Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Bandits de l’Arizona, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Гюстав Емар. Бандитите на Аризона

„Тренев & Тренев и с-ие“, София, 1991

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станкев

Художник Лили Басарева

Коректор Магдалена Атанасова

Графично оформление Стефан Узунов

Формат 32/84/108. Цена 10,98 лв.

Дадена за печат: м. октомври 1991 г.

Излязла от печат: м. ноември 1991 г.

с/о Jusator, Sofia

 

Librairie Grund Paris, 1955

История

  1. — Добавяне

III

След като закусиха, полковникът и спътниците му се подслониха на сянка, за да мине най-големият дневен зной, преди да се решат да продължат пътуването си. Всеки се бе настанил колкото е възможно по-удобно, за да си почине два-три часа.

Всички бяха затворили очи, като нямаха какво друго да правят, нашите герои пътуваха с пълна скорост през страната на сънищата. Внезапно скочиха на крака, грабнаха оръжието си и се скриха зад огромните дънери на корковите дъбове в гората. Доста близо до лагера им бяха изтрещели няколко изстрела. Почти веднага четирима конници изскочиха от една пътека, проправена от зверовете, и излязоха на обгарялото място, препускайки с отпуснати юзди, като се обръщаха на седлата си, за да стрелят назад.

Тези конници носеха елегантното и живописно облекло на богатите мексикански ранчероси, бяха четирима и обграждаха плътно една жена, която водеха помежду си, несъмнено за да я предпазват. Скоро на разстояние най-много един пистолетен изстрел се зададоха трийсетина страшни бандити, които пришпорваха с всички сили конете си, подканвайки ги с яростни викове, като същевременно стреляха, полулегнали на ездитните си животни. Като се изключи Синия облак, който, що се отнася до огнестрелното оръжие, имаше само пушка, полковникът и другарите му можеха да дадат по двайсет и шест изстрела, без да презареждат.

Когато бандитите се изравниха с пътниците, по даден от полковника знак екнаха четири гърмежа, четирима души паднаха на земята, почти веднага четирима други се търколиха на тревата и стрелбата продължи без прекъсване. Бандитите се поколебаха; бегълците, виждайки подкрепата, обърнаха конете си обратно; един залп предизвика пълна бъркотия в редовете на бандитите и решили, че е безсмислено да упорстват в този неравен бой, те се разбягаха във всички посоки, без ни най-малко да ги е грижа за ранените, които изоставиха без угризение на съвестта.

Схватката едва ли бе траяла и четвърт час. Бандитите бяха загубили в убити и ранени шестнайсет души и пет коня, това беше сериозна несполука за тях. В гората се чуха още няколко изстрела. Няколко минути по-късно една дузина конници пристигнаха в галоп, размахвайки оръжие и надавайки радостни викове „Ура“.

Новодошлите бяха очевидно приятели или слуги на ранчеросите, които полковникът бе защитил така енергично. Всички мексиканци наскачаха на земята. Четиримата ранчероси, които бяха господари на останалите, се приближиха към полковника и другарите му.

Един от тях с изискана вежливост отдаде чест на френския офицер.

— Господине — заговори той на отличен френски, покланяйки се, — дължа на вас живота си, а също и живота на моите приятели и близки и един още по-ценен — на сестра ми доня Луиса, която имам честта да ви представя. Сега, господине, ние се свързваме за цял живот. Моля ви да ми направите честта да приемете моето приятелство и да ме удостоите с вашето. Човекът, който спаси скъпата ми сестра, може да ми бъде само брат.

— Аз просто направих това, което вие сам бихте направил. Господине, при тези обстоятелства — каза полковникът с усмивка — ето ръката ми, приемам от все сърце ценното приятелство, което ми предлагате така любезно. Аз съм граф Луи Кулон дьо Вилие, полковник от френската армия.

— А аз, господине — отвърна веднага ранчерото, — съм дон Хосе Перес де Сандовал, бивш шарже д’афер на Мексико във Франция. Отдавна имам честта да ви познавам, полковник, като един от най-блестящите офицери на френската армия.

Полковникът се ръкува сърдечно с близките на дон Хосе и се поклони почтително на доня Луиса Перес де Сандовал.

Девойката се поклони и сведе очи изчервена.

Настъпи мълчание. Офицерът неволно се чувствуваше развълнуван и смутен пред това очарователно младо момиче. Дон Хосе Перес де Сандовал се усмихна, гледайки сестра си, и заговори отново, навярно с цел да даде на полковника време да възвърне самообладанието си:

— Бих желал, господине, да благодаря на храбреците, които под ваше ръководство ни направиха такава голяма услуга.

— Вие ги виждате около мен, господине — отвърна полковникът, сочейки сахема, Безследни и Сиди-Муле

— Какво — извика учудено младият човек, — това ли е цялата ви армия?

— Бога ми, да — отговори офицерът.

— Ах! — възкликна дон Хосе. — Ако се съди по това как се умножиха, мислех, че са най-малко двайсетина. Само вие, французите, умеете да правите такива изненади.

По покана на полковника всички насядаха на земята, с изключение на доня Луиса, която се извини и се оттегли в един хакал, който Сиди-Муле й бе стъкмил набързо по заповед на полковника.

Трябва да споменем един факт, който мина незабелязан, но е твърде важен: когато дон Хосе Перес де Сандовал се озова лице с лице пред Сиди-Муле, той сложи пръст на устните си и леко сбърчи вежди; спахията изглежда разбра тази заповед — явно това беше заповед — защото сложи десница на сърцето си и се поклони.

— Не мога да разбера как можахте да водите такава адска и толкова точна стрелба — поде отново дон Хосе.

— О, много просто, господине, като се изключи сахемът, който предпочита американската си пушка, двамата ми другари и аз имаме първокласни оръжия. Освен това всеки от нас има по четири револвера с шест патрона, пушка с двойна въртяща се цев и със затъкнат щик, следователно можем да дадем общо седемдесет и осем изстрела, без да става нужда да презареждаме, което ни осигурява голямо предимство, както впрочем сам сте забелязал.

— Разбира се, какво ли щях да правя аз, който имах охрана от двайсет и пет души, ако трябваше да се справям с вас? Щеше да ни сполети същото като разбойниците — да бъдем принудени да бягаме с всички сили — добави той, смеейки се.

— Като стана дума за тези бандити, как посмяха те да ви нападнат така посред бял ден?

— Това е стара омраза, колкото пъти се срещнем, все си разменяме по няколко пушечни изстрела.

— Значи ги познавате.

— О, отлично, хората, които ме нападнаха, спадат към бандата на Койота.

— Койота ли!

— Да. Да не би случайно да го познавате?

— Продължавайте, ще ви отговоря, когато разкажете всичко.

— Добре. Койота вероятно е знаел, че ще поема в тази посока, скрил е шейсетина разбойници в засада в гората, а аз не подозирах тази засада, смятах, че няма от какво да се страхувам. Бандитите се възползваха от нашата самоувереност, за да ни нападнат с изненада, откъснаха ни от охраната ни и ако не бяхте вие и другарите ви, полковник, щяхме да загинем, но ви се кълна, че този проклет Койот ще ми плати за това коварство.

Полковникът прихна да се смее.

— Извинете, господине, не разбирам.

— Простете ми, сеньор, за този смях, който няма нищо общо с вас, той се отнася за Койота, който за пръв път в живота си днес бе несправедливо заподозрян.

— Несправедливо заподозрян ли! Този злодей, този бандит!

— Той е точно такъв, какъвто го описахте, господине, и дори нещо повече.

— Какво имате предвид, господин полковник?

— Уверявам ви, Койота е невинен за засадата, на която едва не сте станал жертва тази сутрин, чисто и просто защото му е било физически невъзможно да напусне без чужда помощ дървото, на което го бяхме изоставили. — И като се обърна към ловеца, рече: — Безследни, разкажете на сеньор дон Хосе какво се е случило тази нощ и тази сутрин, тоест преди два часа между вас и Койота.

Горският скитник го послуша, разправи за засадата, която бе избягнал по чудо, и за наказанието, наложено на бандита германец по заповед на полковника.

Дон Хосе де Сандовал изслуша този разказ с най-сериозно внимание.

— Сбъркали сте, че сте помилвали този негодник — каза младият човек, — напразно сте проявили снизхождение, трябвало е да го линчувате безмилостно — умряло куче не хапе. Ако се отърве, а положително ще се отърве, защото всички пустинни разбойници се поддържат, този бандит ще има едно-единствено желание: да ви убие в някое кътче, ето това ще ви струва вашето великодушие. Аз познавам Франция, където съм, така да се каже, възпитан. Вие, французите, почти винаги ставате жертва на някакво криворазбрано снизхождение: било от безгрижие, било от пренебрежение, когато сте жертва на някакъв бандит, вие го пускате на свобода, като му казвате да върви другаде да го обесят.

— Това е вярно — съгласи се полковникът.

— Бандит не се оставя да го обесят — продължи дон Хосе весело, — той продължава все така подвизите си и става истинско бедствие за обществото и в деветдесет от сто случая се отървава от наказание. В пустинята ние разсъждаваме другояче, имаме само едно наказание — смъртта — и го прилагаме, без да се колебаем, нехранимайковците знаят това и се пазят.

— Може да не съм прав, сеньор дон Хосе, но тукашните обичаи ме ужасяват. Аз съм войник, ала никога не бих посмял да убия хладнокръвно един злодей, който и да е той, и да върша работата на палача.

— Да, да, и аз бях като вас, когато се върнах от Европа, но бързо осъзнах, че се поддавам на чувствата си. Без да искате, опитът ще ви научи как трябва да се постъпва с всевъзможните бандити, от които гъмжи пустинята.

Скоро разговорът се оживи и стана много сърдечен.

— Вие живеете сигурно в Сонора[1] — каза полковникът. — В такъв случай аз, който не познавам никого в този край, ще бъда щастлив да поддържам едно толкова странно завързано познанство.

— И което, надявам се, няма да се ограничи само с това. Аз и моите близки сме ви много задължени, господин полковник, ето защо сме ви всецяло предани и готови да ви услужим с всичко, което би могло да ви бъде приятно и най-вече полезно. Аз притежавам вила в Пасо дел Норте, една къща в Урес и друга в Ермосильо.

— О-хо-хо! Много жилища имате — каза полковникът, смеейки се.

— Да — рече младият човек със същия тон, — нашето семейство е малко като маркиз Карабас на добрия Перо[2].

— Тъкмо това си мислех и аз.

— Нашето твърде многобройно семейство, което се надявам да опознаете скоро, живее в едно голямо имение, разположено в самата Аризона.

— Посред варварството — възкликна офицерът изненадан.

— Бога ми, да, но все пак това жилище е много уютно, ще го видите и ще се смаете.

— Какво, сред бандитите?

— И индианците бравос — добави дон Хосе, — вас ви очакват изненади от всякакъв род. Може ли да ви запитам къде отивахте сега?

— Аз идвам от Съединените щати, където имах да уредя някои работи, пътувах като същински турист, току-що прекосих пустинята и смятам да остана известно време в Пасо дел Норте.

— Тогава, ако не ви е неприятно, ще пътуваме заедно.

— С най-голямо удоволствие.

— Значи се разбираме: ще тръгнем след два часа и ще пристигнем утре рано в Пасо дел Норте.

— Оставям се изцяло на вас.

— Бъдете спокоен, господин полковник, в мое лице ще имате добър водач.

— Убеден съм.

— Бързате ли?

— Никак, работите ми вървят добре, но трябва да почакам един-два месеца било в Пасо дел Норте, било в Ермосильо.

— Тогава всичко е наред. Аз пък трябва да бия път чак до Мореля, за да посетя един мой роднина, пътуването ми ще трае най-много петнайсет дни, а после ще бъда изцяло на ваше разположение.

В този момент един слуга се приближи до дон Хосе и тихо му каза нещо.

— Интересно — рече младият човек, смеейки се, — знаете ли какво ми бе съобщено?

— Какво? — попита офицерът.

— Имаме вести от Койота.

— Ох! Избягал ли е?

— Веднага отгатнахте.

— В края на краищата толкова по-добре за него.

— Хм! — промърмори дон Хосе. — Може би. Ще позволите ли вестоносците да се явят пред вас?

— Че защо не?

— Защото са апачи, най-ужасните крадци и пияници в пустинята.

— Чувал съм да се говори много за тези индианци, но никога не съм ги виждал. Трябва да ви призная, че ще бъда много любопитен да се запозная с тях.

— Добре. Знаете ли испански?

— Отлично.

— Тогава ще ги помоля да се изразяват на този език, който говорят свободно, макар и упорито да се преструват, че не го знаят. Но те ще правят каквото пожелая.

Дон Хосе се обърна към слугата.

— Кучильо, колко са вождовете? — запита той.

— Един сахем и двама улмени[3], общо трима — отговори Кучильо.

— Отлично, донеси първо три бутилки ракия, после ще доведеш вождовете. А колко са воините?

— Двайсетина.

— Имаме ли обикновена ракия?

— He, mi amo[4], но имаме две буренца пулке[5].

— Пулкето ще бъде достатъчно, търкулни насам едно буренце.

— Добре, mi amo.

— Хайде, побързай.

Кучильо тръгна тичешком.

— Апачите — поде дон Хосе — са много любознателни, много храбри и много хитри, но са пияници, крадци и грабители, които не се боят ни от Бог, ни от закон.

— Не се ли страхувате от тях?

— Аз ли! — прекъсна го младият човек, изправяйки се. — Тези демони обичат семейството ми, няма причина да се страхувам от тях, те са ми предани: само да махна с ръка, да смигна, и ми се подчиняват.

Кучильо изпълни мигновено нарежданията, които бе получил от господаря си. По даден от дон Хосе знак той доведе вождовете на апачите при пътниците. Тримата мъже, които се явиха пред тях, бяха истински синове на пустинята — горди, надменни, ловки, хитри, коварни, с изпитателен, винаги шарещ поглед. Тези вождове сигурно бяха на поход, защото носеха бойни краски и въоръжение.

Те бяха полуголи, което позволяваше да се види атлетичната им снага, но ръцете им бяха мършави, без мускули, загръщаха се изящно с големи наметала, връзваха косите си с червена вълнена панделка, която ги опасваше под ушите.

Сахемът, висок човек, имаше високомерно и внушително изражение; в средата на бойното му снопче коса беше забодено орлово перо, ракитовият му щит, покрит с полуощавена бизонска кожа, беше прикрепен от лявата страна на пояса му до торбичката с куршуми, в дясната си ръка държеше ветрило, направено от крило на орел-рибар, единствен той носеше такова украшение, само най-знатните вождове имат право да си служат с него, за петите на мокасините му бяха вързани вълчи опашки — много почетно украшение — само големите храбреци имат право да носят такива опашки на петите си. Сахемът се отличаваше с изрядна чистота и спретнатост, стигащи дори до крайност; пушката му, нов модел, който се зареждаше от задната част на дулото, както и другите му оръжия — мачете и нож за скалпиране — се поддържаха извънредно грижливо. Този вожд беше пълна противоположност на другите двама вождове, чиято груба и свирепа външност не говореше твърде ласкаво за тях.

След обичайните приветствия вождовете отстъпиха няколко крачки назад, като по този начин, според етикета и най-вече от уважение, оставиха сахема сам.

— Щастлив съм, че виждам Голямата пантера — рече дон Хосе на вожда, — от няколко луни не съм срещал вожда па племето на Сивата мечка. Говоря на езика на „янасаките“ — испанците — понеже ми дойдоха на гости бледолики, а те не знаят езика на моя брат.

— На какъвто и език да говори Нощната птица, неговите братя, апачите на Сивата мечка, знаят, че той няма раздвоен език и че думите, изтръгнати от гърдите му, винаги идат от сърцето.

— Голямата пантера е много мъдър и много изкусен воин. Какво желае той да каже на своя брат? Може да му говори откровено: сърцето на Нощната птица няма вече нито една кожа, която да му пречи да вижда приятеля си.

— Вождът знае това. Ето какво казват сагаморите на народа апачи, най-могъщия в ловните полета и в страната Сибола, на която се опира светът: земята ни принадлежи, Уаконда я е дал на нашите бащи, за да я заселят и да живеят там. Защо бледоликите, лоши и жестоки неверници, искат да ловуват против волята ни в нашите ловни полета, справедливо ли е това? Не. Апачските сагамори казват: Да свикаме голям „магически съвет“ с нашите братя команчите, поуните — вълци, кенахите, черните нозе и другите племена и народи, за да решат вождовете какво да се прави. Нашият баща, великият сагамор на команчите от езерата и прериите, ще прати „ачесто“ — глашатай — във всички „атепетли“ — села — за да предизвести вождовете на всеки народ. — А като се обърна към двамата улмени, добави: — Двамата вождове ме чуха. Добре ли говорих, могъщи хора?

Двамата улмени се поклониха мълчаливо.

— Ще повторя на моя баща, великия сагамор на команчите, това, което ми каза Голямата пантера по нареждане на сагаморите на апачите, ще настоявам почтително пред моя баща сагамора да изпълни желанието на апачите на Сивата мечка.

— Моят брат е мъдър и справедлив, сахемите на апачите му благодарят.

— Нима моят брат Голямата пантера има нови оплаквания от разбойниците метиси и бледолики?

— Койота се опита да убие Голямата пантера, когато вождът го съжали и му се притече на помощ.

— Отдавна ли стана това?

— Днес в „ендитах“ — в зори.

— Ах! Ах! Но какво се случи?

— Нека моят брат изслуша своя приятел, езикът на вожда няма да бъде раздвоен, той ще говори само истината.

— Слушам ви, вожде. Зная, че вашите думи ще бъдат думи на сахем, говорещ с приятел.

— Тази сутрин малко преди изгрев слънце минавах с воините си през Долината на сенките, воините ми се движеха по края на гората, почти срещу каменната „кали“ — къща — на Моктекусома — строгия човек.

— Познавам мястото, за което говорите, вожде, там има един махагон и четири кедъра.

— Моят брат познава много добре мястото, за което говоря. Внезапно се чуха силни викове и стенания, тези викове и стенания като че идеха високо от махагона, самите мои воини и големи юнаци трепереха от ужас, казваха, че едновремешните воини, които обитават долината, не обичат да се минава през долината им нощем и че призраците ще откъснат главата на оня воин, който дръзне да се качи на дървото. Като виждах, че всички треперят и са неспособни да изпълняват заповедите ми, аз реших да се кача, за да ги засрамя за тяхната страхливост. Виковете все продължаваха. Скоро съзрях Койота, омотан от петите до главата и вързан здраво за един дебел клон. „Ще дойдеш ли да ме освободиш?“ — рече ми той. Отговорих му: „Да. Кой те завърза така?“ — попитах го, докато режех реатата, с която беше омотан. „Какво те засяга това, глупако? — ми каза той, като се смееше. — Защо се бъркаш в моите работи, празноглаво животно?“ — „Сдържай си езика, че ще загубя търпение.“ — „Какво те засяга това? Аз съм вече свободен, не искам да зная за теб (и се изправи на клона), глупчо, дето ме развърза… Ето ти отплата за услугата, която ми направи.“ И като ме блъсна с все сила, добави, хилейки се: „Върви по дяволите!“ Това не ме учудва от страна на тоя негодник, той е по-коварен и от най-свирепите животни, защото те са признателни, а този бандит няма сърце. Какво стана ли? Едва не ме повали от дървото на земята. Още не мога да проумея как успях да се задържа на клона след силното блъсване. Този бандит ме вбеси, хвърлих се върху му с неизразим гняв, но крайниците му бяха още изтръпнали, не бе възвърнал напълно силите си, иначе щеше да ме убие.

— Да, той е необикновено силен.

— Борбата не трая дълго. Успях да го притисна с тялото си и да го обуздая. Бандитът пъхтеше като бизон, подушил ягуар. Койота се дърпаше, боях се, че ще се отскубне, хванах го за гъстата коса.

„Ти си подлец — му рекох, — злоупотребяваш със силата си, опитваш се да ме убиеш — мен, който те спасих, ти си по-свиреп от Сивата мечка.“

„Тогава убий ме веднага, вместо да ми дрънкаш врели-некипели.“

„Не, няма да те убия“ — отвърнах аз. И като го улових внезапно, с един замах отрязах косата му. Той зави от болка и се разрида като баба. Този бледолик справедливо е наречен Койота, той е хем страхлив, хем жесток, аз не изпитвах вече към него презрение, а погнуса. Принудих го да слезе от дървото, от черепа му течеше кръв, която го заслепяваше, всяка секунда се спираше, охкайки, подмушвах го с върха на ножа си за скалпиране. Когато стигна до земята, се просна на тревата, умолявайки ме да го довърша.

„Не — рекох му, — няма да те убия. Апачите повече от бледоликите разбират от мъчения, ти ще живееш без коса. Ето ти провизии, нож и огниво: ти си свободен, човек оздравява бързо от скалпиране, след няколко дена ще си възвърнал всичките си сили и нека Уаконда, който е господар на живота, те съди! Спомняй си за наказанието, което ти наложих и което ти отдавна заслужаваше. Срещна ли те пак по пътя си, колчем случайността ни изправи лице срещу лице, ще ти отрежа или ухо, или нос и винаги ще бъде така, докато сам не се ужасиш от себе си. С една дума, ще те убивам малко по малко, лека-полека, вече си предупреден, очакват те ужасни мъчения. Вземи този кон — добавих, като го накарах да се настани на седлото, — тръгни и помии думите ми и най-вече заплахите ми.“

Той не ми отговори нито думица и се отдалечи в галоп. Какво мисли синът на великия сагамор на команчите от езерата и прериите?

— Аз мисля, че Голямата пантера се е държал както подобава на такъв знаменит вожд, отнесъл се е с Койота така, както той отдавна заслужава. Ще пие ли вождът със своя брат от виното на бледоликите?

— Виното е хубаво за децата и жените — каза дълбокомъдрено сахемът на апачите, — а огнената вода е млякото на апачите воини.

— Нека бъде както желае вождът! Аз имам три шишета ракия за него и другите вождове, а ето и едно буренце пулке, което го моля да приеме за своите воини. Съжалявам, че моят брат ме завари така неподготвен, но се надявам да посрещна по-добре брат си при следващото му посещение.

— Моят брат винаги е бил щедър към своите червенокожи приятели. Голямата пантера предпочита кожа на плъх, дадена му от него, отколкото кожа на сива мечка, предложена му от други, защото вождът знае, че подаръкът, направен от моя брат, е даден от сърце. Благодаря на брат ми Нощната птица от името на моите воини и от мое име.

Тогава апачите се сбогуваха според целия индиански етикет и се отдалечиха в галоп на своите великолепни мустанги, неукротими като господарите си.

— Е, господин полковник, какво мислите за апачите?

— По мое мнение те са страшни врагове и умно и войнствено племе.

— Това е вярно — продължи дон Хосе, — но за нещастие, апачите са пияници, от ракията оскотяват и побесняват, аз ще ви покажа истинските царе на пустинята, храбри, умни, с всички благородни качества на чергарите и преди всичко трезви, пият само вода.

— Кои са червенокожите, които превъзнасяте толкова много?

— Команчите, господин полковник, вие ще ги видите и ще признаете, че казвам много малко за тях.

Пет минути по-късно пътниците напуснаха обгореното място, оставяйки непогребани труповете на бандитите, които Синият облак добросъвестно бе скалпирал.

Бележки

[1] Сонора — мексиканска провинция. — Б. авт.

[2] В приказката „Котаракът в чизми“ на Шарл Перо маркиз Карабас забогатял благодарение на своя котарак, който бил единственото му наследство. — Б. пр.

[3] Улмен — богат и влиятелен човек. — Б. пр.

[4] Господарю мой (исп.). — Б. пр.

[5] Пулке — мексиканска спиртна напитка от ферментирал сок на агаве. — Б. пр.