Михаел Енде
Приказка без край (17)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Сребърният град Амаргант

Рубиненочервена светлина се стелеше бавно по пода и стените на помещението. Стаята беше с шест стени и наподобяваше килийка от голяма пчелна пита. През една стените имаха врати, останалите три помежду им бяха изрисувани със странни картини. Представляваха екзотични пейзажи и някакви необикновени създания полурастения-полуживотни. Бастиан бе дошъл през едната от вратите, останалите две се намираха вдясно и вляво от него. Формата им беше една и съща, само дето лявата беше черна, а дясната — бяла. Бастиан реши да мине през бялата.

В следващата стая се сипеше жълтеникава светлина. Стените имаха същото разположение. Тук картините изобразяваха най-различни уреди, от които Бастиан така и не можа да разбере дали са инструменти или оръжия. Двете врати, които водеха наляво и надясно, бяха едни и същи на цвят, но лявата беше висока и тясна, а дясната, обратното — ниска и широка. Бастиан мина през лявата.

Стаята, в която влезе, беше също шестоъгълна, но със синкаво осветление. На картините по стените имаше орнаменти с много заврънкулки, а може и да бяха букви от някаква неизвестна азбука. Тук двете врати имаха една и съща форма, но бяха изработени от различен материал — едната от дърво, а другата от метал. Бастиан реши да мине през дървената.

Невъзможно е да се опишат всички врати и стаи, които прекоси Бастиан при странстването си из Храма с хилядата врати. Имаше порти с формата на големи ключалки и други, наподобяващи вход на пещера, имаше златни и ръждясали врати, тапицирани и обковани с пирони, тънки като хартия и дебели като врата на огнеупорна каса, една приличаше на великанска уста, а друга се отваряше като подвижен крепостен мост, една имаше формата на ухо, друга беше направена от меденки, една беше изработена като вратичка на печка, друга се закопчаваше с копчета. Всеки път двете врати, които отвеждаха от една стая в друга, имаха нещо общо — формата, материала, размерите, цвета, — но и нещо, което коренно ги различаваше.

Много пъти влиза Бастиан от едно в друго шестоъгълно помещение. Всяко взето решение го поставяше пред необходимостта да вземе ново, което от своя страна водеше след себе си до друго решение. Но всички те с нищо не променяха факта, че той все още се намираше в Храма с хилядата врати… и че нямаше изгледи да излезе от него. Докато продължаваше да върви все така, той се замисли каква ли е причината за това. Желанието му беше явно достатъчно силно, за да го доведе до Лабиринта, но недотам точно, за да му позволи да намери правия път. Той бе поискал да не е сам, но сега осъзнаваше, че не е имал предвид нищо конкретно. И това ни най-малко не му помагаше да реши дали да мине през стъклената врата или през онази, оплетена от върбови пръчки. Досега бе правил избора си ей така, както му харесваше или както му скимнеше, без много да му мисли. Всъщност той би могъл също така добре да мине и през другата врата. Но по този начин никога нямаше да излезе от Лабиринта.

Току-що бе влязъл в едно помещение, където светеше зеленикава светлина. Три от шестте стени бяха изрисувани с облаци. Вратата отляво беше от бял седеф, а тази отдясно — от черно абаносово дърво. И ето че в този момент той се сети какво желае — да види Атрею!

Седефената врата напомни на Бастиан за Дракона на щастието Фухур, чиито люспи блестяха като бял седеф. И той реши да мине през нея.

В съседната стая имаше две врати. Едната бе изплетена от трева, а другата имаше желязна решетка. Бастиан избра вратата от трева, защото се сети за Тревното море, родината на Атрею.

В следващото помещение имаше две врати, които се различаваха по това, че едната беше от кожа, а другата — от кече. Бастиан, естествено, мина през кожената.

Той отново се изправи пред две врати, тук обаче се наложи да помисли. Едната беше пурпурночервена, а другата — маслиненозелена. Атрею бе зеленокож и носеше мантия, изтъкана от козината на пурпурен бизон. На маслиненозелената врата бяха нарисувани с бяла боя няколко прости знаци, каквито Атрею имаше на челото и бузите си, когато при него дойде старият Кайрон. Същите знаци бяха изписани обаче и по пурпурночервената врата, но Бастиан не знаеше върху мантията на Атрею да е имало подобни знаци. Следователно този път водеше при друг, а не при Атрею.

И така Бастиан отвори маслиненозелената врата и се озова навън!

За свое голямо учудване той обаче не бе попаднал, да речем, при Тревното море, а в някаква рядка пролетна гора. Лъчите на слънцето проникваха през младите широколистни клони и светлините и сенките си играеха и трепкаха по обраслата с мъх земя. Ухаеше на пръст и гъби, а прохладният въздух беше изпълнен с чуруликането на птички.

Бастиан се обърна и видя, че току-що е излязъл от малък горски параклис. Следователно в този момент вратата му се е била превърнала в изход от Храма на хилядата врати. Бастиан я отвори още веднъж и надникна в тясното малко помещение. Покривът се състоеше от няколко прогнили греди, които стърчаха във въздуха, а стените бяха обрасли с мъх.

Първоначално Бастиан тръгна без определена цел. Той не се и съмняваше, че рано или късно ще намери Атрею. И радостта му от предстоящата среща беше безгранична. Той подсвиркваше на птичките, които му отговаряха, и въодушевено пееше на висок глас каквото му дойде наум.

След като повървя малко, на една полянка съзря група насядали хора. По-отблизо той разпозна, че това са няколко рицари с разкошни доспехи. С тях беше и една красива дама. Тя седеше на тревата и свиреше на лютня. Отзад стояха няколко коня с прекрасни седла и юзди. Пред мъжете, които лежаха в тревата и си приказваха, беше разстлана бяла покривка, покрита с най-различни ястия и питиета.

Бастиан се приближи към групата, но преди това скри амулета на Детската царица под ризата си, защото му се искаше да се запознае с компанията, без да разберат кой е и да не прави особено впечатление.

Когато го видяха, че идва, мъжете станаха, поздравиха го вежливо и му се поклониха. Очевидно го смятаха за принц от Ориента или нещо подобно. Красивата дама също кимна с усмивка и продължи да свири. Единият от мъжете беше особено едър и дрехите му се отличаваха с изключително великолепие. Беше още млад и имаше руси коси, които падаха върху рамената му.

— Аз съм юнакът Хинрек — рече той, — тази дама е принцеса Огламар, дъщеря на царя на Лун. Тези мъже са моите другари — Хикрион, Хисбалд и Хидорн. А как се казвате вие, млади приятелю?

— Не мога да кажа името си… поне засега — отговори Бастиан

— Някакъв обет ли? — попита принцеса Огламар с лека насмешка. — Толкова млад и вече дал обет?

— Вие сигурно идвате отдалече? — поинтересува се юнакът Хинрек.

— Да, от много далече — отвърна Бастиан.

— Принц ли сте? — осведоми се принцесата и го погледна благоразположено.

— Няма да издам това — отговори Бастиан.

— Е, във всеки случай, добре дошли на нашата трапеза! — извика юнакът Хинрек, — Ще ни окажете ли честта да седнете сред нас и да хапнем заедно, млади благороднико?

Бастиан прие с благодарност, седна и си взе от ястията.

От разговора, който се водеше между дамата и четиримата рицари, той разбра, че съвсем наблизо се намира големият сребърен град Амаргант. Там щяло да се състои нещо като турнир. За да участват в това състезание, от близо и далече се стичали най-смелите герои, най-добрите ловци, най-безстрашните воини, но също и разни авантюристи и самозванци. Само тримата най-големи юнаци и храбреци, победили всички останали, щели да имат честта да участват в нещо като експедиция. Навярно ставало дума за много дълго и изпълнено с приключения пътуване с цел да се открие някаква видна личност. Тя била отседнала в една от многобройните страни на Фантазия и я наричали просто Спасителя, Никой още не знаел истинското му име. Във всеки случай царството съществувало отново или все още единствено благодарение на него. Защото преди известно време Фантазия била сполетяна от ужасна катастрофа, от която за малко не била унищожена напълно. Това предотвратил в последния момент споменатият Спасител, като дошъл и дал на Детската царица името Месечка. Така я наричат и до днес всички във Фантазия. Но непознат никому, той се лутал оттогава из страната и задачата на експедицията била да го намери и да го съпроводи като лична охрана, за да не му се случи нещо. Но за това щели да бъдат взети само най-надеждните и смели мъже, защото ги очаквали нечувани приключения.

Турнирът, на който трябвало да се извърши подборът, се организирал от Сребърния старец Кверквобад (в град Амаргант управляват винаги най-старият мъж или най-старата жена, а Кверквобад бил на сто и седем години), но не той лично щял да определи кой от състезателите ще отиде, а някакъв млад туземец на име Атрею, момче от народа на Зелените кожи, в момента гост на Сребърния старец. После Атрею щял да предвожда експедицията. Той всъщност бил единственият, който можел да разпознае Спасителя, защото веднъж го бил, видял в едно вълшебно огледало.

Бастиан мълчеше и слушаше. Но хич не му беше лесно, защото той скоро разбра, че когато се говори за Спасителя, става дума за самия него. А когато се спомена и името на Атрею, сърцето му чак засия от радост. Трябваше да положи големи усилия, за да не се издаде. Но нали бе твърдо решил на първо време да остане инкогнито.

Впрочем в цялата тази работа юнакът Хинрек не го интересуваше толкова експедицията, колкото да спечели сърцето на принцеса Огламар. Бастиан разбра веднага, че той е влюбен до уши в младата дама. От време на време въздишаше ни в клин, ни в ръкав и постоянно поглеждаше към възлюбената си с тъжни очи. А тя се правеше, че не го забелязва. Била дала обет да вземе за мъж най-големия от всички герои, онзи, който надвие всички останали. Нищо друго не я задоволявало.

Точно това мъчеше юнака Хинрек. Та как да й покаже, че е най-големият герой! В края на краищата не можеше да убие някого, който нищо не му е сторил. А войни отдавна не бе имало. Той на драго сърце би се бил и с чудовища, и с демони, а ако зависеше от него, всяка сутрин на закуска щеше да й поднася по една кървава драконова опашка, но надлъж и шир нямаше нито чудовища, нито дракони. Когато дошъл при него пратеникът на Сребърния старец Кверквобад, за да го покани да участва в турнира, той, естествено, веднага се съгласил.

Принцеса Огламар настояла обаче да отиде с него, защото искала да се убеди със собствените си очи на какво е способен.

— Както е известно — каза тя, като се усмихна на Бастиан, — на разказите на юнаците не може много да се вярва. Всички те обичат да преувеличават.

— Дали преувеличавам или не — намеси се юнакът Хинрек, — аз този легендарен спасител в малкото си джобче ще го сложа!

— Откъде пък знаете? — попита Бастиан.

— Е — каза юнакът Хинрек, — ако този приятел беше дори на половината силен колкото мен, нямаше да му е нужна никаква лична охрана, която да го съпровожда и да го пази като бебе. Този Спасител трябва да е доста жалко човече.

— Как можете да говорите подобно нещо! — извика възмутено Огламар. — В края на краищата той е предотвратил гибелта на Фантазия.

— И какво от това! — отвърна юнакът Хинрек с насмешка. — За това не е нужно особено геройство.

Бастиан реши при удобен случай да му даде такъв урок, че да го запомни.

Другите трима рицари срещнали случайно двамата по пътя си и се присъединили към тях. Хикрион, който имаше рунтави черни мустаци, твърдеше, че мечът му не отстъпвал по сила и ярост на никой друг меч във Фантазия. Хисбалд, който беше червенокос и в сравнение с другите имаше едва ли не нежна външност, твърдеше, че никой друг не може да върти така бързо и изкусно сабята като него. А третият, Хидорн, беше убеден, че няма равен в боя по твърдост и издръжливост. Видът му подкрепяше това твърдение — той беше висок, слаб и сякаш изтъкан от жили и кости.

След като се нахраниха, те тръгнаха на път. Съдовете, покривката и запасите от храна прибраха в дисагите на едно муле. Принцеса Огламар се качи на своя бял кон с дамско седло и потегли в тръс, без да се огледа дали другите идват. Юнакът Хинрек скочи на врания си жребец и потегли в галоп след нея. Останалите трима рицари предложиха на Бастиан да седне между дисагите на мулето. Той се метна на гърба му, рицарите възседнаха прекрасно оседланите си коне… и поеха в тръс през гората. Бастиан яздеше най-отзад. Мулето, старо животно, изоставаше все повече и повече и Бастиан се опита да го пришпори. Но вместо да тръгне по-бързо, то съвсем спря, извърна глава и каза:

— Няма защо да ме пришпорваш, аз нарочно изостанах, господарю!

— Защо? — попита Бастиан.

— Знам кой си, господарю.

— Че откъде знаеш?

— Макар и да съм половин магарица, не съм толкова загубено, че да не разбера. Дори и конете май усетиха. Не е нужно да ми го казваш, господарю. Би ми стигало да разкажа на децата и внуците си, че съм носила Спасителя и първа съм го приветствала. За съжаление такива като мен не могат да имат деца.

— Как се казваш? — попита Бастиан.

— Иха, господарю.

— Слушай, Иха, не ми разваляй играта и засега запази в тайна това, което знаеш. Ще го направиш ли?

— С удоволствие, господарю.

Тогава мулето побягна в тръс, за да догони другите.

Компанията ги изчакваше в края на гората. Възхитени, всички гледаха надолу към град Амаргант, който блестеше в краката им, облян от слънчеви лъчи. Гората завършваше на една височина, от която се разкриваше красива гледка към голямо езеро. Цветът му беше почти теменуженосин, а от всички страни беше обградено с гористи хълмове. Насред това езеро бе разположен сребърният град Амаргант. Всички къщи бяха построени върху кораби, големите дворци — върху големи шлепове, а малките — на гемии и лодки. И всяка къща и кораб бяха от сребро, изкусно украсено с изтънчени орнаменти. Прозорците и вратите на малките и големи дворци, кулите и балконите бяха от сребърен филигран, който по изящество нямаше равен в цяла Фантазия. Из езерото сновяха лодки и гемии, които прекарваха посетителите от бреговете до града. Така юнакът Хинрек и неговите спътници побързаха да стигнат брега, където чакаше сребърна лодка с приказно извит нагоре нос. В нея се побра цялата дружина заедно с конете и мулето.

Докато плаваха, Бастиан научи от лодкаря, който между другото носеше сърмени дрехи, че теменуженосинята вода на езерото била толкова солена и горчива, че веднага разяждала всичко… всичко, с изключение на среброто. Езерото се наричало Мурху, или Езерото на сълзите. Преди много години град Амаргант бил преместен насред езерото, за да не може никой да го нападне. Онези, които се опитвали да го достигнат с дървени или железни кораби, потъвали и загивали, защото водата разтваряла за кратко време кораба и екипажа. Причината Амаргант да остане сред вода и сега била обаче друга. Жителите му обичали да променят мястото на къщите, улиците и площадите. Ако например две семейства, които живеели в двата противоположни края на града, се сприятелели и сродели, защото младите са се оженили, те напускали местата, в които живеели дотогава, и допирали сребърните си кораби един до друг, за да станат съседи. Трябва да се спомене между другото, че и среброто не било какво да е, а също така неповторимо, както и небивалата красота, с която бе изработено.

Бастиан с удоволствие би научил от лодкаря и повече, но лодката достигна града и той трябваше да слезе със спътниците си.

Най-напред потърсиха странноприемница, за да има къде да отседнат с животните си. Това не беше особено лесно, защото Амаргант буквално бе залят от пътници, които идваха за турнира от близо и далече. В края на краищата намериха все пак места в една гостилница. Когато Бастиан вкара мулето в обора, той му прошепна на ухото:

— Не забравяй какво ми обеща, Иха. Скоро ще се видим отново.

Иха само кимна с глава.

След това Бастиан каза на спътниците си, че повече не иска да им додява и че ще поразгледа сам града. Той им благодари за любезността и се сбогува. А в действителност гореше от нетърпение да намери Атрею.

Големите и малките параходи бяха свързани помежду си с кейове, някои тесни и ефирни, така че по тях можеше да мине само един човек, други — широки и пищни като улици, по които се трупаше тълпата. Имаше и вити мостове с покриви, а в каналите между корабите дворци плаваха стотици малки сребърни ладии. Но където и да се намираше, човек винаги чувстваше, че земята под краката му леко се поклаща нагоре и надолу, което му напомняше, че целият град плава по вода.

Тълпата посетители, от които градът сякаш преливаше, беше толкова пъстра и многолика, че ако човек иска да я обрисува, трябва да напише цяла книга. Жителите на Амаргант можеха лесно да се разпознаят, защото носеха дрехи от сърма, които не бяха по-лоши от сребърната мантия на Бастиан. Косите им също бяха сребърни, те бяха високи и снажни, а очите им бяха теменуженосини като Мурху, Езерото на сълзите. Повечето посетители не бяха така красиви. Имаше пращящи от мускули великани, с глави, които изглеждаха малки като ябълки върху мощните им рамене. Разхождаха се и тъмни и нагли субекти, особняци, с които хич не ти трябваше да си имаш работа. Срещаха се пройдохи с хитри очички и бързи ръчички и хали, които бълваха огън и дим от устата и ноздрите си. Като живи пумпали кръжаха наоколо шарлатаните, а горски духове с остри уши, криви носове, кози опашки и крака мъкнеха на плещите си големи боздугани. Бастиан веднъж видя и един каменояд, чиито зъби стърчаха от устата му като стоманени длета. Сребърният кей се огъваше под тежестта му, когато мина с тежки стъпки по него. Но преди Бастиан да успее да го попита да не би да е Прас-Фрас-Трас, той изчезна в тълпата.

Накрая Бастиан достигна центъра на града. Това беше мястото, където се провеждаше турнирът. Той беше вече в разгара си. На голям кръгъл площад, който приличаше на огромна циркова арена, стотици участници в състезанието мереха силите си и показваха на какво са способни. Наоколо се трупаше тълпа от зяпачи, която подканваше участниците с подвиквания. Прозорците и балконите на околните кораби дворци бяха също претъпкани със зрители, а някои бяха успели дори да се покатерят на украсените със сребърен филигран покриви.

Бастиан не се интересуваше обаче чак толкова от зрелището, което предлагаха участниците в турнира. Искаше му се да намери Атрею, който положително наблюдаваше отнякъде игрите. И тогава той забеляза, че тълпата непрекъснато гледа с очакване към един от дворците — най-вече когато на състезателите се удадеше да направят нещо по-особено. Но Бастиан трябваше първо да си пробие път по един вит мост и да се покатери на нещо като стълб на улична лампа — чак тогава успя да зърне въпросния дворец.

Там върху обширен балкон имаше два стола от сребро с високи облегалки. На единия седеше много стар мъж. Сребърните му брада и коса стигаха чак до пояса. Това трябва да беше Кверквобад, Сребърният старец. До него седеше момче на възраст приблизително колкото Бастиан. То беше обуто в дълги панталони от мека кожа, от кръста нагоре беше голо, така че можеше да се види маслиненозеленото му тяло. Изразът на тясното лице беше сериозен, дори строг. Дългата му синкавочерна коса бе сплетена на плитка и хваната към тила с кожени ремъци. На раменете му беше наметната пурпурночервена мантия. Той спокойно гледаше надолу към арената, но все пак поведението му издаваше някакво странно напрежение. По всичко личеше, че нищо не убягва от тъмните му очи. Атрею!

В този момент на отворената балконска врата зад Атрею се показа още една много голяма глава, наподобяваща лъвска, само че вместо козина имаше бели седефени люспи и от муцуната висеше дълга бяла брада. Очите бяха рубиненочервени и искряха, а когато главата застана над Атрею, отдолу се подаде дълга грациозна шия, покрита също със седефени люспи. От нея се виеше като пламък сребърна грива. Това беше Фухур, Драконът на щастието, и той сякаш прошепна нещо в ухото на Атрею, защото последният кимна.

Бастиан се спусна надолу по стълба на уличната лампа. Това, което видя, му стигаше. Сега насочи вниманието си към участниците в турнира.

Всъщност не ставаше дума за някакви истински боеве, а по-скоро за нещо като голямо цирково представление. Е, вярно, че в момента точно се бореха двама великани. Телата им се бяха оплели в грамаден възел, който се търкаляше напред-назад. Вярно, че тук и там същества от едно или различни племена показваха на двойки изкуството си да се дуелират с меч или да си служат с боздуган и копие, но, естествено, това не бяха боеве на живот и смърт. Правилата на турнира дори предвиждаха всеки да покаже, че се бори честно и почтено и може да се владее. Ако някой участник се оставеше да бъде увлечен от яростта или амбициите си и сериозно наранеше своя противник, бездруго щеше да отпадне. Повечето от състезателите се бяха заели да покажат колко точно умеят да стрелят с лък и да изпробват силата си с вдигане на грамадни тежести. Други пък демонстрираха своите дарби и смелост, като правеха акробатични номера и рискуваха живота си. Какви ли не зрелища можеха да се видят още при толкова много кандидати.

Победените напускаха арената един след друг и на нея оставаха все по-малко хора. Тогава Бастиан видя, че Хикрион Силният, Хисбалд Бързият и Хидорн Жилавият излизат на площада. Юнакът Хинрек и принцеса Огламар не бяха сред тях.

В този момент на арената все още имаше стотина състезатели. Тъй като бяха останали най-добрите, за Хикрион, Хисбалд, Хидорн не беше особено лесно, както може би очакваха, да надвият противниците си. Мина цял следобед, докато се разбере, че Хикрион е най-силен сред силните, Хисбалд — най-ловък сред ловките, а Хидорн — най-издръжлив сред издръжливите. Въодушевената публика ликуваше и им ръкопляскаше и тримата се поклониха, обърнати към балкона, където седяха Сребърният старец Кверквобад и Атрею. Атрею дори понечи да се надигне, за да каже нещо, когато внезапно на площада се появи още един кандидат. Това беше Хинрек. Настъпи напрегнато мълчание и Атрею отново седна. Нали щяха да го съпровождат само трима мъже, ето че сега там, долу, имаше един в повече. Някой трябваше да отпадне.

— Господа — каза Хинрек високо, така че да може всеки да го чуе, — не смятам, че току-що завършилата малка демонстрация на способности е изтощила силите ви. И въпреки това не би било честно от моя страна да ви извиквам на двубой един по един. Не видях досега подходящ противник сред участниците в турнира и не сметнах за нужно да се включвам, затова ще се бия с пресни сили. Ако някой от вас се чувства твърде изтощен, нека сам доброволно се откаже. В противен случай аз съм готов да се заема с всички ви заедно. Имате ли нещо против?

— Не — отговориха тримата в един глас.

И ето, започна такава битка, че чак пушек се вдигна. Ударите на Хикрион не бяха загубили ни най-малко от силата си, но юнакът Хинрек беше по-силен; Хисбалд го нападаше като светкавица от всички страни, но юнакът Хинрек беше по-бърз. Хидорн се опита да го омаломощи, но юнакът Хинрек беше по-издръжлив. Не се биха и десет минути, и тримата рицари бяха обезоръжени и паднаха на колене пред юнака Хинрек. Той гордо се огледа и явно търсеше изпълнения с възхищение поглед на дамата си, която сигурно се намираше някъде сред тълпата. Виковете и аплодисментите заляха площада като ураган. Сигурно се чуваха и до най-отдалечения бряг на Езерото на сълзите Мурху.

Когато настъпи отново тишина, Сребърният старец Кверквобад стана и попита с висок глас:

— Има ли още някой, който би се наел да излезе срещу юнака Хинрек?

Един момчешки глас наруши всеобщото мълчание:

— Да, аз!

Това беше Бастиан.

Всички лица се извърнаха към него. Тълпата му направи път и той излезе на площада. Прозвучаха възгласи на учудване и съчувствие.

— Вижте само колко е красив!

— Ще се погуби горкото момче!

— Спрете го!

— Кой си ти? — попита Сребърният старец Кверквобад.

— Името си ще кажа след това — отвърна Бастиан.

Той видя, че Атрею е присвил очи и го разглежда, но все още нищо не се досеща.

— Млади приятелю — рече юнакът Хинрек, — ние ядохме и пихме заедно. Защо искаш сега да те направя за смях? Моля те, вземи думите си назад и си върви.

— Не — отговори Бастиан, — казаното си е казано.

Юнакът Хинрек се поколеба за момент.

После предложи:

— На мен не ми се иска да мерим силите си в бой. Нека първо видим чия стрела ще отиде по-нависоко.

— Съгласен съм — отвърна Бастиан.

И за двамата донесоха по един далекобоен лък и стрела. Хинрек обтегна тетивата и отпрати стрелата си нагоре в небето, далече по-високо, отколкото могат да я проследят очите. Почти едновременно с него Бастиан обтегна лъка си и пусна стрелата си след неговата.

Не мина много време и двете стрели се върнаха и паднаха на земята между двамата съперници. И се оказа, че стрелата на Бастиан с червени пера явно бе уцелила горе с такава сила стрелата на юнака Хинрек със сините пера, че чак я бе разцепила отзад.

Юнакът Хинрек се вторачи в набучените една в друга стрели. Той пребледня, а по бузите му избиха червени петна.

— Това може да е само случайност — измърмори той, — сега да видим кой върти по-добре сабята.

Той поиска две шпаги и две тестета карти. Когато му ги донесоха, размеси добре и двете тестета.

После хвърли едното във въздуха, светкавично изтегли сабята си и започна да пробожда картите. Когато свърши и част от тях паднаха на земята, се видя, че той е уцелил всички купи, и то точно в сърцето, нарисувано по средата. И докато показваше шпагата с набучените карти, той отново потърси с поглед дамата си.

Дойде ред на Бастиан. Той хвърли другото тесте нагоре и сабята му засвистя из въздуха. Нито една от картите не падна на земята. Бе набучил точно по средата всичките тридесет и две карти от тестето, при това както следват една след друга — въпреки че юнакът Хинрек ги бе размесил много добре.

Юнакът Хинрек разгледа най-подробно всичко и нищо не можа да каже. Устните му потреперваха.

— Но поне по сила не ме превъзхождаш — промълви той накрая с леко разгневен глас.

После грабна най-големия топуз от всички, които се търкаляха на площада, и бавно го изтласка над главата си. Но още не свършил, Бастиан го хвана и го вдигна заедно с тежестта. Юнакът Хинрек загледа така слисано, че неколцина зрители не се стърпяха и се разсмяха.

— Досега определяхте вие в какво да се състезаваме — рече Бастиан. — Съгласни ли сте сега и аз да предложа нещо?

Юнакът Хинрек кимна безмълвно.

— Нека да премерим храбростта си!

Юнакът Хинрек се окопити отново.

— От нищо не ме е страх!

— Тогава — отвърна Бастиан — предлагам да видим кой ще преплува пръв Езерото на сълзите. Победител ще е онзи, който по-бързо стигне до другия бряг.

На площада настъпи гробно мълчание.

Юнакът Хинрек ту почервеняваше, ту пребледняваше.

— Но това не е никакво изпитание за храброст, а жива лудост.

— Аз съм готов да го направя. Хайде да тръгваме!

Сега юнакът Хинрек загуби самообладание.

— Не — изкрещя той и тупна с крак, — вие знаете също така добре, както и аз, че водата на Мурху разтваря всичко. Това значи да отидеш на сигурна смърт.

— Аз не се страхувам — отговори спокойно Бастиан. — Прекосил съм Пустинята на цветовете, ядох, пих и се къпах в огъня на Пъстрата смърт. Никак не ме е страх от тези води.

— Сега излъгахте! — изрева юнакът Хинрек, почервенял като рак. — Никой във Фантазия не би оцелял, ако срещне Пъстрата смърт! И децата знаят това.

— Юнако Хинрек — рече бавно Бастиан, — вместо да ме обвинявате, че лъжа, по-добре си признайте, че ви е страх.

Това беше вече много за юнака Хинрек. Обезумял от ярост, той изтегли големия си меч от ножницата и се нахвърли върху Бастиан. Момчето се дръпна и понечи да каже нещо, за да го възпре, но юнакът Хинрек не го остави. Той замахна към Бастиан за кървава разплата. В същия момент мечът Сиканда се стрелна като светкавица от ръждивата си ножница в ръката на Бастиан и започна да играе.

Онова, което се случи, беше така невероятно, че никой от присъстващите нямаше да го забрави цял живот. За щастие Бастиан не можа да освободи ръката си от дръжката на меча и трябваше да следва всяко движение, което извършваше Сиканда. Мечът първо наряза на парчета великолепните доспехи на юнака Хинрек. На всички страни се разхвърчаха парцали, но по кожата му нямаше и драскотина. Юнакът Хинрек се отбраняваше отчаяно и размахваше меча си като луд, но Сиканда святкаше около него, сякаш беше огнен вихър, и така го заслепяваше, че нито един от ударите му не уцели противника. Накрая той остана по бельо, но все още не преставаше да замахва към Бастиан. Тогава Сиканда накълца меча му на парченца, и то с такава скорост, че острието му се задържа за момент във въздуха, без да се разпадне, а след това, звънтейки, падна на земята, като че ли се изсипаха купчина монети. Юнакът Хинрек гледаше с ококорени очи останалата в ръката му дръжка, която вече не можеше да му послужи за нищо. Хвърли я и наведе глава. Сиканда се прибра отново в ръждивата си ножница и Бастиан успя да освободи ръката си.

Хилядогласен вик на въодушевление и учудване се разнесе от тълпата зяпачи. Те нахлуха на площада, хванаха Бастиан, вдигнаха го на ръце и го понесоха триумфално. Радостта нямаше край. Както беше нависоко, Бастиан се огледа за юнака Хинрек. Искаше да му извика няколко думи за помирение, защото всъщност съжаляваше бедния човечец, не бе искал така да го засрамва. Но юнакът Хинрек никъде не се виждаше.

После внезапно наоколо стана тихо. Тълпата се отдръпна и направи някому място. И ето че отпред се изправи Атрею и усмихнат погледна нагоре към Бастиан. Бастиан също се усмихваше. Тогава тълпата го свали и двете момчета се изправиха едно срещу друго, като мълчаливо се оглеждаха. Накрая Атрею заговори:

— Ако все още се нуждаех от спътник, за да тръгна да търся Спасителя на Фантазия, щеше да ми е достатъчен само този, защото е равен на повече от сто, взети заедно. Но на мен не ми трябва никой, тъй като експедицията по търсенето няма да се състои.

Учудени и разочаровани, хората започнаха да роптаят.

— Спасителят на Фантазия не се нуждае от нашата закрила — продължи Атрею, като повиши глас, — защото може да се пази сам по-добре, отколкото всички ние бихме го опазили. И няма нужда повече да го търсим, тъй като той ни намери. Не го познах веднага, защото, когато го видях във Вратата на вълшебното огледало при Южния оракул, той не изглеждаше както сега… дори съвсем другояче. Обаче аз не съм забравил погледа му. Той и сега е същият. Невъзможно е да се заблуждавам.

Бастиан с усмивка поклати глава и каза:

— Ти не се заблуждаваш, Атрею. Ти беше онзи, който ме заведе при Детската царица, за да й дам ново име, и аз ти благодаря за това.

През тълпата от зрители като полъх на вятър премина шепот, изпълнен със страхопочитание.

— Ти обеща да ни кажеш името си — отвърна Атрею, — защото освен Златооката повелителка на желанията все още никой друг във Фантазия не го знае. Ще го сториш ли?

— Казвам се Бастиан Балтазар Букс.

Зяпачите не можеха повече да издържат. Избухнаха хиляди ликуващи възгласи: „Да живее!“ От въодушевление мнозина започнаха да танцуват, така че кейовете и мостовете, та даже и целият площад се разклатиха.

Смеейки се, Атрею протегна ръка към Бастиан и Бастиан я хвана. Така — ръка за ръка — те преминаха по площада, за да стигнат края му, където на стъпалата на двореца ги чакаха Сребърният старец Кверквобад и Драконът на щастието Фухур.

Тази вечер в град Амаргант имаше празник — най-големия, който някога е устройван там. Всичко, което имаше крака — къси или дълги, криви или прави, — танцуваше, и всичко, което имаше глас — красив или неприятен, дебел или тънък, — се смееше и пееше.

Когато се стъмни, жителите на Амаргант запалиха по корабите и дворците хиляди светлини. А среднощ имаше такава заря, каквато дори и във Фантазия не бяха виждали. Бастиан беше заедно с Атрею на балкона, отляво и отдясно стояха Фухур и Сребърният старец Кверквобад. Те гледаха как пъстроцветните огнени снопове по небето и хилядите светлини на Сребърния град се отразяват в тъмните води на Езерото на сълзите Мурху.