Гюстав Емар
Бандитите на Аризона (5)

V

Дон Агостин де Сандовал бе напуснал колибата, в която оставаха само трите дами. Двамата мъже побързаха да се присъединят към стареца; с наведена глава и скръстени на гърдите ръце той изглеждаше потънал в дълбоки размишления. Полковникът забеляза с учудване, че освен трите дами, стареца, дон Хосе и самия него на площадката вече нямаше никого. Хълмът, поне привидно, беше напълно пуст.

Изтекоха няколко минути; гробна тишина тегнеше над саваната. Старецът изправи високия си ръст, искра блесна в погледа му, който той насочваше ту насам, ту нататък; внезапно от устата му се изтръгна крясък на горска улулица, толкова естествен, че френският офицер се подлъга и затърси машинално в листата на дърветата къде се е скрила птицата. Няколко подобни крясъка откликнаха от няколко различни посоки, после и други викове се примесиха с главозамайваща бързина, сякаш всички животни на пустинята се бяха събудили внезапно.

В този странен концерт участваха ягуарите, койотите, лопатарите, опосумите, асхатите, червените вълци и още много други. Дон Агостин наостри уши, слушаше с най-сериозно внимание. Понякога внезапно настъпваше тишина, тогава дон Агостино надаваше крясък, един-единствен, и всички други започваха да се смесват отново. Този чудноват концерт трая близо половин час. Внезапно старецът нададе особен вик. Тогава всичко млъкна и окончателно настъпи тишина. Старецът пак отпусна глава на гърдите си и потъна в мисли, но почти веднага се приближи до двамата мъже с усмивка на уста.

— Е, татко — попита младият човек, — получихте ли сведенията, от които се нуждаехте?

— Напълно, сине, и дори нещо повече, дадох необходимите нареждания.

— Какво! — извика офицерът с неизразимо учудване. — Нима тези крясъци, които идеха от всички посоки на хоризонта…

— Тази странна какофония, която сигурно е разстроила ужасно нервите ви, не беше нищо друго освен един много ясен език и, най-важното, напълно разбираем за ония, които го говорят.

— Искате да кажете: които го крещят, скъпи татко — вметна дон Хосе, смеейки се.

— Точно така — отвърна дон Агостин със същия тон. — С една дума, това е вид телеграфия, която ни върши много добра работа.

— Много находчиво — каза графът — и сигурно действително ви върши сериозна работа.

— Ако познавахте обичаите на червенокожите — продължи дон Хосе, — щяхте да се смаете от изяществото и тънкия ум на тези индианци, които вие презрително наричате „диваци“, понеже не искат да приемат вашата цивилизация и предпочитат своята. Ето например, без да стигаме по-далеч, ако воините от някое племе са поели по пътеката на войната, им е забранено да произнасят дори една-единствена дума, когато предполагат, че се намират близо до врага, когото преследват или от когото се смятат преследвани, защото в горите звукът се чува с невъобразима яснота — дори когато човек говори тихо, рискува да бъде чут често от доста голямо разстояние.

— Хм! — промърмори полковникът. — При такива условия сигурно е доста трудно да се дават или да се получават необходимите нареждания.

— Ни най-малко, гласът се заменя с жестове, това, което наричат мимически език. Така, когато са на война, червенокожите имат мимически език или крещящ език. Какво мислите за тези диваци? Тия скотове без разум — „sin razon“ — както ги наричат испанците? Ако поживеете известно време с тях, ще се учудите на тяхната интелигентност и изтънченост.

— Може пък скоро да бъда принуден да живея с индианците.

— Тогава ще признаете, че това, което ви казвам сега, е истина.

— Убеден съм, че е така, драги дон Хосе, но позволете ми да се върна на сегашното ни положение и да помоля баща ви да ни каже дали сме изложени на сериозна опасност.

— Ето какво узнах: шейсет или осемдесет бандити метиси, спадащи към бандата на Койота…

— Нима този мерзавец оглавява тая разбойническа шайка?

— Не, изглежда, че той е сериозно ранен и се е разпоредил да го замества Урубуса^[1], неговият помощник. Сутринта този помощник, един голям негодник, престъпник като своя началник, напада дон Хосе и претърпя несполука, която го е вбесила. Той се е заклел да отмъсти на дон Хосе, отишъл е да потърси подкрепления и се е впуснал по следите ви.

— Следи, по които лесно се върви, защото смятахме, че няма защо да се страхуваме от тези негодници.

— Урубуса се преструва, че иска да отмъсти за началника си, но ето каква е истината: действителната му цел е да плени доня Луиса и ако успее да я отвлече, ще я върне само срещу огромен откуп. Изглежда, че знае с кого има работа и нищо не ще го накара да се откаже от това отвличане.

— Е-хе! — възкликна дон Хосе, смеейки се. — Струва ми се, че не бива да разчита на друг откуп освен на куршум в главата.

— И ако вие не го убиете, аз се наемам да го довърша — заяви полковникът с мрачна решителност.

— Благодаря, приятелю, разчитам на вас така, както разчитам на себе си.

— И имате право.

— Значи те се готвят да ни нападнат.

— Бога ми, да.

— Казвате, че са стотина души, скъпи татко.

— Малко по-малко, но както знаете, Хосе, всички са бандити, заслужаващи бесилка.

— Знаят ли те колко сме на брой?

— Смятат, че сме трийсетина, колкото сте били сутринта.

— Много добре, а колко сме в момента?

— Двеста и петдесет души ги следят по петите и ги обграждат от всички страни.

— Това е хубаво, татко, но ми се струва…

— Чакайте, синко…

Младият човек се поклони почтително.

— Втори отряд, състоящ се от триста души, се движи подир първия, за да затвори напълно обръча.

— Отлично.

— Но това не е всичко — продължи старецът. — Триста души, залегнали в тревата, в уговорения момент ще свалят и ще скъсат такъмите на конете, които ще пуснат на свобода. И най-после, хълмът, на който се намираме като в укрепление, има гарнизон от сто и двайсет души, всички доказали смелостта си и на чиято преданост можем да разчитаме. Как намирате тези приготовления?

— Отлични, трябва да ви похваля за това, дон Агостин, нито един от бандитите няма да се измъкне.

— Надявам се.

— Но така ще се обремените с пленници.

— Не, те всички ще бъдат обесени — заяви дон Агостин със свъсени вежди и рязък, сух глас. — Аз искам да им дам страшен урок, който да запомнят. Да помилваме тези негодници, значи да ги окуражим да започнат наново, а като им дадем суров урок, те ще си вземат бележка и ще уважават семейството ми и приятелите ми, както правеха до днес. Необходим е пример, толкова по-зле за тях.

— Не знаете ли кога ще започне нападението? — запита полковникът.

— Бъдете спокоен, сеньор графе, ще бъдем предупредени съвсем навреме, за да вземем мерки.

— Ако ми позволите, сеньор дон Агостин, двамата с дон Хосе ще бдим специално над дамите.

— Вие сте мой гост, господин полковник — отвърна старецът, — имате право да изберете сам бойния пост, който предпочитате. Благодаря ви от все сърце, че се нагърбвате да пазите жена ми и дъщерите ми.

— Аз трябва да ви благодаря, сеньор — каза офицерът пламенно, — защото ми давате голямо доказателство за доверието си, като изпълнявате молбата ми.

— Ние, Die, се бием рамо до рамо, драги полковник, и се гордея с предложението, което ми правите.

Двамата млади мъже си стиснаха сърдечно ръцете и зачакаха с нетърпение сигнала за нападение. Луната се спускаше все по-ниско и по-ниско към хоризонта и скоро щеше да изчезне, студът пронизваше, нощта ставаше мрачна, зловеща тишина тегнеше над пустинята, всичко изглежда спеше и отпочиваше, чуваше се само мощното дишане на отдъхващата си природа.

Внезапно се чу квакане на грамадна градинска жаба, а след това се надигна крясък на майпури — тапир — от средата на реката, където несъмнено това животно правеше обичайната си баня. Полковникът усети, че някой му стиска ръката, и с тих като дихание глас дон Хосе му каза на ухото:

— Внимавайте!

— Благодаря! — отвърна офицерът със същия тон.

Зловещо мяукане на ягуар прозвуча с необикновена сила. Тогава се случи нещо странно. Само за няколко секунди хълмът и саваната внезапно бяха осветени на много голямо пространство от хиляди факли, а в далечината, по края на хоризонта, червените пламъци на огромен пожар образуваха злокобен и опустошителен пояс около хълма.

Саваната гореше! Тогава забелязаха разбойниците. Бандитите бяха пълзели през високата трева с такова търпение и такава ловкост, че когато часовите забелязаха приближаването им, не повярваха, че са толкова наблизо, оставаха им само няколко метра, най-много два-три, за да стъпят на площадката. Нямаше нищо по-противно и неприятно за очите от тези бандити с изпити, изкривени лица, с пламтящи погледи, въоръжени до зъби и едва покрити с мръсни дрипи. Когато разбраха, че са открити, всички нададоха едновременно ужасни крясъци, окуражавайки се по този начин да настъпят въпреки всичко.

Те се чувстваха загубени, трябваше или да победят, или да умрат: само смелостта можеше да ги спаси, защото скоро щеше да им бъде отрязан всякакъв път за отстъпление.

Действително пожарът, запален от червенокожите по заповед на дон Агостин, се приближаваше с главоломна бързина, разгарян от сутрешния вятър, който започваше да духа все по-силно.

Ако бандитите, нападнати от команчите, които не им даваха мира и ги изтласкваха напред, поискаха да отстъпят, това би било напълно невъзможно, защото бяха обкръжени от сили, десеторно по-многочислени. Те не мислеха нито за миг да се върнат обратно.

— Напред, mil rayos!^[2] — кресна главатарят им гръмогласно.

Този главатар, подобен на великан, с мъжка красота, с изтънчени маниери, сякаш се бе дегизирал, за да предприеме това гибелно нападение — толкова походката, държането и дори гласът и дрехите му контрастираха с цялото държане на мерзавците, които предвождате. С един огромен скок той се озова на площадката, където бе веднага последван от трийсетина бандити, чийто брой всеки миг растеше, тъй че след по-малко от десет минути там се намираха повече от шейсет-седемдесет души, които тутакси застанаха зад предводителя си. Щом стъпи на площадката, той сложи на лицето си маска от черно кадифе. Боят започна веднага с ужасна сила и ожесточение.

— Напред, койоти! — викаше главатарят при всеки удар, който нанасяше.

— Напред, койоти! Напред! — откликваха хрипкавите гласове на бандитите.

Както казахме, трите дами се бяха подслонили в дъното на колибата, тъй като това място най-малко беше изложено на нападение. По злополучна случайност бандитите, катерейки се както завърнат по склоновете на хълма, неволно се бяха съсредоточили в тази точка, която най-лесно можеше да се изкачи, тъй че най-ожесточената битка неминуемо щеше да се пренесе в тази посока.

Полковникът, дон Хосе, Сиди-Муле и двайсетина смелчаци се притекоха на помощ на дамите — трябваше да ги отведат колкото може по-скоро от тази опасна позиция. Полковникът и другарите му поведоха дамите, но в същия миг маскираният главатар, който нямаше време за губене, се втурна напред с наведена глава, проби стената с един удар на дългата си сабя и влезе в колибата; с един поглед разбра положението.

— Дръжте жените! Хванете жените! — извика той, ревейки като тигър.

Бандитите се хвърлиха, надавайки страшни крясъци. Пред тях се намираха полковникът и двайсет смелчаци. Благодарение на решителността на полковника и на хладнокръвната му смелост бандитите се отдръпнаха ужасени, което позволи трите дами да бъдат отведени достатъчно далеч, за да няма, поне временно, от какво да се страхуват. Маскираният главатар поведе бандитите напред и боят започна пак с нова сила.

Биеха се на едва няколко метра пространство, при което нападатели и нападани се докосваха, почти всеки удар улучваше целта, лееха се потоци кръв, това вече не беше бой, а клане, касапница.

Съратниците на дон Агостин против волята си бяха принудени да отстъпват, но само стъпка по стъпка, колкото да разширят твърде ограниченото бойно поле. Така се добраха до площадката, където се подредиха по такъв начин, че от всички страни да бъдат лице срещу лице с нападателите. Последните бяха все още в колибата, от която изглежда не искаха да излизат. Полковникът и другарите му не можеха да проумеят това бавене, което наглед с нищо не бе оправдавано след лъвските усилия, положени от тях в началото. Скоро това прекъсване на боя се изясни.

Масата още не беше раздигната, през време на боя тя бе прекатурена, сребърните и позлатените сервизи се търкаляха по земята. Бандитите, завладели колибата, бяха открили тази богата плячка и нахвърляйки се върху нея, не искаха да слушат главатаря си, срещу когото се бяха разбунтували открито. Полковникът, комуто дон Агостин бе поверил командването, не загуби нито миг и взе много умело необходимите мерки.

Още докато умът на бандитите беше в присвоените съкровища, една страшна светлина ги изтръгна грубо от златните им блянове. По заповед на полковника на няколко места в колибата бе запален огън, който пламтеше като злокобен фар. Разбойниците изоставиха плячката си, за да се струпат около своя главатар — единствения, на когото имаха доверие.

Те се втурнаха навън с вой от гняв и ужас. Посрещна ги силна стрелба, която ги спря внезапно. В това време огънят, по-страшният им враг, ги настигаше и обгръщаше от всички страни. С огромно усилие те успяха да се измъкнат от тази пещ, но в окаяно състояние и след като бяха загубили най-храбрите си другари.

Боят бе възобновен на площадката. Този път те се биеха за живота си: толкова бяха обзети от ярост, че вече не мислеха за плячка. Маскираният главатар правеше неимоверни усилия да предизвика обрат в боя, ала докато по-рано бяха нападатели, сега те бяха нападани от всички страни. Притаили се между листата на дърветата червенокожи стреляха по тях като из засада, а пред тях една храбра фаланга не прекъсваше огъня си.

Положението беше критично, редовете на бандитите оредяваха застрашително. Маскираният предводител отстъпи няколко крачки назад. Като повика най-храбрите си хора, той им каза бързо няколко думи, на които те отвърнаха с викове на съгласие, наобиколиха главатаря си и се втурнаха напред. Въпреки неустрашимостта на червенокожите бандитите успяха да направят широк пробив в редовете им. Устремът на разбойниците беше неустоим, битката започваше отново, още по-ожесточена отпреди.

Внезапно се чуха сърцераздирателни писъци, маскираният главатар бе хванал доня Луиса, а един друг бандит бе сграбчил доня Санта, другата сестра на дон Хосе. Двамата разбойници, следвани от своите другари, напираха напред, служейки си с двете неочаквано издебнати нещастни девойки като с щит. Положението ставаше критично.

Червенокожите се смразиха — те не смееха да си служат с оръжието от страх да не ранят девойките. Бандитите продължаваха да напредват, оставаше им да изминат само няколко метра, за да стигнат до пътеката, която щеше да ги изведе в саваната, а там щяха да имат големи шансове да избягат здрави и читави. Дон Хосе, обезумял от покруса, се втурна подир бандитите, хвърли се върху оня, който отнасяше по-малката му сестра, бандитът вдигна своето мачете и щеше да бъде свършено с младия човек, ако полковникът не бе се завтекъл и с един изстрел на револвера си не бе застрелял мигновено похитителя. Дон Хосе сграбчи сестра си и се отдалечи тичешком, за да я отведе на безопасно място.

Тогава маскираният главатар се втурна към полковника с вдигната сабя.

— Тази няма да ми отнемеш! — каза той с прегракнал глас.

— Ще видим! — отвърна ядно полковникът.

— Опитай се де! — каза оня, скърцайки със зъби. И се нахвърлиха яростно един върху друг.

— Пази се, дьо Вилие — каза маскираният главатар, нанасяйки му страшен удар.

— Аха, значи ме познаваш, страхливецо — отвърна полковникът, като отбиваше ударите и нападаше на свой ред.

— Страхливец ли? — каза главатарят. — Нима не се бия добре?

— Страхливец! — повтори полковникът. — Защото криеш лицето си и трепериш.

— Да, треперя, защото съм твой враг, и затова съм тук.

— Е, и ще си останеш тук — произнесе полковникът със страшен глас, — но първо да видим коварното ти лице.

С тигърски скок той се втурна срещу разбойника, отхвърли сабята му надалеч и смъкна маската му. Бандитът пусна доня Луиса.

— Аха! — възкликна полковникът презрително. — Значи си ти, Гаспар дьо Мовер! Не искам да върша работата на палача. Върви си! Ще се видим пак.

И го удари по главата с дръжката на сабята си. Взе младото момиче на ръце и си запробива път.

Едва направил няколко крачки, полковникът рухна на земята.

Бандитът бе забил кинжала си в гърба му.

— Умри — извика главатарят с демоничен смях, — умри като куче, аз си отмъстих!

Полковникът загуби съзнание, но без да изпуща припадналата девойка.

Бандитът се опита да грабне отново жертвата си. Но червенокожите, предвождани от дон Хосе, се втурнаха напред. Бандитите заобиколиха главатаря си и се впуснаха по пътеката.

— Хей, мерзавецо! — извика Сиди-Муле. — Ти ще си спомниш за мен.

И стреля с револвера си почти в упор. Главатарят, който веднага бе сложил отново маската си, изрева яростно, олюля се и падна, без да се опита да се задържи.

— Умирам! — промърмори той, падайки. — Ах, проклетник!

Това беше всичко. Разбойниците го вдигнаха и изчезнаха по криволичещата пътека. Но когато стигнаха до саваната, те се озоваха лице в лице пред друг отряд команчи, предвождан от Синия облак. Завърза се последен ожесточен бой, но той не трая дълго. Осемдесетте разбойници, предприели това злополучно нападение, бяха избити, нито един не се спаси.

Червенокожите скалпираха бандитите; по заповед на дон Агостин всички скалпове бяха накачени по дърветата на хълма, а труповете — оставени на койотите и урубусите. Търсиха най-внимателно да намерят трупа на маскирания главатар, но не можаха да го открият.

— Изглежда, че дяволът, негов побратим и негов приятел, е побързал да го отнесе — каза Сиди-Муле, като се хилеше. — Впрочем бъдещето ще покаже.

Един час по-късно хълмът беше пуст, оставаха само труповете на разбойниците, предоставени на волята на нощния вятър. Без да се смята полковникът, чийто живот беше в опасност, команчите бяха загубили двайсет и седем воини, двама вождове и имаха още петнайсетина леко ранени. Схватката бе ожесточена. Но дон Агостин бе дал страшен урок на прерийните разбойници.