Михаел Енде
Приказка без край (26)

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Мината с картините

Южното слънце грееше слабо, когато Йор, слепият миньор, излезе пред колибата си и се ослуша. Накъдето и да погледнеше, се ширеше снежно поле. Цареше пълна тишина, така че острият му слух долови скърцането на снега под краката на странника, макар той да беше още много далече. Стъпките се приближаваха към колибата. Йор беше едър възрастен мъж, по лицето му нямаше ни брада, ни бръчки. Всичко по него — дрехите, лицето, косите, беше сиво като камък. Както стоеше, без да помръдва, приличаше на голяма статуя, изваяна от лава. Тъмнееха само слепите му очи и дълбоко в тях, мъждукаше нещо като. малко пламъче,

Бастиан — той беше този странник — се приближи и каза:

— Добър ден. Аз се заблудих. Търся извора, от който блика Водата на живота. Можеш ли да ми помогнеш?

Миньорът се вслуша в гласа, който говореше.

— Ти не си сбъркал пътя — промълви той. — Но говори тихо, иначе ще се разпаднат картините ми.

Махна на Бастиан и двамата влязоха в колибата.

Тя имаше само едно малко помещение, при това подредено простичко и крайно бедно. Дървена маса, два стола, нар и дървена етажерка, на която бяха поставени различни хранителни продукти и съдове. В огнището мъждукаше огън, а над него висеше котле, в което димеше супа.

Йор напълни две чинии — за себе си и за Бастиан, и подкани с ръка госта да яде. Те се, нахраниха мълчаливо.

Тогава миньорът се облегна назад — погледът му бе втренчен сякаш през Бастиан в далечината — и попита шепнешком:

— Ти кой си?

— Казвам се Бастиан Балтазар Букс.

— А, та аз съм знаел името ти.

— Да. А кой си ти?

— Аз съм Йор, наричат ме Слепия миньор. Но аз съм сляп само на светло. Под земята, в мината, където цари пълна тъмнина, виждам всичко.

— Каква е тази мина?

— Наричат я рудник Минроуд. Това е мина с картини.

— Мина с картини ли? — повтори Бастиан учудено. — Никога не съм чувал за подобно нещо.

Йор като че ли непрекъснато се ослушваше.

— И все пак — прошепна той — тя е точно за такива като тебе. За хора, които не могат да намерят пътя към Водата на живота.

— Какви са картините? — поинтересува се Бастиан.

Йор затвори очи и известно време мълча. Бастиан не знаеше дали да не повтори въпроса си. Тогава чу, че миньорът шушне:

— На този свят нищо не се губи. Сънувал ли си някога нещо, което не си можел да си спомниш на следващата сутрин?

— Да — отвърна Бастиан, — често ми се е случвало.

Йор кимна замислено. Тогава той се надигна и направи знак на Бастиан да го последва. Преди да излязат от колибата, той го стисна здраво за раменете и прошепна в ухото му:

— Но нито дума, нито звук, разбра ли? За онова, което ще видиш, съм работил дълги години. Всеки шум може да го разруши. Затова мълчи и се движи тихо!

Бастиан кимна и двамата напуснаха колибата. Зад нея бе изградена дървена подемна кула, от която надолу в глъбините на земята се спускаше отвесна шахта. Те минаха покрай нея и продължиха по ширналото се снежно поле. И ето, Бастиан видя картините — те лежаха там като скъпоценни камъни, положени върху бяла копринена възглавница.

Това бяха съвсем тънки плочи от нещо като слюда, прозрачни и цветни, във всички възможни размери и форми, правоъгълни и кръгли, отломъци или цели късове, някои бяха големи колкото прозорец на църква, а други — малки като миниатюра върху кутийка. Те бяха подредени горе-долу по размер и форма, в редици, които стигаха чак до хоризонта на бялата равнина.

На картините бяха изобразени твърде загадъчни неща. Имаше забулени с плащове странници, които витаеха над голямо птиче гнездо, и магарета, облечени в съдийски тоги. Виждаха се часовници, разтекли се като топено сирене, както и кукли с подвижни ръце и крака, застанали на ярко осветени безлюдни площади. Нарисувани едно до друго животни се превръщаха, когато ги погледнеш отдалече, в лица и глави, а понякога и в различни пейзажи. Ала имаше и съвсем обикновени картини — мъже жътвари, жени, които седят на балкон. Можеше да се видят планински села и морски пейзажи, военни сцени и циркови представления, улици и стаи. Но най-често се срещаха различни лица — стари и млади, мъдри и простовати, мрачни и весели, на шутове и на царе. Имаше и страшни картини — екзекуции и мъртвешки танци, ала и смешни — млади дами, въз седнали морж, или нос, тръгнал на разходка, комуто всички минувачи кимат за поздрав.

Колкото по-дълго разглеждаха картините, толкова по-малко Бастиан разбираше смисъла им. Само едно беше ясно — на тях просто можеше да се види всичко, и то най-често в много причудливи комбинации.

С Йор обикаляха часове наред покрай редиците от плочи, докато мракът забули широкото снежно поле и те се върнаха в колибата. Когато затвориха вратата, Йор попита с тих глас:

— Позна ли някоя?

— Не — отвърна Бастиан.

Миньорът поклати замислено глава.

— Защо? — поинтересува се Бастиан. — Какви са тези картини?

— Това са забравени сънища от човешкия свят — обясни Йор. — Появили се веднъж, сънищата не могат да се превърнат в нищо. А къде мислиш отиват, ако този, който ги е сънувал, не ги запомни? Тук при нас, във Фантазия, долу, в глъбините на нашата земя. Там те се отлагат, подредени на тънки слоеве. Колкото по-надълбоко копаеш, толкова по-плътно са прилепнали един до друг. Тези забравени сънища са устоите на цяла Фантазия.

— Моите също ли са тук? — попита Бастиан, ококорил очи.

Йор само кимна.

— И ти смяташ, че трябва да ги намеря? — продължи да разпитва Бастиан.

— Поне един. Той ти стига — отвърна Йор.

— Но защо? — попита Бастиан.

Миньорът обърна лице към него. Сега то беше осветено само от лъчите на малкото пламъче в огнището. Слепите му очи пак гледаха през Бастиан, вперени далече напред.

— Чуй, Бастиан Балтазар Букс — каза той, — аз не обичам да говоря много. Предпочитам тишината. Но едно ще ти кажа за пръв път и за последен път. Ти търсиш Водата на живота. Иска ти се да можеш да обичаш, за да се завърнеш в своя свят. Но лесно е да се каже — да обичаш! Нали Водата на живота ще те попита кого? Защото не може да обичаш просто така, някак си или изобщо. Но ти си забравил всичко освен името си. И ако не си в състояние да отговориш, няма да ти позволят да пиеш. Единственото, което може да ти помогне, е да намериш отново някой свой забравен сън, картина, която да те заведе при извора. Но затова ще трябва да забравиш и последното, което още притежаваш — самия себе си. А това означава упорит и продължителен труд. Запомни добре думите ми, защото никога вече няма да ги изрека.

След това той легна на дървения нар и заспа. На Бастиан не му остана нищо друго, освен да се примири с твърдия студен под. Но това ни най-малко не го разтревожи.

Когато на следващата сутрин се събуди със сковано тяло, Йор вече бе излязъл. Вероятно бе отишъл в рудника Минроуд. Бастиан сам си сипа чиния гореща супа, която го стопли, но не му се услади особено. Толкова беше солена, че имаше вкус на сълзи и пот.

После излезе и тръгна да броди из снега, обикаляйки многобройните картини по широкото поле. Разглеждаше ги внимателно една след друга, защото вече знаеше, че бъдещето му зависи от това. Но не можа да открие нито една, която поне малко да го развълнува. Всичките му бяха напълно безразлични.

Привечер видя Йор да излиза от шахтата в кош, теглен нагоре от въже. На гърба си като самар носеше различни по големина плочи от същата тънка слюда. Бастиан тръгна мълчаливо след него, а той повторно отиде навътре в полето, за да постави внимателно новите си находки в пухкавия сняг — в края на една от редиците. Една от картините представляваше мъж, който вместо гърди имаше кафез с два гълъба. Друга изобразяваше каменна жена, яхнала голяма костенурка. На една много малка картина беше разперила крила пеперудка, но петната по тях бяха с формата на букви. Имаше и други картини, но нито една не говореше нищо на Бастиан.

Когато отново седнаха с миньора в колибата, той го попита:

— Какво става с тия картини, когато снегът се стопи?

— Тук е вечна зима — отвърна Йор.

Това беше всичко, което си казаха тази вечер.

През следващите дни Бастиан продължи да разглежда картините една след друга, за да открие нещо познато или поне по-разбираемо… Но всичко беше напразно. Вечер седяха с миньора в колибата и тъй като той мълчеше, Бастиан също свикна да не говори. Полека-лека той възприе от Йор начина, по който се движеше, внимаваше да не вдига шум, за да не се разпаднат картините.

— Днес видях всички картини, сред тях няма нито една за мен.

— Лошо, лошо — отвърна Йор.

— Какво да правя сега? — попита Бастиан. — Да чакам новите картини, които ще изнесеш?

Йор мисли известно време, после поклати глава.

— На твое място — прошепна той — щях сам да сляза в мината Минроуд и да копая в забоя.

— Но аз нямам твоите очи — рече Бастиан, — не мога да виждам в тъмнината.

— Нима по време на дългото пътуване не ти дадоха нищо, с което да си светиш? — попита Йор и погледът му отново прониза Бастиан. — Никакъв светещ камък или каквото и да е, с което да можеш сега да си помогнеш?

— О, да — отвърна Бастиан тъжно, — но аз използвах Ал Тсахир за нещо друго.

— Лошо — повтори Йор с каменно лице.

— Какво ще ме посъветваш? — попита Бастиан.

Миньорът мълча дълго, преди да отговори.

— Ами тогава ще трябва да работиш на тъмно.

Тръпки полазиха Бастиан. Той все още притежаваше силите и безстрашието, които му бе дал Златин, но мисълта, че трябва да лежи Там долу, в глъбините на земята, в пълен мрак, го смрази чак до мозъка на костите. Не каза нищо повече и двамата легнаха да спят.

На следващата сутрин миньорът го разтърси за рамената.

Бастиан се изправи.

— Изяж супата си и ела! — заповяда рязко Йор.

Бастиан го направи.

Той последва миньора до шахтата, качи се заедно с него в коша и двамата се спуснаха в мината Минроуд. Навлизаха все по-навътре и по-навътре. Отдавна последната слаба светлинка, която проникваше през отвора на шахтата, бе изчезнала, а кошът слизаше все по-надолу и по-надолу в мрака. Накрая се удари в нещо твърдо и ето че достигнаха дъното. Слязоха.

Тук долу беше много по-топло, отколкото горе, където беше зима. Много скоро Бастиан целият плувна в пот, защото се мъчеше да не изгуби в тъмнината бързо вървящия пред него миньор. Те лъкатушиха през безброй галерии, подземни ходове, а понякога и цели зали, както можеше да се разбере от тихото ехо на стъпките им, На няколко пъти Бастиан се удари много лошо в издадените скали и подпори, но Йор не обърна никакво внимание на това.

През този първи ден, а също и през няколко от следващите, хванал ръцете му, миньорът мълчаливо го учеше как умело да разделя един от друг тънките, безкрайно крехки слоеве слюда и грижливо да ги оставя настрана. Служеха си с инструменти, които на пипане приличаха на дървени или рогови шпакли; той така и не ги видя, защото, когато приключваха работа, винаги ги оставяха в забоя.

Полека-лека се научи да се ориентира в пълния Мрак долу. С някакво ново чувство, което не би могъл да обясни, той разпознаваше галериите и подземните ходове. И един ден безмълвно, Само докосвайки го с ръцете си, Йор му каза, че отсега нататък трябва да работи сам в една ниска галерия, където можеше да се стигне единствено пълзешком, Бастиан го послуша. В забоя беше много тясно, над него тежеше бремето на прастарите скали.

Свил се на кравай като неродено дете в утробата на майка си, той лежеше в мрачните глъбини на Фантазия и търпеливо копаеше в устоите й, за да намери забравен сън — картина, която можеше да го отведе при Водата на живота.

И тъй като не виждаше във вечната нощ на земните глъбини, не можеше нито да избира, нито да преценява. Оставаше му надеждата, че някога случайността или милостивата съдба ще му поднесе точно картината, която търси. Вечер след вечер той изнасяше горе на чезнещата светлина онова, което бе успял да откърти от недрата на мината Минроуд. И вечер след вечер разбираше, че е работил напразно. Но Бастиан не се оплакваше и не се възмущаваше. Той не изпитваше никакво съжаление към себе си. Станал беше мълчалив и тих. Въпреки че силите му бяха неизчерпаеми, често усещаше умора.

Не може да се каже колко продължи това сурово изпитание, защото такава работа не може да се измерва с дни или месеци. Все пак една вечер дойде дългоочакваното събитие. Той донесе една картина, която така го натъжи, че едва се въздържа да не извика от изненада и с това да развали всичко.

Върху тънка плоча от слюда — тя не беше особено голяма, приблизително с размерите на нормална страница от книга — се виждаше съвсем ясно и отчетливо някакъв мъж, облечен с бяла престилка. В едната си ръка държеше гипсова отливка от протеза. Неговата стойка и кроткото, загрижено изражение на лицето му дълбоко разчувстваха Бастиан. Ала най-много го измъчваше, дето мъжът е замразен в прозрачен като стъкло леден блок. Той беше окован от дебел слой лед, от който никой не можеше да го измъкне.

Докато Бастиан разглеждаше поставената в снега картина, в него се събуди копнежът да отиде при непознатия мъж. Това чувство сякаш долетя от далечината като морска вълна, която в началото почти не се вижда, но колкото по-близо и по-близо идва, става все по-грамадна, извисява се като къща и разрушава и помита всичко по пътя си. За Бастиан това беше така внезапно, че от уплаха едва си пое въздух. Сърцето го прободе — не беше достатъчно голямо, за да побере този силен копнеж. И вълната отвлече всичко, което все още помнеше за себе си. Той забрави и последното, което имаше — собственото си име.

Когато по-късно отиде при Йор в колибата, не каза нищо. Миньорът също мълчеше, но дълго го гледа, като погледът му сякаш пак се рееше из хоризонта. И за пръв път по сивите като камък черти на лицето му се прокрадна усмивка. Въпреки цялата умора момчето, което сега вече нямаше име, тази нощ не можа да заспи. То непрекъснато виждаше пред себе си картината. Струваше му се, че мъжът иска да му каже нещо, но не може, защото е затворен в ледения блок. Момчето без име искаше да му помогне, искаше да разтопи леда. И като в някакъв сън наяве то виждаше как прегръща ледения блок, за да го стопи с топлината на тялото си. Но всичко беше напразно.

Тогава изведнъж чу какво иска да му каже мъжът. Не го чу с ушите си, а дълбоко в сърцето си:

— Моля те, помогни ми! Не ме оставяй! Сам няма да мога да се освободя от този лед. Помогни ми! Само ти можеш да ме освободиш… само ти!

Когато на следващата сутрин се надигна в ранни зори, момчето без име каза на Йор:

— Днес аз няма да дойда с теб в мината Минроуд.

— Ще ме напуснеш ли?

Момчето кимна.

— Отивам да търся Водата на живота.

— Намери ли картината, която ще те води?

— Да.

— Ще ми я покажеш ли?

Момчето отново кимна. Двамата отидоха в снежното поле, където лежеше картината. Момчето я погледна, а Йор вместо към нея насочи слепите си очи към неговото лице и те отново не виждаха него, а се рееха из далечината. Миньорът сякаш дълго се вслушва в нещо. Накрая кимна.

— Вземи я със себе си — прошепна той — и внимавай да не я изгубиш. Няма спасение за теб, ако я загубиш или разрушиш. Това е единственото, което все още имаш във Фантазия. Ясно ти е какво означават думите ми.

Момчето, което вече нямаше име, постоя мълчаливо и с наведена глава, после каза също така тихо:

— Благодаря ти, Йор, за всичко, на което ме научи.

Те си подадоха ръка.

— Ти бе добър ученик — промълви Йор — и работи усърдно.

При тези думи той се обърна и тръгна към шахтата на мина Минроуд. Без дори да хвърли поглед назад, той се качи в коша и потегли с него надолу.

Момчето без име вдигна картината от снега и тръгна по широкото бяло поле.

 

Бродил бе вече много часове, колибата на Йор отдавна се бе скрила зад хоризонта. Вече не го заобикаляше нищо друго, освен бели поля, простиращи се във всички посоки. Но той усещаше, че картината, която държеше грижливо с двете си ръце, го тегли в определена посока.

Момчето бе решило да следва тази сила, защото тя рано или късно щеше да го отведе където иска. Вече не го спираше нищо. Той искаше да намери Водата на живота и беше сигурен, че ще успее.

Тогава изведнъж от въздуха долетя някакъв шум. Хиляди гърла писукаха и цвъртяха. Когато погледна нагоре към небето, той видя тъмен облак, който се носеше като голямо ято птици. Едва когато приближи, му стана ясно с кого ще си има работа и от ужас замръзна на мястото си.

Това бяха молците палячовци, галиматийците.

— О, милост! — помисли си момчето без име. — Дано да не са ме видели! Ще ми разрушат картината с техните писъци!

Но те го бяха видели!

Ятото се спусна със страшни викове и врява към самотния странник и накаца около него в снега.

— Ура! — крещяха те, широко зяпнали с пъстрите си муцунки. — Най-сетне го намерихме. Големият ни благодетел!

Те се ровеха из снега, замеряха се със снежни топки, търкаляха се и заставаха на главите си.

— Тихо! Моля ви, не вдигайте шум! — шепнеше момчето без име в отчаянието си.

Но те продължаваха да викат въодушевено в хор:

— Какво каза?

— Той каза, че сме много тихи!

— Не бяхме чували подобно нещо досега!

— Какво искате от мен? — попита момчето. — Защо не ме оставите на мира?

Те се въртяха около него и повтаряха като кречетала:

— Велики благодетелю! Велики благодетелю! Спомняш ли си как ни спаси, когато бяхме още олелийци. Тогава бяхме най-нещастните създания на Фантазия, но сега сами не можем да се понасяме. Това, което направи с нас, в началото беше много весело, но сега ще умрем от скука. Летим напред-назад и няма за какво да се хванем. Не можем дори една истинска игра да изиграем, защото не зачитаме никакви правила. Твоето спасение ни направи смешни палячовци. Ти ни излъга, велики благодетелю!

— Но аз исках да направя добро — прошепна ужасено момчето.

— Точно така, желаеше го, но за себе си! — викаха в хор галиматийците. — Струваше ти се, че правиш нещо велико. Но ние трябваше да платим за твоята добрина, велики благодетелю.

— Какво да направя сега? — попита момчето. — Какво искате от мен?

— Ние те търсихме — крещяха галиматийците с изкривените си лица на клоуни, — искахме да те хванем, преди да си офейкал. И ето че те спипахме. Няма да те оставим на мира, преди да станеш наш главатар. Трябва да станеш най-големият галиматиец, върховният галиматиец, генералът на галиматийците! Нали това искаше?

— Но защо, защо? — шепнеше умолително момчето.

И хорът на палячовците закрещя насреща му:

— Искаме да ни даваш заповеди, да ни командваш, да ни принуждаваш и да забраняваш да правим различни неща! Искаме животът ни да има някакъв смисъл!

— Но аз не мога това! Защо не изберете някого от вас?

— Не, не, тебе искаме, велики благодетелю! Нали ти ни създаде такива, каквито сме сега!

— Не! — изпъшка момчето. — Трябва да си отида. Трябва да се върна!

— Не бързай толкова, велики благодетелю! — крещяха с широко отворени уста клоуните. — Няма да ни Избягаш. Много ти се иска да се ометеш на бърза ръка от Фантазия.

— Но аз не мога повече! — помъчи се да ги убеди момчето.

— А ние можем ли? — отвърнаха в хор те. — А ние къде да се денем?

— Вървете си! — извика момчето. — Не мога да се грижа повече за вас!

— Тогава трябва да ни направиш пак каквито си бяхме — Запищяха гласовете, — по-добре да сме си олелийци. Езерото на сълзите пресъхна, а Амаргант е на дъното му. Сега няма кой да извайва фин сребърен филигран. Искаме отново да сме олелийци.

— Но аз вече не мога! — отвърна момчето. — Не притежавам вече никаква власт във Фантазия.

— Тогава ще те вземем с нас! — изрева грамадният орляк и започна да се върти презглава.

Хиляди малки ръчички го хванаха и се опитаха да го издигнат нагоре. Момчето се съпротивляваше със сетни сили и отбиваше молците във всички посоки. Но те непрекъснато се връщаха като освирепели оси.

Сред това цвъртене и пищене от далечината изведнъж се чу тих, но мощен звън, който проехтя като голяма бронзова камбана.

И ето че галиматийците мигновено побягнаха и изчезнаха в небето като тъмен рояк.

Момчето, което нямаше вече име, коленичи в снега. Пред него лежеше картината му, разпаднала се на прах. Загубил беше всичко, което имаше. Вече нямаше кой да го отведе при Водата на живота.

Когато погледна нагоре, успя да различи, че недалече от него на полето стоят две фигури — една голяма и една малка. Той избърса очите си и погледна още веднъж. Това бяха Фухур, белият Дракон на щастието, и Атрею.