Михаел Енде
Приказка без край (7)

ШЕСТА ГЛАВА
Трите вълшебни врати

Енгивук и Атрею се върнаха в пещерата на джуджетата.

Фухур все още спеше дълбоко. Старата Ургъл бе изнесла междувременно масичката навън и я бе отрупала с какви ли не лакомства, нектари от горски плодове и сокове от растения. Освен това имаше малки чашки и каничка с ароматен, горещ билков чай. Две миниатюрни газени лампи, които горяха с масло, допълваха картината.

— Сядайте! — заповяда старата Ургъл. — Атрею трябва първо да похапне и да пийне, за да събере сили. Само лекарства не са достатъчни.

— Благодаря, вече се чувствам много добре — каза Атрею.

— Не ми противоречи! — изсъска Ургъл. — Докато си тук, ще правиш каквото ти се казва, разбра ли! Отровата в тялото ти е неутрализирана. Следователно вече не е нужно да бързаш, момчето ми. Имаш колкото щеш време, значи можеш да поостанеш!

— Не става дума само за мен — възрази Атрею. — Детската царица е на смъртно легло. В момента навярно всеки час е решаващ.

66

— Празни приказки! — изръмжа малката старица. — С бързане нищо не се постига. Седни! Яж! Пий! Хайде, докога ще чакам?

— По-добре е да се съгласиш с нея — прошепна Енгивук, — на това ме е научил животът с тази жена. Като си науми нещо, иди се оправяй. Освен това ние двамата имаме да обсъдим много неща.

И така, Атрею подви крака до миниатюрната масичка и започна да яде от лакомствата. При всяка глътка и при всяка хапка на него наистина му се струваше, че по жилите и мускулите му започват да текат чудодейни, сгряващи живителни сили. Едва сега той забеляза колко бе отпаднал.

 

Устата на Бастиан се напълни със слюнка. Изведнъж му се стори, че усеща аромата от гозбите на джуджетата. Той подуши из въздуха, но, естествено, това беше чисто въображение.

Червата му почнаха силно да куркат. Не можеше повече да издържа. Извади от чантата си остатъка от закуската и ябълката и ги изяде. Почувства се по-добре, макар съвсем да не беше сит.

После осъзна, че това е било последното му ядене. Този факт го уплаши, но той се опита да не мисли повече за него.

 

— Откъде си взела всички тези хубави неща? — попита Атрею.

— Да, синчето ми — отвърна Ургъл, — трябва да обикалям много, много надалече, за да намеря билките и растенията, които ми трябват. Но той, тази дебела глава Енгивук, иска да живее точно тук заради великите си изследвания! А как идва яденето на масата, това не го интересува.

— Какво разбираш ти, жено, от туй, кое е важно и кое не? — отвърна Енгивук с достойнство. — Я си иди и ни остави да си поговорим!

Ургъл се оттегли, мърморейки, в малката пещера, където започна да трака с разни съдове.

— Остави я ти нея! — промълви Енгивук. — Добра старица е, само че от време на време все намира нещо да мрънка. Слушай, Атрею! Сега ще ти обясня някои неща за Южния оракул, които трябва да знаеш. Не е така просто да проникнеш до Уйулала. Даже е доста трудно. Нямам намерение да ти изнасям научен доклад. Може би ще е по-добре, ако ми задаваш въпроси. Лесно се увличам и затъвам в подробности. И така, питай!

— Добре, коя е тази Уйулала? — рече Атрею.

— По дяволите! — изръмжа Енгивук и го стрелна с ядосан поглед. — Ти питаш също така направо, както и мойта старица. Не можеш ли да захванеш с нещо друго?

Атрею помисли и после попита:

— Голямата врата в скалите, която ми показа… онази със сфинксовете… това входът ли е?

— Виж, така е по-добре! — отговори Енгивук. — Така ще свършим работа. Вратата в скалите е входът, но след нея има още две и едва зад третата живее Уйулала, ако за нея изобщо може да се каже, че живее някъде.

— Бил ли си някога при нея?

— Какви ги измисляш! — отвърна Енгивук, отново малко нервиран. — В края на краищата аз се занимавам с научна работа. Събрах всички сведения от онези, които успяваха да влязат вътре. Разбира се, в случай че се върнеха. Много важна работа! Не мога да си позволя да рискувам живота си, би могло да повлияе на работата ми.

— Разбирам — рече Атрею. — И какви са тия три врати?

Енгивук стана, скръсти ръце на гърба си и започна да ходи напред-назад, докато обясняваше:

— Първата се нарича Голямата врата на загадките. Втората се нарича Вратата на вълшебното огледало, а третата — Вратата без ключ…

— Странно — прекъсна го Атрею, — зад вратата в скалите, докъдето виждаха очите ми, се простираше само голо поле. Че къде са тези други врати?

— Тихо! — сгълча го Енгивук. — Ако постоянно ме прекъсваш, няма да мога нищо да ти обясня. Всичко е много сложно! Нещата стоят така: втората врата се появява едва след като си минал през първата, третата — едва когато оставиш втората зад гърба си, а Уйулала — чак когато преминеш през третата. Преди това няма и помен от тях. Просто ги няма, разбираш ли?

Атрею кимна, но предпочете да мълчи, за да не ядосва отново джуджето.

— Първата, Голямата врата на загадките, ти видя през далекогледа ми. Също и двата сфинкса. Тази врата, както се разбира от само себе си, винаги е отворена. Нали изобщо няма преграда. Въпреки това никой не може да мине през нея, освен… — На това място Енгивук повдигна миниатюрния си показалец нагоре. — Освен ако сфинксовете си затворят очите. И знаеш ли защо? Погледът на един сфинкс е нещо съвсем различно от погледа на всяко друго живо същество. Ние двамата, а и всички останали, възприемаме с погледа си различни неща. Ние виждаме света. А един сфинкс не вижда нищо, той в определен смисъл е сляп, но за сметка на това очите му излъчват нещо. И знаеш ли какво излъчва неговият поглед? Всички загадки на света. Затова двата сфинкса непрекъснато се гледат един друг. Защото погледа на един сфинкс може да издържи само сфинкс. А сега представи си какво ще се случи с някого, който просто се осмели да застане на мястото, където се кръстосват погледите им! Той ще се вкамени веднага и няма да може да се

мръдне никога вече, ако не разреши всички загадки на този свят. Е, ти ще откриеш следите на подобни нещастници, когато отидеш там.

— Но ти не каза ли — намеси се Атрею, — че понякога те затварят очите си? Не спят ли все пак понякога?

— Да спят? — Енгивук се разтърси от смях. — Олеле, майчице, един сфинкс не спи. Не, ей Богу, не. Ти действително нямаш никаква представа. И въпреки това въпросът ти не е съвсем погрешен. Дори именно това е предмет на изследванията ми. При някои посетители сфинксовете затварят очи и ги пускат. Обаче и до днес никой не е изяснил въпроса, защо именно този, а не другия. Понеже всъщност съвсем не може да се каже, чете пускат само мъдрите, смелите и добрите, а спират глупавите, страхливите и злосторниците. Да, много ти здраве, ако си мислиш така! Със собствените си очи съм виждал, и то не един път, как позволяват точно на най-големия глупак, на най-долния негодяй да влезе, докато много почтени и разумни хора често напразно чакат с месеци и накрая си тръгват, без да свършат работа. Изглежда, не играе никаква роля и това, дали съответният човек иска да отиде при оракула, защото има нужда или е в беда, или пък го прави за забавление.

— А твоите изследвания? — попита Атрею. — Те не показаха ли нещо?

Енгивук веднага засвятка ядосано с очи.

— Ти слушаш ли ме или не? Нали току-що казах, че до днес никой не е изяснил този въпрос. Аз, естествено, разработих с течение на годините няколко теории. Първоначално мислех, че сфинксовете се водят в преценките си от определени физически белези — ръст, красота, сила и тям подобни. Но скоро трябваше да се откажа от това си схващане. После се опитах да установя дали съществува някакво съотношение в броя — например, че не пускат трима от пет или пък, че може да влезе всеки пети, седми и тъй нататък. Що се отнасяше до миналото, това правило важеше, но за предсказване кого ще пуснат, хич не го биваше. Междувременно достигнах до становището, че решението на сфинксовете е съвсем случайно и в него няма никакъв умисъл. Жена ми обаче твърди, че това било богохулство и на всичко отгоре срам за Фантазия, а и нямало нищо общо с науката.

— Пак ли започваш с твоите щуротии? — обади се свадливо Ургъл от пещерата. — Не те ли е срам? Ах, ти, стари глупако! Само защото ти се е изпарил и малкото мозък, който имаше, смяташ, че можеш да отречеш съществуването на такива големи тайни!

— Ето на, чуй сам! — каза Енгивук с въздишка. — И най-лошото е, че тя е права.

— Ами амулетът на Детската царица? — попита Атрею. — Смяташ ли, че

те няма да го зачетат? В края на краищата и те са творения на Фантазия.

— Е, добре — рече Енгивук и поклати голямата си колкото ябълка глава, — но за да стане това, те трябва да го видят. А те не виждат нищо. Погледът им обаче няма да те отмине. Пък и не съм сигурен, че сфинксовете се подчиняват на Детската царица. Те може би са по-велики от нея. Не знам, не знам. Във всеки случай е много съмнително.

— Какво ще ме посъветваш тогава? — поинтересува се Атрею.

— Ти ще трябва да направиш същото, което правят и всички останали — отговори джуджето. — Да изчакаш какво ще решат… без да знаеш защо.

Атрею кимна замислено.

Дребната Ургъл излезе от пещерата. Тя носеше една кофичка с димяща течност, под мишницата на другата си ръка държеше няколко връзки сушени растения. Мърморейки под носа си, Ургъл отиде при Дракона на щастието, който все още спеше, без да помръдне, започна да се катери по него и да подменя компресите на раните му. Огромният й пациент изведнъж въздъхна доволно и се протегна, а колкото до лечението, него той май хич и не го усещаше.

— Да бе свършил поне някоя полезна работа — каза тя на Енгивук, когато отново се връщаше към кухнята, — вместо само да седиш и да говориш глупости.

— Върша много полезна работа — извика мъжът след нея, — може би по-полезна от твоята, но ти никога няма да го проумееш, проста жено!

И като се обърна към Атрею, той добави:

— Тя мисли само за практичните неща. Няма никакво чувство към Голямото и Всеобхватното.

 

Часовникът на кулата удари три.

Ако баща му изобщо забележеше, че Бастиан не се е върнал вкъщи, това вече трябваше да е станало. Дали не се тревожеше? Може би ще тръгне да го търси. Може би вече се е обадил в полицията. Накрая ще съобщят и по радиото, че го търсят. Нещо прободе Бастиан в стомаха.

И ако е така, къде ли ще го търсят? В училище? Може би дори тук, на тавана?

Заключи ли той изобщо вратата, когато се върна от тоалетната? Вече не можеше да си спомни. Стана, за да провери. Да, вратата беше заключена и залостена.

Навън полека-лека започна да се здрачава. Светлината, която влизаше през капандурата, почти незабележимо ставаше все по-слаба и по-слаба.

За да се успокои, Бастиан започна да ходи напред-назад по тавана. При това той откри цял куп неща, които всъщност нямаха нищо общо със заниманията в училище. Например един стар грамофон с фуния — Бог знае кой и кога го бе домъкнал. В един ъгъл бяха изправени няколко картини с богати на орнаменти златни рамки. По тях не личеше почти нищо друго, освен тук-там някое бледо лице със строг поглед, което проблясваше от тъмния фон. Имаше един разяден от ръжда свещник със седем рамена, в които все още стояха остатъци от свещи с дълги бради от восъчни капки.

В следващия момент Бастиан се стресна. Защото забеляза, че в един от тъмните ъгли нещо мърда. Едва когато отново погледна, разпозна там голямо потъмняло огледало, в което бе видял неясното си отражение. Той се приближи и се разглежда известно време. В никакъв случай не можеше да се каже, че с дебелото си тяло, кривите, събрани в колената крака и бялото като сирене лице представлява красива гледка. Той поклати бавно глава и каза на глас:

— Не!

После се върна до постелята си от гимнастически дюшеци. За да продължи да чете, вече трябваше да държи книгата близо до очите си.

 

— Къде бяхме стигнали? — попита Енгивук.

— При Голямата врата на загадките — припомни Атрею.

— Вярно! Да допуснем, че ти се удаде да минеш през нея. Тогава, едва тогава ще се появи пред теб втората врата — Вратата на вълшебното огледало. Както вече казах, за нея не мога да ти говоря по собствени наблюдения, а само въз основа на сведенията, които съм събрал по този въпрос. Тази втора врата е едновременно и отворена, и затворена. Звучи странно, нали? Може би е по-добре да се каже, че не е нито затворена, нито отворена. Макар това да звучи не по-малко странно. Накратко казано, тук става дума за едно голямо огледало или нещо подобно, въпреки че то не е нито от стъкло, нито от метал. От какъв материал е, никой не можа да ми каже. Във всеки случай, като се изправиш пред него, виждаш себе си, но, естествено, не както в обикновено огледало. Виждаш не външността си, а своята истинска, най-съкровена същност, такава, каквато е в действителност. Който иска да премине през тази врата, трябва, така да се каже, да влезе в собствената си кожа.

— На мен поне ми се струва — рече Атрею, — че тази, Вратата на вълшебното огледало, може да се прекрачи по-лесно от първата.

— Лъжеш се! — извика Енгивук и започна отново да ходи възбудено напред-назад. — Много се лъжеш, приятелче! Имал съм случаи, когато точно онези посетители, които се смятаха за особено безупречни, надавайки писъци, избягваха от чудовището, което им се усмихваше от другата страна. Някои трябваше дори да лекуваме със седмици, докато отново бъдат в състояние да си тръгнат към къщи.

— Ние — изръмжа Ургъл, която точно минаваше с нова кофичка покрай тях, — чувам все думата ние. Та кого си лекувал ти?

Енгивук само махна с ръка.

— Други — продължи той разказа си — са видели явно още по-ужасни неща и въпреки това са имали достатъчно смелост да преминат. За някои не е било чак толкова страшно, но всеки е трябвало да се пребори със себе си. Не може да се каже какво ги обединява, защото при всеки нещата протичат различно.

— Добре — каза Атрею, — но нали все пак може да се мине през тази Врата на вълшебното огледало?

— Може, естествено, че може — потвърди джуджето. — Иначе не би била врата. Логично, нали?

— Но е възможно и отстрани да я заобиколиш — рече Атрею — или не е така?

— Възможно е, напълно е възможно — потвърди Енгивук. — Само че тогава няма да намериш нищо отзад. Третата врата се появява едва след като минеш през втората врата, колко пъти да ти казвам!

— И каква е тази трета врата?

— Тук работата става вече съвсем трудна! Защото всъщност Вратата без ключ е затворена. Чисто и просто затворена. Точка по въпроса! На нея няма нито дръжка, нито топка, нито ключалка, няма нищичко! Съгласно моята теория единственото крило на тази врата, която се затваря толкова плътно, че не оставя и процеп, е направено от Лунен камък, добит във Фантазия. Може би знаеш, че не съществува нещо, което е в състояние да разруши, огъне или разтвори Лунния камък от Фантазия. Той е напълно неразрушим.

— Значи през тази врата изобщо не може да се мине?

— Почакай, почакай, момчето ми! Все пак хора са влизали там и са говорили с Уйулала, нали така? Следователно вратата може да се отвори.

— Но как?

— Слушай сега! Във Фантазия Лунният камък реагира според нашата воля. Именно нашата воля го прави така неотстъпчив. Колкото повече някой настоява да влезе, толкова по-здраво се затваря вратата. Но ако някой успее да забрави намеренията си и нищо не иска, вратата сама ще се отвори пред него.

Атрею сведе поглед и промълви:

— Ако това е вярно, как тогава ще мога да вляза? Как да се откажа от това, за което съм отишъл?

Енгивук въздъхна и кимна.

— Нали ти казах вече, най-трудно се прониква през Вратата без ключ.

— И ако все пак успея — продължи Атрею, — тогава в Южния оракул ли ще съм вече?

— Да — рече джуджето.

— А ще мога ли да говоря с Уйулала?

— Да — каза джуджето.

— И кой или какво е Уйулала?

— Нямам никаква представа — рече джуджето и очите му засвяткаха от ярост. Нито един от тези, които бяха при нея, не пожела да ми каже. Как да завърши човек научното си дело, след като всички се обгръщат с тайнствено мълчание, а? Просто да си оскубеш косите, стига да ги имаш. А ти, Атрею, ако успееш да видиш Уйулала, ще ми кажеш ли най-сетне? Ще ми кажеш ли? Умирам от желание да узная това, но никой не иска да ми помогне. Моля те, обещай ми, че ще ми кажеш!

Атрею стана и погледна към Голямата врата на загадките, осветена ярко от луната.

— Не мога да ти обещая, Енгивук — каза тихо той, — въпреки че с удоволствие бих искал да ти се отблагодаря. Но щом като досега никой не е казал кой или какво е Уйулала, трябва да има някаква причина, И преди да я узная, не мога да реша дали онзи, който сам не е бил там, има право да разбере това.

— Тогава се пръждосвай! — изкрещя джуджето и очите му буквално започнаха да бълват светкавици. — Навсякъде черна неблагодарност! Човек цял живот се мъчи да изучи една тайна, и то в полза на обществото. Но да му помогнат — не! Изобщо не трябваше да се грижа за теб!

С тези думи той изтича в малката пещера и отвътре се чу силно тръшване на вратата.

Ургъл мина покрай Атрею, изкиска се и рече:

— Остави я тази мухлясала глава. Той не искаше да каже това. Пак е ужасно огорчен заради глупавите си изследвания. А му се иска точно той да разкрие голямата загадка. Прочутото джудже Енгивук! Не му се сърди!

— Не, моля те, кажи му, че му благодаря от все сърце за всичко, което направи за мен — рече Атрею. — А и на теб ти благодаря. Ако ми е позволено, ще му кажа тайната… е, ако се върна.

— Нима искаш да ни напуснеш? — попита старата Ургъл.

— Трябва — отговори Атрею, — не бива да губя никакво време. Сега ще отида при оракула. Сбогом! И докато се върна, пази Фухур, Дракона на щастието.

С тези думи той се обърна и тръгна към Голямата врата на загадките.

Ургъл видя изправената му фигура с развяващата се мантия да изчезва сред скалите. Изтича след него и извика:

— Дано да имаш късмет, Атрею!

Но не разбра дали той я чу. Докато се клатеше, връщайки се обратно към малката пещера, тя мърмореше под носа си:

— Ще му е нужен… наистина ще му е нужен много късмет.

 

Атрею се бе приближил на около петдесет крачки от първата врата. Тя беше много по-голяма, отколкото си я бе представял отдалече. Зад нея се простираше пусто поле, по което окото не можеше да се спре на нищо и погледът се губеше в празното пространство. Пред вратата и между двете колони земята беше осеяна с безброй черепи и кости. Те бяха на различни жители на Фантазия, опитали се да преминат през нея и останали завинаги вкаменени от погледа на сфинксовете.

Но не това накара Атрею да спре. Причината беше видът на сфинксовете.

Немалко бе научил Атрею, докато обикаляше да търси лек за Детската царица, видял беше и прекрасни, и ужасни неща, но онова, което не знаеше до този момент, беше, че и двете неща могат да съществуват ведно, че красотата може да бъде страшна.

Лунната светлина обливаше двете грамадни създания и докато той бавно се приближаваше към тях, те сякаш все повече и повече се извисяваха в безкрая. Струваше му се, че главите им докосват луната. Изражението, с което се гледаха един друг, май също се променяше с всяка крачка, която той правеше към тях. През техните издигащи се нагоре тела и преди всичко през лицата им, наподобяващи човешки, преминаваха и трептяха потоци от страшна, непозната сила… Сякаш не бяха застанали като мраморни статуи пред очите му, а всеки момент се готвеха да изчезнат и да се преродят. И точно това ги правеше като че ли много по-действителни от всяка скала наоколо.

Страх обзе Атрею.

Не беше толкова страх от опасността, която го застрашаваше, а някакъв страх, който беше извън него. Той едва ли си мислеше, че завинаги ще бъде прикован и ще се вцепени на това място, ако го докоснеше погледът на сфинксовете. Не това, а страхът от непознатото, от величието, надхвърлящо всякакви представи, от сблъсъка със свръхмогъщото затрудняваше крачките му, докато накрая се почувства като направен от студено сиво олово.

И все пак момчето продължи напред. Вече и не поглеждаше нагоре. Бе свел глава и се движеше съвсем бавно, доближавайки се стъпка по стъпка към вратата в скалите. А товарът на страха, който го притискаше към земята, ставаше все по-огромен. Но той не спря. Не знаеше дали очите на сфинксовете са затворени или не. Нямаше време за губене. Трябваше да рискува. Или щяха да го пуснат да влезе, или това беше краят на търсенето му.

И точно в момента, когато мислеше, че цялата сила на волята му няма да му стигне, за да направи поне още една крачка напред, той чу как тази крачка отекна отвъд вратата в скалите. Едновременно с това се отърси от страха, и то така внезапно и без да остане никаква следа, че почувства — каквото и да се случи, вече никога няма да изпита страх.

Той вдигна глава и видя, че Голямата врата на загадките е останала зад гърба му. Сфинксовете го бяха пуснали.

Пред него, на не повече от двайсет крачки разстояние, там, където преди малко се виждаше само безкрайно поле, се бе изправила Вратата на вълшебното огледало. Тя беше голяма и кръгла като месечина (но истинската все още светеше високо в небето) и блестеше като чисто сребро. Трудно можеше да се повярва, че трябва да премине именно през тази метална повърхност, обаче Атрею не се поколеба и за миг. Той смяташе, че върху огледалото, както му бе обяснил Енгивук, ще се покаже някакъв негов образ, предизвикващ ужас, но понеже се бе освободил напълно от страха, това хич не го тревожеше.

Между другото вместо образ, всяващ страх, Атрею видя нещо, за което изобщо не беше подготвен, а и не можеше да проумее. Той видя едно пълно момче с бледо лице, приблизително на неговата възраст, което седеше по турски върху постеля от дюшеци и четеше книга. То беше увито в сиви скъсани одеяла. Имаше големи и много тъмни очи. Зад него, в сумрака, се забелязваха няколко животни, които стояха неподвижно — орел, кукумявка и лисица — а малко по-назад светлееше нещо, наподобяващо блед скелет, но не можеше добре да се разпознае.

 

Бастиан се стресна, когато осъзна какво бе прочел току-що. Та това беше той! Описанието отговаряше до най-малки подробности. Книгата в ръцете му започна да трепери. Сега работата отиде твърде далече! Та възможно ли е изобщо в една книга да е написано нещо, което се случва в този момент и се отнася до самия него? Всеки друг на това място би прочел същото. Не може да е нищо друго, освен странна случайност. Макар и без съмнение, прекалено странна случайност.

— Бастиан — каза си той на глас, — ти наистина си голям фантазьор. Опомни се, ако обичаш!

Той се опита да го каже колкото може по-строго, но гласът му леко трепереше, защото съвсем не беше напълно убеден, че това е случайност.

„Представи си само — помисли той. — Ами ако във Фантазия наистина са чували за теб? Това би било приказно.“

Но не посмя да го каже на глас.

 

Когато прекрачи огледалото, за да влезе в насрещния образ, по устните на изненадания Атрею се появи лека усмивка, защото се учуди, че така лесно успя да стори онова, което за други е било толкова непреодолимо трудно. Но докато пристъпваше, го побиха странни тръпки, сякаш го лазеха мравки. Той нямаше и представа какво всъщност става с него.

Защото, когато се намери от другата страна на вълшебното огледало, от паметта му напълно се бе заличило кой е, какъв е бил досегашният му живот, какви цели и намерения е имал. Не помнеше вече, че е тръгнал да търси лек за Детската царица, заради което бе попаднал на това място, забравил беше дори името си. Беше като новородено дете.

Само на няколко крачки от себе си той видя Вратата без ключ, но Атрею не помнеше нито името й, нито че искаше да мине през нея, за да иде в Южния оракул. Изобщо не знаеше какво търси и защо е тук. Беше му леко и весело и се смееше без причина, ей така, само защото му правеше удоволствие.

Вратата, която видя пред себе си, беше малка и ниска като обикновена портичка и стоеше като че ли сама за себе си — без зид — насред пустото поле. На всичкото отгоре беше затворена.

Атрею я гледа известно време. Изглежда, беше направена от материал, който блестеше като стара мед. Гледката беше красива, но след известно време Атрею загуби интерес. Той заобиколи вратата и я огледа от задната страна, но видът й не се различаваше от този отпред. Освен това тя нямаше нито дръжка, нито топка, дори и ключалка нямаше. Явно вратата не можеше да се отвори, а и защо, щом като не водеше наникъде и само стоеше насред полето, което и зад нея се простираше равно и съвсем пусто.

На Атрею му се прииска да си тръгне. Обърна се и се отправи към кръглата Врата на вълшебното огледало, известно време я гледа от задната страна, без да разбира защо е там. Реши да си отиде.

 

— Недей, не си отивай! — извика Бастиан на глас. — Върни се, Атрею! Ти трябва да минеш през Вратата без ключ!

 

После обаче отново се обърна към Вратата без ключ. Още веднъж му се прииска да разгледа блестящата като стара мед повърхност. Така отново застана пред вратата, започна да се навежда наляво и надясно и да се радва. Нежно погали странния материал. На пипане той беше топъл и дори сякаш от жива плът. И ето че вратата се открехна.

Атрею пъхна глава през процепа и сега видя от другата страна нещо, което го нямаше преди това, когато заобиколи портата. Той дръпна главата си назад и погледна край вратата. Пред него се стелеше само пусто поле. Отново погледна през процепа и видя дълъг коридор, обграден от двете страни от безброй дебели колони. Зад него се виждаха стъпала, други колони и тераси и отново стълбища и цяла гора от колони. Но нито една от тези колони не носеше покрив, защото отгоре се виждаше нощното небе.

Атрею прекрачи вратата и се огледа, изпълнен с изумление. Вратата се затвори зад гърба му.

 

Часовникът на кулата удари четири.

Мъждивата дневна светлина, която падаше от капандурата, незабелязано бе изчезнала. Твърде късно беше вече за четене. Дори и последната страница Бастиан разчете с мъка. Той сложи книгата настрана.

Какво да прави сега?

Сигурно на тавана имаше лампа. С неуверени стъпки Бастиан тръгна в полумрака към вратата и започна да опипва стената. Не намери ключ. Нямаше и от другата страна.

После извади кутия кибрит от джоба си (винаги носеше със себе си, защото обичаше да пали огньове), но той беше мокър и едва четвъртата клечка се запали. Под слабата светлина на малкото пламъче той потърси ключа на лампата, но ключ нямаше.

Не бе очаквал подобно нещо. При мисълта, че трябва да седи цялата вечер и цялата нощ в пълен мрак, го побиха студени тръпки от ужас. Той всъщност вече не беше малко дете и съвсем не се страхуваше от тъмнината, когато беше вкъщи или на друго непознато място, но тук горе, на този огромен таван с всякакви странни предмети, работата стоеше по-иначе.

Клечката кибрит изгори пръстите му и той я хвърли.

Известно време остана на мястото си, като се ослушваше. Дъждът бе поспрял и вече тракаше съвсем тихо по големия ламаринен покрив.

Тогава се сети за ръждясалия свещник със седемте рамена, който бе открил сред вехториите. Отиде пипнешком до него и го пренесе при гимнастическите дюшеци.

Запали фитилите на дебелите восъчни угарки — и седемте. Скоро се разля златиста светлина. Пламъчетата пращяха тихо и от време на време се люшкаха напред-назад, подухвани от течението.

Бастиан въздъхна с облекчение и отново грабна книгата.