Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die unendliche Geschichte, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Михаел Енде. Приказка без край

Немска. Трето издание

Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Превод: Николай Краев, 1990

Редактор Даниела Гакева

Технически редактор Екатерина Такова

Предпечат и експонация „Дедракс“ ООД

Формат 70×90/16. Печатни коли 20

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД — София

ISBN 954-527-284-8

 

The first edition of the book was published in 1979

Cover illustration: Claudia Seeger

Cover design: Michael Kimmerle

Thienemann Verlag GmbH, Stuttgart / Wien


АНТИКВАРНА КНИЖАРНИЦА. Собственик Карл-Конрад Кореандер

Този надпис стоеше върху стъклената врата на едно малко магазинче и, разбира се, изглеждаше така само ако човек гледа от вътрешността на полутъмното помещение към улицата.

Навън беше сив, студен ноемврийски ден и валеше като из ведро. Капките се стичаха по стъклото и по изписаните с много заврънкулки букви. През вратата се виждаше само зидът от другата страна на улицата, целият в мокри петна от дъжда.

Внезапно вратата се отвори така рязко, че висящият над нея грозд от малки месингови звънчета тревожно задрънча и дълго не можа да утихне.

Виновникът за тази тупурдия беше едно пълно момченце, на около десет-единайсет години. Мокрите кичури на тъмнокестенявата коса падаха върху лицето му, палтото му беше подгизнало и от него капеше вода, а ученическата му чанта висеше, преметната през рамо. Пребледняло и задъхано, то стоеше като приковано на прага на отворената врата, сякаш не беше тичало така бясно допреди малко.

Пред него се откриваше дълго и тясно помещение, чийто край се губеше в сумрака. Лавиците по стените достигаха до тавана и бяха претъпкани с книги с каква ли не щеш форма и размери. По пода се издигаха камари от грамадни томове, на няколко маси бяха натрупани купчини от по-малки книги с кожена подвързия, които блестяха със златните си кантове. В другия край на помещението, иззад стена от книги, висока човешки бой, проникваше светлина от лампа. Кръгчета дим пресичаха от време на време хвърляния от нея сноп лъчи, разширяваха се и изчезваха нагоре в тъмнината. Наподобяваха сигналите, с които индианците си предават съобщения от хълм на хълм. Явно, че там седеше някой, и действително в този момент момчето чу иззад стената от книги един доста троснат глас:

— Можете да се чудите вътре или вън, но затворете вратата! Става течение.

Момчето послушно и тихо затвори вратата. След това се доближи до стената от книги и надзърна предпазливо иззад ъгъла. Един пълен, набит човек седеше в протритото кожено кресло с висока облегалка. Беше облечен в смачкан черен костюм, който изглеждаше изтъркан и някак си прашен. Жилетка на цветенца придържаше корема му. Мъжът беше плешив, само зад ушите му стърчеше по един кичур бели коси. Лицето му беше червено и напомняше зъл булдог. Върху носа с форма на патладжан се мъдреха малки златни очила. Освен това мъжът пушеше крива лула, която висеше в единия ъгъл на устата му, провисила се на една страна. Той държеше на коленете си книга, явно я беше чел допреди малко, защото при затварянето беше оставил дебелия показалец на лявата си ръка пъхнат между страниците — като знак докъде е стигнал.

Сега той свали с дясната ръка очилата си, огледа от главата до петите застаналото пред него пълничко момче, от което капеше вода, присви очи, като това направи вида му още по-зъл, и само промърмори:

— Я гледай ти!

После отново разгърна книгата и продължи да чете.

Момчето просто не знаеше какво да прави, затова остана на мястото си, зяпнало мъжа с ококорени очи. В края на краищата той отново затвори книгата — както преди, с пръст между страниците, и изръмжа:

— Слушай, момчето ми, не мога да търпя деца. Макар днес да е на мода целият свят страшно да се превзема с вас, аз няма да се променя! Нищо не може да ме накара да обикна децата. За мен те не са нищо друго, освен ревльовци, душевадци, които рушат всичко, цапотят книгите с мармалад и късат страници, без да ги е еня, че и възрастните имат свои грижи и тревоги. Казвам ти го, за да знаеш с кого си имаш работа. Освен това при мен няма никакви книги за деца, а други няма да ти продам. Така, надявам се, че се разбрахме!

Той каза всичко това, без да изважда лулата от устата си.

После отново разгърна книгата и продължи да чете.

Момчето кимна мълчаливо с глава и понечи да си тръгне, но някак си му се струваше, че не бива да приема тези думи, без да отвърне, затова се обърна още веднъж и каза тихо:

— Не всички са такива.

Мъжът вдигна бавно глава и пак свали очилата си:

— Ти още ли си тук? Какво всъщност трябва да направи човек, за да се отърве от такъв като тебе? Какво толкова важно имаш да ми кажеш?

— Нищо особено — отговори още по-тихо момчето, — само исках да кажа, че не всички са такива, каквито твърдите.

— Така било значи! — Мъжът повдигна вежди в престорено учудване. — Тогава ти може би си голямото изключение, тъй ли?

Пълното момче не знаеше какво да отговори. Сви леко рамене и се обърна към изхода.

— Ама че обноски… — чу то зад гърба си боботещия глас, — обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.

— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.

— Доста странно име — изръмжа мъжът, — с тези три Б-та. Е, разбира се, ти не си виновен за това, не си се кръстил сам така. Аз се казвам Карл-Конрад Кореандер.

— Но това са три К-та — обади се момчето със сериозен глас.

— Хм! — изръмжа старият. — Вярно!

После изпусна няколко облачета тютюнев дим.

— Е, все едно как се казваме, нали и без друго няма де се видим пак. Сега ми се ще да узная само още едно нещо — защо нахлу преди малко така в магазина ми. Човек неминуемо ще си помисли, че бягаш от някого. Така ли е?

Бастиан кимна. Кръглото му лице стана изведнъж още по-бледо, а очите му се ококориха още повече.

— Може би си обрал касата на някой магазин — предположи господин Кореандер — или пък си пребил някоя стара жена, или каквото вършите там още. Да не би полицията да е по петите ти, детето ми?

Бастиан поклати глава.

— Хайде, признай си — каза господин Кореандер, — от кого бягаше?

— От другите.

— От кои други?

— От децата в моя клас.

— Защо?

— Те… не ме оставят на мира.

— Е, и какво правят?

— Причакват ме пред училище…

— И после?

— После ми подвикват какви ли не глупости. Бутат ме и ми се подиграват.

— И ти търпиш това?

Господин Кореандер наблюдава известно време момчето с неодобрение и после попита:

— А защо не им цапнеш един по носа?

Бастиан го погледна учудено.

— Не обичам тези работи. Освен това не мога да се боксирам добре.

— И да се биеш ли не можеш? — полюбопитства господин Кореандер. — А да тичаш, да плуваш, да играеш футбол и гимнастика? Нито едно ли от тези неща не умееш да правиш?

Момчето поклати глава.

— С други думи, ти си един слабак, така ли? — каза господин Кореандер.

Бастиан повдигна рамене.

— Но да говориш все пак можеш — продължи господин Кореандер. — Защо не им отвърнеш, когато ти се подиграват?

— Веднъж го направих…

— Е, и…

— Те ме пъхнаха в една кофа за смет и вързаха капака. Виках два часа, докато някой ме чуе.

— Хм — изръмжа господин Кореандер, — и сега вече не смееш.

Бастиан кимна с глава.

— Значи си пъзлъо — установи господин Кореандер.

Бастиан сведе глава.

— Ти да не си някой зубрач, а? Отличникът на класа, само шестици, любимецът на учителите, истина е, нали?

— Не — отговори Бастиан и продължи да гледа надолу, — миналата година останах да повтарям класа.

— Боже мой — извика господин Кореандер, — значи за нищо не те бива. Бастиан мълчеше. Той продължаваше да стои, отпуснал безпомощно ръце, и от палтото му капеше вода.

— А какво ти викат, когато се заяждат с тебе — поинтересува се господин Кореандер.

— А! Какво ли не.

— Например?

— „Дебеланко, дебеланко, седнал на дебела сянка,

леко сянката потрепна, дебеланко се сепна:

Ех, че тежичко било това мое свръхтегло!“[1]

— Не е особено остроумно — каза господин Кореандер. — И какво друго? Бастиан се поколеба, преди да изброи:

— Фантазьор, глупак, самохвалко, лъжец…

— Фантазьор ли? Че защо?

— Понякога си говоря сам.

— И какво си говориш например?

— Съчинявам си приказки, измислям имена и думи, каквито не е имало досега, и разни други неща.

— Та ти туй ли намери да си разправяш сам на себе си? Че защо?

— Ами никой друг не се интересува от това.

Господин Кореандер се замисли и известно време мълча.

— И какво е мнението на родителите ти по този въпрос?

Бастиан не отговори веднага. Едва след малко той промълви:

— Татко не казва нищо. Никога не говори. На него всичко му е все едно.

— А майка ти?

— Нея я няма вече.

— Родителите ти разведени ли са?

— Не, тя почина — каза Бастиан.

В този момент звънна телефонът. Господин Кореандер се надигна с доста усилия от креслото и влезе, като влачеше краката си, в един малък кабинет. Там вдигна слушалката и Бастиан неясно долови как господин Кореандер казва името си. След това вратата на кабинета се затвори и вече не се чуваше нищо друго, освен приглушен говор.

Бастиан стоеше и просто не можеше да проумее какво бе станало с него, та беше казал и признал всичко това. Той мразеше да го разпитват. Внезапно го жегна мисълта, че много ще закъснее за училище — да, точно така, трябваше да побърза, да хукне веднага, обаче той дори не се помръдна от мястото си, просто не можеше да се реши да тръгне. Нещо го задържаше, но не знаеше какво.

От кабинета продължаваше да се чува приглушеният глас. Разговорът по телефона се беше проточил много.

Бастиан осъзна изведнъж, че през цялото време е гледал вторачено книгата, която преди беше държал в ръцете си господин Кореандер и която сега лежеше на фотьойла. Той просто не можеше да откъсне очи от нея. Тя сякаш излъчваше някаква сила и тази сила го привличаше непреодолимо като магнит.

Той се приближи до креслото, бавно протегна ръка и докосна книгата… в този момент нещо в него каза „щрак“, сякаш се беше затворил някакъв капан. Обзе го смътното чувство, че с това докосване е започнало нещо неизбежно, което отсега нататък ще се намеси в живота му.

Той повдигна книгата и я огледа от всички страни. Корицата беше от коприна с цвят на стара мед. При всяко движение тя проблясваше. Докато я прелистваше набързо, видя, че е напечатана в два различни цвята. Илюстрации май нямаше, но затова пък — прекрасни големи начални букви. Когато Бастиан се вгледа още веднъж по-внимателно в корицата, откри върху нея две змии — една светла и една тъмна. Те си бяха захапали опашките и по този начин образуваха елипса. В тази елипса със странни заврънкулки беше изписано заглавието:

ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

 

 

Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.

Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора — толкова страсти.

За Бастиан Балтазар Букс това бяха книгите.

Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…

Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…

Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…

Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиан.

Той се беше вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. Точно за това беше мечтал толкова пъти досега, желал го беше, откакто живееше с тази страст — приказка, която никога да не свършва! Книга на книгите!

Трябваше да притежава тази книга, каквото и да струваше!

Каквото и да струваше? Лесно беше да се каже! Дори и да можеше да предложи повече от трите марки и петнайсет пфенига джобни пари, които имаше в себе си… Този недружелюбен господин Кореандер му беше дал твърде ясно да разбере, че няма да му продаде нито една книга. А за подаряване и дума не можеше да става. Работата беше безнадеждна.

И все пак Бастиан знаеше, че не ще може да си тръгне без книгата. Сега му стана ясно, че изобщо беше дошъл тук само заради тази книга, тя го беше повикала по някакъв тайнствен начин, защото е искала да бъде при него, защото всъщност му е принадлежала открай време!

Бастиан се вслуша в разговора, който, както и преди, се чуваше от кабинета.

Докато се усети, бързо мушна книгата под палтото си и я притисна с две ръце към тялото си. Без да вдига какъвто и да било шум, той тръгна заднишком към вратата на магазина, гледайки страхливо другата, която водеше към кабинета. Предпазливо натисна дръжката. Искаше да избегне шума на месинговите звънчета, затова отвори стъклената врата само колкото да се провре. После тихо и внимателно я затвори отвън.

Едва сега хукна да бяга.

Тетрадките, учебниците и кутията с писалките подскачаха в чантата и тракаха в такт със стъпките му. Нещо го прободе в хълбока, но той продължи да бяга.

Дъждът и влагата проникваха през палтото на Бастиан, но той не усещаше нищо. Беше му горещо, ала не само от бягането.

Съвестта му, която преди това в книжарницата хич и не беше проговорила, сега внезапно се обади. Всички онези причини, които му се бяха стрували толкова убедителни, станаха изведнъж съвсем несъстоятелни, топяха се като снежни човеци, докоснати от огнения дъх на някой змей.

Той беше откраднал. Той беше крадец!

Онова, което беше извършил, бе дори по-лошо от обикновена кражба. Втора такава книга положително нямаше. Навярно тя беше и най-голямото богатство на господин Кореандер. А да откраднеш на един цигулар цигулката или на един цар — короната, е все пак нещо по-друго от това, да вземеш пари от една каса.

И както бягаше, той притисна още по-силно книгата към тялото си. Не искаше да я загуби, независимо от това какво щеше да го сполети. Тя беше за него всичко, което все още притежаваше на този свят.

Опита се да си представи как баща му седи в голямата, обзаведена като лаборатория стая и работи. Около него бяха пръснати гипсови отливки на човешки челюсти, защото беше зъботехник. Бастиан никога не се беше замислял дали всъщност татко му обича тази работа. За пръв път му идваше наум, но ето че вече не можеше да го попита.

Ако се върнеше сега вкъщи, баща му щеше да излезе от лабораторията, с бяла престилка, държейки може би в ръка някакъв гипсов модел на челюст, и да попита:

— Вече се връщаш?

— Да — щеше да отговори Бастиан.

— Днес нямахте ли училище?

Той видя безмълвното, тъжно лице на баща си и разбра, че е невъзможно да го излъже. Но пък и истината не би могъл да му каже. Не, единственото, което можеше да направи, е да отиде някъде другаде, някъде далече. Баща му не биваше да узнае, че синът му е станал крадец. А може би той няма и да забележи, че Бастиан е изчезнал. Тази мисъл дори малко го успокои.

Бастиан беше престанал да тича. Сега ходеше бавно и съзря в дъното на улицата сградата на училището. Без да усети, беше минал по обичайния път. Въпреки че тук-там се мяркаха хора, улицата му се видя безлюдна. На закъснелия все му се струва, че животът около училището е замрял. С всяка следваща крачка Бастиан усещаше как страхът му расте. Той и бездруго изпитваше страх от училището, мястото на всекидневните му поражения, страх от учителите, които бащински апелираха към съвестта му или изливаха яда си върху него, страх от другите деца, които му се присмиваха и не пропускаха случай да му покажат колко е непохватен и беззащитен. Училището винаги му се беше струвало един безкраен затвор, едно наказание, което продължава, докато пораснеш, и просто трябва да бъде излежано мълчаливо и покорно.

Но сега, когато вървеше по кънтящите коридори, миришещи на паркетин и мокри палта, когато дебнещата тишина на сградата изведнъж запуши ушите му с тапи от памук и когато най-накрая застана пред вратата на класната стая, боядисана също като околните стени в цвят на стар спанак, на него му стана ясно, че отсега нататък тук нищо не го задържа. Та той трябваше да се махне. Тогава защо да не го направи веднага.

Но къде?

Бастиан беше чел в книгите с приказки за момчета, които отиват да служат на някой кораб и тръгват по широкия свят да търсят щастието си. Едни стават пирати или герои, други се връщат след’ много години в родината си като богати мъже, без някой да се досети кои са.

Но Бастиан не смяташе, че това е по силите му. Той изобщо не можеше да си представи, че ще го вземат юнга на някой кораб. Освен това нямаше и понятие, как да се добере до пристанищен град, където има параходи, позволяващи подобни смели начинания.

И така, накъде?

Изведнъж се сети за едно подходящо място, където единствено, поне сега-засега, никой нямаше да го потърси и да го намери.

 

Таванът беше голям и тъмен. Миришеше на прах и нафталин. Не се чуваше никакъв друг звук, освен лекото трополене на дъжда по медната ламарина на грамадния покрив. Почернелите от времето огромни греди се подаваха на равни разстояния от дъсчения под, срещаха се по-нагоре с други греди от покривната конструкция и се губеха някъде в тъмнината. Тук-там висяха паяжини, големи колкото люлка, и тихо и призрачно се поклащаха от течението. От една капандура горе проникваше млечнобяла светлина.

Единственото живо същество тук, където сякаш времето бе спряло, беше едно мишле, което трополеше по дървения под и оставяше в праха мънички следи с крачетата си. Там, където влачеше опашката си, между отпечатъците на лапичките му оставаше тънка линия. То изведнъж се надигна и се ослуша, после побягна — и хоп! — шмугна се в една дупка между дъските.

Чу се шум от пъхането на ключ в бравата. Таванската врата се отвори бавно и със скърцане, дълъг сноп светлина освети за няколко секунди помещението. Бастиан се вмъкна, после вратата отново се затвори със скърцане и хлопна. Отвътре той пъхна един голям ключ в бравата и го превъртя. След това даже пусна резето и въздъхна с облекчение. Сега наистина никой не можеше да го открие. Кой би се сетил да го търси тук.

Знаеше със сигурност, че на това място твърде рядко идват хора, но дори и да се случеше точно днес или утре някой да има работа на тавана, той щеше да намери вратата заключена. А ключът го нямаше вече. Пък даже и да успееха да отворят вратата по някакъв начин, Бастиан щеше да има достатъчно време да се скрие сред вехториите.

Постепенно очите му започнаха да свикват със сумрака.

Той познаваше това кътче. Преди половин година домакинът на училището го беше накарал да му помогне да пренесе на тавана голям кош с формуляри и документи. Тогава именно той видя къде се съхранява ключът от вратата — в едно шкафче на стената при най-горната площадка на стълбището. От този ден не се беше сещал за това скришно място, но ето че сега отново си спомни за него.

На Бастиан му стана студено, защото палтото му бе подгизнало, а тук, на тавана, беше хладно. Първо трябваше да си намери място, където да се устрои малко по-удобно. В края на краищата му предстоеше да остане тук по-дълго време. Докога? Поне сега-засега той не мислеше за това, също не му минаваше и през ум, че много скоро може да огладнее и ожаднее.

Той пообиколи помещението.

Какви ли не вехтории бяха струпани наоколо: лавици, пълни с класьори и отдавна вече ненужни папки, складирани един върху друг чинове с омазани с мастило плотове, един статив, на който висяха цяла дузина остарели географски карти, няколко черни дъски с олющена боя, ръждясали железни печки, изхвърлени от употреба гимнастически уреди, като например една коза с толкова разкъсана кожена тапицерия, че пълнежът се подаваше, изтърбушени медицински топки, камара от стари, изцапани гимнастически дюшеци, освен това няколко препарирани животни, наполовина изядени от молци, сред тях голяма кукумявка, скален орел и лисица, куп пукнати химически колби и стъклени съдове, електростатична машина, един човешки скелет, който висеше на нещо като окачалка, и множество сандъци и кашони, пълни със стари ученически тетрадки и учебници. Бастиан реши накрая да провъзгласи за свое седалище камарата от стари гимнастически дюшеци. Изтегнат върху тях, човек се чувстваше едва ли не като на канапе. Той ги придърпа под капандурата, където беше най-светло. Наблизо бяха наредени едно върху друго няколко сиви войнишки одеяла, вярно, много прашни и скъсани, но спокойно можеха да се използват. Бастиан ги взе. Съблече мокрото си палто и го закачи на окачалката до скелета. Костите се заклатиха напред-назад, но Бастиан не се уплаши. Може би защото беше свикнал да вижда вкъщи подобни неща. Събу и подгизналите си ботуши. Останал по чорапи, той седна по турски върху гимнастическите дюшеци и се наметна със сивите одеяла като индианец. До него лежеше чантата му… и книгата с цвят на стара мед.

Сети се, че долу в класната стая другите тъкмо имат урок по немски език. Може би трябваше да пишат съчинение на някаква ужасно скучна тема.

Бастиан погледна книгата.

— Да можех да разбера — промърмори той — какво всъщност става в една книга, докато е затворена. Разбира се, вътре има само букви, отпечатани върху хартията, но въпреки това… там все пак трябва да става нещо, защото, като я отворя, всички те изведнъж се превръщат в приказка. В нея има герои, които още не съм срещал, какви ли не случки, приключения и боеве… понякога дори се развихрят морски бури или пък човек попада в непознати страни и градове. Нали всичко това по някакъв начин съществува в книгата. Е, естествено, трябва да я прочетеш, за да го изживееш, но то се намира вътре още отпреди. Ще ми се да разбера в какъв вид.

И изведнъж го обзе едва ли не тържествено настроение.

Той се разположи удобно, взе книгата, разтвори първата страница и започна да чете

ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ
Бележки

[1] Стиховете в книгата преведе от немски Богдана Зидарова. — Б.р.