Гюстав Емар
Бандитите на Аризона (8)

VIII

Ще оставим за известно време бандитите, с които скоро пак ще се срещнем, и ще се върнем към някои персонажи от нашия разказ, много по-интересни и, главно, по-симпатични.

В една много просторна стая, мебелирана с княжески разкош, с дебели завеси, дръпнати грижливо, които пропускаха почти дрезгава светлина, двама мъже разговаряха тихо. Първият, изтегнал се на шезлонг, беше полковник граф Кулон дьо Вилие. Лицето му бе измършавяло и много бледо, ала твърдият му, искрящ поглед показваше, че офицерът започва вече да оздравява, макар че това се очакваше много отдавна. Всъщност полковникът беше опасно болен от раната си, няколко дни се намираше между живота и смъртта, дори бяха загубили надежда, че ще бъде спасен.

Но той беше млад, имаше здрав организъм, който след ужасна борба бе победил, природата бе извършила чудо за него. Вярно, че тя бе много подпомогната от един лекар, каквито рядко се срещат не само в Америка, но и във Франция. Този лекар се казваше доктор Анри Герен; той беше учен добродушен, но нервен, който мъмреше болния, тормозеше го, с думи, разбира се, ала се грижеше за него като предан приятел.

Полковникът скоро разбра особения характер на лекаря и отговаряше на грубостите му със съчувствена усмивка. Човекът, който разговаряше с полковника, беше Сиди-Муле, превърнал се в болногледач, служба, която бе получил с голяма борба и с която се справяше отлично.

Достойният спахия бе заявил категорично, че никой друг освен него не би се грижил така добре за полковника, чиито вкусове, навици и особено характер познаваше като никой друг; а и полковникът му бе спасил живота и той искаше да му се отплати със същото. В никой случай нямаше да отстъпи; след дълго противене най-после го оставиха да прави каквото си ще, за което впоследствие не съжаляваха; по някаква интуиция, която можеше да се обясни с непоколебима преданост, той от един поглед, от една дума, от един жест разбираше какво желае болният. Дори майка не би се грижила по-добре за любимото си чедо; винаги засмян, весел, шегаджия, той умееше да изтръгне усмивка от бледите устни на офицера дори в най-критични моменти.

— Значи съм бил много болен? — каза полковникът с усмивка.

— И то как! Без малко да умрете!

— Дотам ли бях стигнал?

— Дори още по-зле, полковник. Но каквото и да казваха всички, аз знаех, че ще оздравеете.

— Никога ли не си губил кураж?

— Аз! Никога в живота си! Нима дойдохте в Америка, за да умрете тук? Хайде де, стар африканец! Толкова закален! Смъртта знаеше това, затуй, вместо да упорства, каза „сбогом“ и си отиде със спортна стъпка — и ето ви на крак.

— Хм! Не още — каза господин Дьо Вилие, хвърляйки печален поглед наоколо.

— Майор Герен, както се нарича докторът — не знам защо, но това няма значение — казва, че след две седмици ще можете да яхате кон.

— Две седмици ли?! — промърмори тъжно болният.

— Аз говорих с майора за една седмица.

— Аха! И какво ти отговори докторът?

— Нарече ме „дърто магаре“! Откровено казано, не е твърде учтив.

— Откога съм проснат на това легло?

— Днес е шейсет и деветият ден.

— Какво, шейсет и девет дни!

— Ни повече, ни по-малко, господин полковник. За да не сбъркам, всяка сутрин зачерквам по един ден на календара, няма измама.

Настъпи мълчание, полковникът размишляваше.

— Сиди — каза той след известно време, — къде се намираме?

— Ама не виждате ли, господин полковник, в добре мебелирана, комфортна спалня.

— Не те питам това.

— Какво тогава? Обяснете ми, не мога да разбера.

— Искам да зная къде съм и при кого?

— Колкото до това, аз също не зная, господин полковник.

— Какво! Не знаеш ли?

— Абсолютно нищо, господин полковник. Пристигнахме тук нощем, беше тъмно като в рог, не поглеждах ни наляво, ни надясно, влязох наслуки в тази стая, където ви сложих на легло. Оттогава не съм напускал тази стая, пък и имах да мисля за други неща, а не да се мъча да узная къде се намираме. Но няма съмнение, трябва да сме при добри хора — добави войникът насмешливо.

— Кажи ми откровено, че не искаш нищо да ми разкриеш.

— Възможно е, господин полковник, но щом е заръка, дадена ми от майора, не бива да я забравям. Защо не разпитате доктора? Той ще може да ви отговори вместо мен, глупавия слуга!

— Имаш право, ще разпитам доктора.

— Правилно, той може да ви отговори. Имате ли апетит?

— Да, гладен съм.

— Болестта ви е дребна работа, лесно се лекува, отивам…

— Не, почакай малко, искам да ти кажа…

— Какво?

Полковникът се поколеба.

Спахията гледаше лукаво началника си.

— Виж какво — продължи най-после полковникът, — ще ми направиш ли една малка услуга?

— На драго сърце, господин полковник, каква?

— Е — каза полковникът нетърпеливо, — сигурно знаеш какво имам предвид?

— Аз ли?

— Да, ти!

— Откровено казано, господин полковник, нищо не разбирам.

— Защото не искаш.

— Ех, господин полковник, щом казвате така! — отвърна войникът с укор.

— Ти ми каза, че не си напускал тази стая нито за секунда, откакто съм тук.

— Нито за секунда, господин полковник, кълна ви се.

— Значи си ги видял?

— Какво да съм видял, господин полковник?

— Два ангела, две феи, две пери^[1], две жени, знам ли? Те се навеждаха над леглото ми, очите им бяха пълни със сълзи, даваха ми лекарствата, предписани от доктора, и ми говореха с толкова нежен, толкова мелодичен глас.

— Значи сте видял, господин полковник? — извика спахията смаян.

— Разбира се, и ти знаеш.

— Като става дума за жени, аз съм виждал само доктора.

— Ти ми се подиграваш, мошенико!

— Вие знаете, господин полковник, че не съм мошеник. Ако бях видял лицата, за които говорите, щях да ви кажа. Какво ми струва това!

Полковникът изучаваше лицето на войника с особено изражение. Спахията не мигна, макар че пламтящият поглед на болния беше впит в него със странна напрегнатост. Накрая офицерът притвори очи, клепките му трепнаха, две сълзи описаха пареща ивица по бледите му, измършавели бузи, той отпусна глава на възглавниците, потискайки една въздишка, и прошепна отчаяно:

— Значи съм сънувал?

— Сигурно, господин полковник — отвърна войникът със сдържан глас.

Болният като че ли не го чу.

— Проклета орисия! — промърмори Сиди-Муле, тупвайки се с юмрук по челото така, че би повалил бик, — да не можеш да…

— Искате ли да похапнете, господин полковник? — продължи войникът след известно време.

— Не съм гладен, остави ме на спокойствие — отвърна офицерът мрачно и без да отваря очи.

— Само това заслужавам — каза войникът с огорчен вид.

— А? — привдигна се офицерът. — Какво каза?

— Казах, че съм глупак, нищо ново, господин полковник.

— Аха, знаех си, че криеш нещо от мен!

— Аз ли, господин полковник?

— Да, ти сам се издаде, без да усетиш.

— Ама че работа! — ядоса се спахията. — Пак се започва.

— Няма да ме лъжеш повече! Върви си, не искам да те виждам вече, изгонен си.

— Господин полковник!

— Млъкни и си тръгвай.

— Но, дявол да го вземе — тупна ядно с крак слугата, — аз нищо не зная…

В този момент една врата се отвори, една завеса се вдигна и се показа дон Хосе, засмян.

— Полковникът има право — каза той весело, — върви да донесеш закуската, която наредих да му приготвят, побързай, аз ще те сдобря с полковника.

— Той ме изгони! — извика войникът ядосан. — Той, единственият човек, когото съм обичал досега в живота си! Е, така ми се пада, проклета орисия!

— Върви и не се безпокой — продължи дон Хосе, побутвайки го леко към вратата. — Бързай, че умираме от глад — добави той.

Войникът тръгна, мърморейки през зъби; сърцето го болеше, бедния спахия!

— Драги полковник — каза дон Хосе, стискайки ръката на болния, — вие грешите.

— Аз ли?

— Да, вие сте военен. Сиди-Муле изпълняваше заръката, която му бях дал, не бива да се отнасяте така с него, горкият човечец е отчаян.

— Но защо е била тази заръка? — попита офицерът озадачен.

— Много просто, драги ми полковник, защото предполагах, че ще ви бъде по-приятно да научите от мен това, което се случи след заболяването ви. Но сбърках, извинете ме, полковник, моля ви да простите на този клетник Сиди-Муле, когото така жестоко обидихте въпреки привързаността му към вас.

Болният се усмихна.

— Ще бъдете доволен от мен и първо ви моля да приемете моите искрени благодарности, а после да ме извините, аз не знаех къде се намирам, мислех, че сте много далеч, отде да знам? Макар че вече оздравявам, главата ми е все още помътена.

— Трябваше просто да ме повикате чрез Сиди-Муле и само след две минути щях да дойда.

— Как?

— Май сте забравил, че ви предложих жилището си в Пасо дел Норте.

— Да, спомням си нещо, но е малко объркано в паметта ми.

— След като ви оказах първа помощ, аз се разпоредих да бъдете пренесен до Пасо дел Норте, където ви настаних.

— Какво, нима съм…?

— Да, приятелю, в моето жилище, но не съм сам тук, вашето състояние изискваше постоянни грижи, баща ми не искаше да ме остави сам с вас. С две думи, баща ми, майка ми и сестрите ми се настаниха тук.

— Аха, знаех аз, че…

— Вие не сте сънувал, успокойте се, това беше действителност, дамите се редуваха да бдят над вас.

— И не може да има по-предани болногледачки — възкликна полковникът от все сърце.

— Те са ви много задължени за…

— Ще имам ли честта да ги видя и да им благодаря? — прекъсна го полковникът.

— Когато пожелаете.

Ако имаше смелост, офицерът щеше да каже „веднага“, но се сдържа.

Дон Хосе се усмихна, стискайки му ръката. В същия момент двама индиански пеони^[2] внесоха една отрупана с ядене маса.

— Къде да сложим масата? — попита Сиди-Муле с горд вид. Войникът беше обиден на офицера си; той изпълняваше намръщено ролята си на метр д’отел.

— Остави масата където е — каза полковникът. — Помогни ми да стана.

По даден от дон Хосе знак двамата пеони излязоха.

— Хайде, сърдитко, не се цупи, знаеш добре, че те обичам. Сгреших. Дай си ръката и да забравим всичко, съгласен ли си?

— Как няма да съм съгласен! Ах, господин полковник, да знаехте…

— Аз знам всичко, мърморко, дон Хосе ми разказа…

— Оставете, господин полковник — прекъсна го бързо войникът, — щом не ми се сърдите, останалото не ме интересува.

— Ха така те искам. А сега ми помогни да стана, че умирам от глад.

— Браво!