Михаел Енде
Приказка без край (23)

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Битката за Кулата от слонова кост

Целта беше вече близо. Изпратените напред разузнавачи съобщиха, че до Кулата от слонова кост остават само два, най-много три дни бърз ход.

Бастиан, изглежда, не знаеше какво да прави. Често се разпореждаше да спрат за почивка, за да тръгнат после съвсем внезапно и прибързано. Никой от военната колона, която го следваше, не разбираше причините, но, естествено, не смееха да го попитат защо прави това. След големия успех в Звездния манастир той бе станал недостъпен дори и за Ксайде. Какви ли не предположения се чуваха във военния стан, но повечето му спътници се подчиняваха охотно на противоречивите му заповеди. Обикновените хора не могат да разберат един велик мъдрец, казваха си те. Поведението на Бастиан беше непонятно и за Атрею и Фухур. Те така и не можаха да проумеят онова, което се случи в Звездния манастир. Но това ги караше да се страхуват още повече за него.

У Бастиан се бореха две чувства и той не можеше да се освободи от нито едно от тях. Мечтаеше да се срещне с Месечка. Сега беше прочут в цяла Фантазия, всички му се възхищаваха и той можеше да се изправи насреща й като равен. Едновременно с това обаче се безпокоеше, че тя може да си поиска обратно Златин. Какво щеше да прави тогава? Ами ако се опиташе да го върне в света, за който той вече почти нищо не знаеше? Не искаше да се връща! Искаше да запази Съкровището!… После му дойде наум, че съвсем не е ясно дали тя ще си го поиска обратно. Може би щеше да му позволи да го носи дотогава, докато иска. Кой знае дали не му го беше подарила изобщо и то вече му принадлежеше за цял живот. В такива мигове нямаше търпение да дочака новата им среща. Той повеждаше колоната бързо напред, за да стигне колкото може по-скоро при нея. Ала отново го обземаха съмнения и заповядваше да спрат и да почиват, докато си изясни какво може да очаква.

Така след непрекъснато сменящи се бързи походи, на които тръгваха съвсем неочаквано, и бавене с часове те най-сетне стигнаха до края на прочутия Лабиринт, до онази широка равнина, представляваща грамадна градина с лъкатушещи пътечки и алеи. На хоризонта, на фона на блестящото златисто вечерно небе, приказно бяла, сияеше Кулата от слонова кост.

Всички фантазийци, а с тях и Бастиан, стояха мълчаливо, благоговееха и се наслаждаваха на тази неописуема красота. Дори и по лицето на Ксайде беше изписано учудване, каквото тя никога досега не бе показвала, но то, разбира се, скоро изчезна. Атрею и Фухур, които се намираха на края на колоната, си спомниха как бе изглеждал Лабиринтът, когато бяха тук последния път — разяден от смъртоносната болест на Нищото. Сега той цъфтеше, сияеше и излъчваше красота както никога по-рано.

Бастиан реши, че са ходили достатъчно за деня, и започнаха да разпъват стана си. Изпрати няколко вестоносци да предадат поздравите му на Месечка и да съобщят, че смята на другия ден да пристигне в Кулата от слонова кост. Тогава легна в шатрата си и се опита да заспи. Въртеше се на възглавниците, грижите не му даваха мира. Той не допускаше, че по съвсем други причини тази нощ ще бъде най-лошата от досегашното му пребиваване във Фантазия. Към полунощ току-що се бе унесъл в лек, неспокоен сън, когато се стресна от шумолене и шушнене пред входа на шатрата. Надигна се и излезе.

— Какво има? — попита той строго.

— Този пратеник — отвърна Илуан, синият арабски дух, — твърди, че ти носи много важна вест и не може да чака до утре.

Пратеникът, когото Илуан бе хванал за яката, беше един малък пъргавелко, същество, което донякъде приличаше на заек, само че вместо козина имаше пъстроцветна перушина. Пъргавелците са едни от най-бързите бегачи във Фантазия и изминават невероятни разстояния с такава скорост, че просто не можеш да ги видиш. Профучаването им се забелязва само по вдигналите се облачета прах. Този пъргавелко го бяха избрали за пратеник именно заради тази му способност. Той бе преминал разстоянието до Кулата от слонова кост и обратно и сега, когато арабският дух го изправи пред Бастиан, пъхтеше и не можеше да си поеме дъх.

— Извини ме, господарю — каза той задъхано и се поклони няколко пъти дълбоко, — извини ме, че се осмелих да наруша спокойствието ти, но щеше да си още по-недоволен, ако не го бях направил. Детската царица не е в Кулата от слонова кост, не е там от незапомнени времена и никой не знае къде се намира.

Ледена вълна обля Бастиан и изведнъж той почувства в себе си празнота.

— Сигурно бъркаш. Това не може да е вярно.

— Другите пратеници също ще го потвърдят, господарю.

Бастиан помълча известно време и после каза глухо:

— Добре тогава, благодаря.

Той се обърна и влезе в шатрата си.

Седна на постелята и зарови глава в ръцете си. Невъзможно беше Месечка да не знае, че той отдавна е на път към нея. Нима не искаше да го види? Или пък й се бе случило нещо? Не, не е възможно в собственото й царство да се случи нещо на нея, на Детската царица.

Но щом не е там, няма да му се наложи и да й връща Златин. От друга страна, той беше дълбоко разочарован, че няма отново да я види. Каквато и причина да имаше, за да постъпи така, той не можеше да я разбере, не, дори му беше обидно!

Тогава се сети за онова, което често повтаряха Атрею и Фухур — че всеки може да се срещне с Детската царица само веднъж.

Тъгата го накара внезапно да закопнее за Атрею и Фухур. Той искаше да поговори с някого, да сподели мъката си с приятели. Хрумна му да сложи колана Гемал и невидим да отиде при тях. Така можеше да е при тях и присъствието им да го утеши, без да се налага да отстъпва.

Той бързо отвори богато украсената кутийка, извади колана и го препаса. Както и първия път, отново го обзе неприятното чувство, че сам не може да се види. Почака малко, докато свикне с тази мисъл, и тръгна да се разхожда из стана, като търсеше Атрею и Фухур.

Навсякъде се чуваше възбуден шепот и шушнене, призрачни образи пробягваха между палатките, мнозина седяха тук-там и тихо обсъждаха положението. Междувременно се бяха върнали и другите пратеници. Вестта, че

Месечка не е в Кулата от слонова кост, бе преминала като светкавица през лагера. Бастиан се разхождаше между палатките, но все още не откриваше двамата, които търсеше.

Атрею и Фухур бяха седнали в самия край на стана под един изсъхнал храст розмарин. Атрею, подвил крака по турски, бе сплел ръце пред гърдите си и гледаше с неподвижно лице по посока на Кулата от слонова кост. До него лежеше Драконът на щастието, сложил голямата си глава на земята в краката му.

— Последната ми надежда беше, че тя ще направи изключение за него, за да си вземе обратно знака — каза Атрею, — но сега вече всичко е загубено.

— Тя знае какво прави — отвърна Фухур.

В този момент Бастиан откри двамата и се приближи до тях, без те да го забележат.

— Дали наистина знае? — промърмори Атрею. — Златин не бива повече да остава в него.

— Какво искаш да направиш? — попита Фухур. — Той доброволно няма да го даде.

— Аз трябва да му го взема — отвърна Атрею.

При тези думи на Бастиан му се стори, че земята под краката му се клати.

— Как ще направиш това? — чу той думите на Фухур. — Да, вземеш ли го веднъж, той не ще може вече да те накара да му го върнеш.

— О, не съм чак толкова сигурен — отвърна Атрею, — той все още ще притежава силата и вълшебния си меч.

— Но знакът ще те закриля — възрази Фухур, — дори и от него.

— Не, не вярвам — каза Атрею. — Не и от него. Това няма да стане.

— При това — продължи Фухур с тих, жлъчен смях — той сам ти го предложи в Амаргант вечерта след като се срещнахте. А ти отказа.

Атрею кимна.

— Тогава още не знаех какво ще се случи.

— Тогава какво друго ти остава? — попита Фухур. — Какво би могъл да направиш, за да му отнемеш знака?

— Да го открадна — отвърна Атрею.

Фухур вдигна бързо глава. Рубиненочервените му очи стрелнаха Атрею, който сведе поглед към земята и тихо повтори:

— Трябва да го открадна. Друга възможност няма.

Известно време те мълчаха загрижено, след това Фухур попита:

— И кога?

— Още тази нощ — отвърна Атрею, — утре вече може да е късно.

Бастиан просто не можеше повече да слуша. Бавно си тръгна. Не усещаше нищо друго, освен студена, безгранична пустота. Ето че вече всичко му беше безразлично… както бе казала Ксайде.

Той влезе в шатрата си и свали колана Гемал. После изпрати Илуан да извика тримата рицари Хисбалд, Хикрион и Хидорн. Докато чакаше и вървеше напред-назад, се сети, че Ксайде му бе предрекла това. Тогава не искаше да повярва, но ето че вече го знаеше. Сега виждаше, че Ксайде не го лъже. Тя единствена му бе останала вярна. Но все още не е казано, че Атрею ще изпълни плана си. Може би това беше само хрумване, от което после ще се срамува. В такъв случай Бастиан нямаше да каже нищо… въпреки че не държеше вече на това приятелство. Всичко беше свършено.

Когато рицарите пристигнаха, той им обясни, че очаква тази нощ в шатрата му да дойде крадец. Затова ги моли да стоят на стража вътре и да хванат крадеца, независимо кой е той. Хисбалд, Хидорн и Хикрион се съгласиха и се разположиха. Бастиан излезе.

Отиде в кораловата носилка на Ксайде. Тя спеше дълбоко и само петимата великани с черните си брони на бръмбари стояха около нея, без да помръдват. В тъмнината те приличаха на канари.

— Искам да ми се подчините — каза тихо Бастиан.

Петте чудовища веднага извърнаха към него черните си железни лица.

— Чакаме заповедите ти, господарю на нашата господарка — проговори с тенекиен глас едното от тях.

— Смятате ли, че ще се справите с Дракона на щастието Фухур? — попита Бастиан.

— Зависи от волята, която ни командва — отвърна тенекиеният глас.

— Това ще е моята воля — каза Бастиан.

— Тогава ще се справим — беше отговорът.

— Добре, в такъв случай идете близо до него! — Той показа с ръка посоката. — И веднага щом Атрею се раздели с него, го арестувайте! Но останете там, където сте. Аз ще ви повикам, когато трябва да го доведете.

— С удоволствие ще го направим, господарю на нашата господарка — отвърна тенекиеният глас.

Петте черни чудовища тръгнаха безшумно в крак. Ксайде се усмихна насън.

Бастиан се запъти обратно към шатрата си, но когато я видя пред очите си, не посмя да влезе. Ако Атрею действително се опиташе да открадне знака, не искаше да присъства на залавянето му.

Небето започна бавно да просветлява. Бастиан седна под едно дърво недалече от своята шатра и зачака, увит в сребърната си мантия. Времето течеше безкрайно бавно, настъпваше сива утрин, започна да става по-светло и Бастиан вече се надяваше, че Атрею се е отказал от намеренията си, когато изведнъж от вътрешността на разкошната шатра долетя шум и глъч. Не след дълго Хикрион изведе Атрею с вързани на гърба ръце. Другите двама рицари излязоха след тях.

Бастиан се надигна уморен и се облегна на дървото.

— И все пак го направи! — промърмори той под носа си.

После се отправи към шатрата си, не искаше да погледне Атрею, но и той бе навел глава.

— Илуан — рече Бастиан на синия арабски дух при входа на шатрата, събуди целия стан! Всички да се съберат тук. А черните бронирани великани да доведат Фухур.

Арабският дух издаде пронизителен вик на орел и побягна. Навсякъде, откъдето минаваше, настъпваше раздвижване — в малките и големи палатки и в другите места за нощуване.

— Изобщо не се съпротивлява — измърмори Хикрион и кимна към Атрею, който стоеше с наведена глава и без да помръдне. Бастиан отвърна лице и седна на един камък.

Когато четиримата черни великани доведоха Фухур, около прекрасната шатра вече се бе събрала голяма тълпа. Щом тежките метални стъпки на маршируващите чудовища започнаха да се чуват съвсем наблизо, зяпачите се разпръснаха и направиха място да минат. Фухур не беше вързан, а и бронираните великани не го държаха. Те вървяха от двете му страни с извадени мечове.

— Изобщо не се съпротивлява, господарю на нашата господарка — каза един от тенекиените гласове на Бастиан, когато колоната спря.

Фухур легна на земята пред Атрею и затвори очи.

Настъпи продължителна тишина. Бързо се стичаха и последните закъснели обитатели на лагера. Те протягаха вратове, за да видят какво става. Нямаше я единствено Ксайде. Постепенно шепотът и шушненето утихнаха. Погледите се насочваха ту към Атрею, ту към Бастиан. В сивия сумрак неподвижните им тела бяха застинали сякаш завинаги в картина, лишена от багри.

Най-сетне Бастиан се надигна.

— Атрею — каза той, — ти искаше да откраднеш знака на Детската царица, за да го присвоиш. А ти, Фухур, знаеше за това и взе участие в замислянето на коварния план. Вие двамата осквернихте не само нашето приятелство, но и извършихте най-тежкото престъпление срещу волята на Месечка, която ми даде Съкровището. Признавате ли се за виновни?

Атрею изгледа продължително Бастиан и после кимна.

Гласът на Бастиан секна и той трябваше два пъти да започва, за да продължи по-нататък.

— Атрею, не съм забравил, че ти беше онзи, който ме доведе при Детската царица. Помня също песента на Фухур в Амаргант. Затова ще пощадя живота ви, живота на един крадец и на съучастника му. Правете каквото искате, само ми се махайте от главата. И да не сте посмели да ми се мернете пред очите. Прогонвам ви завинаги. Все едно, че никога не съм ви познавал!

Той направи на Хикрион знак да махне белезниците на Атрею, после извърна глава и седна отново.

Атрею стоя дълго, без да помръдне, накрая погледна към Бастиан. Искаше да каже нещо, но после се отказа. Наведе се над Фухур и му прошепна нещо. Драконът на щастието отвори очи и се изправи. Атрею скочи на гърба му и Фухур се издигна в небесата. Той полетя право към разпукващата се зора и въпреки че движенията му бяха тежки и измъчени, след няколко мига изчезна в далечината.

Бастиан стана и влезе в шатрата. Хвърли се на постелята си.

— Сега вече достигна истинското си величие — каза тихо един кротък и сподавен глас, — вече всичко зависи само от теб, никой не може да ти попречи.

Бастиан седна. Тези думи бяха на Ксайде. Тя седеше в най-тъмния ъгъл на шатрата.

— Ти? — попита Бастиан. — Как попадна тук?

Ксайде се усмихна.

— За мен, господарю и учителю мой, няма стражи, които да ме спрат. Това може да стори само твоята заповед. Пъдиш ли ме?

Бастиан се отпусна назад и отново затвори очи. След известно време промърмори:

— Вече ми е все едно. Ако искаш, остани, ако искаш, си върви!

Тя дълго го разглежда с притворени очи. След това се осведоми:

— За какво мислиш, господарю и учителю мой?

Бастиан се обърна на другата страна и не отговори.

На Ксайде й беше ясно, че в никакъв случай не трябва да го оставя сам. Сега той лесно можеше да й се изплъзне. Трябваше да го утешава и да го ободрява… по своя си начин. Трябваше да го накара да продължи пътя, който тя бе избрала за него… и за самата себе си. Сега нямаше да мине само с някой вълшебен подарък или обикновена хитрост. Трябваше да използва по-силни средства. Дори най-силното, с което разполагаше — тайните желания на Бастиан. Тя седна до него и започна да шушне в ухото му:

— Кога най-сетне ще отидеш в Кулата от слонова кост, господарю и учителю мой?

— Не зная — каза Бастиан, заровил глава във възглавниците. — Какво ще

диря там, щом като Месечка я няма? Вече съвсем не зная какво да правя.

— Ти можеш да отидеш там и да изчакаш Детската царица. Бастиан погледна Ксайде.

— Нима мислиш, че тя ще се върне?

Той трябваше още веднъж настойчиво да повтори въпроса си, преди Ксайде да отговори уклончиво:

— Не вярвам. Мисля, че тя е напуснала Фантазия, и ти, господарю и учителю мой, си нейният приемник.

Бастиан бавно се надигна. Той се взираше в двуцветните очи на Ксайде. Трябваше да мине доста време, за да разбере какво му бе казала.

— Аз? — възкликна той. По бузите му избиха червени петна.

— Толкова много ли те плаши тази мисъл? — прошепна Ксайде. — Тя ти даде знака на своята власт. Предостави ти царството си. Сега ти, господарю и учителю мой, ще станеш Детски цар. И това е твое пълно право. Нима ти не спаси Фантазия, като дойде и я създаде отново! Всички ние — дори и аз самата — сме твои творения! Ти си големият учен, защо сега се плашиш да поемеш в ръцете си цялата власт, която ти се полага след всичко сторено?

И докато очите на Бастиан заблестяваха все по-силно и по-силно, обхванати от треска, Ксайде му разказваше за една нова Фантазия, за един свят, създаден изцяло по негово желание, който той ще изгражда или руши по собствена воля и никой няма да може да изправя препятствия или условности пред него, където всяко творение — добро или лошо, красиво или грозно, глупаво или мъдро — ще бъде плод на неговото въображение, а той, величествен и загадъчен, ще властва над всичко и ще ръководи вечната игра на съдбините.

— Едва тогава — заключи тя, — ти наистина ще бъдеш свободен, свободен от всичко, което те притеснява, ще бъдеш свободен да правиш каквото пожелаеш. Не искаше ли да откриеш истинската си воля? Е, това е тя!

Още същата сутрин те вдигнаха стана и многохилядната колона, водена от Бастиан и Ксайде в кораловата носилка, тръгна към Кулата от слонова кост. Една безкрайна върволица преминаваше през лъкатушещите пътища на Лабиринта. И когато привечер предните й редици бяха вече достигнали Кулата от слонова кост, последните едва влизаха в голямата цветна градина.

На Бастиан му беше устроено такова тържествено посрещане, за каквото надали би могъл и да мечтае. Целият двор на Детската царица беше на крак. На всички бойници и покриви стояха духове стражи с лъскави фанфари и свиреха с пълни гърди, фокусници правеха номера, астролози вещаеха на Бастиан щастие и величие, сладкари правеха торти като планини, министри и велможи, строени в шпалир около кораловата носилка, я съпроводиха през блъсканицата на тълпата, изкачиха се по постепенно стесняващата се спирала на главната улица, опасваща конусовидната Кула от слонова кост, и накрая достигнаха голямата врата към самия дворец. Последван от Ксайде и другите сановници, Бастиан се изкачи по снежнобелите стъпала на широката стълба, премина през всички зали, коридори, през втората врата, продължи по-нагоре през градините с животни, цветя и дървета от слонова кост, по витите мостове и накрая прекрачи последната врата. Искаше да попадне в онзи павилион, който образува върха на огромната кула и има формата на магнолиев цвят. Оказа се обаче, че цветът е затворен и последната част от пътя, който водеше нагоре, е толкова гладка и стръмна, че никой не може да се изкачи.

Бастиан си спомни, че на времето и тежко раненият Атрею не бе успял да се добере със собствени сили догоре… защото никой, който е бил там, не знае как е стигнал. Тази част от пътя всеки минаваше даром.

Но Бастиан не бе Атрею. Ако някой отсега нататък щеше да благоволява да подарява тази последна част от пътя, това можеше да бъде само той. А и нямаше никакво намерение да позволява някому да го спира насред пътя.

— Извикайте майстори! — заповяда той. — Нека издълбаят стъпала в гладката повърхност или да построят стълба, или пък каквото измислят там, защото аз желая да отседна горе.

— Господарю — осмели се да възрази най-старият съветник, — там живее нашата Златоока повелителка на желанията, когато е при нас.

— Правете, каквото ви казвам! — сгълча ги Бастиан.

Сановниците пребледняха и се отдръпнаха. Но го послушаха. Доведоха майстори, които започнаха да работят с големи чукове и длета, но колкото и да се стараеха, не успяха да отчупят от върха нито парченце. Длетата отскачаха от ръцете им и по гладката повърхност не оставаше дори и драскотина.

— Измислете нещо друго — каза Бастиан и се извърна ядосан назад, — защото аз трябва да се кача там. Но не забравяйте, че търпението ми може да се изчерпи.

След това той се върна и временно се настани с двора си, към който спадаха преди всичко Ксайде, тримата рицари Хисбалд, Хикрион и Хидорн, а също и Илуан, синият арабски дух, в другите помещения на двореца.

Още същата нощ той свика на събрание всички велможи, министри и съветници, които досега бяха служили на Месечка. То се проведе в същата онази голяма кръгла зала, където бяха заседавали лекарите. Оповести им, че Златооката повелителка е оставила нему, на Бастиан Балтазар Букс, цялата власт над безкрайното Фантазийско царство и отсега нататък той ще заема мястото й. Подкани ги да му се закълнат в пълно подчинение.

— Дори и тогава — добави той, — когато моите решения ви се струват непонятни. Защото аз не съм като вас.

После определи, че точно след седемдесет и седем дни ще се коронова за Детски цар на Фантазия. Тържествата по този повод трябвало да бъдат необикновено пищни, каквито дори и Фантазия не помни. Трябвало веднага да се пратят посланици до всички страни, защото желаел всеки народ от Фантазийското царство да изпрати представител за короноването.

С тези думи Бастиан се оттегли и остави безпомощните съветници и сановници насаме.

Те не знаеха какво да правят. Всичко, което бяха чули, прозвуча в ушите им толкова чудовищно, че останаха смълчани и оклюмали по местата си. Чак дълго след това започнаха да преговарят, заседаваха часове наред и решиха да изпълнят нарежданията на Бастиан, защото той носи знака на Детската царица, а това ги задължава да му се подчиняват… независимо дали вярват, че Месечка наистина е предоставила властта си на Бастиан, или тази работа отново е едно от непонятните й решения. Бяха изпратени вестоносци, изпълнено беше и всичко друго, което бе разпоредил Бастиан.

Самия него това изобщо не го интересуваше. Всички подробности около подготовката на коронацията той предостави на Ксайде. Тя умееше да намира работа на дворцовите служители в Кулата от слонова кост, и то толкова много, че едва ли някой от тях успяваше да се замисли.

Колкото до Бастиан, през следващите дни и седмици той почти не напусна покоите, които си бе избрал. Седеше неподвижно и гледаше втренчено пред себе си, без да прави нищо. Искаше му се да си пожелае нещо или да съчини някоя приказка, която да го забавлява, но нищо вече не му хрумваше. Той се чувстваше празен и кух. Накрая го обзе фикс идеята, че ако пожелае, Месечка ще дойде при него. Щом като сега той действително беше всемогъщ и всички негови желания се изпълняваха, то и тя трябваше да се подчини. По цели нощи той седеше и шепнеше:

— Месечке, ела! Трябва да дойдеш. Заповядвам ти да дойдеш.

И той си спомняше погледа й, съхранил го беше в сърцето си като нещо много съкровено и светло. Но тя не идваше. И колкото по-често се опитваше да я накара да дойде, толкова повече помръкваше тази светлина в сърцето му, докато накрая то изцяло потъна в тъма.

Той се утешаваше, че отново ще намери загубеното, когато се добере до павилиона с формата на магнолиев цвят. Непрекъснато ходеше при майсторите и ги подканваше или със заплахи, или с обещания, но всичко, което

те вършеха, се оказа напразно. Стълбите се чупеха, стоманените пирони се огъваха, длетата се разбиваха.

Рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн, с които досега Бастиан обичаше да си говори и да играе различни игри, вече за нищо не ги биваше. Те бяха открили в дълбоките подземия на Кулата от слонова кост една винарна и седяха сега там ден и нощ, пиянстваха, играеха хазартни игри, крещяха глупави песни или се караха, като не рядко вадеха дори мечовете си един срещу друг. По някой път се клатушкаха по главната улица и задяваха феите, миловидните духове цветя, самодивите и другите женски създания в кулата.

— Какво искаш, господарю? — казваха те, когато Бастиан ги заставяше да отговарят за постъпките си. — Трябва да ни възложиш някаква работа.

Но на Бастиан нищо не му хрумваше и той само ги залъгваше, че ще имат работа след коронацията, макар и сам да съзнаваше, че с нея нищо няма да се промени.

Постепенно започна да се разваля и времето. Рядко залезът на слънцето обагряше хоризонта, сякаш се бе изляло течно злато. Небето най-често беше сиво и облачно, а въздухът — задушен. Не полъхваше никакъв ветрец.

Така постепенно приближаваше денят, определен за коронацията.

Изпратените вестоносци се върнаха. Много от тях доведоха представители от най-различни страни на Фантазия. Някои обаче дойдоха, без да са свършили работа, и съобщиха, че жителите, при които били изпратени, без много заобикалки отказали да участват в церемонията. Изобщо в много краища народът тайно или съвсем открито се бунтувал.

Бастиан гледаше безразлично.

— Когато станеш цар на Фантазия — рече му Ксайде, — трябва веднъж завинаги да се справиш с тези неща.

— Аз искам те да желаят това, което искам аз — каза Бастиан.

Но Ксайде вече си бе отишла, за да даде нови разпореждания.

И ето че дойде денят на коронацията, която така и не се състоя, а вместо това той влезе в историята на Фантазия като Деня на кървавата битка за Кулата от слонова кост.

Още от сутринта небето се покри с пелена от дебели оловносиви облаци, която не позволи на деня да настъпи истински. Всичко беше покрито с боязлив сумрак, въздухът не помръдваше и беше толкова тежък и потискащ, че не можеше да се диша.

Ксайде бе подготвила заедно с четиринайсетте церемониалмайстори на Кулата от слонова кост богата празнична програма, която трябваше да надхвърли с великолепието и разточителството си всичко, което Фантазия бе виждала някога.

Още от ранни зори всички улици и площади бяха огласени от музика, и то такава, която до този ден не бе чувана в Кулата от слонова кост — дива, крещяща и все пак монотонна. Краката на всеки, който я чуеше, започваха да се движат и той, иска не иска, захващаше да танцува и да подскача. Никой не познаваше музикантите, които носеха черни маски, и не знаеше откъде ги е довела Ксайде.

Всички сгради и фасади на къщите бяха украсени с ярки пъстри флагчета и знамена, които висяха обаче неподвижно, защото нямаше вятър. По продължението на главната улица и по високата стена на двореца бяха окачени безброй портрети, малки и огромни, които показваха едно и също лице — на Бастиан.

Тъй като все още не се бяха добрали до Магнолиевия павилион, Ксайде бе предвидила друго място за коронацията — там, където спираловидната главна улица завършваше пред вратата на двореца. Тронът щеше да се постави на широк постамент от слонова кост. Тук димяха хиляди златни кадилници, а пушекът им, упойващ и едновременно с това възбуждащ, се спускаше бавно по стъпалата, по площада, по главната улица и проникваше във всички странични улички, ъгълчета и помещения.

Навред стояха на пост черни великани с брони на бръмбари. Никой освен самата Ксайде не знаеше как от петимата оцелели те бяха станали петстотин. Но не само това — около петдесет от тях сега бяха възседнали огромни коне. Те също бяха целите от черен метал и се движеха по един и същи начин.

По време на триумфалното шествие по главната улица тези конници ескортираха трона. Никой не знаеше откъде е взет той. Беше голям колкото църковна врата и направен изцяло от огледала с най-различна форма и размери. Само седалката беше от коприна с цвят на стара мед. Най-странното беше, че тази лъскава грамада се плъзгаше бавно нагоре по спиралата на улицата, без някой да я бута или дърпа, сякаш беше живо същество.

Когато шествието спря пред голямата врата от слонова кост, Бастиан излезе от двореца и седна на трона. Сред цялото това бляскаво и студено великолепие той изглеждаше безкрайно малък — като кукла. Тълпата зяпачи, задържана от шпалир черни бронирани великани, взе да ликува, но някак си необяснимо вяло и кресливо.

След това започна най-продължителната и изморителна част на празненството. Всички пратеници и представители на Фантазийското царство трябваше да се подредят един зад друг и тази опашка се проточи не само по цялата спираловидна главна улица на Кулата от слонова кост, а далече-далече навътре в Лабиринта, като все нови и нови хора заставаха на края й. Всеки от тях, когато му дойдеше редът, трябваше да падне пред трона, да докосне с чело три пъти земята, да целуне десния крак на Бастиан и да каже:

— От името на моя народ и моите братя моля теб, комуто ние всички благодарим за съществуването си, да се короноваш за Детски цар на Фантазия!

Вече бяха минали два или три часа, когато внезапно сред чакащите настъпи суматоха. Един млад фавн мина тичешком нагоре по улицата. Личеше, че тича със сетни сили, защото залиташе, от време на време се подхлъзваше и падаше, после отново се съвземаше и продължаваше да тича. Накрая той се хвърли пред Бастиан, без да може да си поеме дъх. Бастиан се наведе към него.

— Какво има, та се осмеляваш да нарушиш церемонията?

— Война, о, господарю! — възкликна фавнът. — Атрею е събрал всички бунтовници и пристига тук с три армии. Иска да предадеш Златин, а ако не го сториш доброволно, щели да те накарат насила.

Внезапно настъпи гробно мълчание. Развихрената музика и пронизителните викове на ликуващите секнаха. Бастиан се втренчи пред себе си. Беше пребледнял.

Сега дотичаха и тримата рицари Хисбалд, Хикрион и Хидорн. По всичко личеше, че са в много добро настроение. Те викаха един през друг:

— Най-сетне работа и за нас, господарю! Остави всичко на нас! Недей да си разваляш празненството! Ще съберем няколко надеждни хора и ще пресрещнем бунтовниците. Ще им дадем добър урок, та дълго да ни помнят.

Сред хилядите присъстващи фантазийци имаше доста, които изобщо не ги биваше да ходят на война. Но повечето умееха да си служат с оръжие — било с боздуган, с меч, лък, копие, прашка или чисто и просто със зъби и нокти. Всички се събраха около тримата рицари, които щяха да предвождат войската. Те тръгнаха, а Бастиан остана с не малкото на брой негодни да воюват, за да продължи церемонията. Но от този момент нататък той беше само телом там. Очите му непрекъснато се насочваха към хоризонта, който добре се виждаше от мястото му. Огромните облаци прах, които се вдигаха там, показваха с каква войска настъпва Атрею.

— Хич да не те е грижа — каза Ксайде, която се бе приближила до Бастиан. — Все още не са се намесили моите черни бронирани великани. Те ще отбраняват твоята Кула от слонова кост, а кой ще излезе насреща им… освен ти и твоят меч.

Няколко часа по-късно дойдоха и първите съобщения от бойното поле. На страната на Атрею воювал целият народ на Зелените кожи, а също Двеста кентавъра, петдесет и осем каменояди и много други същества. От въздуха участвали в борбата пет Дракона на щастието, водени от Фухур, и ято огромни бели орли, долетели от Планината на съдбата.

Макар по брой да бяха далече по-малко от войската, предвождана от рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн, те се биеха с такава решимост, че Бастиановата армия отстъпваше все повече и повече към Кулата от слонова кост.

Бастиан искаше сам да тръгне, за да поеме ръководството на войската си в свои ръце, но Ксайде го посъветва, да не ходи.

— Помисли само, господарю и учителю мой — каза тя, — не подхожда на новото ти положение като цар на Фантазия да нападаш. Спокойно остави това на твоите приближени.

Битката продължи целия ден. Войската на Бастиан отбраняваше със зъби и нокти всяка педя от Лабиринта и той се превърна в изпотъпкано и окървавено бойно поле. Когато започна да се стъмва, първите бунтовници достигнаха подножието на Кулата от слонова кост.

Сега Ксайде изпрати черните си бронирани великани със и без коне, които започнаха да вилнеят сред приближените на Атрею.

Не може с думи да бъде описана тази битка за Кулата от слонова кост, затова не си и струва да се опитва. Във Фантазия и до днес има безброй песни и предания за нея. Та нали всеки, който е участвал в тази битка, е изживял нещо различно. Всичко това са приказки, които може би един ден ще бъдат разказани.

Някои говорят, че и на страната на Атрею имало един или дори няколко бели магьосници, чиито вълшебни сили по нищо не отстъпвали на тези на Ксайде. Не може да се каже със сигурност кое е вярно. Може би в това се крие обяснението, защо Атрею и хората му успяха да завладеят Кулата от слонова кост въпреки черните бронирани великани. Вероятно причината обаче е друга — Атрею се бори не за себе си, а за своя приятел, когото искаше да победи, за да спаси.

Нощта отдавна бе настъпила — една беззвездна нощ, изпълнена с пушек и пламъци. Падналите по земята факли, прекатурените кадилници и разбитите лампи бяха причинили много пожари по кулата. Бастиан обикаляше сред сражаващите се със запалена главня и на трепкащия й пламък телата им хвърляха призрачни сенки. Около него звънтяха оръжия и ехтяха войнствени викове.

— Атрею! — крещеше той с прегракнал глас. — Атрею, покажи се! Застани срещу мен с оръжие в ръка! Къде се криеш?

Но мечът Сиканда стоеше в ножницата си и не помръдваше.

Бастиан обиколи като светкавица всички помещения в двореца, после излезе на крепостната стена. Тук тя беше широка колкото улица. Точно понечи да тръгне към голямата външна врата, където, разпилян на хиляди парченца, се намираше огледалният трон, когато видя, че Атрею идва насреща му. Той беше с меч в ръка.

Те застанаха един срещу друг, очи в очи. Сиканда не помръдваше.

Атрею опря върха на меча си в гърдите на Бастиан.

— Дай ми знака — каза той, — за твое добро е.

— Предател! — изкрещя Бастиан. — Ти си мое създание! Всичко тук дължи живота си на мен! Ти също! Нима искаш да се опълчиш срещу мен?! Коленичи и ме помоли за прошка!

— Полудял ли си — отвърна Атрею, — ти нищо не си създавал. За всичко трябва да благодариш на Детската царица! Дай ми Златин!

— Вземи си го сам! — каза Бастиан. — Ако можеш.

Атрею се поколеба.

— Бастиан, защо ме караш да те побеждавам, за да те спася?

Бастиан започна да дърпа дръжката на меча си и само благодарение на огромната си сила успя да извади Сиканда от ножницата, без сам да е скочил в ръката му. В момента когато стана това, отекна някакъв звук, който беше толкова злокобен, че и сражаващите се долу на улицата пред вратата спряха за момент като вкаменени и погледнаха нагоре. Бастиан позна този звук. Това беше страшното скърцане, което бе чул, когато Граограман се превръщаше в камък. И светлината на Сиканда угасна. През главата му като мълния мина с какво го бе заплашил лъвът, ако изтегли оръжието по своя воля, но вече нито можеше, нито искаше да се връща назад.

Той замахна към Атрею, който се опита да се защити с меча си. Но Сиканда разсече неговото оръжие и докосна гърдите му. Зейна дълбока рана и бликна кръв. Атрею залитна назад и падна през една от бойниците на голямата врата. В този миг от талазите пушек изплува бял остър пламък, който проряза нощта, подхвана падащия Атрею и го отведе със себе си. Това беше Фухур, белият Дракон на щастието.

Бастиан изтри потта от челото си с мантията. Докато правеше това, той съзря, че мантията му е станала черна, черна като нощта. Все още с меча Сиканда в ръка слезе от стената на двореца и застана на площада.

С победата над Атрею ходът на боя се промени за секунди, щастието напусна едните и отиде на страната на другите. Войската на бунтовниците, чиято победа допреди малко изглеждаше сигурна, се обърна в бяг. Бастиан се чувстваше като в кошмарен сън, от който не можеше да се пробуди. Победата му горчеше като пелин, но въпреки това изпитваше и някакъв див възторг.

Увит в черната си мантия, с кървавия меч в ръка, той заслиза бавно по главната улица на Кулата от слонова кост. Тя беше обхваната вече от бушуващите пламъци и приличаше на огромна факла. Бастиан продължаваше обаче да върви през съскащите и бумтящи огньове, които едва усещаше, докато накрая стигна в подножието на кулата. Там намери остатъците от войската си, която го чакаше сред опустошения Лабиринт, приличащ сега на безкрайно бойно поле, осеяно с избити фантазийци. Там бяха и Хикрион, Хисбалд и Хидорн, последните двама тежко ранени. Илуан, синият арабски дух, бе загинал в боя. Държейки колана Гемал в ръка, Ксайде стоеше до трупа му.

— Той спаси това за теб, господарю и учителю мой — каза тя.

Бастиан взе колана, стисна го в юмрук и го пъхна в джоба си.

Бавно огледа заобиколилите го спътници и бойни другари. Бяха останали само няколкостотин. Изглеждаха изтощени и съсипани. На трептящата светлина на пожара те приличаха на призраци.

Всички бяха обърнали лица към Кулата от слонова кост, която догаряше като клада. Магнолиевият павилион на върха й беше обхванат от пламъци, листенцата на цвета му се отвориха широко и всички видяха, че е празен. После пламъците погълнаха и него.

Бастиан насочи меча си към купчината жарава и развалини и каза с дрезгав глас:

— Това е дело на Атрею. И затова ще го преследвам до края на света!

Той се хвърли на един от великанските коне от черен метал и извика:

— След мен!

Конят се изправи на задните си крака, но Бастиан му наложи волята си и той със стремителен бяг потъна в нощта.