Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Bandits de l’Arizona, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Гюстав Емар. Бандитите на Аризона

„Тренев & Тренев и с-ие“, София, 1991

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станкев

Художник Лили Басарева

Коректор Магдалена Атанасова

Графично оформление Стефан Узунов

Формат 32/84/108. Цена 10,98 лв.

Дадена за печат: м. октомври 1991 г.

Излязла от печат: м. ноември 1991 г.

с/о Jusator, Sofia

 

Librairie Grund Paris, 1955

История

  1. — Добавяне

XVI

Близо един месец бе изтекъл от събитията, описани в предишната глава. След страшната сцена, разиграла се между него и братовчеда му, генерал Дьо Вилие се разболя отново и няколко дни животът му беше в опасност, но благодарение на всеотдайните грижи на доктор Герен и най-вече на възхитителната преданост на доня Тереса и двете й дъщери най-после болният оздравя напълно.

Доктор Герен с присъщия си лукав вид — ни лук ял, ни лук мирисал — бе заявил, че оздравяването на генерала ще се проточи дълго и че трябва на всяка цена да се избегне ново повторение на болестта, което този път ще бъде смъртоносно. Тогава дамите се настаниха в спалнята на болния и не я напускаха вече нито денем, нито нощем. Доня Луиса бе заела привилегированото си място от дясната страна на шезлонга, на който се излягаше генералът, тя четеше на оздравяващия, приготвяше му лекарствата и му ги даваше.

Доня Санта помагаше на сестра си във всички тези малки грижи, които изглеждаха специалност на дамите и особено на младите момичета. Доня Тереса следеше всичко с възхитителна тактичност и неизчерпаема доброта. Генерал Дьо Вилие се оставяше със скрито задоволство на тези грижи, които го очароваха, никога не се бе чувствал толкова щастлив. Може би в дъното на душата си болният не желаеше да оздравее. Впрочем именно в това го упрекваше, смеейки се, доктор Герен.

Когато докторът подхващаше този деликатен въпрос, и трите дами се нахвърляха срещу него, така че докторът нямаше друг начин да прекрати това възмущение, освен да избяга, протестирайки, че прекалено глезят своя болен. Сиди-Муле завиждаше на тези очарователни болногледачки, както ги наричаше, но волю-неволю трябваше да се примири, още повече че се подиграваха на оплакванията му, което го вбесяваше. Генералът не знаеше как дамите, отвлечени от пиратите, са били освободени. По молба на болния дон Хосе се зае да задоволи любопитството му.

Забравихме да споменем един факт от сравнително доста голямо значение. Дон Естебан и брат му дон Хосе, когато живееха в резиденцията си в Аризона, обикновено носеха облеклото и краските на червенокожите. Тази мярка, по същество политическа, ласкаеше много индианците и придаваше голямо влияние на синовете на дон Агостин над команчите, доказвайки им, че потомците на инките не презират носията на своите предци. Двамата бяха успели да се отъждествят с това облекло толкова добре, че беше невъзможно да се допусне дегизировка, което увеличаваше престижа им и караше индианците да се гордеят с вождовете си, които впрочем те обожаваха.

След първото нападение, предприето от пиратите срещу дон Агостин в лагера му на хълма, дон Хосе бе натоварен от баща си да следи пиратите и по възможност да разбере дали действително са си поставили за цел да открият града-убежище, чиито неизчислими богатства, естествено, би трябвало да са разпалили алчността им. Както видяхме, дон Хосе под името Нощната птица бе успял да установи отношения с пиратите под претекст да ги улесни при вмъкването в града, обитаван от дон Агостин и негово семейство.

Предложението, направено от Нощната птица, беше ценно за бандитите, то трябваше да бъде прието от тях и те действително го приеха с голямо задоволство. Сигурно си спомняте, че първия път, когато Нощната птица бе въведен в подземието, което служеше за скривалище на пиратите, мнимият команч изпита силен страх, разпознавайки това известно му отдавна подземие. В първия момент на изненада той процеди през зъби няколко думи, които, ако бяха чути от пиратите, веднага щяха да го поставят в много неудобно положение. Тези няколко думи бяха:

— Ох! Дано не са открили нищо!

Действително това подземие не беше толкова отдалечено от града, колкото изглеждаше. Чрез галерии, неизвестни на бандитите, то се свързваше с огромните, циклопски подземия под града, които се простираха на значителни разстояния във всички посоки. Сега става ясно защо, когато майката и двете сестри на младия човек бяха отвлечени от пиратите и затворени в своеобразната къща, построена изрично за да ги държат в плен, нямаше нищо по-лесно за Нощната птица от това да се свърже с майка си и да уреди бягството на трите дами, без да гръмне пушка, още повече че по щастлива случайност, в която явно личеше пръст Божи, тайният ход, неизвестен на пиратите, се намираше в спалнята на доня Тереса.

Когато ходът бе затворен, беше почти невъзможно да се открие, ако не се знае за съществуването му и точното му местоположение. Спасяването мина отлично и при изключителни условия на безопасност. Два часа по-късно пленничките бяха в обятията на тия, които обичаха. Средствата на дон Хосе да узнае тайните на пиратите и попадането им в страшна клопка при всякакви други обстоятелства биха били осъдителни, но тук случаят не беше такъв. Дон Агостин два пъти бе нападан от бандитите, които съвсем не криеха намеренията си; белите бяха във война с бандитите, които не се бояха ни от Бога, ни от закона и не зачитаха нищо.

Най-после дойде времето, когато генерал Дьо Вилие беше напълно излекуван. През дългия оздравителен период съвсем естествено се бяха установили почти интимни и най-вече приятелски отношения между генерала и семейство Сандовал, което го смяташе не само за приятел, но в действителност и за свой член. Дон Агостин и децата му не бяха забравили големите задължения, които бяха поели към френския офицер. Една сутрин, към обяд, довършваха закуската и бяха стигнали до кафето. През цялото ядене генералът беше замислен, почти мрачен. Всички сътрапезници бяха забелязали това твърде необичайно настроение на господин Дьо Вилие, който беше винаги приветлив и весел. Приятелите му го наблюдаваха скришом, чакайки нетърпеливо да се реши да даде обяснение. Генералът бе захвърлил кърпата си за ядене на масата, извади пурата от устата си и се готвеше да заговори, когато Сиди-Муле влезе в трапезарията и подаде на офицера върху табличка от позлатено сребро някакъв сгънат на четири лист.

— Какво е това? — попита господин Дьо Вилие войника си.

— Четете, господин генерал — отговори той. Офицерът се поколеба за момент, но по безгласна молба на Сиди-Муле най-после се реши да вземе листа, като му даде знак с ръка, че е свободен. Спахията отдаде чест и излезе. Господин Дьо Вилие поиска с поглед позволение да прочете това необикновено послание, присъстващите веднага му дадоха исканото разрешение. Той разгъна листа и го прегледа набързо, по лицето му се изписа искрено смайване. Препрочете бавно това странно писмо, сякаш преценяваше думите и търсеше истинския им смисъл, за момент остана замислен, после, подавайки листа на дон Агостин, каза:

— Четете, сеньор, писмото е на френски.

Дон Агостин взе листа, прочете го и го даде на дон Естебан. Така този лист мина от ръка на ръка, преди да се върне у генерала. Дамите бяха напуснали масата, когато кафето бе донесено, тъй че около масата имаше само мъже. Настъпи доста продължително мълчание.

— Е, генерале — запита дон Агостин, — какво решавате?

— Сеньор — отговори офицерът, — аз съм у вас, а не у дома си, не мога да реша без ваше позволение.

— Вие сте у дома си, драги генерале, знаете, че аз ви обичам като син, тъй че действайте, умолявам ви, както желаете. Никой тук няма и да помисли да ви упрекне, каквото и да направите.

— Благодаря ви, сеньор, значи ще приема срещата, която този нещастник иска от мен.

— И според мен, генерале, имате право, затова дайте заповед да бъде въведен тук или на друго място, което сметнете за подходящо.

И дон Агостин понечи да стане, другите трима — докторът, дон Хосе и дон Естебан — последваха примера на стареца.

— Прощавайте, кабалерос — каза генералът с любезна усмивка, — благоволете да заемете отново местата си, умолявам ви. Аз ще изслушам този човек тук, в тази стая, във ваше присъствие.

— Но… — понечи да каже дон Агостин.

— Умолявам ви, кабалерос.

Всеки зае отново мястото си. Генералът излезе и се върна почти веднага. Следваше го някакъв човек. Този човек беше Койота. Ала Койота — състарен, отслабнал, набръчкан. Подир него влязоха десетина червенокожи, между които се намираше Синия облак. Генералът сбърчи вежди.

Дон Агостин разбра този израз на лошо настроение.

— Аз отговарям за пленниците — рече старецът, — синовете ми могат да се оттеглят.

Команчите се поклониха и напуснаха трапезарията, ала останаха на вратата на двореца. Сиди-Муле стоеше до вратата, облегнал се с рамо о стената и скръстил ръце на гърдите си.

— В това писмо, което сте ми изпратил — каза генералът на Койота, — вие ми казвате, че ме молите за една услуга и милост, която ще облекчи ужасната смърт, на която сте осъден. Впрочем осъден ли е този човек? — попита той стареца.

— Да, утре ще бъде вързан на стълба за изтезания.

— Не може ли да бъде спасен?

— Не, трябва да бъде изтезаван.

— Дон Агостин де Сандовал има право, аз трябва да умра в ужасни мъчения, тази смърт не ме плаши. Зависи от вас, генерале, да бъде по-лека.

— Говорете.

— Господине — заговори Койота на отличен френски, — не искам да се опитвам да омаловажавам престъпленията си, няма да се опитвам да злоупотребя с вашето доверие, да ви кажа, че съм дошъл за покаяние. Ето истината: аз не се разкайвам за нищо, ако след един час бъда свободен, ще продължа грабителския си живот. Какво искате? Аз съм по рождение лош и днес ще ми бъде невъзможно да симулирам покаяние, което никога не ще изпитам.

— За да развивате пред нас теории ли поискахте срещата с мен? — каза строго генералът.

— Ей Богу — изрече дон Агостин с болка, — нима не е останало в сърцето ви нищо, което да ви свързва с човечеството?

Бандитът избухна в смях на осъден.

— Е, не, не съм съвършен! Но не съм чудовище — извика той развълнувано. — Хвалех се!… Гордостта ме погуби. Обичам до обожание дъщеря си, дете едва на осемнайсет години! Бях беден, разорен. По произход от стар германски благороднически род, аз исках дъщеря ми да бъде щастлива и богата! Заради нея извърших всички мои престъпления! Дъщеря ми, ох, дъщеря ми! Урубуса узна моята тайна. Как? Не зная. Той ме държеше чрез обичта на дъщеря ми! Смилете се над мен!… — И падна на колене. — Смилете се над мен! Боже мой, нека дъщеря ми бъде щастлива! Не мъчението ме плаши, а мисълта, че след моята смърт дъщеря ми ще бъде нещастна!… Ох, тази мисъл ме влудява. Вижте, аз се унижавам, моля Бога за прошка! Смилете се над дъщеря ми!

Той се влачете на колене. Тази сцена беше ужасна.

— Ох — продължи той, — подложете ме на най-ужасни мъчения, ала дъщеря ми… спасете дъщеря ми!

— Значи най-после сте принуден да признаете, че има Бог? — каза строго дон Агостин.

— Да, аз страдам, ох, страшно се измъчвам.

— Какво искате в края на краищата? — попита генерал Дьо Вилие.

— На вас, моя враг, поверявам дъщеря си! Генерале, обещайте ми да я направите ваше дете и никога да не й казвате как е живял баща й.

Настъпи мрачно мълчание.

— Заклевам ви се! — произнесе генералът с достойнство. — Вашата дъщеря ще ми бъде като моя, никога нищо няма да узнае за баща си.

Лицето на бандита се преобрази.

— Обещавате ли ми? — каза той тревожно.

— Повтарям ви: заклевам се.

— О, благодаря, благодаря, знаех, че сте великодушен враг, но не бойте се от нищо, аз съм богат, много богат.

— Вашите богатства умират с вас — каза строго генералът, — нима искате невинното дете да се възползва от това злато, всяка частица от което е изцапана с кръв?

— Така е, простете ми — каза той смирено.

— Дайте ми сведенията, необходими за намирането на дъщеря ви.

— Аз ще ви дам сведенията — каза дон Агостин, — документите, които Сиди-Муле е взел от Урубуса, ще ви осигурят всички необходими улеснения.

Генералът даде знак на Сиди-Муле. Войникът донесе всичко нужно за писане. Бандитът се залови да пише; писмото беше кратко.

— Пиша на немски, винаги й пиша на нашия език. Казвам й, че съм на смъртно легло. Сбогувам се с детето си и го поверявам на генерал Дьо Вилие, който ще му бъде баща. Добавям, че умирам разорен.

— Добре — рече генералът, — но аз говоря немски, това ще бъде утешение за дъщеря ви.

Койота връчи писмото на генерала.

— Бъдете благословен, генерале — каза той с дълбоко вълнение. — Сега признавам, че човекът е нищо пред Бога. Ще изтърпя с радост мъчението — зная, че дъщеря ми ще бъде щастлива. Благодаря ви, генерале, и на всички вас, господа.

И излезе с твърда стъпка. След излизането на бандита настъпи кратко мълчание.

— Кабалерос — каза генералът, — всичко е готово за пътуването ми, не желая да присъствам на изтезанието.

— Знаех. Къде отивате?

— Отивам първо във Вашингтон, за да отхвърля условията, които поискаха да ми наложат, после ще се заловя да издиря клетото дете, което осинових.

— Много добре, генерале, младата дъщеря на този бандит е във френски манастир в Нови Орлеан. От Вашингтон идете направо в Нови Орлеан, ще намерите работите си на път към успех.

— Не ме ли лъжете?

— Доказателството — каза дон Хосе, смеейки се, — е, че заминавам с вас, ако благоволите да ме приемете за спътник, генерале. Аз имам да уреждам някои работи във Вашингтон.

— Ще бъде голямо удоволствие за мен.

— Значи се разбрахме.

— Не ни казвайте сбогом — обади се дон Агостин, — след по-малко от един месец ние отново ще се съберем.

— Вярно, но ви моля да ми позволите да се сбогувам с дамите.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

Казвайки „довиждане“ на дамите, генералът се запъваше и усети, че се изчервява, когато се сбогуваше с доня Луиса. Дон Агостин се усмихна и изглеждаше много доволен. Един час по-късно генерал Дьо Вилие, дон Хосе, Безследни и Сиди-Муле вече бяха напуснали града убежище. Точно един месец след заминаването си от Аризона генералът и приятелят му дон Хосе влязоха в Нови Орлеан. Генералът се бе сбогувал с предания му Безследни, давайки му петстотин наполеона, които с голяма мъка го накара да приеме. Сиди-Муле си отпочиваше на няколко крачки зад двамата приятели.

— Ах — каза генералът с въздишка, — колко бих бил щастлив, ако…

— Ей Богу — прекъсна го младият човек, усмихвайки се, — аз ви намирам пленителен, генерале. Вие имате в джоба два милиона в хубави полици, остава ви и вашата мина в Аризона, от какво има да се оплаквате?

— Но какво да правя с тази златна мина, приятелю?

— Знам ли — каза дон Хосе, смеейки се.

— Вие сте непоносим — каза генералът с приятелско негодувание.

— Благодаря, господин генерал.

— Право да ви кажа, вие изпитвате злорадство да ме отчайвате, знаете…

— Че обичате сестра ми. Зная, защото сте ми го казвал доста често, тъй че обърнете се към доня Луиса и вярвам…

— Значи вярвате…

— Абсолютно нищо, вие искате много да знаете.

Най-после пътниците стигнаха до къщата, обитавана от дон Агостин де Сандовал и цялото му семейство. Не стана нужда генералът да търси повече, дон Агостин представи на господин Дьо Вилие една очарователна девойка, която дамите вече бяха обикнали безумно. Изтекоха няколко дни в разглеждане на града. Генералът се чувстваше като на тръни; моментът на раздялата наближаваше, а господин Дьо Вилие не смееше да постави въпроса си.

— Между другото — каза дон Агостин една сутрин на закуска — какво мислите да правите с вашата златна мина в Аризона?

— Подарявам ви я, ако това може да ви бъде приятно, драги дон Агостин. Какво искате да направя с нея аз, който заминавам за Франция и никога няма да се върна в тази страна?

— Не говорете така! Кой знае… — каза дон Хосе с усмивка.

— Да, вярно — промърмори генералът, — но в такъв случай би трябвало да се върна в Америка…

— За да се ожените за сестра ми Луиса, нали, генерале? — допълни дон Хосе.

Генералът се смути от това неочаквано подмятане.

— Какво — каза дон Агостин, — значи вие обичате дъщеря ми?

— С цялата си душа — промълви генералът.

— Чудесно! А защо не ми го казахте? Предполагам, че дъщеря ми не е безразлична към вас.

— И аз предполагам — продължи дон Хосе, смеейки се, — малката говори само за спасителя си на всекиго, който иска да я слуша.

— Е, в такъв случай, драги генерале — заяви дон Агостин, — разрешавам ви да направите предложение.

— О, господине, как съм заслужил такова благоволение?

— Да не говорим за това, драги генерале, но ако сте съгласен, да поговорим за сделки.

— На ваше разположение съм, сеньор, но трябва да ви призная, че не зная за какви сделки желаете да говорим.

— Става дума за вашата мина, която искам да купя.

— О, скъпи дон Агостин!

— Извинете, драги генерале, но не приемам подаръци, както самият вие не бихте приел, нали така?

Генералът се поклони, без да отговори.

— Ето защо трябва да признаете, че имам право — продължи старецът. — Ако приема подаръка, който искате да ми направите, ще ви ограбя нечестно. А в доказателство ви предлагам шест милиона за вашата златна мина.

— Какво! — извика генералът, пребледнявайки.

— Казах — шест милиона франка, приятелю, приемате ли?

— Вие се шегувате, сеньор, това не е хубаво.

— Не се шегувам, драги генерале — каза старецът, разстилайки книжа на масата, — ето полици от първите парижки банкери.

— Но това е сън! — извика генералът, замаян от радост и изненада. — Позволете ми да отида да направя предложение на вашата очарователна дъщеря.

— Че защо така? — каза дон Агостин, усмихвайки се.

— Защото, ако вашата дъщеря ми откаже ръката си, тази сума ще бъде безполезна и нищо не ще ме накара да я приема.

И напусна трапезарията почти тичешком, оставяйки дон Агостин и двамата му сина смаяни.

След две минути генералът се върна, следван от дамите; доня Луиса се хвърли в обятията на баща си. Две седмици по-късно стана сватбата. На нея дойдоха много гости; всички големи семейства от Нови Орлеан сметнаха за чест да присъстват на сватбата на генерал граф Дьо Вилие. Младоженците прекараха още един месец в Нови Орлеан. Денят на заминаването дойде, както идва всичко в този подлунен свят.

Раздялата беше жестока, особено за дон Агостин, който на тази възраст не се надяваше да види повече дъщеря си.

В последния момент дон Хосе реши да придружи младоженците, което ги зарадва много. Пътуването беше много приятно, нищо не помрачи щастието на пътниците. Генералът не искаше да се раздели със Сиди-Муле. Положението на бившия спахия беше доста несигурно, ала генералът бе обещал да го задържи при себе си и наистина го стори.

Майката и сестрата на генерала не можеха да свикнат с новото си състояние след толкова мъки и премеждия.

Генералът никога не произнасяше името на недостойния си родственик, майка му и сестра му също не говореха за него, тъй като знаеха, че този спомен е мъчителен за него. Шест месеца след завръщането си във Франция генералът омъжи младото момиче, което бе осиновил по такъв необикновен начин, за един свой приятел полковник, давайки й сто хиляди франка зестра. Осиновената му дъщеря беше щастлива, генералът бе удържал честно на дадената дума. Няколко месеца по-късно дон Хосе Перес де Сандовал поиска ръката на прелестната Лора, сестрата на генерала. Това беше брънка, която свързваше двата рода.

Половин месец след сватбата им младоженците се качиха на параход за Галвестън, пристанище в Тексас, където пристигнаха благополучно.

Край
Читателите на „Бандитите на Аризона“ са прочели и: