Михаел Енде
Приказка без край (8)

СЕДМА ГЛАВА
Гласът на тишината

Жизнерадостна усмивка бе заляла лицето на Атрею.

Той обикаляше из гората от колони, които хвърляха черни сенки на ярката лунна светлина. Обгръщаше го пълна тишина. Само едвам-едвам се чуваше шляпането на босите му крака. Вече не знаеше кой е и как се казва, нито как е дошъл и какво търси тук. Хем се удивяваше на онова, което виждаше, хем беше напълно безразличен към него.

Подът беше покрит изцяло с мозайка, на която бяха изписани загадъчно преплитащи се един с друг орнаменти или тайнствени сцени и картини. Атрею мина по него, изкачи се по широки стълби, стигна до някакви големи тераси, слезе по други стълби и тръгна по една дълга алея от каменни колони. Разгледа ги една след друга и им се възхити — всяка беше украсена по различен начин и беше изписана с различни знаци. Така все повече и повече се отдалечаваше от Вратата без ключ.

След като вървя така кой знае колко време, Атрею долови, че от далечината идват звуци, и спря, за да се ослуша. Звуците се доближиха, един много хубав и чист като звънче глас пееше. Той беше нежен, сякаш излизаше от детски уста, но все пак безкрайно тъжен, а понякога дори май хлипаше. Тази жалостива песен преминаваше бързо като повей на вятър покрай колоните, поспираше за малко, литваше нагоре, спускаше се надолу, приближаваше и отново се отдалечаваше, сякаш описваше широки кръгове около Атрею.

Той не помръдваше и чакаше.

Обикалящият около Атрею глас започна постепенно да се приближава и той вече можеше да разбере думите на песента:

 

Всичко на света един път става,

знам, един път само всичко ще се случи.

Над поле смрачено, над река и ручей

с мене всичко чезне, отминава.

 

Атрею се обръщаше по посока на гласа, който неспирно летеше ту тук, ту там измежду колоните, но не можа да види никого.

— Кой си ти? — извика той.

И думите му се върнаха като ехо:

— Кой си ти?

Атрею се замисли.

— Кой съм аз ли? — промърмори той. — Не мога да ти кажа. Струва ми се, че някога съм го знаел. Но това важно ли е?

Пеещият глас отвърна:

 

— Ако неясно нещо има,

запитай в стихове, със рима,

което в стих не е изляно,

за мен остава неразбрано.

 

Атрею не беше особено опитен в римите и в съчиняването на стихове и си каза, че щом като гласът разбира само онова, което се римува, разговорът сигурно ще върви трудно. Той трябваше известно време да напряга ума си, докато измисли:

 

— Желал бих, ако ми е позволено,

да зная кой стои пред мене.

 

Гласът веднага отговори:

 

— Разбрах те този път прекрасно!

И всичко е напълно ясно!

 

А после се обади от друга страна:

 

— Благодаря, приятелю, за добрината,

че гост добре дошъл си ти за мене.

Аз Уйулала съм, гласът на тишината,

в чертозите на Тайна съкровена.

 

На Атрею му направи впечатление, че гласът прозвучаваше ту силно, ту слабо, но никога не замлъкваше напълно. Дори когато не се различаваха отделни думи или пък когато Атрею се обръщаше към него, гласът не секваше — непрестанно се чуваше някакъв звук.

Тъй като звукът обаче постепенно се бе отдалечил, Атрею го последва и попита:

 

— Кажи, Уйулала, чуваш ли ти моя глас?

Не мога да те видя, а как желая аз!

 

Гласът премина като дихание покрай ухото му:

 

— Да зърне ясно моите черти,

не се е никому удало.

Не ще ги зърнеш днес и ти,

макар че тук пред теб съм цяла.

 

— Значи ти си невидима? — попита той.

Но понеже не последва никакъв отговор, си спомни, че трябва да пита в стихотворна форма, и каза:

 

— Незрими ли са само твоите черти,

или напълно си безплътна ти?

 

Чу се тихо звънтене, което можеше да бъде и смях, и ридание, а после гласът запя:

 

— Да и не, а на теб дори

непонятно то ще прозвучи,

че и светлината да ме озари,

тялото ми не виждат го очи.

Моят лик е тон и звук,

за слуха съм само тук

и единствен този глас

въплътява мойто аз.

 

Това учуди много Атрею и той продължи да следва надлъж и нашир звънчето из гората от колони. След известно време стъкми нов въпрос:

 

— Ако съм разбрал добре,

обликът ти в този звън е само,

а когато песента ти спре,

тук и тебе вече ли те няма?

 

И тогава пак чу съвсем наблизо отговора:

 

— Щом секнат моите гадания

и мене същото ще сполети,

което става с другите създания,

когато образът им се стопи.

Така ме е приел света:

живея, докато звънтя,

и малко още ми остава.

 

Отново се чу познатото ридание и Атрею, който не разбираше защо плаче Уйулала, побърза да я попита:

 

— Защо тъжиш, това кажи поне!

Усещам, че си млада, дете едва ли не.

 

И отговорът пак дойде като ехо:

 

— Скоро вятърът ще ме отвее.

Бързай, времето отлита.

Песента ми тъжно днес се лее,

ала ти не чакай, а ме питай!

Какво сърце ти иска да узнай?

 

Гласът отзвуча между колоните и Атрею, който престана да го чува, започна да се върти на всички страни и да се ослушва. За кратко време настъпи мълчание, после пеенето се приближи бързо и зазвънтя едва ли не нетърпеливо:

 

— Аз, Уйулала, отговора нося,

но ще го чуеш ти, щом зададеш въпроса.

 

Атрею извика към нея:

 

— О, Уйулала, кажи да разбера и аз

защо тъй скоро ще удари сетния ти час?

 

И гласът изпя:

 

— Царицата ни детска гасне и линее,

помръкват в царството й всички красоти.

Разрухата поглъща всичко, което зеленее,

много скоро бедата и мен ще сполети.

Безследно ще изчезнем от света,

като че никога не сме били.

От ново име се нуждае тя,

едничко то ще може да я изцели.

 

Атрею отвърна:

 

— Кажи, Уйулала, кой ще я спаси,

кой с ново име ще я украси?

 

Гласът продължи:

 

— Изслушай ми сега словата,

макар и непонятни за главата,

в паметта си ти ги съхрани,

че сетне, щом пак зазвъни

за нас със час щастлив съдбата,

да видят светлината на зората.

Успехът на твойто начинание

е последното ни упование.

Запомни ти всеки мой куплет!

Дано споходи те късмет!

 

Известно време се чуваха само ридания, никакви думи, после изведнъж Атрею чу гласа съвсем отблизо, сякаш някой му шепнеше в ухото:

 

— Кой ли Детската царица

с име ново пръв ще нарече,

нито ти, ни аз, ни маг, ни жрица.

Кой на помощ ще се притече?

И спаси ли нас от ориста,

нея от разрухата ще изцели.

Само образи сме ние в повестта,

такива все сме си били,

безплътни сенки в приказна поема,

не се прибавя нищо, ни отнема

от цар, мъдрец или дете.

Но има извън нас и други свят,

за него няма край, бездействие, застой.

От нашия по-щедър и богат

за обитателите си е той.

Те всички на Адам са синове,

на Ева щерки са. Човешки род

светът отколе ги зове.

На словото те вдъхнаха живот.

И осенени с дарбата изконна,

да сподобяват другите със имена,

те назоваха, възкачиха я на трона —

царицата на детската страна.

Ала защо ли хората не са били

така отдавна във страната ни Фантазия,

напълно ли са ни забравили, или

за пътя спомен повече не пазят?

И повече във нас не вярват те,

не ги вълнуват нашите беди.

Да бе дошло поне едно дете,

би станало при нас като преди!

Отблизо дочуе ли нашия глас,

ще може отново във нас да повярва.

За тях ще е близо, далеч е за нас,

искрица надежда дори не се мярва.

Далеч е Фантазия от техния свят,

да го догонва не би и посмяла.

Ще запомниш ли всичко, приятелю млад,

всичко, изпято от мен, Уйулала?

 

— Да, да — рече Атрею, съвсем объркан.

Той се стараеше да запомни онова, което чуваше, но нали не знаеше защо му е нужно, не можеше и да проумее за какво говори гласът. Чувстваше само, че е много, много важно, но монотонното пеене и напрежението да води разговора само в рими го приспиваше. Той промълви:

 

— Как искам! Как искам да се сетя по-скоро,

но кажи ми тогава какво аз да сторя?

 

Гласът му отговори:

 

— Това сам трябва да решиш,

щом знаеш истината вече.

Дойде моментът да вървиш,

че времето на срещата изтече.

 

Почти заспал, Атрею попита:

 

— Тръгваш ли си, накъде

пътят ще те отведе?

 

Сега отново се чу ридание и гласът постепенно започна да се отдалечава, като пееше:

 

— Разрухата е близко,

оракулът мълчи

и никой звук не иска

край мен да прозвучи.

От тез, които бяха

сред каменния лес

и моя зов прозряха,

ти сетният си днес.

Дано поне ти да сполучиш

там, дето всеки друг бе победен,

успешно всичко ще приключи

запомниш ли изпятото от мен!

 

И накрая Атрею чу от далечината думите:

 

— Над поле смрачено, над река и ручей

с мене всичко чезне, отминава.

Всичко на света един път става,

знам, един път само всичко ще се случи.

 

Това беше последното, което доловиха ушите на Атрею.

Той седна до една колона, облегна се на нея, погледна нагоре към нощното небе и се опита да разбере онова, което бе чул. Тишината го обгърна като мека, плътна мантия и той заспа.

Когато се събуди, го заобикаляше студена сутрешна дрезгавина. Той лежеше по гръб и гледаше небето. Изтляваха и последните звезди. В паметта му все още звучеше гласът на Уйулала. И изведнъж той си припомни своя досегашен живот и какво бе тръгнал да търси по света.

Ето че най-сетне знаеше какво трябва да се направи. Само рожба на човешки род, която живее в света извън пределите на Фантазия, можеше да даде на Детската царица ново име. Трябваше да намери този човек и да го заведе при нея!

Той скочи на крака.

 

„Ех — помисли си Бастиан, — с какво удоволствие бих й помогнал… на нея и на Атрею. Щях да й измисля толкова хубаво име. Да знаех само как да отида при Атрею! Веднага щях да тръгна. Как ли ще се ококори от учудване, като ме види изведнъж пред себе си! Но за съжаление не може да стане или пък?…“

И после той каза тихо:

— Ако има някакъв начин да дойда при вас, кажете ми го. Атрею, аз веднага ще дойда, ама честна дума. Ще видиш.

 

Когато Атрею се огледа, той видя, че е изчезнала гората от колони, със стълбищата и терасите. Наоколо се стелеше пак онова пусто поле, което бе видял зад трите вълшебни врати, преди да мине през тях. Но сега нито Вратата без ключ, нито Вратата с вълшебното огледало бяха вече тук.

Той се изправи и се огледа във всички посоки. И откри, че насред полето, не особено далече от него, се бе образувало същото петно, каквото бе видял преди време в Чуруликащата гора. Този път мястото беше много по-близо. Той се обърна и почна да тича в противоположната посока колкото му държаха краката.

Едва след като бе бягал дълго, Атрею съзря на хоризонта малко възвишение, което може би беше онази планинска област с ръждивочервеникави скални плочи, където се намираше Голямата врата на загадките.

Той се отправи натам, но трябваше да измине още много път, докато се приближи достатъчно, за да може да различи подробностите. Ала тогава пък почнаха да го глождят съмнения. Е, наистина там имаше нещо, което приличаше на местността със скалните плочи, но вратата я нямаше, а и камъните не бяха червени, а сиви и безцветни.

Едва след като отново се движи дълго в тази посока, той забеляза, че там между скалите действително има прорез, който наподобяваше долната част на вратата, но отгоре нямаше никакъв свод. Какво ли се бе случило?

Отговор на този въпрос намери едва много часове по-късно, когато най-сетне достигна мястото. Огромният каменен свод се бе срутил, а сфинксовете бяха изчезнали!

Атрею си проправи път през развалините, после се покатери на една скална пирамида и потърси с поглед мястото, където трябваше да се намират двамата заселници и Драконът на щастието. А може би и те бяха избягали междувременно от Нищото?

После видя, че иззад парапета на скалата, където се намираше обсерваторията на Енгивук, някой развява малко знаменце. Атрею размаха двете си ръце и поставяйки ги пред устата си като фуния, извика:

— Хей! Тук ли сте?

Гласът му не бе отекнал още, когато от онази клисура, където се намираше пещерата на двамата заселници, се издигна един бял Дракон на щастието, искрящ като седеф. Това беше Фухур.

С красиви, бавни змиевидни движения той се гмуркаше из въздуха, като на няколко пъти палаво се обърна по гръб; правеше светкавични лупинги и приличаше на виещ се бял пламък. Накрая се приземи при скалната пирамида, на която стоеше Атрею. Изправи се на предните си лапи и главата му се издигна толкова високо, че трябваше да я наведе надолу към Атрею. Въртеше рубиненочервените си очи, широко отворил уста, плезеше от радост език, а меденият му глас ехтеше:

— Атрею, приятелю мой, господарю мой! Колко е хубаво, че най-сетне се върна. Ние вече почти бяхме загубили надежда… всъщност само двамата заселници, аз не!

— И аз се радвам много да те видя отново — отговори Атрею, — но какво се е случило през тази нощ?

— Тази нощ ли? — извика Фухур. — Ти мислиш, че е минала само една нощ! Има да се чудиш тогава! Качвай се, аз ще те нося!

Атрею се хвърли на гърба на голямото животно. За пръв път се качваше на Дракона на щастието. И въпреки че бе яздил диви коне и наистина не беше страхлив, едва не му се зави свят по време на този кратък полет. Беше се вкопчил в плющящата грива на Фухур, а той се засмя със звънлив глас и му подвикна:

— Отсега нататък ще трябва да свикнеш с това, Атрею!

— Във всеки случай ми се струва — отвърна Атрею и си пое въздух, — че ти отново си напълно здрав!

— Почти — отговори драконът. — Все още не съвсем!

После Фухур се приземи пред пещерното жилище на двамата заселници. Енгивук и Ургъл стояха един до друг пред входа.

— Какво се случи? — задърдори веднага Енгивук. — Трябва всичко да ми разкажеш! Какво е положението с вратите? Правилни ли са теориите ми? Кой или какво е Уйулала?

— Я стига! — затвори му устата старата Ургъл. — Първо момчето трябва да хапне и да пийне нещо. В края на краищата не съм готвила и пекла за тоя, дето духа. Ще остане достатъчно време за безполезното ти любопитство!

Атрею бе слязъл от гърба на дракона и поздрави джуджетата. После и тримата седнаха на масичката, на която имаше много лакомства и малка каничка билков чай.

 

Часовникът на кулата удари пет. Бастиан с тъга си помисли за двата шоколада с ядки, които бе скрил в нощното си шкафче, в случай че огладнее през нощта. Ако бе допускал, че никога вече няма да се върне там, можеше да ги вземе със себе си като неприкосновен запас. Но сега нищо вече не можеше да се промени. По-добре да не мисли за това!

 

Фухур така се изтегна в малката долинка между скалите, че грамадната му глава легна до Атрею и той можеше да чува всичко.

— Представете си само — извика той, — моят приятел и господар си мисли, че го е нямало само една нощ.

— А нима не е така? — попита Атрею.

— Седем дни и седем нощи минаха оттогава — каза Фухур. — Я погледни тук, почти всичките ми рани заздравяха!

Едва сега Атрею забеляза, че и неговата рана е оздравяла. Превръзката от билки бе паднала. Той се учуди:

— Как е възможно? Аз преминах през трите вълшебни врати, говорих с Уйулала, после потънах в сън… но толкова дълго не може да съм спал.

— Сигурно там, вътре — каза Енгивук, — пространството и времето имат други измерения. И въпреки това никой досега не е оставал толкова дълго в оракула, колкото ти! Какво се случи? Говори най-сетне!

— Първо бих искал да узная какво е станало тук — отвърна Атрею.

— Нали сам виждаш — каза Енгивук, — избеляват всички цветове, всичко става все по-нереално. Голямата врата на загадките вече я няма. Изглежда, че и тук настъпва унищожението.

— А сфинксовете? — поинтересува се Атрею. — Къде отидоха те? Да не са отлетели! Не видяхте ли какво стана с тях?

— Нищо не сме видели изръмжа Енгивук, — надявах се, че ти ще можеш да ни кажеш нещо по този въпрос. Внезапно установихме, че сводът в скалите се е срутил, но никой от нас не бе нито чул, нито видял как е станало! Аз дори отидох там и изследвах развалините. И знаещ ли какво се оказа? Местата, където се бе пречупила скалата, имаха такъв вид, сякаш са си били там от памтивека, дори бяха обрасли със сив мъх, ще рече човек, че Голямата врата на загадките изобщо не е съществувала.

— И все пак я имаше — каза тихо Атрею, — защото аз преминах през нея, през Вратата с вълшебното огледало също, а накрая и през Вратата без ключ.

Едва сега Атрею разказа всичко, което му се бе случило. Той си припомняше без усилие всяка подробност.

Енгивук, който в началото с непрекъснати въпроси го караше да описва нещата по-подробно, по време на разказа му ставаше все по-неразговорлив. А когато накрая Атрею повтори почти дума по дума, какво му е доверила Уйулала, съвсем млъкна. Малкото му набръчкано личице помръкна.

— Сега вече знаеш тайната — приключи Атрею разказа си. — Нали искаше да я узнаеш на всяка цена? Уйулала е същество, което има само глас. Не можеш да я видиш, а само да я чуеш. Тя е там, където звучи.

Енгивук помълча известно време, после промълви с прегракнал глас:

— Искаш да кажеш, че тя беше там.

— Да — отвърна Атрею. — Според собствените й думи аз съм бил последният, с когото е говорила.

По набръчканите бузи на Енгивук се търкулиха две малки сълзи.

— На вятъра! — изстена той с дрезгав глас. — Целият ми труд, всичките ми изследвания, дългогодишните ми наблюдения — всичко отиде на вятъра! Най-сетне ми донасят и последното камъче, необходимо, за да завърша сградата на моите научни търсения, да напиша и последната глава, и точно тогава всичко се оказва напълно безпредметно, съвсем излишно, не може да послужи никому, не струва и пукната пара, никого не интересува, защото онова, за което е ставало дума, вече не съществува! Свършено! Край на представлението!

Той се разтърси в ридания, сякаш се бе задавил от кашлица. Старата Ургъл го погледна съчувствено, погали го по голата главица и избоботи:

— Бедни ми, стари Енгивук! Бедни ми, стари Енгивук! Не го вземай толкова надълбоко! Ще си намериш нещо друго.

— Жено — изсъска Енгивук със святкащи очи, — това, което виждаш пред себе си, не е един беден и стар човек, а един нещастник!

И както предишния път, той се втурна в пещерата и после се чу как вратата се тръшна. Ургъл поклати, пъшкайки, глава и измърмори:

— Не искаше да каже това, добър старец е, но за съжаление съвсем пощуря!

Когато свършиха да се хранят, Ургъл стана и каза:

— Сега ще събера багажа. Не е много онова, което можем да вземем със себе си, но все ще се намери нещичко. Да, трябва да се заловя за това!

— Нима ще отидете някъде другаде? — попита Атрею.

Ургъл кимна жално.

— Не ни остава нищо друго. Там, където върлува унищожението, нищо не никне. А и моят старец няма какво да го задържи вече тук. Ще трябва да видим какво да правим в бъдеще. Все някак ще се оправим. А вие? Какво смятате да правите?

— Аз трябва да изпълня онова, което ми каза Уйулала — отвърна Атрею. — Трябва да се опитам да намеря някой представител на човешкия род и да го заведа при Детската царица, за да получи тя ново име.

— А къде ще го търсиш този представител на човешкия род? — попита Ургъл.

— И аз самият не знам — рече Атрею, — във всеки случай извън пределите на Фантазия.

— Все ще се справим — чу се звънливият глас на Фухур. — Аз ще те нося. Ще видиш, че ще успеем!

— Е, тогава хайде да ви няма! — избъбри Ургъл.

— Бихме могли да ви вземем с нас донякъде — предложи Атрею.

— Само това ми липсваше! — отвърна Ургъл. — Никога през живота си няма да се понеса из въздуха. Порядъчните джуджета всякога са стъпвали здраво на земята. Освен това не бива да се бавите заради нас. Сега вие двамата имате по-важна работа… в името на всички ни.

— Но аз искам да ви се отблагодаря — рече Атрею.

— Туй ще направиш най-добре — изръмжа Ургъл, — като не губиш излишно време за празни приказки, а веднага тръгнеш!

— Тя е права — обади се Фухур, — ела, Атрею!

Атрею се хвърли върху гърба на Дракона на щастието. Обърна се още веднъж към дребничката стара Ургъл и извика:

— Довиждане!

Но тя вече беше в пещерата да събира багажа.

Когато след няколко часа излязоха с Енгивук навън, всеки от тях носеше на гърба си по един препълнен кош и двамата отново ожесточено се караха. Така и се отдалечиха, клатушкайки се на късите си криви крачета, без дори да се обърнат.

Между другото по-късно Енгивук стана много прочут — най-прочутото джудже в рода си, но не с научните си изследвания. Това обаче е друга приказка и ще бъде разказана друг път.

По същото време, когато двамата заселници се отправиха на път, Атрею пореше върху гърба на Фухур небето на Фантазия и беше вече много, много далече от тях.

 

Бастиан неволно погледна нагоре към капандурата и си представи какво ли би станало, ако изведнъж види как по притъмнялото небе, подобно на бял виещ се пламък, се приближи Драконът на щастието… и двамата с Атрею дойдат да го вземат.

— Е, де да беше така! — въздъхна той.

Той можеше да им помогне, а и те на него. Това щеше да е спасението за всички.