Гюстав Емар
Бандитите на Аризона (7)

VII

В това време двамата мъже бяха продължили да вървят спокойно и скоро стигнаха до целта на дългото си пътуване.

Те се намираха на нещо като кръстопът, където се пресичаха няколко галерии; този кръстопът беше доста широк, с дъски бе построено доста голямо жилище от няколко големи стаи, обзаведени с грубо сковани, но задоволителни мебели. В една от стаите на тази своеобразна колиба един човек се бе проснал на легло от листа и ароматни треви, покрити с дебели кожи, които навсякъде другаде биха стрували много скъпо.

Проснатият на това легло човек се отличаваше със сивожълта бледнина. Той беше необикновено мършав. Угасналите му очи и безцветните му устни се раздвижиха от нервни спазми. Като забеляза пътника, той се усмихна за „добре дошъл“, привдигна се и покапи новодошлия да седне на един бизонски череп, единствения „стол“, с който разполагаше. Болният отвори уста вероятно да зададе някакъв въпрос, но се спря внезапно: новодошлият бе сложил пръст на устните му.

— Тези негодници — каза той, като видя, че болният го гледа въпросително, — тези негодници сигурно се готвят да подслушват нашия разговор, а не ми се иска тайните ми да се разнасят наляво-надясно.

— Правилно — рече болният, — да говорим на немски.

— Чудесно, така ще можем да разговаряме спокойно.

Несъмнено пътникът точно бе отгатнал, защото четиримата бандити — безспорно те бяха такива, в това нямаше съмнение — се бяха приближили тихомълком, за да слушат по-добре; но като чуха да се говори на немски, се върнаха и седнаха до огъня.

— Как се чувствуваш? — запита пътникът.

— Оздравях напълно — отговори болният.

— Много си блед и отслабнал.

— Възможно е, въпреки това съм излекуван, раната ми зарасна и вече не ме боли, само че силите ми се възстановяват много бавно. Но днес можах да стана и да стоя прав три часа.

— Много добре, значи смяташ, че след няколко дена…

— След петнайсет дена ще мога да яздя.

— Браво!

— А полковникът?

— Не съм чувал нищо за него, трябва да е умрял.

— Защо да е умрял, щом аз съм оздравял?

— Вярно, имаш право, но не ми се струва сигурно.

— Може би, боя се, че е умрял.

— Ама нали го мразиш!

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А желаеш да е жив?

— Разбира се, ако беше умрял, щеше да ме лиши от отмъщението, за което платих толкова скъпо.

— Та какво възнамеряваш да правиш?

— Това си е моя тайна.

— Добре, както искаш, твоя работа — каза другият с обиден вид.

— Не се безпокой за нищо, остави ме да действам по мое усмотрение. Когато му дойде времето, ще ти кажа всичко.

— Твоя воля, приятелю Урубуса, странно име си си избрал!

— А ти не се ли наричаш Койота?

— Точно така, само с тази разлика, драги приятелю, че ти сам си избрал това зловещо име, а моето ми е натрапено против волята, което ме вбесява.

— Събра ли нова шайка, за да замести оная…

— Която бе избита по твоя вина от тия проклети Сандовалови — каза Койота злобно.

— Не ти ли платих за това?

— Вярно, с петдесет хиляди франка! А те бях предупредил изрично да не нападаш тия Сандовалови, трудно можеш да се справиш с тях.

— Но какво представлява тази фамилия Перес де Сандовал, за която се говори толкова много?

— Те са демони! Ни риба, ни рак, с белите бели, с индианците — червенокожи.

— Не те разбирам.

— А е много просто.

— Не твърдя противното, но ти повтарям: не те разбирам.

— Е, тогава знай, че Сандовалови по произход са инки, винаги са били закриляни и защитавани от червенокожите, които ги боготворят, особено команчите, и са всемогъщи. Що се отнася до състоянието им, то надминава всички възможни граници. Говори се — не съм го видял лично, казвам това, което съм чул — та говори се, че притежават недалеч оттук цял град, град-убежище, където имало чудесии, купища злато, сребро, диаманти, които заслепявали. Най-умелите горски скитници са се опитвали да открият този град, но все не са успявали, индианците го знаят, но пазят свято тайната. Всички, които са нападали тези Сандовалови, винаги са получавали страшен урок, те раздават правосъдие в пустинята. Човек трябва да е луд като теб, за да нападне с осемдесет души тези хора, които имат на разположение всички индиански племена.

— Какво да правя тогава?

— Да не търсиш вече повод за разпра с тях.

— Но ако полковникът е тяхно протеже?

— Трябва да се примириш с това, нищо не може да се стори.

— Добре, ще видим, когато човек е хитър, винаги има начин да преодолее трудностите.

— Може би, но позволете ми да ви заявя откровено, че досега нямахте късмет с плановете си, всички те се провалиха.

— Преувеличавате!

— Не, казвам истината. Толкова по-зле, ако ви се струва горчива.

— Има ли полза от упреци?

— Аз не ви упреквам, само се оплаквам основателно от начина, по който се отнасяте с мен. Вие винаги сте ме намирал готов да ви служа непоколебимо, без да имам никакви изисквания…

— С готовност признавам това, правил сте ми големи услуги.

— А как ми се отблагодарихте за това? С най-оскърбителна недоверчивост, като ме смятате, така да се каже, за подчинен, безусловно задължен да се покорява и да изпълнява заповедите, които получава от своя началник.

— Аха! — промърмори Урубуса иронично. — Значи това ви е болката.

— Точно така, не съм съгласен да играя повече тази неблагодарна, смешна и най-вече твърде опасна за мен роля.

— Трябва да призная, не ви разбирам — каза Урубуса надменно. — Обяснете ми точно, за да зная как да постъпвам.

— За да правите каквото ви скимне — вметна Койота, кипящ вътрешно, — но аз ви заявявам, че не бива да разчитате повече на мен за каквото и да било, не съм съгласен да бъда повече кукла, на която ще дърпате конците и ще извличате всички изгоди. Заради вашата глупост, като нападнахте тези всемогъщи хора въпреки всичко, което ви казвах, бе избита шайката ми.

— Ох — каза Урубуса с презрение, — пак се връщате на това.

— Разбира се, знаете ли какво ми струваха вашите хубави номера?

— Преди всичко петдесет хиляди франка, което според мен е добра пара — отвърна Урубуса иронично.

— Да, и пълното унищожаване на най-храбрата куадриля^[1] в цяла Апахерия. А ви я дадох в заем, не съм ви я продавал, не го усуквайте, после по ваша молба устроих засада на един горски скитник, когото не познавах, но който май ви пречеше.

— Аха! Безследни! Е, та?

— Е, та той едва не ме уби и при това загубих документите, които ми поверихте.

— Какво — извика Урубуса гневно, — ония ли?

— Те минаха от моите ръце в ръцете на канадеца, който ми задигна портфейла с цялото му съдържание.

— Ох, ох!

— Ето това е, безполезно е да кършите ръце, така нищо няма да постигнете. На всичко отгоре ме завърза за едно дърво и ме обрече на гладна смърт.

— Какво, този горски скитник!…

— Той е лют юначага и не ви пожелавам да се запознаете с него.

— С една дума, от всичко това сте преживял повече страх, отколкото вреда.

— А, така ли мислите, майсторе Урубуса? Чуйте тогава какво още ще ви кажа, няма да е дълго.

— Добре! — съгласи се той, повдигайки рамене.

Койота се престори, че не е забелязал това презрително движение, но злобна усмивка привдигна ъгълчетата на устните му. Той продължи студено:

— След като прекарах една ужасна нощ, канадецът изглежда ме съжали, защото махна кърпата от устата ми, която ме задушаваше, и ми даде да пия от манерката си.

— Трогателно — каза Урубуса, подхилвайки се.

— Не знам — произнесе Койота с леден глас, — но канадецът ми направи голяма услуга, като ми даде да пия и после не ми сложи отново кърпата, което ми позволи да викам и да зова за помощ.

— И сигурно са ви освободили, щом имам удоволствието да разговарям с вас.

— Благодаря, бях спасен — продължи другият злобно — всъщност от индианци апачи.

— Апачи ли! Това ме учудва, обикновено те не минават за филантропи.

— И все пак ме спасиха, но…

— Аха, значи има „но“.

— Да, гледайте — каза Койота, като свали внезапно шапката си, — не искаха да ме убият, но ми взеха косата.

— Скалпиран! — извика другият с ужас, като видя оголения череп, все още незаздравял напълно и отвратителен за гледане.

— Да, скалпиран, хайде, смейте се сега.

— Ох, страшно — каза Урубуса ужасен.

— Никога не ще можете да си представите мъчителните болки, които трябваше да търпя повече от шест седмици.

— Съжалявам ви, защото изглежда, че наистина сте страдал като осъден на мъки.

— Изразът е точен, така предвкусих как ще се измъчвам, когато отида в ада — добави Койота с усмивка, пълна с горчивина. — Бяха ми останали известни спестявания, които се принудих да похарча, за да си организирам нова куадриля, но тя никога няма да се равнява на онази, която загубих по ваша вина.

Урубуса потръпна при тези последни думи. Той оброни глава на гърдите си и като че потъна в дълбок размисъл. Койота го изучаваше със загадъчна усмивка, която би ужасила Урубуса, ако можеше да я види. Мълчанието продължи дълго. Койота стана, при този шум Урубуса вдигна глава.

— Още един момент — каза той и го спря с дясната ръка.

— Добре — отвърна Койота.

И седна пак на бизонския череп.

Урубуса се привдигна на леглото и като се извърна малко настрана, така че да вижда добре Койота в лицето, най-после каза с глух глас, в който се усещаха последни следи от вълнение, потискано със силна воля:

— Всичко ще узнаете…

— Прощавайте, че ви прекъсвам, тези откровения биха ме заинтересували преди няколко дни, ала днес всичко е променено. Аз се отзовах на повикването ви единствено за да скъсам всякакви отношения с вас. Каквото и да ми кажете, то няма да промени с нищо решението ми.

— Щом е така, каква полза тогава от упреците, с които ме обсипахте?

— Исках да ви докажа, че не можете да ме измамите и че много добре знаех, че винаги сте ме смятал само за инструмент, който човек счупва, когато не му е вече нужен.

— Значи — каза Урубуса, като свъси вежди — скъсваме с вас?

— Окончателно — заяви категорично Койота.

— Тогава сме врагове?

— Не, аз не ви познавам вече, и толкова. Всеки от нас си възвръща свободата на действие и ставаме чужди един на друг. Засега не ви мразя, пустинята е широка, има място и за вас, и за мен, без да си пречим един на друг.

— Това ли е последната ви дума?

— Да.

Настъпи застрашително мълчание; двамата мъже си разменяха злокобни погледи, в сърцата им кипеше гняв.

Внезапно Урубуса скочи от леглото и се изправи пред Койота.

— Аз не съм толкова слаб, колкото навярно си мислите, майсторе — каза Урубуса с пресеклив от вътрешно вълнение глас.

— Лъжете се — отвърна Койота с подигравателна усмивка, — нима хората около вас не са мои?

— Когато една връзка се скъсва честно и по взаимно съгласие — каза Урубуса със спокоен глас, — всеки си взема това, което му принадлежи.

— Разбира се, тук не може да има никакво съмнение.

— Тогава ми направете удоволствието да ми върнете документите, които ви поверих.

— Казах ви, че горският скитник Безследни ми ги взе.

— С нищо не е доказано.

— Съмнявате се в думите ми?

— Не, но ако е така, както казвате, вземете ги от Безследни и ми ги предайте.

— Това е невъзможно.

— Толкова по-зле за вас, не трябваше да се оставяте да ви ги вземе. Аз ще съумея да ви принудя да ми ги върнете.

— Не вярвам — каза Койота с подигравателна усмивка.

— Ако бяхте още мой съдружник, бих могъл да почакам, но при сегашното положение трябва да свършим колкото може по-бързо. Давам ви една седмица да ми върнете документите.

— Нито седмица, нито година — отсече Койота.

— Лъжете се — отвърна студено Урубуса, — аз вече съм взел мерки.

— Толкова по-добре за вас.

— Аз ви познавам отдавна, приятелю — произнесе той с вледеняващ тон, — знам неща, които никой в пустинята не знае.

— Какво бихте могъл да знаете?

— Вашият живот ми е известен от игла до конец.

— А, така значи — иронично продължи бандитът, — сигурно сте научил за мен много поучителни неща.

— Разбира се — продължи Урубуса, — между другото много поучителна за мен, както казвате, е историята с вашата дъщеря, единственото същество, което сте обичал. Казва се Маргерите, нали?

Койота пребледня като смъртник, въпреки усилията му да изглежда безразличен, цялото му тяло се затресе от нервно треперене.

— Аз ви мислех за разбойник, който не се бои ни от Бога, ни от закона, но съм се лъгал, в едно скрито кътче на душата ви е останала една чувствителна струна. Бащинската ви любов към вашата дъщеря е достойна за възхищение: вие ограбвате и убивате безмилостно и без угризение на съвестта, за да дадете прилично възпитание на госпожица Маргерите фон Щерниц в манастир, където не допускат никого, ако не произхожда от стар военен род! Невинното, свято и чистосърдечно младо момиче всеки ден се моли за баща си, който работи оттатък, в Америка, за да й събере царска зестра.

— Какво искате да кажете? — промърмори Койота с отпаднал глас.

Бандитът беше поставен натясно, обзе го страх. Чувстваше, че зад тази студена ирония се крие някакво ужасно нещастие.

— Ей Богу — възкликна Урубуса все тъй студено, — вие не искахте да изслушате историята ми, но аз ще ви разкажа вашата, нали е интересна?

Койота му хвърли смразяващ поглед, но не отговори; той се бе изправил, студена пот бе избила по челото му. Облегнат на една скала, той се държеше на крака само с огромно усилие на волята.

— Между другото — каза Урубуса — отдавна ли не сте получавал вести от Германия, господин граф фон Щерниц?

Койота искаше да отговори, но нямаше сили, успя само да смънка нещо неясно.

— Не сте получавал, нали? А аз получих преди няколко дни. Знаете ли, спомням си, че беше сутринта, когато се опитах да предприема известното ви злополучно нападение. Искате ли да ви прочета пасажа, в който се говори за вашата дъщеря?

Койота протегна ръка.

— Сам ли предпочитате да го прочетете? Както желаете, майсторе.

Урубуса извади от портфейла си един лист и го подаде на бандита. Той го взе и се опита да го прочете. Изведнъж нададе ужасен вик и се строполи в безсъзнание на земята. Пиратите се втурнаха към главатаря си.

— Горкият приятел! — каза Урубуса съчувствено.

— Какво се е случило? — запита Мататрес.

— Една много тъжна вест, която съобщих неумело и без да го подготвя да я посрещне.

— Той е като умрял! — каза Наваха.

— Какво да правим? — завикаха разтревожено всички бандити.

— Чакайте! — рече Урубуса. — Оставете ме да го попрегледам, може да е само спазъм.

Той се надвеси над Койота, две-три минути го оглежда внимателно и като се изправи бързо, каза с безпокойство:

— Да побързаме, това е апоплектичен припадък, не бива да губим нито секунда.

Извади ланцет от чантичката, която носеше, и проби вената, докато пиратите разтриваха със студена вода стомаха и китките на болния.

Кръвта не потече веднага, чак след една минута на ръба на прободеното място се показа капка черна кръв, после втора, трета и тогава кръвта затече, черна и гъста.

— Спасен е — каза Урубуса, — но крайно време беше.

Нервни тръпки затресоха Койота, клепките му затрепкаха, скоро щеше да се свести. Урубуса отстрани бандитите.

— Върнете се при огъня — каза им той, — като ви зърне около себе си, Койота няма да бъде възхитен, че сте го видели да припада като жена.

— Няма да ни го прости — вметна Мататрес.

Койота дишаше по-леко, от все още затворените му очи се процеждаха сълзи.

— Колко я обича! — промърмори Урубуса. — Ударът беше жесток, просто го сразих, но можех ли да предположа, че такъв злодей все още има добро чувство в сърцето си, вкаменено от пороците, които му създават зловещ ореол? Тази бащинска обич, стигаща до пълна всеотдайност, е единственото, което е останало като чист диамант сред мръсотията.

Философствайки така своеобразно, Урубуса същевременно се зае много сръчно да превързва раната, от която бе пуснал кръв.

Почти веднага Койота отвори очи, в погледа му все още имаше малко объркване.

— Но какво става с мен? — промърмори той, озъртайки се колебливо.

Паметта е от ония свойства, които ни напущат най-бързо и се възвръщат най-скоро.

Внезапно бандитът се изправи.

— Ах — извика той отчаяно, — спомням си.

И затърси листа, който бе изпуснал при падането.

— Не търсете — каза студено Урубуса, — аз си взех обратно писмото.

— Значи е истина? — каза другият с глух глас. — Тя е била отвлечена от манастира!

— Да, по мое нареждане, и настанена в друг манастир.

— Защо е това подло похищение?

— Имах нужда от заложник, с човек като вас, драги майсторе, трябва всичко да се предвиди. Виждате, че съм имал право. Нали ви казах, взел съм всички предпазни мерки срещу вас. Дъщеря ви мисли, че вие сте я преместил в друг манастир, тя не знае нищо и ще продължава да е така, докато имам нужда от вас, запомнете това.

— Ах! — изсъска Койота злобно. — Ако някой ден попаднете в ноктите ми, както днес ме държите в своите…

— Ще си отмъстите, не ще и дума. И ще имате право, ако ви позволя да го направите.

— Къде е тя?

— По-наивен въпрос не може да има.

— Кажете ми само в Европа ли е още.

— Кой знае? Може и да е, а може и да не е, по-късно ще узнаете това, ако се отнасяте честно с мен, докато сме заедно.

— И ще ми я върнете?

— Кълна ви се.

— И тя нищо няма да узнае?

— Обещавам ви, повярвайте ми, Койоте.

— Добре, вярвам ви, разчитайте на мен, имате честната ми дума.

— Не забравяйте, че аз имам и дъщеря ви, за мен това струва повече от всички честни думи, които можете да ми дадете.

— Много ли ще продължи тази работа?

— Кой знае, зависи от някои неща извън вашата воля, може да продължи една година, а може и да приключим всичко за един месец.

— Но за какво се касае в края на краищата? Аз не знам нищо.

— Ами вие не пожелахте да ме изслушате, когато исках да ви разкажа всичко, което трябваше да знаете.

— Добре де, само го отложихме. Говорете, готов съм да ви слушам с най-сериозно внимание.

— За нещастие, нямаме време, а има много да се разказва.

— Сега е едва два часа.

— Аз чакам посетител.

— Кого?

— Червенокожия.

— Аз нямам доверие на червенокожите.

— Че защо? Според мен и те са хора като всички други.

— Вие сте новак в пустинята, не познавате тези демони, те мразят бледоликите, както ни наричат, и са доволни само когато могат да ни сторят някаква злина. Познавате ли този червенокож?

— Разбира се.

— Къде сте се запознали?

— Преди около два месеца го срещнах на лов за бизони, после пак го виждах няколко пъти и се сближихме така, както бял може да се сближи с индианец.

— От племето браво ли е този индианец?

— Да, от команчите.

— Аха!

— Но какво има? Защото е команч ли?

— Естествено.

— Не ги ли обичате?

— Аз мразя всички индианци, макар че команчите мразя по-малко.

— И какво?

— Команчите са предани на Сандовалови.

— Знам, но той има причина да се оплаква от тях и напусна племето си, за да скъса всякакви връзки с тях.

— Команчът ли ви разказа тази история?

— Не, той не ми е казал и дума за споровете си със Сандовал.

— Тогава кой ви е осведомил толкова добре? Урубуса се усмихна.

— Поразпитах — отвърна той.

— Индианци ли?

— Двама-трима.

— Хм, а други?

— Трапери и горски скитници, знаете, че те минават за честни хора.

— Добре го каза: „минават“. Какво научихте за този човек?

— Всички, които разпитвах, ми казаха едно и също: че за всичко станало са виновни единствено Сандовалови, че Нощната птица…

— Нощната птица ли се казва той?

— Да, познавате ли го?

— Малко.

— Е, и?

— Мисля, че е честен човек, той се оттегли при Гарваните.

— Точно така.

— И на мен като на вас ми казаха, че е честен, но че има зъб на Сандовалови и че ако му се представи случай да им отмъсти, няма да го изпусне.

— Буквално същото казаха и на мен, какво мислите вие за всичко това?

— Мисля, че можем да проверим, без да се издаваме.

— Имате право, хубаво е човек да бъде винаги благоразумен.

— И вие го чакате?

— Да, ще бъде тук след няколко минути.

— Сбъркал сте, че сте му определил среща в подземието.

— Бъдете спокоен, ще видите какви предпазни мерки съм взел.

Чу се далечен сигнал.

— Нашият човек пристига — каза Урубуса.

— Да бъдем предпазливи — каза Койота, — тези демони са много хитри.

— За това разчитайте на мен — вметна Урубуса.

Шумът от стъпки бързо се засилваше. Скоро се показаха Мататрес и Наваха, които държаха някакъв човек, увит в сарапе по такъв начин, че не можеше нито да вижда, нито да чува. Двамата бандити веднага развиха червенокожия. Той се отърси, за да оправи облеклото си, и се приближи до двамата пиратски главатари, които поздрави вежливо, като се поклони и произнесе едва-единствена дума:

— Саго!

Този команч изглеждаше млад. Имаше великолепно телосложение, лицето му беше открито, добродушно и малко наивно, в средата на бойния кичур коса носеше орлово перо, с което засвидетелстваше претенциите си за званието вожд. Двамата мъже също го поздравиха.

— Говорете — каза Урубуса на приятеля си, — вие по-добре от мен умеете да се разправяте с индианците.

Команчът погледна учудено двамата мъже: не бе разбрал какво каза Урубуса. Вярно, че той бе заговорил на немски.

— Брат ми Нощната птица е добре дошъл — каза Койота, — брат ми е вожд, ще ни извини за начина, по който бе доведен тук.

— Нощната птица е вожд — повтори натъртено червенокожият, — той знае какво изисква предпазливостта.

— Ще приеме ли брат ми чашка огнена вода с моя приятел?

— Нощната птица благодари на своя бледолик брат. Вождът принадлежи към великия народ на команчите от езерата, той е трезвеник. От напитките на бледоликите всички червенокожи полудяват, команчите пият само вода.

Койота се поклони.

— Ще запуши ли моят брат Нощната птица лулата на мира около огъня на съвета?

— Нощната птица ще запуши — отговори вождът.

Тогава тримата мъже се разположиха около огъня. Четиримата подчинени бандити се бяха отдалечили на такова разстояние, че не можеха да ги чуят. Вождът натъпка лулата си с „мориш“, много мек тютюн, леко примесен с опиум, запали я, вдъхна два пъти дим и я подаде на Урубуса, който направи същото и после я подаде на Койота. Така лулата обиколи три пъти огнището, без тримата мъже да си разменят нито дума.

После настъпи отново мълчание, за да се разпалят лулите или пурите, и след малко Койота, по-добре запознат с индианските обичаи и по-свикнал от Урубуса да разговаря с червенокожите, взе думата между две облачета дим.

— Моят брат Нощната птица — заговори той с помирителен тон — пожела, докато пуши лулата, да поговори с бледоликите си приятели за неща, много интересни и за тях, и за него. Знаейки, че вождът няма раздвоен език, Урубуса побърза да се съгласи на искания от него разговор. Бледоликите вождове са с отворени уши, за да чуят думите, които ще изрече техният млад приятел, вождът на команчите.

Индианецът се поклони вежливо на двамата пирати и след като помисли няколко минути, на свой ред взе думата.

— Сърцето на Нощната птица — каза той — е младо, ала опитът му е голям, сърцето му е червено и няма никаква кожа, която да го отделя, затова намеренията му ще бъдат почтени, а думите, които ще се изтръгнат от гърдите му и ще стигнат до устата му, ще бъдат честни и прями. Команчите са мъже, храбри воини, които крачат винаги право към целта, която искат да постигнат, Уаконда, всемогъщият господар на живота, ги обича. Нощната птица вече няма племе, броди без посока, търсейки атепетлите на своя народ, а не може да ги намери, понеже враговете му са изпречили гъста мъгла между вожда и неговите селища. Хора, които не са нито червенокожи, нито бледолики, са напълнили горите с лъжи и са дали фусти на команчите. Тези хора са ги направили страхливи жени и така са ги обладали, че са запушили ушите им, за да не си поискат отнетата им свобода. Нощната птица страда от това заслепение на цял един народ, толкова храбър по времето на бащите си, които ловуваха из благодатните прерии на Ескенахи, ала Нощната птица е сам, слаб като дете и не може да стори нищо за народа си.

Младият вожд направи кратка пауза, сякаш сломен от мъка. Двамата пирати слушаха с най-голямо внимание, но не знаеха още накъде бие индианецът, пък и трудно разбираха тази реч, която вождът на команчите изглежда нарочно правеше неясна. Той продължи:

— Вождът се беше отчаял от това падение на своя народ, когато Уаконда му дойде на помощ, като му прошушна на ухото един добър съвет: бледоликите воини, които бродят из прериите и високите савани, са оскърбени от могъщите повелители на команчите. Сандовалови, както се наричат, са нападнали безпричинно бледоликите воини, устроили са им засада, за да попаднат в клопка, безмилостно са избили всички и след като ги скалпирали, са ги накачили като умрели кучета по клоните на дърветата. Измамник ли е Нощната птица, раздвоен ли е езикът му, лъже ли? Нека моите бледолики братя отговорят: истината ли им казва Нощната птица?

— Да — отговориха двамата мъже с глух глас.

— Нима вождовете на бледоликите ще оставят така своите воини, без да отмъстят за тях? Не гласи ли законът на пустинята „око за око, зъб за зъб“?

— Да — потвърдиха двамата мъже.

— Защо не си отмъстят те за нанесената им обида? Нима моите бледолики приятели се боят от враговете си?

— Не, вожде, не се боим — отвърна Койота злобно, — само че приятелите ни са малобройни, а враговете ни разполагат с огромни сили.

— Какво от това! — извика разпалено червенокожият, — команчите броят враговете си само когато те са мъртви.

— Не искаме да си навлечем ново поражение — каза Урубуса.

— Нима сте сами, всичките ви воини ли са мъртви?

— Да — отговори Урубуса.

— Ах! — възкликна индианецът.

— Но — добави Койота — други по-многобройни воини заместиха убитите при последното сражение.

— Тогава какво чакате?

— Сгоден случай. Вече ви казах, вожде, не искаме да си навличаме ново поражение.

Отново се възцари мълчание.

— Нека моите бледолики братя отворят ушите си, ще им говори вожд — внезапно каза индианецът тържествено.

Двамата пирати вдигнаха глава и впериха очи в червенокожия. А той продължи:

— Силата на враговете на моите бледолики братя е в това, че разполагат с непревзимаема крепост.

— Вярно е — каза Койота, като поклати глава.

— Чували ли сте за нея? — запита индианецът със святкащ поглед.

— Да — отговори Койота, — откакто скитам из пустинята, често вечер около огъня съм чувал да се говори, че в прериите на Далечния запад има пет древни и тайнствени града, чието местоположение не знае никой освен сагаморите и великите вождове на червенокожите, които свято пазят тайната за тях. Тези пет града са били построени от храбрите инки, когато испанците завладели Мексико. Добавят, че инките, победени от белите, се оттеглили в тези градове, отнасяйки със себе си неизчислими богатства в злато, сребро и диаманти. Често съм се залавял да търся тези градове, за които всички говорят, ала никой не ги е виждал.

— Сигурно брат ми е открил някой от тези градове? — произнесе индианецът с особен тон.

— Не, имах съдбата на много други, които като мен са се впускали да ги търсят — не открих нищо и като ми омръзна, се отказах да търся повече, убеден, че те не съществуват и че вероятно никога не са съществували. Колкото и обширна да е пустинята, там не биха могли да съществуват пет многолюдни града, без никой да ги открие, затова съм убеден, че тази легенда е лъжлива, че тия градове никога не са съществували и че това е басня, измислена от индианците, така както измислят и много други.

Младият вожд се усмихна.

— Моите бледолики приятели се лъжат, тези градове съществуват и пращят от богатства, Нощната птица ги е виждал и е живял в тях.

— Значи е вярно! — извика Койота алчно.

— Защо Сандовалови се появяват ненадейно и изчезват, без никой да разбере къде се крият? Нима това никога не е правило впечатление на бледоликите ми братя? — каза иронично индианецът.

— Значи е вярно! — възкликнаха пиратите.

— Всичко е вярно, червенокожите нищо не са измислили. Бледоликите са слепи, нищо не виждат, нека моят брат Урубуса си спомни.

— За какво? — попита пиратът.

— За нощта, когато на Урубуса и воините му бе устроена засада в прерията, когато Сандовалови разположиха лагера си на хълма и дадоха много сигнали с огън.

— Да, спомням си — каза Урубуса.

— Отлично! — продължи индианецът. — А бледоликият ми брат не чу ли оръдеен изстрел? Бум — гръмотевицата на белите!

— Как, нима беше оръдеен изстрел? Аз пък помислих, че е гръмотевица сред хълмовете.

— Оръдие беше, един бледолик трябва да знае това — каза иронично индианецът. — А не видя ли Урубуса един час по-късно да се изкачват на хълма многобройни конници?

— Вярно, спомням си това, но не подозирах, че са пристигнали отнякъде.

— Разбира ли сега бледоликият ми брат?

— Но тогава — извика Койота с особен глас — значи наблизо има неизвестен град?

— Може би — каза индианецът, повдигайки рамене, — Койота може да започне да търси наново, ала нищо няма да намери.

— Но всичко ще ми стане ясно! — заяви бандитът с мрачна решителност.

— Койота има по-прост начин да открие този град, както го нарича, ако иска поне да отмъсти на враговете си.

— Говорете, вожде, кажете ми начините да си отмъстя и ще видите, че няма да се поколебая, когато дойде време за действие.

— Добре! Нощната птица разполага с всички воини на Гарваните и Кенасите. Тези воини, присъединени към воините на моите бледолики братя, ще бъдат много силни, но им липсват пушки, барут и куршуми. Има ли Койота оръжие?

— Колко пушки ви трябват, за да въоръжите вашите червенокожи?

— Три пъти по шест каси.

— Хм! Много е, това прави осемнайсет каси пушки, като във всяка каса има по дванайсет пушки, тоест общо двеста и шестнайсет пушки. Но това не е всичко, отде ще намерим толкова пушки?

— О, много лесно.

— Как, вожде?

— Тази сутрин в Тубак е пристигнал един търговец янки. Той ще замине утре за Пасо дел Норте, има много пушки и ножове за скалпиране.

— Добре — рече Койота, споглеждайки се заговорнически с другаря си, — но какво ще ми дадете за това? Нищо за нищо, нали?

— Добре! Вождът се наема да води бледоликите си приятели и да ги вмъкне в града на Сандовалови, а Урубуса и Койота се наемат от своя страна да помогнат на Нощната птица да се справи с враговете си.

— Ще ги измъчвате ли?

— Да, пленниците ще бъдат вързани на стълба за мъчения.

— Точно така, искам да страдат дълго.

— Добре! Лесна работа.

— Отлично, няма да спорим по този въпрос.

— Кога Нощната птица ще има пушките?

— Скоро. Къде лагеруват Гарваните в момента?

— При Рио Хила, близо до колибата на Моктекусома.

— Добре, скоро ще ви се обадя.

— Саго.

Пиратите се сбогуваха с вожда на команчите, двама пирати го увиха в едно сарапе и го отведоха.

— Забравихте да уговорите какъв пай от съкровищата ще ни се падне…

— Не го направих, тъй като възнамерявам да си присвоя всички тези богатства, още повече че те са безполезни за всички тия нещастни червенокожи.

— Отлично! Как намираш Нощната птица?

— Много е умен, но ми се струва, че има един голям недостатък.

— Какъв?

— Много дълги речи държи.

Двамата прихнаха да се смеят. Поне на вид те много се спогаждаха. Вярно, че интересът ги сближаваше, ала в душата си вероятно се мразеха дълбоко.

Почти невъзможно беше да е другояче.