.

— И те ще включват свои хора в Управителния съвет, така ли?

— Такава е обикновената…

— Значи на практика, те ще управляват „Рофи и синове“ — заключи Елизабет.

— Ние ще си останем в Управителния съвет — бързо се намеси Иво.

Елизабет се обърна към Шарл:

— Ти каза, че консорциумът от брокери е готов да пристъпи към действие.

— Да — кимна Шарл.

— И защо не са го направили досега?

— Не те разбирам — отвърна той със запъване.

— Ако всички са съгласни, че е най-добре за компанията да не остане чисто фамилна и да се предаде в ръцете на чужди хора, защо не е направено досега?

Настъпи неловко мълчание. Иво каза:

— Трябва да стане при пълно съгласие, кара. Всеки член на съвета трябва да даде съгласието си.

— И кой не се е съгласил? — настоя Елизабет.

Този път мълчанието бе по-дълго.

— Сам — най-после проговори Рийс.

И Елизабет изведнъж разбра какво я безпокоеше в мига, в който влезе в залата. Те всички изразяваха съболезнованията си, изненадата и скръбта си от смъртта на баща й, но в същото време в залата се усещаше атмосферата на напрегнато очакване, усещането за — странно, но думата, която й идваше на ум, бе „победа“. Бяха приготвили всички документи без нея, всичко бе готово. „Ти само трябва да подпишеш.“ Но ако това, за което настояваха, бе правилно, защо баща й се бе противопоставил? Зададе въпроса си на глас.

— Той имаше свои собствени разбирания — обясни Валтер. — Баща ти понякога можеше да бъде много упорит.

„Като стария Самуел“ — помисли си Елизабет. Никога не допускай хитрата лисица в кокошарника. Някой ден тя ще огладнее. И Сам не бе пожелал да продаде. Сигурно е имал основателна причина.

Иво заговори:

— Повярвай ми, кара, много по-добре е да оставиш всичко това на нас. Не разбираш тия неща.

— Бих искала да ги разбера — спокойно отговори Елизабет.

— Защо ти трябва да се тормозиш с това? — възрази Валтер. — Когато продадеш своя дял, ще получиш огромна сума цари, повече, отколкото можеш да похарчиш. Можеш да заминеш където си искаш и да си живееш безгрижно.

Казаното от Валтер не бе лишено от смисъл. Защо й трябва да се ангажира? Трябваше само да подпише документите, сложени пред нея, и да си отиде.

— Елизабет, само си губим времето. Нямаш никакъв избор — нетърпеливо се обади Шарл.

И точно в този момент Елизабет разбра, че има избор. Така, както баща й бе имал избор. Можеше да си тръгне и да ги остави да правят с компанията каквото искат, но можеше да остане и да разбере защо я притискат да подпише. Защото усещаше натиска им. Бе толкова силен, че бе почти болезнен. Всички в залата искаха да подпише документите.

Погледна към Рийс, без да може да разбере за какво мисли. По израза на лицето му не можеше да отгатне нищо. Елизабет погледна към Кати Ерлинг. Тя бе секретарка на Сам от дълги години. Прииска й се да поговори с нея насаме. Всички гледаха към Елизабет и очакваха да се съгласи.

— Аз няма да подпиша — реши тя. — Не сега.

Настъпи гробна тишина. После Валтер каза:

— Не те разбирам, Елизабет. — Лицето му бе посивяло. — Разбира се, че трябва да подпишеш! Всичко е уредено.

— Валтер е прав. Трябва да подпишеш — ядосано добави Шарл.

Всички заговориха в един глас, а обърканата и гневна неразбория от думи бе насочена към Елизабет.

— Защо няма да подпишеш? — настоя Иво.

Не можеше да им отговори: „Защото баща ми нямаше да подпише. Защото вие ме насилвате.“ Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред и бе решена да разбере какво е то. Но само каза:

— Ще ми трябва още малко време, за да обмисля всичко.

Мъжете се спогледаха един друг.

— Колко време ще ти е нужно, кара? — попита Иво.

— Не знам още. Бих искала да добия по-добра представа за какво става дума тук.

Валтер избухна:

— По дяволите, ние не можем да…

— Мисля, че Елизабет е права — прекъсна го Рийс. Останалите се извърнаха към него. Рийс продължаваше: — Трябва да й се даде възможност да добие ясна представа за проблемите, пред които е изправена компанията, и тогава да реши какво да прави.

Опитваха се да схванат казаното от Рийс.

— Аз съм съгласен — реши Алек.

Шарл горчиво подхвърли:

— Господа, няма никакво значение дали сме съгласни, или не. Елизабет решава нещата.

Иво вдигна очи към Елизабет.

— Кара… Необходимо ни е бързото ти решение.

— Ще го имате — обеща Елизабет.

Всички я проследиха с поглед, като всеки бе зает със собствените си мисли.

Един от тях си мислеше: „О, Господи! И тя ще трябва да умре.“