Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Warner Books edition, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 2

Берлин

Понеделник, 7 септември

10:00 часа

 

Ана Рофи Гаснер осъзнаваше, че не трябва да крещи повече, защото Валтер щеше да се върне и да я убие. Сви се в един ъгъл на спалнята, без да може да овладее треперещото си тяло, и притихна в очакване на смъртта. Всичко, което бе започнало като красива приказка, се бе превърнало в кошмар, в невъобразим ужас. Прекалено дълго време й трябваше, за да приеме истината: мъжът, за когото се бе омъжила, бе един маниак, готов да убива.

 

 

Преди да се запознае с Валтер Гаснер, Ана Рофи не беше обичала никого, дори майка си, баща си и себе си. Като дете Ана бе крехка и болнава и имаше припадъци. Не помнеше някога да е била далеч от болници, медицински сестри и лекари, довеждани откъде ли не.

Тъй като баща й бе Антон Рофи от „Рофи и синове“, най-големите светила на медицината идваха да я преглеждат в Берлин. Но след като я преглеждаха и изследваха, те си тръгваха, без да могат да кажат нещо повече, отколкото преди да я видят. Не можеха да поставят диагноза на болестта й.

Ана не можеше да ходи на училище като другите деца и след време се затвори в себе си, създавайки си свой собствен свят, изпълнен с мечти и илюзорни представи, в който не допускаше никого. Затвори се в своя собствен свят, тъй като реалният живот й изглеждаше прекалено суров. Когато Ана стана на осемнайсет години, виенето на свят и припадъците изчезнаха така мистериозно, както се бяха появили. Но те бяха помрачили живота й. На възраст, когато повечето момичета са сгодени или женени, Ана дори не се беше целувала с момче. Опитваше се да се убеди, че й е все едно. Задоволяваше се да живее в света на собствените си измислици, далеч от всичко и от всички. Когато стана на двайсет и няколко години, започнаха да се появяват кандидати за женитба, тъй като Ана Рофи бе наследница, носеща едно от най-уважаваните имена в света, и много млади мъже с готовност щяха да споделят богатството й. Получи предложения от един шведски граф, от италиански поет и от пет-шест принца от по-бедни страни. Ана отказа на всички. На тридесетия рожден ден на дъщеря си Антон Рофи сподели жаловито:

— Ще си умра, без да дочакам внуци.

 

 

За тридесет и петия си рожден ден Ана отиде в Кицбюел, в Австрия, и там се запозна с Валтер Гаснер, учител по ски, с тринайсет години по-млад от нея.

Когато го видя за първи път, дъхът й буквално спря. Той се спускаше със ските си по „Ханенкамп“ — стръмното състезателно трасе, и това бе най-красивата гледка, която Ана някога бе виждала. Тя отиде до края на пистата, за да го разгледа по-отблизо.

Приличаше й на млад бог и Ана бе доволна само да го гледа. Той усети настоятелния й поглед.

— Вие не карате ли ски, gnaediges Fraulein?[1]

Тя поклати отрицателно глава, страхувайки се, че гласът й ще я подведе, а той се усмихна и предложи:

— Тогава ми позволете да ви поканя на обяд.

Ана изпадна в паника като ученичка. От този момент Валтер Гаснер бе започнал да я ухажва. Ана Рофи не беше глупава. Знаеше, че нито е хубава, нито пък е ефектна на вид, че е една обикновена жена и че освен името си, едва ли би могла да предложи нещо много на някой мъж. Но Ана знаеше, че зад невзрачната фасада се крие красива и чувствителна девойка, изпълнена с любов, поетичност и музика.

Може би защото не беше красива, Ана изпитваше дълбоко благоговение пред красотата. Имаше навика да ходи по големите музеи и да прекарва часове в съзерцание пред картините и статуите. Когато видя Валтер Гаснер, като че ли всички богове оживяха пред нея.

На следващия ден тя закусваше на терасата на хотел „Тенерхоф“, когато Валтер Гаснер се приближи към нея. Той наистина приличаше на млад бог. Имаше правилен, ясно очертан профил, а чертите му бяха деликатни, чувствителни и решителни. Лицето му бе с хубав тен, а зъбите му бяха бели и равни. Косите му бяха руси, а очите — сивосини. Под скиорското му облекло Ана забеляза движението на бицепсите и твърдите му мускули, което я накара да усети тръпки в слабините си. Скри ръцете си в скута, за да не се виждат петната от кератит.

— Търсих ви вчера следобед по пистите — каза Валтер. Ана не можеше да продума. — Ако не можете да карате ски, с удоволствие ще ви науча. — Усмихна се, а после добави: — Безплатно.

 

 

За първия й урок я заведе на Хаусберг — пистата за начинаещи. И на двамата веднага им стана ясно, че от Ана никога няма да стане скиор. Тя непрекъснато губеше равновесие и падаше, но продължаваше да прави опити, защото се страхуваше, че Валтер ще започне да я презира, ако се провали. Обаче след десетото й падане той я бе вдигнал и бе казал внимателно:

— Явно е, че вашето призвание е другаде.

— Какво по-точно? — бе попитала Ана с нещастен вид.

— Ще ви кажа довечера.

Вечеряха заедно същата вечер, закусиха на следващата сутрин, а после обядваха и вечеряха отново заедно. Валтер забрави за клиентите си. Пропускаше часовете с учениците си, за да може да ходи до селото с Ана. Водеше я в казиното в „Дер Голдене Грайф“, пързаляха се с шейна, пазаруваха, катереха се по скалите и седяха на терасата на хотела, където прекарваха часове в разговор.

На Ана й се струваше, че е в някакъв чуден сън.

 

 

Пет дни след като се запознаха, Валтер взе ръцете й в своите и каза:

— Ана, любима, искам да се оженя за теб!

Той бе развалил всичко. Бе я извадил от чудесната приказка и бе я върнал в жестоката действителност, в която тя добре знаеше коя е и каква е. Една непривлекателна, трийсет и пет годишна девствена награда за търсачите на богатство.

Опитала се бе да си тръгне, но Валтер я бе задържал.

— Ние се обичаме, Ана. Не можеш да избягаш от това.

Слушаше го как я лъже, а после го чу да казва: „Никога не съм обичал когото и да било.“ А и тя го улесняваше, защото искаше така отчаяно да му повярва. Заведе го в стаята си и докато седяха и Валтер й разказваше историята на живота си, тя изведнъж започна да му вярва, като си помисли с учудване: „Та това е историята и на моя собствен живот!“

Подобно на нея Валтер никога не бе обичал никого. Като незаконороден, той е бил чужд на света, така, както и Ана, поради своята болест. И Валтер като нея е имал нужда да дава любов. Бил отгледан в сиропиталище, а когато станал на тринайсет години и хубавата му външност вече била съвсем очевидна, жените в сиропиталището започнали да го използват, като го взимали нощем в стаите си, лягали с него и го учели как да им създава удоволствие. Като награда момчето получавало повече храна, по-големи парчета месо и десерти с истинска захар. Получавал всичко, освен любов.

Когато пораснал достатъчно, за да избяга от сиропиталището, Валтер открил, че светът навън не бил по-различен. Жените искали да ползват хубавото му тяло, да го имат като украшение, но всичко стигало само дотам. Давали му подаръци в пари, дрехи и бижута, но нищичко от себе си.

Ана разбра, че Валтер е нейният духовен събрат, нейният двойник. Ожениха се със скромна церемония в градската община.

 

 

Ана бе очаквала, че баща й ще се зарадва много. Но той избухна в ярост:

— Ти си една безнадеждна глупачка! — изкрещя Антон Рофи. — Омъжила си се за някакъв некадърен зестрогонец. Аз вече го проверих. През целия му живот е бил издържан от жени, но никоя от тях не е била толкова глупава, че да се омъжи за него.

— Престани! — извика Ана. — Ти не го разбираш.

 

 

Но Антон Рофи бе убеден, че разбира прекалено добре Валтер Гаснер. Той покани новия си зет да го посети в кабинета му.

Валтер огледа одобрително тъмната ламперия и закачените по стената стари картини.

— Много е хубаво тук — подхвърли той.

— Да. Сигурен съм, че е по-добре, отколкото в сиропиталището.

Валтер го погледна рязко и застана нащрек.

— Не ви разбрах.

— Хайде да оставим настрана глупостите — отговори Антон. — Направили сте грешка. Дъщеря ми няма никакви пари.

Сивите очи на Валтер като че ли се вкамениха.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Аз не се опитвам, а просто ви казвам. Няма да получите нищо от Ана, защото тя не притежава нищо. Ако бяхте проверили по-старателно, щяхте да научите, че „Рофи и синове“ е затворена корпорация. Това означава, че никакви акции, не се продават. Ние живеем богато, но нищо повече. Няма да можете да получите никаква зестра. — Той бръкна в джоба си, извади някакъв плик и го хвърли на бюрото пред Валтер. — Това ще ви обезщети за неприятностите. Очаквам да напуснете Берлин преди шест часа. Не искам Ана да ви вижда повече.

Валтер попита тихо:

— А не ви ли е минавало през ума, че може да съм се оженил за Ана, защото съм се влюбил в нея?

— Не отговори ледено Антон. — А на вас минавало ли ви е през ума подобно нещо?

Валтер замълча за миг преди да отговори:

— Я да видя каква е пазарната ми цена. — Разкъса плика и преброи парите. После вдигна очи към Антон Рофи. — Според мен цената ми е много повече от двайсет хиляди марки.

— Това е всичко, което ще получите. Смятайте се за късметлия.

— Това и правя — отвърна Валтер. — Ако искате да знаете истината, мисля, че съм голям късметлия. Благодаря ви. — Сложи парите в джоба си с небрежен жест и миг по-късно вече излизаше през вратата.

Антон Рофи се успокои. Изпитваше слабо чувство за вина и се отвращаваше от това, което бе направил, но все пак бе убеден, че няма друго разрешение. Ана щеше да се разстрои, че мъжът й я напуска, но по-добре е всичко да стане сега, отколкото по-късно.

Той ще се опита да я запознае с някои по-подходящи мъже на нейната възраст, които ако не я обичат, поне ще я уважават. Мъже, които ще се интересуват от нея, а не от парите или името й. Мъже, които няма да бъдат купени за двайсет хиляди марки.

 

 

Когато Антон Рофи се прибра вкъщи, Ана изтича да го посрещне с насълзени очи. Прегърна я силно и каза:

— Ана, миличка, всичко ще се оправи. Ти ще го забравиш…

Но когато Антон погледна над рамото й, на вратата стоеше Валтер Гаснер. Ана вдигна пръста си нагоре и извика:

— Виж какво ми купи Валтер! Виждал ли си по-красив пръстен? Струва двайсет хиляди марки.

 

 

В края на краищата родителите на Ана бяха принудени да приемат Валтер Гаснер. Като сватбен подарък им купиха чудесно имение край езерото Ванзее, обзаведено с френски мебели, антики, удобни канапета и фотьойли, и шкафове с книги по стените. Горният етаж бе обзаведен с елегантни датски и шведски мебели от осемнадесети век.

— Но това е прекалено много — протестираше Валтер пред Ана. — Не искам нищо от тях или от теб. Искам да мога аз да ти купувам красиви вещи, любима. — Усмихна се по неговия момчешки начин и добави: — Но нямам пари.

— Разбира се, че имаш — успокои го Ана. — Всичко, което имам аз, принадлежи и на теб.

Валтер се усмихна мило и попита:

— Наистина ли?

По настояване на Ана, защото Валтер не желаеше да обсъждат парични въпроси, тя му разясни финансовото си състояние. Тя имаше на разположение фонд, който й позволяваше да живее охолно, но по-голямата част от богатството й бе в акции на „Рофи и синове“.

Акциите не можеха да бъдат продавани без единодушното одобрение на Управителния съвет.

— Колко е твоят дялов капитал? — попита Валтер.

Ана му каза. Валтер не можеше да повярва. Накара я да повтори сумата.

— И не можеш да продаваш акциите си, така си?

— Не. Братовчед ми Сам няма да позволи. Той държи контролния пакет. Някой ден…

 

 

Валтер прояви интерес да работи в семейния бизнес, но Антон Рофи се противопостави.

— Какво може да даде на „Рофи и синове“ един некадърен скиор? — попита той.

Но накрая отстъпи пред дъщеря си и Валтер бе назначен в администрацията на компанията. Той заработи отлично и бързо напредваше. И когато след две години бащата на Ана почина, Валтер Гаснер стана член на Управителния съвет. Ана бе толкова горда с него!

Той бе идеален съпруг и любовник. Винаги й носеше цветя и дребни подаръци и като че ли беше щастлив да седи с нея вечер без никой друг наоколо. Ана просто не можеше да повярва на сполетялото я щастие. „О, благодаря ти, мили Боже!“ — шепнеше тихо тя.

 

 

Ана се научи да готви, за да може да поднася на Валтер любимите му ястия. Правеше шукрут — блюдо от хрупкаво кисело зеле и гъсто картофено пюре, покрити с пушена свинска пържола, франкфуртер, и нюрнбергски колбас. Приготвяше му и свинско филе, сготвено в бира и подправено с кимион, поднасяно с голяма печена ябълка, обелена и издълбана, напълнена с аирелес — ситни зърнести плодове.

— Ти си най-добрата готвачка на света, любима — казваше Валтер и Ана се изчервяваше от гордост.

 

 

На третата година от сватбата им Ана забременя.

През първите осем месеца на бременността Ана изпитваше доста болки, но ги понасяше с радост. Безпокоеше я обаче нещо друго.

То започна един ден след като обядваха. Тя плетеше пуловер за Валтер и мечтаеше, докато изведнъж чу гласа на Валтер:

— За Бога, Ана, какво правиш тук в тъмното?

Следобедът бе преминал в здрач, погледна към плетката в скута си и разбра, че не я е докосвала. Къде бе изчезнал денят? Къде е бил умът й? По-късно Ана имаше и други подобни преживявания и започна да си мисли дали подобни изчезвания в нищото са предвестник или знамение, че ще умре. Не смяташе, че се страхува от смъртта, но не можеше да понесе мисълта, че ще остави Валтер.

 

 

Четири седмици преди да се роди детето Ана изпадна в едно от нейните вглъбения, спъна се по стълбите и падна чак на долната площадка. Събуди се в болницата.

Валтер седеше на края на леглото и държеше ръката й.

— Знаеш ли как ме изплаши!

Тя изведнъж се стресна при мисълта за бебето: „Ами бебето! Не чувствам бебето.“ Посегна с ръка надолу. Коремът й бе гладък.

— Къде ми е бебето?

А Валтер я притегли към себе си и я прегърна.

— Родихте близнаци, мисис Гаснер — обади се лекарят.

Ана се обърна към Валтер и очите му се напълниха със сълзи.

— Момченце и момиченце, любов моя.

И тя щеше да умре от щастие в този момент. Усети неподозиран и неудържим копнеж да ги притисне към себе си. Трябваше да ги види, да ги почувства и да ги прегръща.

— Ще поговорим за всичко, когато укрепнете — каза лекарят. — Не и преди да укрепнете.

 

 

Уверяваха Ана, че е по-добре с всеки изминат ден, но тя започна да се страхува. С нея ставаше нещо, което не можеше да разбере. Валтер идваше, вземаше ръката й и казваше довиждане, а тя го гледаше изненадано и се опитваше да каже: „Но ти току-що дойде…“ А после поглеждаше стенния часовник и разбираше, че са минали три-четири часа.

Нямаше представа кога е отлетяло времето.

Имаше някакъв неясен спомен, че са й донесли децата през нощта и после е заспала. Не можеше да си спомни съвсем ясно, а се страхуваше да попита. Но това нямаше значение. Щеше да ги притисне към себе си, когато Валтер я заведе у дома.

 

 

И този чудесен ден най-после дойде. Ана напусна болничната стая на количка, макар да настояваше, че е достатъчно силна, за да върви. В действителност се чувстваше съвсем отпаднала, но бе толкова развълнувана, че нищо нямаше значение, освен факта, че ще види децата си. Валтер я пренесе до къщата и започна да я качва по стълбите към спалнята.

— Не, не! — запротестира тя. — Занеси ме в детската стая.

— Трябва да си почиваш сега, мила. Нямаш достатъчно сили да…

Но тя не го изчака да довърши изречението си. Изплъзна се от ръцете му и изтича в детската стая.

Щорите бяха спуснати, стаята бе тъмна и на Ана й бяха необходими няколко мига, за да вижда по-добре. Обхвана я такова вълнение, че й се зави свят. Боеше се, че ще припадне.

Валтер бе дошъл след нея. Говореше й нещо, опитваше се да обясни, но каквото и да бе то, за нея нямаше никакво значение.

Защото те бяха там. И двете бяха заспали в кошчетата си, а Ана се приближи тихо към тях, за да не ги събуди, и застана, загледана в тях. Това бяха най-хубавите деца, които някога бе виждала. Дори и сега можеше да забележи, че момченцето ще има хубавите черти на Валтер и неговата гъста руса коса. Момиченцето бе като прелестна кукла с мека златиста косица и малко, триъгълно личице.

Ана се обърна към Валтер и прошепна със задавен глас:

— Те са прекрасни. Аз… аз съм толкова щастлива.

— Ела, Ана — прошепна Валтер. Прегърна я, притискайки я към себе си, и почувствала огнената му страст, усети завладяващото я желание. Не бяха се любили от толкова отдавна. Валтер бе прав. За децата щеше да има достатъчно време и по-късно.

На момчето даде името Петер, а на момичето — Биргита. Те бяха две изключителни чудеса, създадени от нея и Валтер, и Ана прекарваше с часове в детската стая, като си играеше с тях и им говореше. Макар че все още не я разбираха, знаеше, че усещат любовта й. Понякога, както се бе заиграла, тя се обръщаше, виждаше застаналия на вратата Валтер, който се прибираше от работа, и разбираше, че някакси целият ден вече е отминал.

— Ела при нас — казваше му тя. — Играем една игра.

— Още ли не си приготвила вечерята? — питаше Валтер и тя изведнъж започваше да се чувства виновна.

Решаваше да сложи край на това и да обръща повече внимание на Валтер, а по-малко на децата, но на следващия ден се повтаряше същата история. Близнаците бяха като непреодолим магнит и я привличаха към себе си. Ана все още обичаше много Валтер и се опита да разсее вината си, като си повтаряше, че децата са част от него. Всяка нощ щом Валтер заспиваше, Ана се измъкваше от леглото и се промъкваше в детската стая, сядаше и съзерцаваше децата, докато утрото не започнеше да се прокрадва в стаята. Чак тогава ставаше и се затичваше обратно в леглото, преди да се е събудил Валтер.

 

 

Веднъж, посред нощ, Валтер влезе в детската стая.

— Какво, за Бога, правиш тук? — възкликна той.

— Нищо, мили. Просто си…

— Лягай веднага!

Никога по-рано не й бе говорил по този начин.

 

 

На закуска Валтер каза:

— Мисля, че трябва да си починем. Хубаво ще е да заминем някъде.

— Но, Валтер, децата все още са много малки.

— Говоря за нас двамата.

— Не мога да ги оставя — поклати глава тя.

Той взе ръката й и каза:

— Искам да забравиш за децата.

— Да забравя за децата? — В гласа й имаше уплаха, Той я погледна в очите и обясни:

— Ана, спомни си колко хубаво ни беше преди да забременееш. Помниш ли какви хубави мигове преживяхме? Колко приятно ни беше да бъдем заедно, само двамата, и никой да не ни пречи?

Тогава тя разбра истината. Валтер ревнуваше заради децата.

 

 

Седмиците и месеците минаваха бързо. Валтер вече не се приближаваше до децата. На рождените им дни Ана им купуваше прекрасни подаръци. Валтер винаги успяваше да бъде извън града по работа. Ана не можеше да продължава да се заблуждава. Истината бе, че Валтер не се интересува изобщо от децата. Ана усещаше, че вината може би е нейна, защото тя се интересуваше прекалено много от тях. „Вманиачена“ бе думата, употребена от Валтер. Помолил я бе да отиде на лекар и тя бе отишла само за да му угоди. Но докторът бе излязъл глупак. В момента, в който бе започнал да й говори, Ана бе спряла да го слуша, мозъкът й заплува надалече и го чу чак когато каза:

— Времето ви изтече, мисис Гаснер, Ще ви видя ли следващата седмица?

— Разбира се.

И изобщо не го посети повече.

 

 

Ана чувстваше, че проблемът е колкото у Валтер, толкова и у нея. Ако нейната вина бе, че обича децата прекалено много, то неговата вина се състоеше в това, че не ги обича достатъчно.

Ана свикна да не споменава за децата в присъствието на Валтер, но едва можеше да го изчака докато тръгне за работа, за да изтича в детската стая и да бъде при тях. Но те вече не бяха бебета. Вече бяха станали на три години и Ана можеше да види как ще изглеждат като пораснат. Петер бе висок за възрастта си, тялото му бе силно и добре сложено като на баща му. Ана го слагаше в скута си и възкликваше:

— О, Петер, какво ще правиш с горките госпожици? Бъди мил с тях, синко. Няма да могат да ти устоят.

И Петер се усмихваше свенливо, притискайки се до нея.

После Ана се обръщаше към Биргита. От ден на ден тя ставаше по-хубава. Не приличаше нито на Ана, нито на Валтер. Имаше къдрава руса коса и нежнобяла кожа като порцелан. Петер имаше буйния нрав на баща си и понякога се налагаше да го напляска, но Биргита имаше ангелски характер. Когато Валтер не бе у дома, Ана им пускаше плочи или им четеше. Любимата им книга бе „101 приказки“. Настояваха да им чете приказки за великани, джуджета и вещици отново и отново, а нощем Ана ги слагаше да спят, като им пееше приспивно:

„Спи, детенце, спи.

татко ще те пази във съня…“

 

 

Ана се молеше времето да промени отношението на Валтер и той да стане по-нежен. И той наистина се промени, но в лошия смисъл. Намрази децата. В началото Ана си мислеше, че това е защото Валтер иска цялата й любов само за себе си, че не иска да я дели с никого. Но постепенно започна да разбира, че причината не е в любовта му към нея. Причината бе в омразата му към нея. Баща й бе прав. Валтер се бе оженил за нея заради парите й. Децата представляваха заплаха за него. Искаше да се отърве от тях. Все повече и повече говореше на Ана да продадат акциите.

— Сам няма никакво право да ни спира! Можем да вземем парите и да отидем някъде другаде. Само двамата.

— Ами децата? — погледна го втренчено тя.

Очите му блестяха трескаво.

— Не. Слушай ме сега. И за двама ни е по-добре да се отървем от тях. Трябва да го направим.

От този момент Ана започна да разбира, че той е луд. Изпадна в ужас. Валтер бе уволнил цялата прислуга с изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата. Ана и децата бяха сами с него, в ръцете му. Той имаше нужда от помощ. Може би все още не беше късно да бъде излекуван. През петнадесети век събирали лудите и ги затваряли завинаги на кораби къщи — „нареншифе“, корабите на безумните, но при наличието на съвременната медицина тя смяташе, че сигурно можеше да се помогне на Валтер.

 

 

И сега, в един септемврийски ден, Ана седеше свита на пода в стаята, където я бе заключил Валтер, и го чакаше да се върне. Разбра какво трябва да направи. За негово добро, както и за доброто на децата и на самата нея. Ана се изправи, залитайки, и отиде до телефона. Поколеба се само за миг, после вдигна слушалката и започна да набира номер 110 — номера на полицията.

Чу някакъв непознат глас да казва:

— Ало. Тук е полицейската служба. Мога ли да ви помогна?

— Да, ако обичате. — Гласът й се задави. — Аз… — Отнякъде се появи ръка и дръпна слушалката от нея, а после я тресна върху вилката. Ана се дръпна назад.

— Ох, недей — изхлипа тя, — моля те, не ме бий.

Валтер се приближаваше към нея, очите му блестяха, гласът му бе толкова тих, че тя едва разбра думите му.

— Любов моя, няма да ти направя нищо лошо. Аз те обичам, не знаеш ли това? — Докосна я с ръка и тя усети, че я полазват тръпки. — Ние просто не искаме полицията да идва тук, нали така? — Тя поклати глава отрицателно, не можейки да говори от ужас. — Децата са тези, които ни причиняват беди, Ана. Ние ще се отървем от тях. Аз…

Чу се звънецът на входната врата. Валтер стоеше разколебан. Някой отново позвъня.

— Стой тук! — Заповяда й той. — Аз ще се върна.

Ана гледаше вцепенено, докато той излизаше от стаята. Затръшна вратата зад себе си и го чу да превърта ключа.

„Аз ще се върна“ — бе казал той.

Валтер Гаснер забърза по стълбите надолу, отиде до входната врата и я отвори. Пред него стоеше човек в сива униформа на куриер и държеше запечатан кафяв плик.

— Нося специална пратка за мистър и мисис Валтер Гаснер.

— Да — отвърна Валтер. — Аз ще я приема.

Затвори вратата, погледна плика, а после го разкъса.

Прочете бавно известието:

„С дълбоко съжаление Ви уведомяваме, че Сам Рофи е загинал при нещастен случай в планината. Моля Ви да бъдете в Цюрих в петък на обяд за извънредното заседание на Управителния съвет.“

Подписът бе на Рийс Уйлямс.

Бележки

[1] Любезна госпожице (нем.) — Б.пр.