Сидни Шелдън
Кръвна връзка (25)

ГЛАВА 25

Сякаш бе попаднала в кратера на вулкан.

Какво ли не преминаваше през бюрото на Елизабет: доклади от стотиците отдели към седалището на компанията, справки от фабриките в Заир, от лабораториите в Гренландия, от представителствата в Австралия и Тайланд — от всички посоки на света. Пристигаха сведения за нови препарати, продажби, статистически прогнози, рекламни кампании и експериментални програми.

Трябваше да взима решения за строежа на нови фабрики, за продажбата на стари сгради, за поглъщането на фалирали компании, да назначава и уволнява служители. Елизабет ползваше съветите на специалисти по всяка от дейностите на компанията, но крайните решения трябваше да взема тя. Както някога ги бе вземал Сам. Сега оценяваше по достойнство трите години, прекарани близо до баща си. Знаеше много повече за компанията, отколкото бе предполагала, но не достатъчно. Самите й мащаби бяха грандиозни. Досега Елизабет си бе представяла компанията като кралство, но всъщност тя беше мрежа от кралства, управлявани от вицекрале, а кабинетът на президента бе тронната зала. Всеки от братовчедите й управляваше свое собствено владение, но същевременно надзираваше и други задморски територии, така че се налагаше да пътува постоянно. Елизабет бързо разбра, че има и един по-особен проблем. Тя бе жена, попаднала в света на мъжете, което имаше своето значение. Никога не бе вярвала истински в мита, че мъжете си приписват някакво превъзходство над жените, но скоро се убеди в противното. Никой не говореше за него, нито пък го показваше открито, но Елизабет се сблъскваше с присъствието му всеки ден. Невъзможно бе да не усети създаденото от някогашните предразсъдъци отношение. Мъжете не понасяха да бъдат ръководени от жени. Чувстваха се обидени, ако жена поставяше под съмнение техните оценки или ако се опитваше да ги поправи. Фактът, че Елизабет бе млада и хубава, влошаваше нещата още повече. Мъжете се опитваха да й докажат, че трябва да си седи вкъщи — в леглото или в кухнята, а не да се занимава със сериозните въпроси на бизнеса и да ги остави на тях.

Елизабет всеки ден се срещаше с ръководителите на различни отдели. Не всички бяха враждебно настроени. Някои се държаха като хищници. Седналото в президентското кресло красиво момиче предизвикваше мъжкото его. Мислите им лесно можеха да се разгадаят: „Ако успея да я изчукам, ще мога да й се наложа.“

Както си мислеха момчетата в Сардиния, но във вариант за възрастни.

Мъжете я задиряха по погрешен начин. Можеха да успеят, ако се възхищаваха на интелекта й, защото именно там тя ги превъзхождаше. Подценяваха интелигентността й, което беше съвсем погрешно.

Подценяваха способността й да взема решения, което бе още по-погрешно.

Недооценяваха и силата на духа й, а това бе най-голямата им грешка. Тя бе Рофи — кръвно свързана със стария Самуел и баща си, и бе наследила тяхната решителност и дух.

Макар че мъжете около нея се опитваха да я използват, в действителност изиграни оставаха те. Елизабет успяваше да се добере до познанията, опита и уменията, които бяха натрупали, и ги усвояваше за себе си. Оставяше мъжете да говорят, а тя ги слушаше. Задаваше въпроси и запомняше отговорите.

И научи много.

Всяка вечер Елизабет вземаше вкъщи две тежки чанти с доклади, които изчиташе. Понякога работеше до четири часа сутринта. Фотографът от някакъв вестник успя да я снима една вечер, когато излизаше от работа, придружена от секретарката с двете чанти. На следващия ден снимката й се появи във вестниците под заглавието: „Работещата богата наследница“.

Елизабет изведнъж стана световна знаменитост. Историята на красивото младо момиче, наследило корпорация с многомилиарден капитал и станало неин президент, бе наистина завладяваща. Пресата направо пощуря. Елизабет бе хубава, интелигентна и непосредствена — съчетание, което рядко се срещаше при знаменитостите. Отделяше време на журналистите винаги, когато можеше, опитваше се да възстанови разклатената репутация на компанията, за което й бяха благодарни. Когато не можеше да отговори на някой от задавените й въпроси, не се стесняваше да вдигне телефона и да попита някого.

Братовчедите й летяха всяка седмица до Цюрих, за да присъстват на заседанията и Елизабет беше с тях колкото се може повече. Срещаше се с всички заедно, но и с всеки поотделно. Разговаряше с тях, изучаваше ги, опитвайки се да открие кой от тях е позволил да умрат невинни хора при експлозията, кой бе продал секретните разработки на конкурентите и кой се мъчеше да унищожи „Рофи и синове“. Някой от братовчедите й.

Иво Палаци, завладяващо сърдечен и очарователен.

Алек Никълс, коректен и благ човек, истински джентълмен, готов да й помогне винаги, когато е нужно.

Шарл Мартел, потискан и изплашен човек. А изплашените хора могат да станат опасни, когато са поставени натясно.

Валтер Гаснер. Истински германец. Хубав и приветлив на външен вид. Но какъв бе по характер? Бе се оженил за Ана, богата наследница, тринайсет години по-възрастна от него. По любов ли се бе оженил или заради парите й?

Когато се срещаше с тях, Елизабет ги наблюдаваше, слушаше ги и търсеше доказателства. Споменаваше за експлозията в Чили, следейки реакциите им, говореше за патентите, откраднати от други компании, и обсъждаше предстоящите дела, заведени от властите.

Не успя да научи нищо. Който и да бе той, явно че бе много хитър и нямаше да се издаде. Трябваше да му се постави клопка. Елизабет си спомни забележката, написана от Сам на една от страниците на доклада: „Да се открие негодникът.“ Трябваше да намери някакъв начин.

Елизабет откри, че скритите игри в търговията с лекарства почват да й стават все по-забавни.

Лошата новина преднамерено се разпространяваше. Ако се появеше съобщение, че някой е умрял в болницата от лекарство на конкуренцията, само след половин час десетина души вече звъняха по телефона из цял свят. „Между другото, чухте ли за…?“

Външно обаче всички компании поддържаха най-добри отношения. Шефовете на някои от големите фирми редовно провеждаха неофициални срещи, на една от които поканиха и Елизабет. Тя бе единствената поканена жена. Разговаряха за общите си проблеми.

Президентът на една от големите компании, който бе известен развратник на средна възраст, през цялата вечер вървеше подир Елизабет.

— С всеки божи ден правителството налага все по-строги ограничения. Ако утре някой гений изработи аспирина, управниците изобщо няма да го одобрят — каза й той с високомерна усмивка. — А вие, млада госпожице, имате ли представа кога се е появил аспиринът?

Младата госпожица отговори:

— Четиристотин години преди Христа, когато Хипократ открил салицила в кората на върбите.

Той я изгледа изненадано, след което усмивката му се стопи.

— Правилно.

И изчезна.

Шефовете на фирмите единодушно се съгласиха, че един от най-големите им проблеми е свързан с фирмичките от типа „и ние искаме“ — имитатори, които крадяха рецептите на наложили се лекарства, променяха имената им и бързо наводняваха пазара. А големите уважавани фармацевтични фирми губеха стотици милиони долари годишно.

В Италия дори не бе необходимо да се краде формулата.

— Италия е една от страните, където няма разпоредби в защита на новите лекарства — разказваше й един от шефовете. — Срещу подкуп от неколкостотин хиляди лири всеки може да купи формулите и да ги произведе без разрешително под друго наименование. Ние харчим милиони долари за научноизследователска дейност, а те прибират печалбите.

— Само в Италия ли е така? — попита Елизабет.

— В Италия и Испания е най-зле. Във Франция и Германия не е чак толкова лошо. В Англия и Щатите са най-почтени.

Елизабет гледаше всички тия възмутени, високонравствени хора и се питаше дали някой от тях не е замесен в кражбите на патенти от „Рофи и синове“.

На Елизабет й се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в самолети. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото. Поне веднъж седмично някой започваше да звъни като луд от Кайро, Гватемала или Токио и след няколко часа тя бе вече в самолета с половин дузина помощници, излитайки по някакъв нетърпящ отлагане случай.

Срещна се с директорите на заводите и техните семейства в големи градове като Бомбай, както и в отдалечени райони като Пуерто Валарта, и постепенно започна да възприема по нов начин „Рофи и синове“. Докладите и справките вече не бяха за нея някаква безлична купчина. Докладът с надпис „Гватемала“ вече означаваше Емил Нуньос, дебелата му, весела жена и техните дванайсет деца; „Копенхаген“ означаваше Нилс Бьорн и сакатата му майка, която живееше при него; „Рио де Жанейро“ й напомняше за вечерята с Алесандро Дювал и неговата прелестна любовница.

Елизабет поддържаше постоянна връзка с Емил Йопли. Обаждаше му се винаги по директния телефон в малкия му апартамент в Аусерзил, когато вече бе вкъщи.

Взимаше предпазни мерки дори по телефона.

— Как вървят нещата?

— Малко по-бавно, отколкото очаквах, мис Рофи.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не. Само от време. Натъкнах е на един дребен проблем, но мисля, че вече съм го разрешил.

— Чудесно. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каквото и да е то.

— Непременно. Благодаря ви, мис Рофи.

Елизабет слагаше слушалката. Искаше й се да го подтикне, да му каже да бърза, тъй като даденото й от банките време течеше. Отчаяно се нуждаеше от това, върху което работеше Емил Йопли, но ако го притесняваше, нямаше да постигне нищо, така че потискаше нетърпението си. Тя бе наясно, че опитите вероятно няма да бъдат завършени до изтичането на срока на заемите. Но имаше свой план. Възнамеряваше да разкаже на Юлиус Бадрут за тайната разработка, да го вземе в лабораторията и да го остави да види сам какво се прави. Тогава банките щяха да й дадат отсрочка, колкото бъде необходимо.

Елизабет работеше с Рийс Уйлямс все повече и повече, като понякога оставаха до късно през нощта. Често работеха само двамата, а после вечеряха в личната й трапезария до кабинета или в елегантния апартамент, който бе наела. Жилището се намираше в съвременна сграда на Цюрихберг, имаше изглед към Цюрихското езеро и бе просторно и слънчево. Тя усещаше повече от всякога силното, животинско привличане на Рийс, но ако той я харесваше, с нищо не показваше, че е така. Държеше се винаги учтиво и приятелски. Искаше да може да разчита на него, да му се доверява, но все пак знаеше, че трябва да бъде предпазлива. Неведнъж бе почти готова да му разкаже за опитите да саботират компанията, но нещо я спираше. Още не бе подготвена да го обсъжда с когото и да е. Поне докато не научи нещо повече.

Елизабет придобиваше все по-голямо самочувствие. Веднъж обсъждаха продажбите и стана дума за нов гел за коса, който не се продаваше достатъчно добре. Елизабет го бе опитвала и знаеше, че е много по-добър от други подобни стоки на пазара.

— Масово ни го връщат от парфюмерийните магазини — оплакваше се отговарящият за продажбите. — Просто не може да се наложи. Необходима е по-голяма реклама.

— Вече сме надхвърлили средствата за реклама — възрази Рийс. — Ще трябва да измислим някакъв друг подход.

— Изтеглете го от парфюмериите — намеси се Елизабет.

Всички се обърнаха към нея.

— Какво?

— Навсякъде може да се купи — обясни тя на Рийс. — Мисля да продължаваме с рекламите, но да го продаваме само във фризьорските салони. Направете го недостъпен, да не се среща често. Създайте такава представа за него.

Рийс се замисли за миг, после кимна и каза:

— Добре. Нека опитаме.

Започнаха да го търсят навсякъде.

След време Рийс бе й направил комплимент:

— Ти не си само хубава кукла!

Значи бе започнал да забелязва!