Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Warner Books edition, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 39

В момента, в който полицаят Хилър и сержант Гаскинс вадеха тялото на убитото момиче от Темза, на десет мили от тях, в другия край на Лондон, инспектор Макс Хорнунг влизаше в сиво-бялото мраморно преддверие на новата сграда на Скотланд Ярд. Самият факт, че влиза през легендарните двери го изпълни с чувство на гордост. Той бе станал частица от великото братство. Приятно му беше, че телеграфният адрес на Скотланд Ярд беше „БЕЛЕЗНИЦИ“. Макс обичаше англичаните. Единственото, което го смущаваше, беше неспособността им да общуват с него. Англичаните говореха на родния си език по много странен начин.

Дежурният полицай на пропуска го попита:

— Какво ще обичате, господине?

Макс се обърна.

— Имам уговорена среща с инспектор Дейвидсън.

— Името, господине?

Макс изрече бавно и отчетливо:

— Инспектор Дейвидсън.

Полицаят го погледна с нескриван интерес.

— Вие се казвате Инспектор Дейвидсън?

— Аз не се казвам Инспектор Дейвидсън. Казвам се Макс Хорнунг.

Полицаят на пропуска попита с извиняващ се глас:

— Извинете ме, господине, но говорите ли поне малко английски?

Пет минути по-късно Макс вече седеше в кабинета на инспектор Дейвидсън — едър мъж на средна възраст с червендалесто лице и неравни жълтеникави зъби. „Типичен англичанин“ — каза си Макс радостно.

— Казахте по телефона, че ви е необходима информация за сър Алек Никълъс, тъй като е заподозрян в убийство.

— Той е един от шестимата.

Инспектор Дейвидсън го зяпна изненадано:

— Той е укрит под камината?

Макс въздъхна. Повтори още веднъж бавно и внимателно това, което бе казал.

— А-ха. — Инспекторът се замисли за момент. — Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви изпратя в С–4 — криминалния архив. Ако там няма нищо за него, ще опитаме в С–11 и С–13 — криминалното разузнаване.

Името на сър Алек Никълс не фигурираше в нито една от архивите. Но Макс знаеше къде може да намери необходимата му информация.

 

 

Макс бе позвънил сутринта на служителите в Сити — финансовия център на Лондон.

Реакцията им бе позната. Щом Макс си каза името, те се разтрепериха, тъй като всеки работещ в Сити има да крие по нещичко, а славата на Макс като финансов ангел мъстител се носеше навсякъде. Но в мига, в който Макс им съобщи, че му е необходима информация за някой друг, те изведнъж бяха изпълнени с готовност да му помогнат.

В продължение на два дни Макс посещаваше банки, финансови компании, кредитни организации и статистически служби. Хората, работещи там, не го интересуваха. Искаше само да поговори с компютрите им.

Макс бе гениален по отношение на компютрите. Сядаше пред монитора и си играеше с машините като виртуоз. Нямаше значение какви програми бяха заложени в тях, защото Макс можеше да работи с всякакви програми. Разговаряше с различни компютри. Спокойно се справяше с ФОРТРАН и ФОРТРАН IV, гигантския Ай-Би-Ем 370, с ПДП 10 и 11, както и с АЛГОЛ 68.

Беше на „ти“ с КОМОЛ, програмиран, за бизнес-програми, и с използвания от полицията БЕЙСИК, както и с бързо действащия АПЛ, с който се разговаряше само чрез таблици и диаграми. Макс говори с ЛИСП и АРТ, а също и с ПЛ–1. Провеждаше разговори чрез бинарен код, задаваше въпроси с аритметични и графични единици, а бързодействащият принтер отговаряше със скорост от 1100 реда в минута. През целия си живот огромните компютри ненаситно бяха поглъщали информация, бяха я съхранявали, анализирали и запомняли, а сега я бълваха на ухото на Макс, доверявайки му тайните си в снабдените с климатична инсталация зали.

Нямаше нищо неприкосновено, нито пък нещо оставаше скрито. Личният живот при съвременната цивилизация е една илюзия, един мит. Всеки гражданин е напълно разголван, най-съкровените му тайни излизат наяве и могат да бъдат прочетени от всекиго. Хората влизат в регистрите, ако имат номер за социална застраховка, някаква застрахователна полица, шофьорска книжка или банкова сметка. Имената им влизат в списъци, ако са платили данъците си, получили са обезщетение като безработни или пък са получили социални помощи. Имената им се съхраняват в компютрите, ако имат медицинска застраховка, ако са си направили ипотека на жилището, ако притежават автомобил или велосипед и ако си открият влогове или чекова книжка. Компютрите знаят имената им, ако са лежали в болница, били са на военна служба, притежавали са ловен или риболовен билет, ако са подавали молби за задграничен паспорт, за телефон или за свързване към електрическата мрежа, или пък са се женили, развеждали и създавали деца.

Ако човек знае къде да провери и има необходимото търпение, той може да получи всякакви данни.

Макс Хорнунг се разбираше прекрасно с компютрите. Те не му се подиграваха заради акцента, нито пък се смееха на външния му вид, на държанието му или пък на облеклото му. Те уважаваха интелигентността му, възхищаваха му се и го обичаха. С удоволствие споделяха тайните си с него, разказвайки му пикантни клюки за глупостта на простосмъртните. Бъбреха си с него като стари приятели.

— Хайде да си поговорим за сър Алек Никълс — предложи Макс.

И компютрите започнаха. Пред Макс се появи математическата диаграма на сър Алек, показана в цифри, бинарни кодове и графики. След два часа той получи цялостна представа за човека и за финансовото му състояние.

Пред очите му се появиха копия от банкови разписки и от анулирани чекове и сметки. Макс веднага бе заинтригуван от поредицата чекове с крупни суми, надписани с „на приносителя“ и осребрени с подписа на сър Алек Никълс. Къде бяха отишли тия пари? Макс провери дали са били вписани като служебни или лични разходи, или пък като удръжки за данъци. Отговорът бе отрицателен. Върна се отново към списъка с разходите: Издаден чек на клуб „Уайт“, сметка от месарницата, неизплатена… вечерна рокля от магазини „Джон Бейтс“… екзотична рокля от Гвинея… сметка от зъболекар, неплатена… сметка от ресторант „Анабела“… елегантна рокля от Сен Лоран в Париж… сметка от „Белия слон“, неизплатена… фиш за превишена скорост… сметка от фризьора Джон Уиндман, неизплатена… четири рокли от Ив Сен Лоран, заплати на прислугата…

Макс зададе въпрос на компютъра за регистрация на моторни превозни средства.

Отговорът беше положителен. „Да, сър Алек притежава «Бентли» и «Морис».“

Нещо липсваше. Нямаше сметка от автомобилен сервиз.

Макс накара компютрите да разровят паметта си. За седем години нямаше нито една отбелязана сметка.

„Забравили ли сме нещо?“ — попитаха компютрите.

„Не — отговори Макс, — нищо не сте забравили.“

Сър Алек не се ползваше от услугите на автомеханик. Той поправяше сам колите си. Човек с подобни умения не би се затруднил да повреди асансьор или джип. Макс Хорнунг се замисли върху тайнствените цифри пред себе си и в старанието си приличаше на египтолог, който превежда някакви новооткрити йероглифи. Откриваше все повече загадъчни факти. Разходите на сър Алек далеч надхвърляха доходите му. Още една изпусната нишка.

Приятелите на Макс в Сити имаха връзки навсякъде. Само след два дни той научи, че сър Алек е заемал пари от Тод Майкълс, собственик на клуб в Сохо.

Макс се обърна към компютрите на полицията и зададе въпроси. Те го изслушаха, а после отговориха: „Да, ето ти и сведенията за Тод Майкълс. Обвинен е в няколко престъпления, но никога не е осъждан. Има подозрения, че е замесен в изнудване, търговия с наркотици, проституция и престъпно лихварство.“

Макс отиде в Сохо и продължи да разпитва. Там научи, че сър Алек не е играл комар. Но съпругата му е играла.

Когато свърши, у Макс нямаше никакво съмнение, че сър Алек е бил изнудван. Той имаше неизплатени сметки и се нуждаеше спешно от пари. Притежаваше акции на стойност милиони долари, ако можеше да ги продаде. Сам Рофи му бе попречил, а сега му пречеше Елизабет Рофи.

Сър Алек Никълъс имаше причини да извърши убийство.

Макс провери и Рийс Уйлямс. Машините направиха всичко възможно, но информацията се оказа съвсем оскъдна.

Компютрите съобщиха на Макс, че Рийс Уйлямс е от мъжки пол, роден в Уелс, тридесет и четири годишен и не е бил женен. На ръководна длъжност в „Рофи и синове“. Годишна заплата: 80 000 долара, плюс премии. Спестовна сметка в лондонска банка с баланс от пет хиляди лири, чекова сметка със среден баланс от осемстотин лири. Притежава сейф в цюрихска банка, съдържание неизвестно. Притежател на кредитни карти от всички големи кредитни организации. Много от закупените вещи с кредитните карти са били предназначени за жени. Рийс Уйлямс нямаше криминално досие. Работи в „Рофи и синове“ от девет години.

„Не е достатъчно — каза си Макс. — Съвсем не е достатъчно.“ Сякаш Рийс Уйлямс се криеше зад компютрите. Макс си спомни колко предпазливо се бе държал Рийс, когато разговаряха с Елизабет след погребението на Кати Ерлинг. Кого бе предпазвал той? Елизабет Рофи. Или себе си?

Същата вечер в шест часа Макс си купи билет туристическа класа за Рим.