Гюстав Емар
Бандитите на Аризона (6)

VI

Приблизително два месеца бяха изтекли от събитията, изложени в предишната ни глава.

Една сутрин в началото на месец август, едва час след изгрев слънце, добре екипиран ездач на отличен прериен мустанг, който явно идеше от север и отиваше на изток, мина по брод Рио Хила и навлезе в предпланините на Сиера де Пахаррс.

Този пътник изглежда бе направил дълъг преход, тъй като много простото му облекло беше протъркано до скъсване, само оръжието му беше в отлично състояние: носеше през рамо американска пушка, от хълбока му висеше мачете без ножница, пропъхнато през желязна халка, грижливо навитата му реата беше завързана от дясната страна на седлото; имаше много издути алфориас^[1], в които сигурно носеше провизии и други малки предмети, необходими при пътуване, огромни шествърхи железни шпори, остри като кинжали, звънтяха при всяко негово движение, ловна куртка от небелен плат и широкополо сомбреро, покрито с навосъчено платно, както го носят вакеросите , завършваха екипировката му.

Сомбрерото на този човек беше прихлупено над очите по такъв начин, че освен дългата брада, която падаше ветрилообразно върху гърдите, беше невъзможно да се забележи друга част от лицето му. Той се движеше по тясна пътека за диви животни и минаваше завоите в ловен галоп.

Червенокожите и вакеросите^[2] знаят само две скорости — пешеходна и галоп, които увеличават повече или по-малко, според това дали го смятат за необходимо. Когато стигна до едно място, където пътеката се раздвояваше, като едната продължаваше към Рио Пуерко, а другата се отклоняваше по посока на Сиера де Пахарос, ездачът пое по втората и скоро навлезе сред все по-стръмни склонове на планината, но конят му ги изкачваше с лекота, което показваше, че е от добра порода.

Пътникът се катери така доста дълго време. Най-после стигна до едно от ония обгорели места, които се срещат толкова често в планините. Пристигнал там, той се спря и явно се залови да изучава местността със сериозно внимание, сякаш търсеше определени знаци, които да му покажат пътя.

След грижливо търсене нададе вик на задоволство: на един дебел клон на ликуидамбар^[3] беше поставен доста голям камък.

— Това е — промърмори той.

Тогава се приближи така, че да може да докосне дървото, и се взря: най-много на петдесет стъпки, на друго дърво, този път акажу, имаше втори камък; тогава продължи по този така странно маркиран път. Това трая близо един час, ориентировъчните знаци бяха свършили.

Тази липса на знаци изглежда не го обезпокои ни най-малко, той навлизаше все по-дълбоко в планината с решителен вид. След двайсетина минути стигна до непроходим гъсталак, който му препречваше напълно пътя. Тогава непознатият слезе на земята и на два пъти имитира крясъка на койота.

Същият крясък се чу почти веднага само на няколко крачки от него.

— Аха — произнесе насмешлив глас, но никой не се виждаше, — пътя ли сте загубил, господарю?

— Да, докато търсех Койотите — отговори пътникът.

— Та колко са те? — продължи гласът.

— Трима — извика силно и с мрачна неприязън пътникът, — но тези трима ще бъдат достатъчни, за да отмъстим за мъртвите.

— Добре дошъл, вие, който идвате в името на отмъщението! — каза невидимият събеседник и добави: — Вървете все покрай гъсталака, докато срещнете от лявата си страна едно дяволско дърво^[4]. Когато стигнете до него, ще чакате.

— Добре, до скоро виждане.

— До скоро виждане.

Пътникът се метна отново на седлото и се отдалечи в показаната му посока. Само след двайсет и пет метра той забеляза огромна скална грамада, а на няколко крачки — величествено дяволско дърво, което изглежда беше царят на гората.

— Ето го дяволското дърво — каза пътникът високо, — само че не виждам път.

— Защото не гледате добре, сеньор — обади се някакъв човек, който изскочи измежду скалите.

— Хей — извика пътникът, — ти ли си, добри ми Мататрес, аз пък те мислех за мъртъв като другите, но ми се стори, че познах гласа ти, когато си разменихме паролата.

— Вие ме ласкаете, господарю, ала щом това ви интересува, съобщавам ви, че са останали още трима от другарите ни, без да броите мен.

— Кои точно? — извика пътникът бързо.

— Наваха, Ел-Тунауте и Ел Пикаро.

— Та те са нашите най-храбри и най-способни хора.

— Благодаря, господарю, вие ги познавате.

— Къде са те?

— Ей тука, след малко ще ги видите.

— Тогава да бързаме.

— Последвайте ме.

— А конят ми?

— Водете го за юздата.

— Отлично, да вървим.

Тогава навлязоха в един заплетен лабиринт от безброй завои и криволици, които почти на всяка крачка се пресичаха от пътеки и образуваха плетеница, затрудняваща още повече придвижването през този гъсталак, привидно без никакъв ориентировъчен знак. Вървяха близо четвърт час, все на открито, после внезапно двамата се озоваха пред входа на голяма пещера, или по-право, огромно подземие. Водачът и другарят му срещнаха тогава същите трудности, както навън, и дори още по-големи поради дрезгавата виделина, която беше единственото осветление на това подземие.

Когато стигнаха до определено място, внезапно ги спря едно подземно езеро, което им препречваше пътя. Това тъмно и прозрачно езеро, чийто край не се виждаше, сигурно се простираше много надалеч.

— Какво ще правим? — запита пътникът.

— Чакайте — каза Мататрес.

Той се отдалечи; чу се шум на весла и отново се показа водачът, който се приближаваше с индианска пирога.

— Ах — възкликна пътникът, — каква крепост!

— Тя е непристъпна — рече Мататрес ухилен.

— Вярно, но ако има само един изход, рискуваме…

— Има четири изхода, без да се смятат няколко други, които още не сме имали време да потърсим и да открием.

— Четири са предостатъчно.

— Да, още повече, че всички извеждат навън, в различни посоки.

— А кой откри това чудесно подземие, което досега ми беше неизвестно?

— Това подземие бе открито преди няколко месеца от Урубуса.

— От Урубуса ли?

— Да, но той пазеше в тайна подземието, което според него може да послужи някой ден.

— Чудесно. А ти как узна за него?

— Бях с Урубуса, когато го откри.

— Далеч ли сме още?

— Най-много още десет минути.

— Отлично! Тогава да се качвам ли на коня?

— Пазете се добре! — извика бързо Мататрес. — Преди всичко защото водата е не само ледена, но и много дълбока, ще потънете чак до седлото.

— Какво да направим тогава?

— Качете се на лодката, ще държите юздата и конят ще плува след нея.

— Ох, по-добре да беше избрал друг път!

— Това беше невъзможно, качвайте се.

— Да тръгваме, щом се налага.

И скочи в пирогата, която се отдалечи веднага, като конят плуваше отзад. Мататрес караше бавно покрай стените на подземието, скоро се показа широк тунел, водачът зави наляво и пое решително по този нов път. След няколко минути пътникът забеляза, че тунелът се стеснява и че сводът му се снишава почти застрашително. Две-три минути по-късно конят спря да плува, бе стъпил на твърда земя и наистина, когато скоро след това двамата мъже напуснаха пирогата, водата стигаше вече едва до глезените им. Отново тръгнаха пеш. След два-три завоя пътникът забеляза недалеч светлина от огън.

— Наближаваме — каза пътникът.

— След пет минути ще бъдем при Урубуса, там сме скрити добре, нали? — рече Мататрес. — Нека най-опитният разбойник се опита да открие това убежище, така добре устроено от природата.

Пътникът повдигна рамене.

— Хм! — промърмори той недоверчиво. — Човек никога в нищо не бива да се кълне. Ако случайно сте открили това подземие, кой знае дали утре по някаква друга случайност няма да го открие горски скитник, разбойник или някой от тия проклети червенокожи, които тършуват навсякъде и познават всички скривалища в пустинята.

— Вярно, господарю, имате право, на този свят човек никога в нищо не може да бъде уверен. Все пак да се надяваме, че ще запазим в тайна нашето убежище.

— Да, да се надяваме — добави пътникът с усмивка, — това не ни задължава с нищо и е утешително.

Двамата щяха да бъдат много неприятно изненадани, ако знаеха, че разговаряйки, без да подозират, бяха казали истината. Защото точно когато се отдалечиха от дяволското дърво, един червенокож, скрит зад дънера на огромното дърво, тръгна на няколко крачки зад тях по следите им, които, поради отпечатъците от копитата на коня, много лесно се откриваха.

Когато стигна до езерото, този червенокож, който беше млад и явно вожд, свали дрехите си. Въпреки ниската температура на водата той се хвърли решително в нея и заплува бавно на няколко метра зад пирогата, така проследи пътника и водача му, докато се видя огънят, показващ лагера на тези хора, които според собствените им думи държаха много необикновеното им жилище да не бъде известно на никой друг. Сметнал за безполезно да продължава по-нататък разузнаването, младият вожд се върна обратно, като се грижеше да оставя на известно разстояние тук-там знаци, които само той можеше да разпознае. Той прекоси пак езерото, облече се и се отдалечи бързо, докато стигна отново мястото, откъдето бе тръгнал по дирята, която един следотърсач толкова лесно би проследил.

— Дано тези проклетници не са забелязали… — промърмори той, но не довърши.

Червенокожият се поколеба за миг.

— Да се осланяме на божията милост! — добави. — Но засега те имат да вършат други, по-важни неща, няма да им дадем време да…

Продължавайки пътя си, той изчезна почти веднага в гъстата гора. Нещо чудно и достойно за отбелязване: няколкото думи, изречени от младия индиански вожд, бяха на кастилско наречие с чисто испанско произношение. Червенокожите изпитват вкоренена омраза към езика на своите покорители и обикновено го говорят много лошо. Вероятно този правеше изключение.