Сидни Шелдън
Кръвна връзка (7)

ГЛАВА 7

Раждането на Елизабет Роуън Рофи бе двойна трагедия. По-малкото нещастие бе, че майката на Елизабет почина в родилната зала, а по-голямото бе, че Елизабет се роди момиче.

В продължение на девет месеца, докато се появи от мрака на майчината утроба, тя бе очакваното с най-голямо нетърпение дете на света, наследяващо огромна империя — гигантската компания „Рофи и синове“, с капитал от милиарди долари.

Съпругата на Сам Рофи, Патриша, бе тъмнокоса удивителна хубавица. Много жени се бяха опитвали да се омъжат за Сам Рофи заради положението, известността и богатството му. Патриша се бе омъжила за Сам, защото се бе влюбила в него. Оказа се, че това е била най-неподходящата причина. Сам Рофи бе търсил практическо решение и Патриша отговаряше идеално на изискванията му. Той нямаше нито време, нито нагласа да бъде семеен човек. В живота му нямаше място за друго, освен за „Рофи и синове“. Бе се отдал фанатично на компанията и очакваше същото от всички около себе си. Патриша имаше стойност дотолкова, доколкото би могла да допринесе за репутацията на компанията. Но когато най-после разбра какъв брак си е избрала, бе станало много късно. Сам й бе определил роля, която тя изпълняваше прекрасно. Безупречна като домакиня, тя бе идеалната мисис Сам Рофи. Не получила любов от съпруга си, след време Патриша се научи да не отдава и своята любов. Обслужваше Сам и бе на подчинение в „Рофи и синове“ така, както и най-обикновената секретарка. Бе на разположение по двайсет и четири часа в денонощието, готова да полети навсякъде, където Сам щеше да има нужда от нея, можеше да прави компания на неколцина чуждестранни ръководители или пък, уведомена в последния момент, да поднесе изискана вечеря на сто души върху колосани, богато бродирани покривки с блестящи кристални сервизи и тежки сребърни прибори от XVIII век. Патриша бе една от необявените ценности на „Рофи и синове“. Правеше всичко необходимо да поддържа чудесния си вид, спортуваше и спазваше диета като спартанец. Имаше превъзходна фигура, а дрехите й се шиеха по модели на Норъл в Ню Йорк, Шанел в Париж, Хартнъл в Лондон и младия Сибил Конъли в Дъблин. Бижутата, които Патриша носеше, бяха създадени за нея от Жан Шлумбергер в България. Животът й бе изпълнен с ангажименти, но безрадостен и лишен от съдържание. Но когато забременя, всичко се промени.

Сам Рофи бе последният мъжки наследник на династията Рофи и Патриша знаеше колко силно иска да има син. Осланяше се на нея. И ето че сега бе като кралицата-майка, носеше бебето в себе си — младия принц, който един ден щеше да наследи кралството. Когато я качиха на носилката за родилната зала, Сам стисна ръката й и промълви: „Благодаря ти.“

Почина от емболия трийсет минути по-късно и хубавото бе, че си отиде, без да знае, че не е оправдала надеждите на мъжа си.

Сам Рофи отдели време от претрупаната си програма, за да погребе жена си, а после се зае с проблема, свързан с отглеждането на невръстната си дъщеря.

Седмица след раждането Елизабет бе отнесена вкъщи и предадена на бавачка — първата от дългата поредица бавачки. През първите пет години от живота си Елизабет виждаше баща си съвсем рядко. За нея той бе като някакъв неясен образ, непознат човек, който винаги пристигаше или заминаваше. Пътуваше постоянно, а Елизабет създаваше допълнително неудобство, тъй като трябваше да я мъкне със себе си като допълнителен багаж. Елизабет прекарваше месец в имението им в Лонг Айлънд, където имаше алея за боулинг, тенискорт, плувен басейн и игрище за скуош. След няколко седмици бавачката й опаковаше дрехите и я изпращаха със самолет във вилата им в Биариц. Там имаше петдесет стаи и трийсет акра земя и Елизабет постоянно се губеше.

Наред с това Сам Рофи притежаваше обширен апартамент на площад „Бийкмън“ в Ню Йорк и вила на Коста Смералда в Сардиния. Елизабет пътуваше до всичките домове, сновеше между къщата, апартамента и вилите и растеше сред разточителна елегантност. Но навсякъде се чувстваше като външен човек, попаднал по погрешка на богато празненство с негостоприемни домакини.

Когато порасна, Елизабет разбра какво значи да бъдеш дъщеря на Сам Рофи. Тя бе пожертвала чувствата си заради компанията, така както и майка й го бе направила някога. Лишена бе от семеен живот, защото не съществуваше семейство, а само платени заместители и далечната фигура на човека, който бе неин баща, но не се интересуваше от нея, а само от компанията. Патриша бе съумяла да се примири с положението, но за детето това бе мъчително. Елизабет се чувстваше нежелана и необичана и не знаеше как да се справи с отчаяното си състояние, като накрая започна да обвинява себе си за това, че е отблъскваща. Опитваше се отчаяно да спечели любовта на баща си. Когато тръгна на училище, започна да прави в клас различни подаръци за него — детски рисунки с молив и водни бои и несиметрични пепелници, които пазеше старателно, очаквайки го да се върне от някое от служебните си пътувания, така че да може да го изненада, да го зарадва и да го чуе да казва: „Толкова е хубаво, Елизабет. Много си талантлива.“

Когато се връщаше, Елизабет му поднасяше с обич подаръка си, а баща й кимаше или поклащаше глава и я питаше: „Няма да ставаш художничка, нали?“

Понякога Елизабет се събуждаше посред нощ, слизаше по дългата вита стълба в апартамента на площад „Бийкмън“ и пресичаше подобния на пещера хол, водещ към кабинета на баща й. Влизаше в празната стая, като че пристъпваше в храм. Тук бе неговата стая, където работеше, подписваше важни документи и управляваше света. Елизабет се приближаваше до огромното, тапицирано с кожа бюро и бавно прокарваше ръка по него. После го заобикаляше и сядаше на кожения стол. Там се чувстваше по-близо до баща си. Струваше й се, че като влезе в неговата стая и седне, където сядаше той, ще може да стане част от него. Водеше с него въображаеми разговори, а той я изслушваше заинтригувано и се отнасяше с внимание към проблемите й. Веднъж, докато Елизабет седеше на бюрото му в тъмното, лампите в кабинета изведнъж светнаха. На вратата стоеше баща й. Изгледа седналата зад бюрото му, облечена в тънка нощница Елизабет и възкликна: „Какво правиш тук сама в тъмното?“ После я взе в прегръдките си и я занесе на ръце по стълбите до леглото й, а Елизабет остана будна до сутринта, като си мислеше как баща й я беше прегърнал.

После слизаше долу всяка нощ и сядаше в кабинета му, като го очакваше да се появи и да я вземе, но това вече не се повтори.

Никой не говореше с Елизабет за майка й, но в приемната имаше прекрасен портрет на Патриша Рофи в цял ръст и Елизабет обичаше да го гледа с часове. После се поглеждаше в огледалото. Грозотия. Бяха й сложили скоби на зъбите и изглеждаше ужасно. „Никак не е чудно, че баща ми не се интересува от мене“ — мислеше си Елизабет.

После изведнъж получи страшен апетит и започна да трупа килограми. Бе стигнала до някаква своя истина, че ако е дебела й грозна, никой няма да иска да я сравнява с майка й.

Когато Елизабет стана на дванайсет години, започна да ходи в престижното частно училище в Ийст Сайд в Манхатан, след 70-а улица. Откарваха я с „Ролс-Ройс“, влизаше в клас и сядаше мълчаливо и вглъбена в себе си, като не обръщаше внимание на другите наоколо. Никога не пожелаваше да отговори на въпрос. А когато я вдигаха, като че ли никога не знаеше отговора. Учителите й скоро започнаха да не й обръщат внимание. Говореха за Елизабет помежду си и единодушно се съгласяваха, че тя е най-разглезеното дете, което са срещали някога. В поверителния си доклад в края на годината пред директорката класната ръководителка на Елизабет бе написала:

„Не успяхме да постигнем никакъв напредък с Елизабет Рофи. Държи се настрана от съучениците си и отказва да участва в груповите занимания. Няма приятели в училище. Оценките й са незадоволителни, но е трудно да се прецени дали са такива, защото не полага никакви усилия или защото не може да се справя с материала. Арогантна и егоистична. Ако баща й не беше един от основните дарители на училището, щях да предложа настоятелно да бъде изключена.“

Докладът бе на светлинни години от действителността. Елизабет Рофи чисто и просто нямаше защита, нямаше броня, която да я предпази от обкръжаващата я ужасна самота. Обхваната бе от такова чувство за собствената си малоценност, че се боеше да създава приятелства, защото щяха да разберат колко безлична и отблъскваща е тя. Не беше арогантна, а почти патологично стеснителна. Усещаше, че не принадлежи на света, в който живее баща й. За нея нямаше място никъде. Мразеше да я возят с „Ролс-Ройс“, защото знаеше, че не го заслужава. В клас знаеше отговорите на задаваните й от учителите въпроси, но не смееше да отговаря, за да не привлича вниманието върху себе си. Обичаше да чете и оставаше будна до късно през нощта, погълната от книгите.

Мечтаеше си и какви чудесни измислици си представяше! Че е в Париж с баща си, пътуват с карета през Булонския лес и той я завежда в кабинета си — огромна зала, нещо като катедралата „Сейнт Патрик“, при него влизат хора с някакви документи за подпис, а той ги отпраща с думите: „Не виждате ли, че съм зает сега? Разговарям с дъщеря си Елизабет.“

Тя и баща й се пързалят със ски в Швейцария, като се спускат рамо до рамо по стръмния склон, а леденият вятър свири покрай тях и той изведнъж пада и вика от болка, защото кракът му е счупен, а тя го успокоява: „Не се бой, татко! Аз ще се погрижа за теб.“ Спуска се със ските до болницата и вика: „Бързо, баща ми е ранен.“ И цяла дузина мъже в бели престилки го свалят с блестящата линейка, тя сяда до леглото му и го храни (значи тогава ръката му трябва да е счупена, а не кракът), а в стаята влиза майка й, изведнъж оживяла, и баща й казва: „Не мога да те приема сега, Патриша. Имам разговор с Елизабет.“

Или пък са в красивата вила в Сардиния… Прислужниците ги няма и Елизабет приготвя вечеря за баща си. Той изяжда по две чинии от всичко и казва: „Ти си много по-добра готвачка от майка си, Елизабет.“

Измислените случки с баща й винаги завършваха по един и същи начин. На вратата се звъни и някакъв огромен мъж, по-висок от баща й влиза и иска Елизабет да се омъжи за него, а баща й я моли: „Моля ти се, Елизабет, не ме оставяй. Имам нужда от теб.“

И тя се съгласява да остане.

От всичките домове, в които бе израснала, Елизабет обичаше най-много вилата в Сардиния. Тя в никакъв случай не бе най-голямата, но бе най-живописната и най-уютната. Самата Сардиния очароваше Елизабет. Приказно красивият скалист остров се намираше на около 160 мили югоизточно от италианския бряг и представляваше една поразителна панорама от планини, море и зелени поля. Огромните му вулканични скали са се появили преди хиляди години сред някогашното море, а бреговата му ивица се извива като огромен полумесец, докъдето поглед стига, и Тиренско море обгръща острова в синята си прегръдка.

Според Елизабет островът имаше свои собствени ухания — миризмата на морските ветрове и на горите, аромата на бялата и жълтата мачия, приказното цвете, обожавано от Наполеон. Тук растяха и храстите корбекола, достигащи до шест стъпки височина и даващи червени плодове с вкус на ягоди, и гуарсиас — огромни яки дъбове, чиято кора се караше на континента, за да правят от нея коркови тапи.

Обичаше да се заслушва в песента на скалите, на огромните заоблени камъни с дупки по средата. Когато вятърът свистеше през дупките, камъните издаваха тайнствен и пронизителен звук, подобен на погребална песен.

А ветровете винаги духаха. Елизабет се научи да ги разпознава. Мистрал, поненте, трамонтана, грекате и леванте. Нежни и сурови ветрове. А после идваше страховития сироко — топъл вятър, духащ откъм Сахара.

Вилата на Рофи бе на Коста Смералда, над Порто Черво, построена на върха на висока скала, надвесена над морето, закътана сред хвойни и диви сардински маслинови дървета с горчиви плодове. Изгледът към разположеното далеч в ниското пристанище бе поразителен, а къщите наоколо, пръснати по зелените хълмове, бяха смесица от хоросан и камък, образувайки невероятна бъркотия от цветове, подобно на детска рисунка с боички.

Вилата бе от измазани тухли, с огромни греди от хвойна от вътрешната страна. Построена бе на няколко нива и имаше просторни и удобни стаи, всяка от които беше с камина и разполагаше с балкон. Всекидневната и трапезарията имаха цветни прозорци с панорамен изглед към острова. Стълбата с лека конструкция водеше към четирите спални на горния етаж. Мебелите бяха в чудесно съчетание с околността. Имаше грубо изработени маси и пейки като в манастир, но имаше и удобни кресла. На прозорците бяха закачени бели вълнени завеси, ръчно тъкани на острова, а подът бе покрит с пъстрите плочки чересарда, правени в Сардиния, и с докарана от Тоскана теракота. В баните и в спалните имаше вълнени килими от околността, багрени с растителни бои по традиционните методи. Къщата бе пълна с картини — смесица от френски импресионисти, италиански майстори и примитивизми на Сардо. В хола висяха портретите на Самуел Рофи и Терения Рофи, прапрадядото и прапрабабата на Елизабет.

От всичко в къщата Елизабет най-много обичаше горната стая под полегатия керемиден покрив. До нея се стигаше по тясно стълбище от втория етаж и Сам Рофи я използваше за кабинет. В нея имаше масивно дървено бюро и удобен, тапициран въртящ се стол.

Стените бяха покрити с етажерки и географски карти, повечето от които бяха свързани с династията Рофи. Към малкия балкон над стръмната скала водеше двукрила стъклена врата, а изгледът оттам просто спираше дъха.

Точно в тази къща тринайсетгодишната тогава Елизабет откри произхода на своето семейство и за първи път през живота си почувства, че принадлежи някому и е част от нещо.

Всичко започна от деня, в който намери Книгата. Баща й бе заминал за Олбия и Елизабет се мотаеше в горната стая. Книгите по лавиците не я интересуваха, защото отдавна знаеше, че са специализирани издания по фармакология и фармацевтика, както и за мултинационалните компании и международно право. Скучни и безинтересни. Някои от ръкописите бяха редки и се пазеха в стъклени витрини. Имаше и един том на латински със заглавие „Circa Instans“, писан през средните векове, и още един, озаглавен „De material Medica“. И понеже Елизабет бе започнала да учи латински, полюбопитства да разгледа някой от старите томове и отвори стъклената витрина. Извади книгата, но зад нея видя скрита друга книга. Елизабет я измъкна. Беше дебела, подвързана в червена кожа и нямаше никакво заглавие.

Заинтригувана от вида й, Елизабет я разтвори. Сякаш отвори врата към друг свят. Това беше биографията на нейния прапрадядо Самуел Рофи, печатана за лично ползване на английски език върху пергамент. Името на автора липсваше, нямаше и дата, но Елизабет бе сигурна, че е на повече от сто години, тъй като повечето от страниците бяха избледнели, а други бяха пожълтели и олющени от времето. Но всичко това не бе важно. Значение имаше съдържанието й, историята, вдъхваща живот на висящите на долния етаж портрети. Елизабет бе виждала портрети на своите прапрародители стотици пъти: старомодни рисунки на мъж и жена, облечени в необичайни дрехи. Мъжът не бе хубав, но лицето му излъчваше сила и интелигентност. Имаше руса коса, високи славянски скули и проницателни светлосини очи. Жената бе красавица. Тъмна коса, безупречен цвят на лицето и катраненочерни очи. Облечена бе в бяла копринена рокля, наметало и елече от брокат. Две непознати лица, които не означаваха нищо за Елизабет.

Но сега, когато, сама в горната стая, Елизабет разтвори Книгата и започна да чете, Самуел и Терения Рофи оживяха пред нея. Елизабет се чувстваше така, сякаш бе пренесена назад във времето, сякаш живее в гетото на Краков през 1853 година заедно със Самуел и Терения. Колкото повече четеше Книгата, научаваше, че нейният прапрадядо Самуел, основателят на „Рофи и синове“, е бил романтик и авантюрист.

А също и убиец.