Михаел Енде
Приказка без край (24)

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Градът на бившите царе

Чак след като Бастиан бе напреднал с коня си много напред, изминавайки доста километри в непрогледната нощ, неговите оцелели бойни другари успяха да тръгнат на път. Много от тях бяха ранени, всички бяха изморени до смърт, а и никой не притежаваше дори отчасти неизмеримите сили и издръжливост на Бастиан. Даже и черните бронирани великани се придвижваха едва-едва с металните си коне, а онези, които ходеха пеш, все още не можеха да влязат в крак. Следователно и волята на Ксайде, която ги Направляваше, бе стигнала границите на възможностите си. Нейната коралова носилка бе изгоряла в пламъците на Кулата от слонова кост. Сега от разни дъски на каруци, счупени оръжия и почернели остатъци от кулата й сковаха нова носилка, която приличаше наистина повече на мизерна колиба. Останалата част от войската се влачеше отзад, накуцвайки и едва тътрейки крака. Хикрион, Хисбалд и Хидорн, които бяха загубили конете си, трябваше да се подпират един друг. Никой не отронваше дума, всички знаеха, че е невъзможно някога да настигнат Бастиан.

Той продължаваше да препуска в тъмнината, черната мантия плющеше диво на гърба му, металните крака на огромния кон скърцаха и стенеха при всяко движение, а огромните копита трополяха по земята.

— Дий — крещеше Бастиан, — дий, коньо, дий!

Все му се струваше, че не препуска достатъчно бързо.

Искаше Да настигне Атрею и Фухур, и то на всяка цена, дори и да трябваше да погуби това метално чудовище с образ на кон!

Искаше да си отмъсти! Отдавна щеше да е постигнал желанието си, но Атрею го осуети. Бастиан не стана цар на Фантазия. Атрею трябваше скъпо да плати за това!

Бастиан продължаваше дапришпорва металното животно, без каквото и да било състрадание към него. Ставите му тракаха и скърцаха все по-силно, но то се подчиняваше на волята на ездача и препускаше все по-бързо и по-бързо.

: Тази гонитба трая много часове, а нощното небе така и не започна да се прояснява, Бастиан продължаваше да вижда пред себе си горящата Кула от слонова кост и непрекъснато си спомняше онзи миг, когато Атрею опря меча си в гърдите му… И най-сетне за пръв път си зададе въпроса: „Какво възпря Атрею? Защо след всичко, което се случи, не се реши да го прободе, за да вземе насила Златин?“ И той изведнъж се сети за раната, която бе причинил на Атрею, и как той го погледна в момента, когато се олюля и падна.

Бастиан, който размахваше досега Сиканда, го пъхна обратно в ръждивата ножница.

Утрото просветна и той полека-лека успя да види къде се намира. Металният му кон се носеше като вихър по едно поле. Тъмните контури на хвойновите храсти приличаха на грамадни монаси с качулки или вълшебници с островръхи шапки, сгушили се един до друг. Между тях бяха пръснати скали.

И ето, както препускаше лудо, металният кон внезапно се разпадна на съставните си части.

Бастиан остана да лежи, зашеметен от удара. Когато най-сетне се съвзе и се надигна, търкайки натъртените части на тялото си, разбра, че се намира сред малък хвойнов храсталак. Изпълзя и видя, че остатъците от коня са пръснати като черупки по цялото поле, сякаш е бил взривен някакъв паметник на конник.

Бастиан стана, метна черната мантия на раменете си и тръгна без цел към хоризонта на проясняващото се утринно небе.

В хвойновите храсти остана да блести един предмет, който той загуби там — коланът Гемал. Бастиан не забеляза, че го няма, а и по-късно изобщо не се сети за него. Напразно Илуан бе спасил колана от пламъците.

Няколко дни по-късно го намери една сврака, но тя не можеше и да подозира какво представлява този лъскав предмет. Занесе го в гнездото си, но така започва друга приказка, която ще бъде разказана друг път.

Към обяд Бастиан стигна до един висок земен насип, който пресичаше полето. Покатери се по него. Оттам се откриваше широка котловина, надолу тя се стесняваше и наподобяваше малък кратер. Цялата долина беше изпълнена с един град, поне количеството на сградите навеждаше на тази мисъл, въпреки че това беше най-странният град, който Бастиан някога бе виждал. Сградите бяха нахвърляни без какъвто и да е план и замисъл, сякаш някой ги бе изсипал ей така от огромен чувал. Нямаше нито улици, нито площади, да не говорим за някакъв ред.

Но и отделните сгради имаха налудничав вид, входната врата беше на покрива, стълбите — там, където няма какво да търсиш. Имаше и такива, по които трябваше да ходиш с главата надолу, а други завършваха във въздуха. Кулите стърчаха напреки, балконите висяха отвесно на стените, вместо врати имаше прозорци, а вместо стени — под. Имаше мостове, чиито сводове внезапно прекъсваха по средата, сякаш онзи, който ги е строил, бе забравил по време на работата какво ще прави. Имаше кули, криви като банани, пирамиди, изправени на върха си. С две думи, целият град правеше умопомрачително впечатление.

След това Бастиан видя жителите. Мъже, жени и деца. По външен вид приличаха на нормални хора, но ако се съди по дрехите им, те до един бяха луди, защото не можеха да различат какво е за обличане и какво — за други цели. На главите си носеха абажури, кофички за пясък, купи за супа, кошчета за хартия, пликове или кутии. Телата им бяха увити в покривки за маса, килими, големи парчета станиол.

Мнозина теглеха или бутаха каручки, на които бяха струпани какви ли не боклуци — счупени лампи, дюшеци, чинии, парцали и финтифлюшки. Други пък влачеха същите вехтории в големи вързопи на гърба си.

Колкото повече навлизаше в града, толкова по-голяма ставаше навалицата. Но никой от хората май не знаеше накъде е тръгнал. Бастиан често ставаше свидетел как някой, който с мъка бе изтеглил количката си по една стръмнина, след кратко време я дърпаше точно в обратната посока, а малко по-късно тръгваше на другаде. Но никой не спираше нито за минута.

Бастиан реши да заговори някого от тях.

— Как се казва този град?

Човекът, когото заговори, пусна каручката си, изправи се, почеса се по челото, сякаш се напрягаше да се сети, после тръгна нанякъде и заряза количката. Изглежда, бе я забравил. Но не минаха няколко минути и една жена обсеби превозното му средство и го задърпа отчаяно Господ знае накъде. Бастиан я попита дали вехториите са нейни. Известно време жената стоя потънала в дълбок размисъл, сетне си тръгна. Бастиан се опита още няколко пъти да поведе разговор, но не получи отговор на нито един от въпросите си.

— Няма смисъл да ги питаш — чу той внезапно едно кикотещо се гласче, — те нищо не могат да ти кажат. Би трябвало да се наричат нищонеказващите.

Бастиан се обърна по посока на гласа и видя, че една малка маймунка седи на издатина в стената (това беше долната страна на един обърнат еркер). Животното беше с черна шапка с пискюл, като на професор, и най-настоятелно броеше нещо на пръстите на краката си. После то се усмихна на Бастиан и каза:

— Извинете, трябваше набързо да пресметна нещо.

— Кой си ти? — попита Бастиан.

— Казвам се Аргакс, приятно ми е! — отговори маймунката и повдигна професорската си шапка. — С кого имам честта?

— Аз съм Бастиан Балтазар Букс.

— Ето на! — каза маймунката, видимо доволна.

— Кой е този град? — осведоми се Бастиан.

— Всъщност той няма име — поясни Аргакс, — но би могъл да се казва, да речем, Градът на бившите царе.

— Градът на бившите царе? — повтори Бастиан обезпокоен. — Защо? Не виждам никой, който да има вид на бивш цар.

— Нима? — закиска се маймунката. — Всички, които виждаш тук, са били на времето царе на Фантазия или най-малкото са искали да станат.

Бастиан се уплаши.

— Откъде знаеш това, Аргакс?

Маймуната вдигна отново професорската си шапка и се ухили.

— Ами аз съм, да речем, надзирател на града.

Бастиан се огледа. Съвсем наблизо един старец бе изкопал яма. Сега той постави в нея запалена свещ и отново започна да я засипва.

Маймунката се закиска.

— Ще пожелае ли господинът да разгледа града? Да речем, първо запознанство с мястото, където ще живее занапред?

— Не, какви ги дрънкаш? — каза Бастиан.

Маймунката скочи на рамото му.

— Хайде, ела! — прошепна тя. — Няма нищо да ти струва. Вече си платил каквото трябва, за да влезеш тук.

Бастиан тръгна напред, въпреки че му се щеше да побегне. Стана му неловко и това чувство растеше с всяка крачка. Той наблюдаваше хората и му направи впечатление, че не говорят един с друг. Те изобщо не се интересуваха от околните, дори май не ги и забелязваха.

— Какво им е? — осведоми се Бастиан. — Защо се държат така странно?

— Няма нищо странно — закикоти се Аргакс в ухото му, — те са, да речем, като теб, или по-точно казано, били са такива на времето.

— Какво имаш предвид? — Бастиан спря. — Искаш да кажеш, че са хора ли? От смях Аргакс заподскача по гърба на Бастиан:

— Точно така! Точно така!

Бастиан видя на пътя си седнала жена, която се опитваше да набоде с игла граховите зърна в една чиния.

— Как са попаднали тук? Какво правят? — попита Бастиан.

— О, открай време е имало хора, които не могат да намерят пътя към своя свят — обясни Аргакс. — Първоначално самите те не искат, а сега, да речем, вече не могат.

Бастиан проследи с поглед едно малко момиченце, което с голямо усилие буташе количка за кукла, чиито колела бяха четвъртити.

— Защо да не могат вече? — попита той.

— Те трябва да го пожелаят. Но вече не желаят нищо. Изразходвали са последното си желание за кой знае какво.

— Последното си желание ли? — устните на Бастиан бяха пребледнели. — Та не можеш ли да си пожелаваш разни неща, докато искаш?

Аргакс отново се закиска. Опита се да свали тюрбана на Бастиан, за да го попощи.

— Престани! — извика Бастиан. Понечи да се отърве от маймуната, но тя се бе вкопчила здраво в него и квичеше от удоволствие.

— Ама, разбира се, че не! Разбира се, че не! — изписка тя. — Можеш да си пожелаеш нещо само докато си спомняш за твоя свят. Тези тук са изразходвали всичките си спомени. Онзи, който няма минало, няма и бъдеще. Затова и не остаряват. На, виж ги! Ще повярваш ли, че някои от тях са вече на хиляда години и дори повече? Но си остават такива, каквито са. За тях нищо вече не може да се промени, защото и те самите не могат да се променят.

Бастиан наблюдаваше някакъв мъж, който насапуниса едно огледало и после започна да го бръсне. Онова, което в началото все още му се струваше смешно, сега го караше да настръхва.

Той продължи бързо нататък и чак сега осъзна, че навлиза все по-навътре в града. Искаше да се върне обратно, но нещо го привличаше като магнит. Започна да тича и се опита да се отърве от досадната сива маймуна, но тя не помръдваше и дори започна да го подканва:

— По-бързо! Хайде! Давай!

Бастиан разбра, че нищо няма да постигне с това, и спря.

— И всички тези тук — попита той, като едвам си поемаше дъх, — са били някога царе на Фантазия или са искали да станат?

— Разбира се — рече Аргакс, — всеки, който не намери пътя към къщи, рано или късно пожелава да стане цар. Не всеки успява, но всички са го искали. Затова тук има два вида луди. Крайният резултат обаче е, да речем, един и същи.

— Какви два вида? Обясни ми! Трябва да знам, Аргакс!

— По-спокойно! Не бързай толкова! — закикоти се маймуната и хвана Бастиан още по-здраво за врата. — Едните малко по малко прахосвали спомените си. Когато забравели всичко, Златин вече не можел да им изпълни никакво желание. След това попадали тук, тъй да се каже, от само себе си. Другите се обявявали за царе и загубвали паметта си изведнъж. Златин не можел да изпълни и на тях нито едно желание, защото нямали желания. Както виждаш, няма никаква разлика. Те също са тук и за нищо на света не могат да си отидат.

— Това означава ли, че всички те са притежавали някога Златин?

— Естествено! — отговори Аргакс. — Но отдавна са го забравили. Пък и с какво ли би помогнал той на бедните глупаци.

— А на тях… — Бастиан се поколеба дали да продължи, — на тях взели ли са им го?

— Не — рече Аргакс, — когато някой се обяви за цар, той автоматично го загубва. Та това е ясно като бял ден, не може, така да се каже, да използваш властта на Детската царица, за да й отнемеш тази власт.

Бастиан се почувства толкова зле, че ужасно му се прииска да поседне, но малката сива маймуна не му позволи.

— Не, разглеждането на града все още не е свършило — крещеше тя, — тепърва идва най-важното! Продължавай да вървиш! Продължавай!

Бастиан видя едно момче, което с голям чук забиваше пирони в някакви чорапи, които лежаха на земята пред него. Дебел мъж се опитваше да залепи пощенски марки върху сапунени мехури, които, естествено, винаги се пукаха. Но той не преставаше да прави нови.

— Виж! — чу Бастиан кискащия се глас на Аргакс и усети как маймунската ръчица завърта главата му в определена посока. — Погледни натам! Не е ли смешно?

Там, накъдето сочеше, имаше група хора, мъже и жени, млади и стари, които бяха облечени с много странни облекла и не говореха. Всеки се бе затворил в себе си. На земята имаше безброй големи зарове и на всяка от шестте им страни бяха написани букви. Хората непрекъснато разместваха заровете и след това дълго ги гледаха.

— Какво правят тези там? — прошепна Бастиан. — Каква е тази игра? Как се нарича?

— Това е играта „Както ви се хареса“ — отвърна Аргакс. Той махна на хората с ръка и извика: — Браво, деца мои! Продължавайте така! Само не се отказвайте!

Тогава той отново се обърна към Бастиан и прошепна на ухото му:

— Те вече нищо не могат да ти кажат. Загубили са говора си. Затова измислих за тях тази игра. Както виждаш, забавлява ги. И е много проста. Ако малко се замислиш, ще признаеш, че всъщност всички приказки на този свят не са нищо друго, освен сбор от буквите на азбуката. Буквите винаги са едни и същи, само са подредени по друг начин. От буквите се образуват думи, от думите — изречения, от изреченията — глави, а от главите — приказки. Ето на, виж какво се е получило!

Бастиан прочете:

 

— Да — изкиска се Аргакс, — така е в повечето случаи. Но ако играеш много дълго, години наред, понякога случайно се получават думи. Не са особено остроумни, но поне са думи. Например спанакоспазма или четкосалам, или полиряка. Ако играеш обаче сто години, хиляда години, сто хиляди години, има вероятност случайно да се появи някое стихотворение, а ако играеш безкрайно дълго, непременно ще откриеш всички стихотворения и приказки, които изобщо са възможни, включително и приказките за това, какво е станало от тези приказки, а даже и онази, в която участваме сега. Логично е, нали?

— Това е ужасно! — възкликна Бастиан.

— О — рече Аргакс, — зависи от гледната точка. Би могло да се каже, че на тези там им доставя удоволствие. А освен това какво да правим с тях във Фантазия?

Бастиан дълго наблюдава играещите, после попита тихо:

— Аргакс… ти знаеш кой съм, нали?

— Как да не знам? Кой не е чувал името ти във Фантазия?

— Кажи ми едно, Аргакс. Ако вчера бях станал цар, щях ли вече да съм тук?

— Днес или утре — отвърна маймуната, — или след една седмица. Но във всеки случай щеше да пристигнеш.

— Тогава Атрею ме е спасил.

— Не знам дали е така — добави маймуната.

— А ако му се бе удало да ми вземе Съкровището, какво щеше да се случи тогава?

Маймуната пак започна да се кикоти.

— Може да се каже, че тогава също щеше да попаднеш тук.

— Защо?

— Защото ти е нужен Златин, за да намериш пътя към къщи. Но честно казано, не вярвам, че ще успееш.

Маймуната започна да пляска с ръце, да вдига професорската си шапка и да си хили.

— Аргакс, кажи ми какво да направя?

— Намери желание, което да те върне в твоя свят.

Бастиан дълго мълча и после попита:

— Аргакс, можеш ли да ми кажеш колко желания изобщо имам още?

— Не са много. По мое мнение максимум три или четири. Но с тях трудно ще се справиш. Започваш твърде късно, а обратният път не е лек. Трябва да минеш през Морето от мъгла. Само това ще ти струва едно желание. Какво идва след това, не зная. Никой във Фантазия не знае откъде минава вашият път към човешкия свят. Може би ще стигнеш до Йор в Минроуд, той е последното спасение за някои твои братя. Но се страхувам, че е твърде далече за теб. Макар че ти този път ще успееш да се измъкнеш от Града на бившите царе.

— Благодаря ти, Аргакс! — каза Бастиан.

Малката сива маймунка се ухили.

— Довиждане, Бастиан Балтазар Букс!

И с един скок тя изчезна в една от странните къщи. Тюрбана обаче взе със себе си.

Бастиан стоя още известно време, без да помръдне. Онова, което научи, така го обърка и изуми, че не можеше да вземе никакво решение. Изведнъж всички негови досегашни цели и планове се сринаха. Струваше му се, че в душата му всичко се е обърнало с краката нагоре — като онази пирамида, чийто връх беше забит надолу, а основата стърчеше отгоре. Надеждите му го водеха към гибел, а онова, което ненавиждаше, беше неговото спасение.

Едно беше ясно — трябваше веднага да напусне този град лудница! А и не желаеше никога вече да се връща тук!

Той потегли през бъркотията от безсмислени сгради, но скоро разбра, че да влезеш тук е много по-лесно, отколкото да излезеш. Непрекъснато се улавяше, че е сбъркал посоката и отново бърза към центъра на града. Нужен му беше цял следобед, за да стигне до земния насип. Тогава побягна през полето и не престана да тича, докато нощта — също така мрачна като предишната — не го принуди да спре. Той падна изтощен под един хвойнов храст и потъна в дълбок сън. И докато спеше, забрави, че някога е измислял приказки.

Цялата нощ пред очите му беше само едно — Атрею стои неподвижен, с кървяща на гърдите рана и безмълвно го гледа. Образът му нито изчезваше, нито се променяше.

Бастиан подскочи, събуден от гръм. Навред беше пълен мрак. Насъбралите се от дни облаци бяха сякаш обезумели. Една след друга проблясваха светкавици. Така трещеше и гърмеше, та чак земята трепереше. Бурята виеше по полето и прегъваше хвойната чак До земята. Като сива стена се лееше поройният дъжд.

Бастиан се надигна. Изправи се, омотан в черната си мантия. Вода се стичаше по лицето му.

Една светкавица проблесна пред самия него и разцепи възлестия дънер на едно дърво. Клоните пламнаха тутакси; вятърът разнесе искрите из нощното поле. Но падащият като из ведро дъжд веднага ги угаси.

Ужасният трясък хвърли Бастиан на колене. Той започна с две ръце да дълбае земята. Когато се получи достатъчно дълбока дупка, свали меча Сиканда от пояса си и го сложи в нея.

— Сиканда — продума той тихо сред воя на бурята, — ще се разделя с теб. Не бива човек, който те е извадил срещу приятеля си, да причинява повече беди. Нека никой не те намери тук, преди да се забрави какво направих с теб.

Тогава той затрупа дупката, а най-отгоре постави мъх и клонки, така че никой да не я открие.

Мечът Сиканда лежи там и до днес. Защото едва след много, много време ще дойде някой, който ще го докосне, без да му се случи нещо, но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.

Бастиан тръгна в тъмнината.

Призори бурята отмина, вятърът спря, дъждът започна да се изцежда от дърветата и стана тихо.

От тази нощ за Бастиан започна дълго самотно странстване. Той вече нямаше желание да се върне при спътниците си и бойните си другари, при Ксайде. Искаше да намери път към човешкия свят, но не знаеше как и къде. Дали имаше някъде врата, брод иди граница, които да го отведат там?

Знаеше, че трябва да го пожелае. Но това не зависеше от него, Той се чувстваше като водолаз, който търси по дъното на морето потънал кораб, но то непрекъснато го изтласква нагоре, преди да е намерил нещо.

Знаеше също, че са му останали само няколко желания, затова се стараеше да не използва Златин. Малкото спомени, които все още му бяха останали, можеше да жертва само ако по този начин щеше да се доближи до своя свят или ако това на всяка цена се наложеше.

Но не можеш веднага щом ти се прииска да повикаш или да пропъдиш желанията. Те ни спохождат като всички намерения, независимо дали са добри или лоши, от най-дълбоките глъбини на душата. Идват, без да усетиш.

Без Бастиан да осъзнава, в него узряваше и постепенно добиваше ясни очертания ново желание. Самотата, в която бродеше вече много дни и нощи, го накара да поиска да е отново сред хора, да живее в някаква общност, но не като господар или победител или изобщо да има особено положение, а да бъде един от многото, може би даже най-малкият или най-незначителният, но човек, чието място е там и който е част от това общество.

И ето че един ден той стигна до някакъв бряг. Поне така мислеше в началото. Застана на стръмните скали, а пред очите му се бе ширнало море от бели замръзнали вълни. Едва по-късно забеляза, че в действителност те не бяха неподвижни, а помръдваха бавно и имаше течения и водовъртежи, които се въртяха незабележимо като стрелките на часовника. Това беше Морето на мъглите!

Бастиан продължи да върви по стръмния бряг. Въздухът беше горещ и малко влажен, не полъхваше никакъв ветрец. Все още беше ранно утро и слънцето огряваше снежнобялата мъгла, която се стелеше чак до хоризонта.

Бастиан вървя няколко часа и към обяд стигна до малък град, разположен на високи колове малко навътре в морето. Дълъг висящ мост без никакви подпори го свързваше с един нос на скалистия бряг. Когато момчето тръгна по моста, той започна леко да се поклаща.

Къщите бяха сравнително малки, вратите, прозорците, стълбите — всичко изглеждаше, сякаш беше правено за деца. И действително хората, които ходеха по улиците, не бяха по-големи от деца, макар да бяха възрастни мъже с бради и жени с вдигнати нагоре коси. Правеше впечатление, че толкова си приличаха, та човек почти не можеше да ги различи. Лицата им бяха тъмнокафяви като мокра пръст и изглеждаха младежки и кротки. Щом забележеха Бастиан, те му кимаха, но никой не го заговаряше. Изобщо бяха май много мълчаливи, по улиците и уличките рядко се чуваше дума или вик, макар там да цареше голямо оживление. Не можеше да се види и сам човек, те ходеха постоянно на малки или по-големи групи, хванати под ръка или за ръце.

Когато Бастиан разгледа по-подробно къщите, установи, че всичките са оплетени като кошници, някои — от по-дебели, а други — от по-тънки пръчки. Дори и улиците бяха направени по същия начин. Накрая той забеляза, че даже и облеклото на хората — панталони, поли, палта и шапки — беше от същата плетка, в случая обаче много ситно и изкусно изтъкана. Явно, че тук всичко се правеше от този материал.

Бастиан успя да хвърли тук-там по един поглед в работилниците на различните майстори. Всички те се занимаваха с плетене на разни предмети — обувки, стомни, лампи, чаши, чадъри и какво ли не още. Никога не работеха сами, защото да направят всичко това можеха само няколко души заедно. Удоволствие беше да гледаш как умело работеха ръцете им, помагайки си едни на други. При това те често пееха прости мелодии без думи.

Градът не беше особено голям и така Бастиан скоро достигна края му. Онова, което видя пред очите си, показваше, че тук живеят моряци. Имаше стотици кораби с различна форма и размери. И все пак беше твърде странен моряшки град, защото всички кораби бяха окачени на огромни въдици и висяха, леко поклащайки се, един до друг, над бездната долу, където се стелеше на талази бялата мъгла. Между другото и корабите, изглежда, бяха оплетени като кошници. Нямаха нито платна, нито мачти, ни гребла, ни кормило.

Бастиан се бе навел над парапета и гледаше надолу към Морето на мъглата. Колко високи са коловете, върху които беше строен градът, можеше да се види по сенките, които хвърляха върху бялата повърхност долу.

— Мъглата се покачва нощем до нивото на града — чу той да казва един глас до него. — Тогава можем да отплаваме. През деня слънцето я разпръсва и морето спада надолу. Нали това искаше да узнаеш, чужденецо?

На парапета до Бастиан се бяха облегнали трима мъже, които гледаха кротко и дружелюбно. Той се заговори с тях и разбра, че името на града е Искал или Градът на кошниците. Жителите му се наричаха искалнари. Думата означавала нещо от рода на задружните. Тримата бяха по професия моряци. Бастиан не пожела да назове името си, за да не разберат кой е, и спомена, че се казва Един. Както тримата моряци обясниха, те изобщо нямали имена и според тях имената били излишни. Те всички заедно са искалнари и това им стигало.

Беше точно време за обяд и те поканиха Бастиан да тръгне с тях. Той прие с благодарност. Седнаха на една маса в близката гостилница и по време на обяда Бастиан научи всичко, което го интересуваше за града Искал и неговите жители.

Морето на мъглата, което те наричаха Скаидан, било огромен океан от бяла пара, който разделял Фантазия на две части. Все още никой не знаел колко е дълбок Скаидан и откъде се е взело това невероятно количество мъгла. Можело да се диша под повърхността на морето, а и да се навлезе до дъното му откъм брега, защото там мъглата била сравнително плитка. Но само ако си вързан с въже, с което после да те изтеглят. Мъглата те лишава за броени минути от способността да се ориентираш. Много смелчаци и лекомислени хора били загинали с течение на времето при опит да прекосят пеш Скаидан. Само малцина успели да оцелеят. Единственият начин да се стигне до другия край на Морето на мъглата бил този на искалнарите.

Материалът, от който били оплетени къщите на град Искал, всички предмети за потребление, дрехите, а и корабите, бил някаква тръстика, която растяла близо до брега по дъното на морето. Но от казаното дотук всекиму става ясно, че рязането й съвсем не е безопасна работа. Макар и извънредно гъвкава и дори провиснала на въздуха, тази тръстика, когато се намира сред мъглата, полека изплува нагоре и щръква. Затова, естествено, не потъват и корабите, които са построени от нея. Така че дрехите, които носели искалнарите, били и нещо като спасителни ризи, в случай че някой падне в мъглата.

Но не това беше истинската тайна на искалнарите и не в нея се криеше причината за присъщата им задружност, характерна за всички техни действия. Както Бастиан скоро забеляза, те май изобщо не познаваха думата „аз“, във всеки случай никога не я използваха, а казваха само „ние“. Едва по-късно той узна откъде идва това.

Като разбра от тримата моряци, че тази нощ ще отплават, той ги попита дали не биха го взели за помощник на кораба. Те му обясниха, че пътуването по Скаидан коренно се различава от всяко друго корабоплаване, защото

никога не знаеш колко дълго ще пътуваш и къде ще пристигнеш накрая. Бастиан им каза, че е съгласен с това, и моряците го качиха на техния кораб.

Когато нощта настъпи, мъглата, както се очакваше, започна да се издига и към полунощ достигна нивото на града кошница. Сега всички кораби, които преди това висяха във въздуха, плаваха по бялата повърхност. Гемията, на която се намираше Бастиан, беше ниска и дълга около трийсет метра. Освободиха въжетата от кея и бавно потеглиха по безкрайната нощна морска шир.

Още в първия момент Бастиан се попита какво ли движи този кораб, който няма нито платна, нито весла или перка.

Платната, както после научи, нямаше да са му от полза, тъй като в Скаидан цареше пълно безветрие, а с весла и перка изобщо не можеш да се придвижиш в мъглата. Силата, която движеше кораба, беше съвсем друга.

В средата на палубата се издигаше кръгла площадка. Бастиан я забеляза още в началото и смяташе, че е команден мостик или нещо подобно. И наистина, през цялото пътуване там, горе, стояха най-малко двама, а понякога трима, четирима или повече моряци (целият екипаж наброяваше четиринайсет души, естествено, без Бастиан). Когато се качваха на площадката, те слагаха ръце на раменете си и гледаха по посока на движението. Ако не обърне внимание, човек можеше да помисли, че стоят неподвижно. Чак когато се вгледаше по-внимателно, той забелязваше, че се полюшват бавно и сплотено в ритъма на някакъв танц. При това припяваха простичка, но много хубава и нежна мелодия.

Бастиан си помисли най-напред, че това странно поведение е някаква особена церемония или обичай, чийто смисъл не му е известен. Едва на третия ден от пътуването попита един от тримата си приятели, който седна до него. Той, изглежда, от своя страна се; учуди не по-малко на въпроса на Бастиан и му обясни, че мъжете движат кораба със силата на въображението си. Бастиан не можа да проумее първоначално това обяснение и попита дали не въртят някакви скрити колела.

— Не, та нали когато искаш да преместиш крака си, е достатъчно само да си го помислиш… или задвижваш крака си чрез зъбчати колела? — отвърна морякът.

Разликата между собственото тяло и кораба се състояла единствено в това, че най-малко двама искалнари трябвало да обединят въображението си, защото едва при това сливане се получавала силата, която може да премести кораба. А ако желаели да се движат по-бързо, трябвало Да се обединят повече хора. Обикновено работели на смени по двама. Останалите почивали, защото, макар да изглеждал лек и привлекателен, това бил тежък и напрегнат труд. Изисквала се голяма непрекъсната концентрация. Но това бил единственият начин да се преплава Скаидан.

И така, Бастиан се зае да изучи и усвои от моряците тайната на тяхната задружност — танца и песента без думи.

По време на дългото плаване той полека-лека стана един от тях. Когато участваше в танца, усещаше как силата на въображението му се слива с тази на другите и се образува сплав, обземаше го странно, неописуемо чувство на унес и хармония. С всичките си сетива долавяше, че го приемат като брат, че е сред свои… и едновременно с това в паметта му избледняваше споменът, че в света, от който бе дошъл и където искаше да се върне, има хора и всеки от тях има собствени представи и собствено мнение. Смътно си спомняше единствено за бащиния дом и за родителите си.

Но наред с желанието да не бъде сам таеше дълбоко в сърцето си и друга съкровена мечта. И тя започна да се обажда съвсем тихичко.

Усети го в деня, когато за пръв път забеляза, че задружността на искалнарите не се постига, като се слеят напълно различни по вид представи. Те бяха толкова еднакви, че не им беше нужно никакво усилие, за да се почувстват като общност. По-скоро обратното, при тях изобщо не можеше да има спорове и различни мнения, защото никой не се чувстваше отделна личност. Те не трябваше да преодоляват противоречия, за да намерят хармония помежду си, и точно тази леснина започна постепенно да омръзва на Бастиан. Тяхната кротост му се струваше скучна, а постоянно повтарящата се мелодия на песните им — монотонна. Той чувстваше, че нещо му липсва в цялата тази работа, че жадува това нещо, но още не можеше да каже какво точно е то.

Осъзна го едва доста по-късно, когато на небето се появи грамадна врана. Обзети от страх, всички искалнари се втурнаха колкото им държат краката и се скриха под палубата. Един обаче не можа да стигне навреме и чудовищната птица се спусна с крясък върху него, сграбчи нещастника и го отвлече, стискайки го в клюна си.

Когато опасността отмина, искалнарите излязоха и продължиха пътуването си с песни и танци, сякаш нищо не се бе случило. Хармонията помежду им не бе ни най-малко накърнена, те не тъжаха, не жалееха и не отрониха нито дума за случилото се.

— Не, на нас никой не ни липсва — каза един от тях, когато Бастиан го попита защо правят така. — За какво да жалим?

Отделният човек не означаваше нищо за тях. И понеже не се различаваха, никой не беше незаменим.

Бастиан обаче искаше да е самостоятелен човек, да бъде някой, а не като всички други. Щеше му се да го обичат, защото е такъв, какъвто е. В общността на искалнарите имаше хармония, но не и любов.

Той не искаше вече да е най-великият, най-силният и най-умният. За него това бе минало. Копнееше да бъде обичан такъв, какъвто е, добър или лош, красив или грозен, умен или глупав, с всичките му слабости… или даже точно заради тях.

Но какъв беше той всъщност?

Това вече не знаеше. Толкова много бе получил във Фантазия, че сега измежду всичките си дарби и сили не можеше да открие самия себе си.

От този момент той престана да участва в танца на моряците. Седеше отпред на носа и по цял ден, а понякога дори и нощем рееше поглед из Скаидан.

И когато най-сетне стигнаха до другия бряг и корабът хвърли котва, Бастиан благодари на искалнарите и слезе на сушата.

Това беше земя, осеяна с рози, цели гори от рози с всевъзможни цветове. А по средата на този безкраен розов гъсталак се виеше пътечка.

Бастиан тръгна по нея.