Сидни Шелдън
Кръвна връзка (56)

ГЛАВА 56

Макс гледаше от борда на хеликоптера брега на Сардиния, закриван плътно от завихрен червен прах. Пилотът изкрещя, като се мъчеше да надвика грохота на въртящите се перки:

— Става все по-лошо. Не знам дали ще можем да кацнем.

— Трябва да кацнем! — извика Макс. — Карай за Полто Черво.

Пилотът се извърна и изгледа Макс.

— Но това е на върха на проклетата планина.

— Знам — отвърна Макс. — Можеш ли да кацнеш там?

— Шансовете ни са седемдесет на трийсет.

— В какъв смисъл?

— Че няма да можем.

Пушекът се промъкваше под вратата, надигаше се нагоре и към виенето на вятъра започна да се наслагва още един шум. Пукотът на огъня. Елизабет вече знаеше, че това е отговорът на догадките й, но бе много късно да се спаси. Попаднала бе в капан. Естествено, че нямаше да има значение дали са изпочупени вратите, огледалата и мебелите, защото след няколко минути нищо нямаше да остане нито от къщата, нито от нея. Всичко щеше да бъде унищожено от огъня, така, както бяха унищожени Емил Йопли и неговата лаборатория, а Рийс сигурно щеше да има алиби и нямаше да бъде заподозрян. Той я бе победил. Победил бе всички тях.

Пушекът бе започнал вече да се стеле на талази в стаята — жълти, задушливи пари, от които Елизабет се закашля. Виждаше как върховете на пламъците започват да ближат рамката на вратата и усещаше топлината на огъня.

И именно гневът даде сили на Елизабет да се раздвижи.

Тя се промъкна през заслепяващата я пушилка към остъклените балконски врати. Разтвори ги широко и излезе на балкона. В момента, в който вратите се разтвориха, пламъците откъм хола нахлуха в стаята и заоблизваха стените. Елизабет стоеше на балкона и с благодарност поемаше на дълбоки глътки свежия въздух, докато вятърът се нахвърляше върху дрехите й. Балконът стърчеше встрани от сградата и приличаше на малко островче, увиснало над пропастта. Нямаше никаква надежда, никакво избавление.

Освен ако…

Елизабет вдигна поглед към спускащия се над главата й покрив, покрит с плочи. Ако успееше по някакъв начин да се добере до покрива и да се прехвърли на другата страна на къщата, която още не бе засегната от пламъците, може би щеше да се спаси. Тя протегна ръце колкото може по-високо, но стряхата на покрива остана далече от нея. Пламъците се приближаваха все повече, като вече бяха обхванали, цялата стая. Все още имаше някаква слаба надежда. Елизабет реши да опита за последен път. Решително се втурна обратно в горящата и изпълнена с дим стая, като се задавяше от парливите пушеци. Сграбчи стола до бюрото на баща си и го замъкна на балкона. Стъпи върху него, като се мъчеше да запази равновесие. Пръстите й достигаха покрива, но не можеше да намери нещо, за което да се задържи. Тя заопипва напосоки, мъчейки се напразно да открие някаква опорна точка.

Пламъците в стаята бяха достигнали до пердетата и танцуваха наоколо, обхващайки книгите, килима и мебелите, напирайки към балкона. Пръстите на Елизабет изведнъж напипаха някаква опора върху издадена плоча. Ръцете й бяха натежали, сякаш бяха от олово, и не беше сигурна дали ще може да се задържи. Започна да се протяга нагоре, а столът вече се изплъзваше изпод краката й. Изпъна се с последния остатък от сили нагоре и успя да се хване. Сякаш се катереше по стените на гетото и се бореше за живота си. Тя продължаваше да се напряга и да се дърпа нагоре, докато усети, че лежи запъхтяна на стръмния покрив. Придвижи се на сантиметри нагоре, като притискаше силно тялото си върху стръмния покрив, съзнавайки, че ако се подхлъзне, тялото й ще полети надолу в тъмната бездна. Тя се добра до върха на покрива и се спря да си поеме дъх, като се мъчеше да се ориентира. Балконът, от който току-що се бе измъкнала, вече гореше. Не можеше да има никакво връщане назад.

Елизабет погледна надолу, към балкона на една от стаите в другия край на къщата. Пламъците още не бяха стигнали дотам. Но тя не знаеше дали ще може да се добере до него. Покривът се спускаше стръмно надолу, плочите бяха се разместили, а вятърът яростно се нахвърляше върху й. Ако се подхлъзнеше, нямаше нищо, което да я спре. Остана неподвижно на мястото си, страхувайки се да предприеме каквото и да било. И в този миг, подобно на някакво неочаквано чудо, на балкона под нея се появи фигурата на човек и това бе Алек, който вдигна глава нагоре и извика успокоително:

— Ще успееш, момичето ми. Давай внимателно.

Сърцето на Елизабет подскочи от радост.

— Съвсем бавно — насочваше я Алек. — Само с по едно движение. Много е лесно.

И Елизабет започна да се придвижва към него, плъзгайки се сантиметър по сантиметър, като не изпускаше плочата, за която се държеше, докато не се захванеше за следващата. Струваше й се, че е изминала цяла вечност. А през цялото време до нея достигаха окуражителните викове на Алек, който я подканяше да продължава. Почти бе стигнала до спускащия се над балкона край на покрива. Една от плочите се измести и тя започна да пада.

— Дръж се! — извика Алек.

Елизабет напипа нещо и го сграбчи яростно. Стигнала бе края на покрива, а под нея нямаше нищо друго освен тъмната бездна. Трябваше да скочи на балкона, където я чакаше Алек. Но ако не го уцелеше…

Алек гледаше нагоре към нея и погледът му излъчваше спокойствие.

— Недей да гледаш надолу! — извика той. — Затвори си очите и се пусни. Аз ще те хвана.

Реши да опита. Пое дълбоко дъх, а после още веднъж. Знаеше, че трябва да се пусне, но не можеше да реши да го направи. Пръстите й бяха здраво вкопчени в плочите на покрива.

— Хайде — изкомандва Алек и Елизабет се пусна. Започна да пада във въздуха, след което изведнъж усети, че попада в ръцете на Алек, който я дръпна на безопасно място. Затвори очи с облекчение.

— Браво — каза Алек.

Ив този момент тя усети опряното в главата й дуло на пистолет.