Гюстав Емар
Бандитите на Аризона (2)

II

Първата грижа на пристигналите беше да разседлаят конете си и да ги разтриват енергично в продължение на почти десет минути. Клетите животни изпускаха пара и се задъхваха от умора. Когато задишаха по-леко и запръхтяха с протегнати шии и щръкнали уши, пътниците им дадоха зоб, върху който те веднага се нахвърлиха с радост.

Тогава ездачите насядаха около огъня на бизонски черепи, които Безследни бе приготвил нарочно за тази цел, за да им служат за седалки.

— Закъсняхте с повече от един час, господин полковник — каза ловецът на тоя от тримата странници, който изглеждате не началник на другите, а най-издигнат в обществената йерархия. — Да не би да ви се е случило нещо неприятно по пътя?

— Да, нападнаха ни внезапно седмина-осмина разбойници, които неочаквано ни препречиха пътя, но нашият приятел Синият облак ни отърва от тези нехранимайковци без кръвопролитие.

— Метисите са кучета — каза индианският вожд презрително, — Синият облак е сахем^[1] сред своя народ.

— Да, да, като са ви видели — каза през смях ловецът, — сигурно са били неприятно изненадани.

— Команчите са господари на пустинята — изрече вождът гордо. — Кой би посмял да им се възпротиви?

— Право казвате, вожде, но става късно и навярно сте много гладни, да не чакаме повече — каза Безследни.

И се обърна към третия пътник, който веднага след разтриването на конете се бе заловил да построи хакал^[2].

— Хей, Сиди-Муле, още ли не си завършил постройката си? — каза му ловецът.

— Завършена е — извика този, който бе наречен Сиди-Муле.

И като прибра в ножницата дългата сабя, която му бе служила за сечене на клоните, използвани за строежа на хакала, каза на офицера:

— Господин полковник, вашата спалня е готова да ви приеме, когато пожелаете да се оттеглите.

— Благодаря, стари приятелю — отвърна офицерът. — Седни до мен, няма да бъдем за пръв път един до друг; нали не си забравил нашите походи в Африка?

— Пази, Боже, да забравя, господин полковник, оттогава вие се издигнахте по чин, ала това е все още недостатъчно, вие би трябвало…

— Хайде, хайде, и така сме си добре, яж си супата, дърти мърморко.

Войникът прихна да се смее, настани се на един бизонски череп и не обели нито дума повече.

Вечерята започна веднага с увлечение и апетит.

Ще се възползваме от настървението, с което нашите герои лапат бутчето от антилопа, за да ги представим на читателите.

Синият облак беше пръв „сагамор“^[3] на племето на Червения бизон, едно от най-важните и най-войнствените от славния народ на команчите. Синият облак беше висок на ръст, с мощно телосложение, чертите му бяха красиви, черните му като смола очи светеха от ум и чувствителност.

Този вожд, много прочут в прериите, навярно беше стар — по думите на хора, които го познаваха добре, най-малко на седемдесет и пет години — той имаше лъскави зъби, гъста черна коса като крило на гипает — американския гарван, походката му беше енергична, бърза и лека като на трийсетгодишен, във външността му не се забелязваше никаква следа на старост.

Втората личност, този, когото наричаха полковник, беше млад човек, най-много на трийсет и пет години. Той беше едър, добре сложен, много як, под малко женствената му външност се криеше несломима енергия и воля, извършваше и най-дълга преходи пеша или на кон, без никога да се оплаче от умора. Чертите му бяха много красиви, имаше жълто-червеникава коса, черни очи и вежди, което придаваше на откритото му и добродушно лице нещо странно, което поразяваше и не можеше да се обясни.

Господин граф Луи Кулон дьо Вилие спадаше към стар род от Южна Франция, много членове на който заемат почетно място в летописите на провинцията; в историята на Канада са отбелязани имената на двама офицери от този благороден род.

Третият от пътниците, Сиди-Муле, беше чистокръвен парижанин, роден в центъра на предградието Сент Антоан. Той беше „полково дете“, никога не бе познал нито баща, нито майка и се бе записал доброволец веднага щом бе достигнал наборна възраст; полкът бе станал единственото му семейство. Той беше целият изтъкан от мускули и нерви, много як и най-вече много похватен, всичко му идеше отръки; в момента, когато го изкарваме на сцената, беше около трийсет и пет години. Имаше високо и широко чело, сиви очи, кръгли, живи и святкащи дяволито, изпъкнали скули, широка уста, силно подчертана и издадена напред брадичка, рядка руса коса, гъсти и дълги жълто-червеникави мустаци и брада само под устните, лицето чу беше керемиденочервено, изражението насмешливо и закачливо, но винаги весело и пропито с добродушие. Той беше истински образец на много храбрите, но неподдаващи се на дисциплина войници от дисциплинарните роти в нашите африкански колонии. Крайно небрежното му облекло се състоеше от всички дрехи, носени в тези краища — отчасти на индиански ловец, на ранчеро^[4] и дори на мексикански войник, всичко това допълнено с меки ботуши в доста добро състояние и червен фес, кривнат на дясното ухо; този фес беше единственото нещо, което бе останало от спахийската му униформа.

Изобщо Сиди-Муле беше войник-чудак, бивш спахия^[5], хитър като маймуна, инат като магаре, смел като лъв, винаги се усмихваше и пееше, никога не бързаше, нямаше друга грижа освен да живее добре, бе попаднал в тия краища през време на злополучната експедиция в Мексико след не знам каква си скандална афера; действително беше истински екземпляр, много интересен обект за изследване. При слизането си в Санта Крус полковникът бе срещнал случайно Сиди-Муле, който някога му беше подчинен и когото познаваше отдавна; нещастникът почти умираше от глад. Знаейки какво струва, полковникът му бе предложил да го придружава — предложение, което бившият спахия прие на драго сърце, оттогава те не се бяха разделяли; господин Дьо Вилие се радваше на този необикновен другар, чиято непоколебима преданост във всички случаи му беше ценна. Вечерята вървеше към края си, бяха запалили обикновени дълги индиански лули и пури и пиеха отлично кафе, ароматизирано с няколко капки френска ракия.

— Научихте ли нещо, приятелю Безследни? — попита полковникът, палейки пура.

— Откакто се разделихме, господин полковник — отговори ловецът, — много се движих, но нищо не свърших досега. А вие имахте ли по-голям късмет от мен?

— Като начало смятам, че преодолях всички пречки.

— Как?

— Най-напред отидох в Мексико и макар че очаквах мексиканските власти да ме посрещнат враждебно, достатъчно беше да се похваля с връзките си с президента на републиката, за да признаят правата ми напълно без ни най-малко затруднение. Дадоха ми картбланш да си послужа с каквито искам средства, за да встъпя отново във владение на концесията си.

— Но вие сте пожънал истинска победа, господин полковник — каза радостно ловецът. — На какво се дължи според вас тази благосклонност на мексиканското правителство?

— На много причини — отвърна офицерът, — главно на това, че днес моята концесия се намира на територията на Съединените щати и Мексико никак не се интересува от въпроса, правителството на тази страна няма нищо против да направи услуга на един висш френски офицер, без това да му струва нещо, и същевременно да изиграе един лош номер на великата република — Съединените щати, която то мрази.

— Точно така е — каза Безследни, — затова се опасявам, че няма да ви бъде така лесно с правителството във Вашингтон, както с правителството на Мексико.

Полковникът се усмихна и след като два-три пъти смукна дим, за да разпали пурата си, която гаснеше, каза:

— Лъжете се.

— Защо?

— Ще разберете.

— Прощавайте, господин полковник, че ще ви прекъсна — обади се Сиди-Муле.

— Какво има? — попита офицерът.

— От няколко минути ме озадачава нещо като вързоп, който виждам да шава там, под акажуто, и се питам какво ли би могло да бъде.

— Вярно — каза ловецът, пляскайки се по челото, — бях го забравил.

— Какво е то? — запита офицерът.

— Това е цяла история, господин полковник, благодаря на Сиди-Муле, че ми напомни. Добре, че говорехме тихо.

— Нима е човек?

— Да, господин полковник, и при това опасен враг.

— О-хо-хо! Враг ли?

— Този вързоп, както го нарича Сиди-Муле, е чисто и просто най-свирепият бандит на пустинята, за когото несъмнено сте чувал да се говори.

— Как е името му?

— Койота.

— Разбойникът-германец? — възкликна спахията.

— Същият — каза ловецът.

— Наистина съм чувал да се говори за този негодник, че не се бои ни от Бога, ни от закона.

— Добавете, господин полковник — продължи Сиди-Муле, — че и най-свирепите разбойници треперят пред него и го ненавиждат.

— Когато пристигнах тази вечер на мястото, където ми бяхте определил среща, господин полковник — продължи ловецът, — този човек, който се бе скрил между клоните на акажуто, изведнъж се хвърли върху мен и едва не ме уби, не зная по каква причина.

— А аз зная — рече полковникът, клатейки замислено глава, — или поне се сещам. Продължете, Безследни.

— Благодарение на необикновената ми пъргавина, която бандитът не подозирате — поде отново ловецът, — аз успях не само да осуетя нападението му, но и да го хвана, да го завържа, както виждате, и възнамерявах да го пренеса с кърпа на устата и превръзка на очите, за да не вижда, в една от тези порутени къщи, където щях да го оставя да умре, защото не исках да го убивам. Какъвто и злодей да е този човек, противно ми беше да му отнема живота и като чух сигнала ви, аз се спрях, мислейки си, че вие по-добре от мен ще знаете какво трябва да се направи с този негодник. Не зная как го забравих.

— Чудесно! — възкликна Сиди-Муле, пълнейки лулата си. — Идеята ви е била отлична, Безследни, сбъркал сте, че не сте я изпълнил. Но още има време. С разрешение на полковника аз ще му вкарам два куршума в главата и всичко ще свърши.

И понечи да стане.

— Не мърдай — каза полковникът, като го накара да седне отново. — Този човек не бива да умре така. Първоначалната мисъл на Безследни е била отлична, този мерзавец заслужава наказание за пример на другите, но ние нямаме право да го убиваме: щом като засадата, която е устроил на нашия приятел, не е успяла, нека го изоставим в пустинята без оръжие и без провизии. Е, добре, съгласен съм да го завържем, но да му дадем възможност да се спаси, да може да извика за помощ. Кой знае дали Бог няма да се смили над него? Нека приложим спрямо него закона на пустинята, той е толкова жесток, че не е нужно да го правим още по-суров; ужасите, които ще изтърпи, може да го вкарат в правия път. Вържете го здраво за клона, на който се е спотайвал, за да не бъде разкъсан жив от зверовете, махнете кърпата от устата му и превръзката, която го прави глух и сляп, и го оставете на волята на Бога, който единствен има право да се разпорежда по свое усмотрение с живота му.

— Мино — добре — каза сахемът на команчите, — великият бял вожд говори правилно. Уаконда — Бог — е единственият господар на живота на бледоликите и на червенокожите, само той осъжда или опрощава.

— Вържете този подлец за дървото. При изгрев слънце, когато напуснем нощния си лагер, Безследни ще остане последен, за да му махне кърпата от устата и превръзката от очите, не бива да ни види и да ни познае.

— Аз намерих в джобовете му портфейл, натъпкан с книжа — каза Безследни.

— Взехте ли му тези книжа?

— Да, господин полковник.

— Добре сте сторил, така и трябва. В тези книжа може да намерим ценни сведения.

— И на мен ми хрумна същото, господин полковник, ето портфейла.

И го предаде на офицера, който го скъта в един страничен джоб на ловната си куртка.

— Нощта напредва, настанете този човек на клона, отдето е дебнел, и го вържете здраво, но без да го измъчвате.

Безследни и Сиди-Муле станаха веднага и се постараха да изпълнят дадената им заповед.

Работата им не беше лесна, но след като дълго опипваха, успяха да овържат здраво разбойника между три клона, които образуваха естествена седалка; там бе настанен удобно. Койота беше много умислен през време на тази операция, от която не разбираше нищо, но двамата мъже го чуваха да пъхти тежко.

— Готово — рече Сиди-Муле, скачайки на земята. — Ето че го настанихме. Ако се оплаква, значи е с много лош характер — добави спахията, смеейки се.

— Прав си — вметна Безследни, — по-удобно не може да бъде настанен. Ще спи като опосум^[6], без страх да падне.

— Преди да легнем да спим, ще довърша онова, което ви казвах, когато Сиди-Муле ни прекъсна. Казвах ви, че правителството във Вашингтон…

— Да, полковник, и аз ви изтъкнах, че то няма да бъде така отзивчиво към вас, както правителството на Мексико.

— Лъжете се, Безследни — поде полковникът, — аз ходих във Вашингтон.

— Вече! — възкликна ловецът изненадан.

— Да — потвърди офицерът, — срещнах се с президента на Съединените щати, той ме прие много любезно, изложих му молбата си и представих документите, които доказват моето право. Президентът ми каза в общи черти следното:

„Вашето искане е справедливо, господине, правото ви е неоспоримо. За нещастие, вашата концесия е разположена в Аризона, тоест в област, която владеем само формално. Напразно се опитвахме да цивилизоваме и да колонизираме тази богата земя, тя се противи на всякаква колонизация, самите заселници бяха принудени да се оттеглят, с голяма мъка построихме няколко изолирани укрепления, които затвърдяват нашето владение, и нищо повече. Ето защо не мога да ви помогна така, както бих желал, индианците бравос и разбойниците се разпореждат в целия тоя край и остават негови господари. Трябва да действате сам, на свой риск и отговорност, аз мога да направя само едно: да ви разреша да наберете сподвижници в необходимия според вас брой, за да си осигурите владеенето на вашата концесия със силата на оръжието. Гарнизоните на укрепленията ще ви помагат, доколкото им е възможно. Приемате ли тази почти безполезна закрила? Защото се опасявам, че нашата помощ не ще ви бъде много полезна.“

„При тези условия — отвърнах аз, — ако не успея, поне ще мога да си опитам късмета.“

„Решен ли сте напълно?“ — продължи президентът.

„Да“ — отговорих.

„Добре — рече президентът, — исках да ви задам само един въпрос.“

„Какъв?“ — попитах аз.

„Ето какво — поде отново президентът. — Щом се настаните в концесията си, ако успеете да се задържите, започнете веднага цивилизаторското дело, което досега ние само чертаехме.“

„Обещавам ви“ — отговорих аз.

Четири дена по-късно бях повикан в Белия дом. Президентът на великата република ми даде най-широки пълномощия и ми пожела успех, веднага се сбогувах и още същия ден напуснах Вашингтон. Какво ще кажете, Безследни?

— Хм! — промърмори ловецът. — Вие се залавяте с трудна задача. Много се боя, че няма да успеете.

— Може би — каза Сиди-Муле със замислен вид.

— Аз вярвам в звездата си — заяви полковникът, — не знам защо, но вярвам, че ще успея.

— Може би — повтори Сиди-Муле.

— А, така ли! Ти говориш с гатанки, момчето ми — рече полковникът весело.

— Нощта носи съвет, господин полковник — продължи спахията, — утре ще си поприказваме.

— Ей Богу — каза полковникът, — имаш право, хайде да вървим да спим.

Полковникът пожела „лека нощ“ на спътниците си и влезе в хакала, който Сиди-Муле му бе построил. Тримата си бяха разпределили нощното дежурство. След десет минути спахията и Безследни вече спяха дълбоко, загърнати в одеялата си и с крака към огъня. Сахемът дежуреше сам. Нощта беше спокойна.

Малко преди изгрев-слънце Безследни събуди другарите си, конете бяха оседлани и тримата ловци се метнаха на седлата и се отдалечиха много бързо, след като се уговориха с Безследни да се срещнат на две левги^[7] по-нататък на едно обгоряло място, добре известно на вожда на команчите.

Когато конниците изчезнаха по криволиците из високата трева, ловецът се качи на дървото и както се бяха разбрали, махна кърпата от устата и покривалото от главата на бандита.

— Ще ме убиеш ли? — попита той с глух глас.

— Не — отговори ловецът, — преди да си тръгна, исках да ти дам възможност за спасение.

— Значи ме изоставяш тук, на това дърво?

— Да, можеш да извикаш за помощ, ако някой мине край теб.

— Гърлото ми гори.

— Пий — рече ловецът, поднасяйки манерката си до устните му.

Разбойникът пи на големи глътки.

— Благодаря — каза той, — значи ме съжаляваш?

— Защо да те карам да страдаш?

— И така ли ще ме оставиш?

— Налага се. Ако помниш някоя молитва, повярвай ми, отправи я към Бога, защото само той може да те спаси.

— Аха, значи съм прокълнат! — извика нещастникът отчаяно.

Той отметна глава назад и затвори очи — загубил бе съзнание.

— Горкият! — промърмори ловецът.

Той хвърли последен съчувствен поглед към осъдения и слезе от дървото.

Пет минути по-късно Безследни препускаше с все сила, без разбойникът да може да узнае в каква посока бе поел. След по-малко от час се присъедини отново към другарите си.

— Е, как е? — попита полковникът.

— Мечтае само за отмъщение.

— След няколко часа ще мисли друго.

— Не вярвам — каза ловецът, поклащайки глава, — той е демон!