Михаел Енде
Приказка без край (3)

ВТОРА ГЛАВА
Изборът на Атрею

Благото и бедите на страната Фантазия се обсъждаха обикновено в голямата тронна зала на Кулата от слонова кост, която се намираше в двореца само няколко етажа под Магнолиевия павилион.

Сега това обширно кръгло помещение беше изпълнено с приглушена глъч. Там се бяха събрали четиристотин деветдесет и девет най-добри лекари от цялото царство и шепнеха и пгушукаха на по-малки и по-големи групи. Всеки от тях беше прегледал Детската царица — едни още преди време, други едва наскоро — и всеки се беше опитал да й помогне с изкуството си. Това обаче не се беше удало никому, никой не знаеше каква е болестта й и причините за нея, никой не знаеше как тя може да бъде излекувана. А петс-тотният, най-прочутият от всички лекари, за когото се говореше, че нямало билка, чудодейно средство и тайнство на природата, което да не познава, беше вече от няколко часа при пациентката и всички очакваха напрегнато резултата от прегледа му.

Е, естествено, не бива да си представяме този събор като конгресите на лекарите при хората Макар във Фантазия да имаше много същества, които по външния си вид наподобяваха човека, поне още толкова на брой бяха и другите, които приличаха на животни или пък бяха съвсем необикновени твари. Колкото многообразна беше тълпата на пратениците, които сновяха навън, толкова разнолико беше и обществото в залата. Имаше джуджета доктори с бели бради и гърбици, имаше лекарки феи с искрящи синкавосребристи одежди и блещукащи в косата звезди, имаше водни духове с дебели тумбаци и ръце и крака с плавателни ципи (за тях специално бяха поставили вани, за да седнат), но имаше и бели змии, които се бяха увили на кълбо върху бялата маса в средата на залата, имаше горски духове, приели образа на пчели, та дори и магьосници, вампири и призраци, които обикновено не се смятат за особено благоразположени и добронамерени към здравето.

Присъствието им може да се разбере само ако знаем следното.

Макар Детската царица — както издава и името й — да се смяташе за повелителка на всички онези безбройни земи на безграничния Фантазийски свят, тя в действителност беше много повече от владетелка, или по-точно казано, тя беше нещо съвсем друго.

Тя не царуваше, никога не беше упражнявала насилие, нито пък се беше възползвала от властта си, не заповядваше и не съдеше никого, не нападаше, а и не й се бе налагало да се отбранява от нападатели, защото на никого не би му хрумнало да се надигне срещу нея или да й направи зло.

Тя просто беше част от тази стана, но не каква да е част — тя бе центърът на целия живот във Фантазия.

И всички твари, добри или лоши, красиви или грозни, весели или сериозни, глупави или мъдри, всички до една бяха на този свят само защото и тя беше там. Без нея не можеше да съществува нищо, също както не би могло да съществува и човешко тяло, което няма вече сърце.

Никой не беше в състояние да разбере напълно тайната й, но всички знаеха, че е така, тъй че всички жители на царството я тачеха и всички бяха еднакво загрижени за живота й. Защото смъртта й би означавала краят на всички тях и гибелта на безмерния свят Фантазия.

 

Мислите отведоха Бастиан другаде.

В спомените си той отново видя дългия коридор на болницата, в която оперираха майка му. Часове наред беше седял и чакал с баща си пред операционната зала. Лекарите и медицинските сестри сновяха напред-назад. Когато татко попиташе как е мама, все му отговаряха уклончиво. Изглежда, никой не знаеше какво точно е състоянието й, но накрая дойде един плешив мъж в бяла престилка и с изморен и тъжен вид. Той им каза, че всички усилия са останали напразни и че много съжалява. После стисна ръка и на двамата и измърмори: „Моите искрени съболезнования.“

След това отношенията между Бастиан и баща му напълно се промениха.

Външно — не. Бастиан имаше всичко, което би могъл да пожелае. Притежаваше колело с три скорости, електрическо влакче, петдесет и три книги, един златист хамстер, аквариум с топлолюбиви рибки, малък фотоапарат, шест джобни ножчета с най-различни остриета, пилички, шила и тирбушони и какво ли не още.

Бастиан помнеше как лудуваха преди с баща му. Понякога той му разказваше или му четеше приказки. Но след онзи ден всичко свърши. Не можеше вече да говори с татко си. Около него като че ли се издигаше невидима стена, през която никой не беше в състояние да проникне. Той никога не се караше и никога не хвалеше. Не каза нищо даже когато Бастиан остана да повтаря класа. Само го погледна така унесено и тъжно, та Бастиан имаше чувството, че изобщо не е там. Това чувство често го обземаше, когато бе с баща си. Седнеха ли вечер пред телевизора, Бастиан усещаше, че баща му изобщо не гледа, а витае с мислите си някъде толкова далече, където той не може да го достигне. Или пък понякога, когато и двамата вземеха книга в ръка, Бастиан виждаше, че баща му изобщо не чете, защото гледаше часове наред в една и съща страница, без да я прелисти.

Е, Бастиан разбираше, че баща му е тъжен. И той самият беше плакал тогава по цели нощи, при това толкова много, че понякога чак повръщаше от хлиповете си, но постепенно скръбта отмина. Та нали той е тук. Защо баща му никога не говореше с него нито за мама, нито за важните неща, а само от немай-къде обелваше по някоя дума за най-нужното?

 

— Де да знаехме в какво се състои болестта й — каза един дълъг и слаб огнен дух с брада от червени пламъци. — Тя няма температура, нито отоци, обрив или възпаление. Всичко показва, че животът й гасне, а не знаем защо.

Докато говореше, след всяко изречение от устата му се издигаха малки облачета дим, които образуваха фигури. В случая това бяха въпросителни знаци.

Един стар проскубан гарван, който приличаше на голям картоф с тук-там стърчащи в различни посоки черни пера, промълви с дрезгав глас (той беше специалист по простудни заболявания):

— Тя не кашля, няма хрема. Това изобщо не е болест в медицинския смисъл на думата.

Той намести големите очила на клюна си и изгледа предизвикателно стоящите наоколо.

— Едно обаче е ясно — избръмча един скарабей (бръмбар, наричан понякога Аптекарят), — съществува тайнствена зависимост между болестта й и ужасите, за които ни съобщават пратениците от цяла Фантазия.

— Ама че сте — обади се подигравателно едно мастилено човече, — вие винаги и навсякъде виждате тайнствени зависимости.

— Вие пък никога не виждате по-далече от гърлото на мастилницата си — избръмча яростно скарабеят.

— Но, колеги — намеси се, като скимтеше, един дух с изпито лице, облечен в дълга бяла престилка, — не бива да допускаме препирни на непрофесионална и лична основа. И най-важното — говорете по-тихо!

Такива и подобни на тях разговори се водеха навсякъде из голямата тронна зала. Може би някому ще се стори чудно, че толкова различни твари изобщо могат да се разбират. Но във Фантазия почти всички същества, включително и животните, знаеха най-малко два езика: първо собствения, на който те говореха със себеподобните си, неразбираем за всеки чужденец, и второ, един общ, наречен книжовен фантазийски или свещен език. Владееха го всички, макар че някои го използваха по малко странен начин.

Залата внезапно утихна и очите на всички се обърнаха към голямата двукрила врата, която се отвори. Влезе Кайрон, прочутият и легендарен майстор на лечебното изкуство.

Той беше от животните, които в по-стари времена са били наричани кентаври. До кръста имаше човешки вид, а надолу — тяло на кон. Но Кайрон беше от тъй наречените черни кентаври. Дошъл бе от много далечен край, разположен някъде на юг. Човешката част от тялото му беше с цвета на абаносово дърво, само косата и брадата му бяха бели и къдрави, а конското му тяло бе на ивици като при зебрите. Той носеше странна шапка, оплетена от тръстика. Около врата му висеше на верижка голям златен амулет, на който бяха изобразени две змии, светла и тъмна, захапали една на друга опашките си и образуващи елипса.

 

Бастиан спря да чете от изненада. Той затвори книгата, като преди това предвидливо пъхна пръста си между страниците, и още веднъж внимателно разгледа корицата. Та там също имаше две змии, захапали опашките си и образуващи елипса! Какво ли означаваше този странен знак?

 

Нямаше жител на Фантазия, който да не знае какво представлява този амулет. Това беше знак, че Детската царица е възложила някому задача и той може да действа от нейно име, все едно че тя е с него.

Говореше се, че амулетът дава тайнствени сили на онзи, който го носи, макар никой да не знаеше точно какви. Името му беше известно на всички — ЗЛАТИН.

Мнозина, които се страхуваха да произнесат това име, го наричаха Съкровището или пък Амулета, или чисто и просто Сиянието.

 

Следователно и книгата носеше знака на Детската царица!

 

Вълна от шепот премина през залата, чуха се и възгласи на учудване. Отдавна не се беше случвало Съкровището да бъде поверено някому.

Кайрон тропна няколко пъти с копита, докато вълнението затихне, и после каза с плътен глас:

— Приятели, не се чудете прекалено много, аз само за кратко време ще нося Златин. В случая съм само преносител. Скоро ще предам Сиянието на по-достоен от мен.

В залата настъпи гробна тишина.

— Не искам да се опитвам да смекчавам с красиви думи поражението ни — продължи Кайрон. — Всички ние сме безпомощни пред болестта на Детската царица. Известно ни е само, че с тази болест дойде унищожението на Фантазия. Не знаем нищо повече. Дори и това, дали изобщо е по силите на лекарското изкуство да я спасим. Но е възможно — и аз се надявам, че никой от вас няма да се обиди, ако кажа открито, — възможно е ние, събраните тук, да не притежаваме достатъчно знания и достатъчно мъдрост. Това дори е последната и единствена моя надежда — дано нейде в този безграничен свят се намери същество, което е по-мъдро от нас, което да може да ни даде съвет и да ни окаже помощ. Но съвсем не съм сигурен дали е така. Където и да се крие възможността за спасение, едно е ясно — нейното търсене изисква следотърсач, който е в състояние да открива правия път и в безизходицата, който не бяга от опасности и трудности, с една дума — нужен е герой. И Детската царица ми назова името на този герой, комуто поверява своя и нашия жребий — той се казва Атрею и живее в Тревното море зад Сребърните планини. На него ще предам Златин и ще го пратя да търси спасение по света. Сега вече знаете всичко.

След като каза това, старият кентавър изтрополи и напусна залата.

Останалите се спогледаха объркани.

— Как се казваше този герой? — попита един.

— Атрею или нещо от този род — отговори друг.

— Никога не съм чувал за него — каза трети.

И всичките четиристотин деветдесет и девет лекари поклатиха загрижено глави.

 

Часовникът на кулата удари десет. Бастиан се учуди колко бързо беше минало времето. В клас часовете сякаш продължаваха цяла вечност. Там сега имаха история при господин Дрьон. Той беше слаб, вечно намусен мъж, обичаше да прави Бастиан за смях на всички, задето не помни годините, в които са станали разни битки, рождените дати и времето, през което са управлявали някакви си хора.

 

Тревното море се намираше зад Сребърните планини и беше на много, много дни път от Кулата от слонова кост. Става дума за една прерия, която беше толкова обширна, необятна и равна, че приличаше на море. Сочна трева растеше на човешки бой и когато духнеше вятър, тя се разлюляваше на вълни и започваше да шуми като вода.

Хората, които живееха там, се наричаха Тревните хора или Зелените кожи. Те имаха синкавочерни коси, които дори и мъжете носеха дълги, а понякога хванати и на плитка; на цвят кожата им бе тъмнозелена с кафеникав оттенък — като на маслина. Водеха извънредно скромен, суров и тежък живот, а децата си — и момчетата, и момичетата — възпитаваха да бъдат смели, великодушни и горди. Те трябваше да се научат да понасят зной и пек, студ и големи лишения и да доказват своята храброст. Това бе необходимо, защото Зелените кожи бяха хора ловци. Всичко, което им беше нужно, за да живеят, те или произвеждаха от коравата, жилава прерийна трева, или го получаваха от пурпурните бизони, които преминаваха на грамадни стада през Тревното море.

Пурпурните бизони бяха приблизително два пъти по-големи от обикновените бикове и крави, имаха дълга, лъскава като коприна пурпурночервена козина и мощни рога с върхове, остри и твърди като кинжали. Те по принцип бяха мирни животни, но когато подушеха опасност или усетеха, че ги нападат, ставаха по-страшни и от необузданите природни стихии. Никой друг освен Зелените кожи не смееше да тръгне на лов за тези животни, при това те ходеха само с лък и стрела. Предпочитаха да се бият рицарски и така често умираше не само животното, а и човекът. Зелените кожи обичаха и тачеха пурпурните бизони и смятаха, че право да ги убива има само онзи, който и сам е готов да умре от тях.

До тази страна все още не бе достигнала вестта за болестта на Детската царица и за злата орис, надвиснала над цяла Фантазия. В становете на Зелените кожи отдавна не бяха идвали пътници, тревата растеше по-сочна от всякога, дните бяха ясни, а нощите — осеяни със звезди. Всичко вървеше на добре.

Един ден обаче сред шатрите се появи беловлас стар черен кентавър. От кожата му капеше пот, имаше вид на изтощен до смърт и брадясалото му лице беше слабо и изпито. На главата си носеше странна плетена шапка, а около врата — верижка, на която висеше голям златен амулет. Това беше Кайрон.

Той спря насред заобиколения от няколко реда шатри площад, там, където се съвещаваха старейшините и по празниците хората танцуваха и пееха стари песни. Докато чакаше, се оглеждаше, но наоколо му се трупаха само много стари жени и мъже и съвсем невръстни деца. Те любопитно се вторачваха в него. Той потропа нетърпеливо с копита.

— Къде са ловджиите и ловджийките? — изпръхтя Кайрон, свали шапка и изтри челото си.

Една белокоса жена с бебе на ръце отговори:

— До един са на лов. Ще се върнат едва след три-четири дни.

— И Атрею ли е с тях? — попита кентавърът.

— Да, чужденецо, но ти откъде го познаваш?

— Не го познавам. Доведете го!

— Чужденецо — отговори един стар мъж с патерици, — той едва ли ще иска да дойде, защото днес е неговият лов. Започва от залез-слънце. Знаеш ли какво означава това?

Кайрон разтърси грива и удари с копито.

— Не зная, но това е без значение, защото той сега има да върши по-важни дела. Нали ви е известен знакът, който нося. Доведете го!

— Ние виждаме Съкровището — каза едно малко момиченце, — и знаем, че идваш по поръка на Детската царица. Но кой все пак си ти?

— Името ми е Кайрон — измърмори кентавърът, — лекарят Кайрон, ако това ви говори нещо.

Една прегърбена старица си проправи път и извика:

— Да, вярно е. Сега виждам, че е той. Срещала съм го веднъж на младини. Той е най-прочутият и най-голям лекар в цяла Фантазия.

Кентавърът кимна:

— Благодаря ти, жено — каза той, — а сега може би все пак някой от вас ще бъде така любезен най-сетне да доведе Атрею. Спешно е! Животът на Детската царица е поставен на карта.

— Аз ще отида — извика едно малко момиченце, може би на пет-шест годинки.

То изтича и след няколко секунди го видяха как препуска между шатрите на един неоседлан кон.

— Е, най-сетне — изръмжа Кайрон и падна в несвяст.

Когато отново дойде на себе си, в началото не можа да разбере къде се намира, защото наоколо беше тъмно. Едва после той полека-лека осъзна, че лежи в голяма шатра върху мека постеля от кожи. Изглежда, беше дошла нощта, защото през един процеп върху покривалото на вратата проникваше мъждукащата светлина на огъня.

— Кълна се в светите рога и копита, че съм се успал! — промърмори той, докато опитваше да се изправи. — Колко ли време съм спал?

Една глава надникна през покривалото на вратата и се скри обратно, после някой рече:

— Да, изглежда, че се е събудил.

Тогава покривалото на вратата се дръпна и вътре влезе момче на около десет години. То носеше дълги панталони и обувки от мека бизонска кожа. От кръста нагоре тялото му беше голо, а рамената му бяха загърнати с пурпурночервена мантия, която висеше до земята и явно беше изтъкана от бизонска вълна. Дългата му синкавочерна коса бе сплетена отзад с кожени шнурове в плитка. По масленозелената кожа на челото и бузите му бяха нарисувани с бяла боя прости орнаменти. Тъмните му очи стрелкаха като светкавици неканения гост, но иначе нито една черта на лицето не издаваше настроението му.

— Какво искаш от мен, чужденецо? — попита той. — Защо си дошъл в шатрата ми и не ме остави да свърша лова си? Когато ме извикаха, лъкът ми беше вече опънат и ако днес бях убил големия бизон, утре щях да бъда ловец. Сега трябва да чакам цяла година. Защо бе нужно всичко това?

Старият кентавър го гледаше втренчено с неразбиращ поглед.

— Какво искаш да кажеш — попита той накрая, — че ти си Атрею ли?

— Да, чужденецо.

— Да не би да има някой друг, някой възрастен мъж, опитен ловец със същото име?

— Не, аз съм Атрею и няма друг със същото име.

Старият кентавър се отпусна в постелята и изпъхтя.

— Едно дете! Малко момче! Ама наистина трудно могат да се разберат решенията на Детската царица!

Атрею мълчеше и чакаше, без да помръдне.

— Извинявай, Атрею — каза Кайрон, който с мъка можеше да овладее възбудата си, — нямах намерение да те оскърбявам, но всичко дойде просто много ненадейно. Честно казано, не мога да го побера в главата си! Не знам какво да мисля вече! Сериозно се питам дали Детската царица е знаела добре какво върши, когато е избрала дете като тебе. Това е истинско безумие! И ако тя го е направила с пълно съзнание, тогава… тогава…

Той поклати нервно глава и изстена:

— Не! Не! Ако знаех при кого ме праща, щях направо да откажа да ти предам поръчението й. Да, щях да откажа.

— Какво поръчение? — попита Атрею.

— Това е нечувано! — извика Кайрон в нов пристъп на раздразнение. — Вероятно дори и за най-големия и опитен герой ще бъде невъзможно да изпълни поръчението й, а за теб… Тя те праща да търсиш в неизвестността нещо, което никой не знае какво е. Никой не може да ти помогне, нито да те посъветва, никой не може да предвиди какво те очаква. И въпреки това ти трябва веднага, още сега, без никакво отлагане да решиш ще приемеш ли поръчението или не. Няма нито секунда за губене. Аз препусках десет дни и нощи без почивка, за да стигна при теб. Обаче сега… сега почти ми се иска изобщо да не бях идвал тук. Твърде стар съм, силите ми се изчерпаха. Дай ми, моля те, глътка вода!

Атрею донесе една стомна прясна вода от извора. Кентавърът пи на един дъх, после обърса брадата си и каза с по-спокоен тон:

— А, благодаря, хубаво ми дойде! Сега вече се чувствам по-добре. Слушай, Атрею, не е казано, че трябва непременно да приемеш поръчението. Детската царица ти оставя правото сам да решиш. Тя нищо не ти заповядва. Аз ще й обясня и ще се намери друг. Не е възможно да е знаела, че си толкова малко момче. Тя те е сбъркала с някого другиго, това е единственото обяснение.

— Какво е поръчението? — поиска да узнае Атрею.

— Да се намери лек за Детската царица — отговори кентавърът — и да се спаси Фантазия.

— Та тя болна ли е? — попита Атрею учудено.

Кайрон започна да разказва какво е състоянието на Детската царица и какво съобщават вестоносците от всички части на Фантазия.

Атрею задаваше все нови и нови въпроси, а кентавърът отговаряше, доколкото можеше. Разговорът им продължи до среднощ. И колкото по-добре Атрею разбираше какви размери е придобило бедствието, сполетяло Фантазия, толкова по-ясно върху първоначално непроницаемото му лице се изписваше истинско изумление.

— А аз нищо не съм чул за всичко това — измърмори накрая той с пребледнели устни.

Кайрон погледна момчето сериозно и угрижено изпод рунтавите си бели вежди.

— Сега знаеш как стоят нещата и може би ще разбереш защо загубих самообладание, като те видях. И все пак Детската царица назова твоето име. „Иди и потърси Атрею! — каза ми тя и допълни: — Аз се уповавам единствено на него. Питай го дали би тръгнал да търси спасение за мен и Фантазия по широкия бял свят.“ Така ми каза. Не зная защо изборът й е паднал върху теб. Може би само едно момче като теб е в състояние да разреши тази непосилна задача. Това аз не знам, а и не мога да ти дам никакъв съвет.

Атрею седеше с наведена глава и мълчеше. Той разбираше, че го изправяха пред изпитание, което беше много, много по-голямо от лова му. То едва ли бе по силите на най-големите ловци и следотърсачи, а какво оставаше за него.

— Е? Ще тръгнеш ли? — осведоми се тихо старият кентавър.

Атрею повдигна глава и го изгледа.

— Ще тръгна — каза той твърдо.

Кайрон поклати бавно глава, след това свали верижката със златния амулет от врата си и я окачи на Атрею.

— Златин ти дава голяма власт — каза той тържествено, — обаче не бива да я използваш, както и Детската царица никога не се възползва от властта си. Златин ще те пази и насочва, но ти никога не бива да се месиш в хода на събитията, независимо какво ще видят очите ти, защото от този момент нататък твоето собствено мнение не е от значение. Затова тръгни без каквото и да е оръжие. Остави да стане онова, което трябва да стане. На теб всичко трябва да ти е еднакво скъпо — и лошото, и доброто, и красивото, и грозното, и глупавото, и мъдрото, също както е еднакво скъпо и на Детската царица. Позволено ти е само да търсиш и да питаш, но не и да съдиш по собствена преценка. Не забравяй това никога, Атрею!

— Златин! — повтори Атрею с благоговение. — Дано да съм достоен за Съкровището. Кога да тръгна?

— Веднага — отвърна Кайрон. — Никой не знае колко дълго ще трябва да търсиш. Възможно е още сега всеки час да е фатален. Сбогувай се с твоите родители, братя и сестри!

— Аз нямам родители — отговори Атрею. — И майка ми, и баща ми са били убити от бизон скоро след като съм се появил на този свят.

— А кой те е отгледал?

— Всички жени и мъже на племето. Затова ме нарекоха Атрею, на Свещения език това означава Син на всички.

 

Никой не би могъл да разбере по-добре от Бастиан какво означава това. Макар че баща му беше все пак жив, а Атрею нямаше ни баща, ни майка. Затова пък Атрею бе отгледан от всички мъже и жени на племето и бе Син на всички, а той, Бастиан, всъщност си нямаше никого, да, той бе Ничий син. Все пак Бастиан се зарадва, че нещо го свързва с Атрею, защото иначе между тях не съществуваше особена прилика както по отношение на храбростта и решителността, така и на телосложението им. И все пак и той, Бастиан, беше тръгнал по следите на неизвестното и не знаеше нито къде ще го отведе това пътешествие, нито как ще завърши.

 

— Тогава е по-добре да тръгнеш, без да се сбогуваш — рече старият кентавър. — Аз ще остана и ще им обясня всичко.

Лицето на Атрею се изостри и придоби още по-решителен вид.

— Откъде да започна? — попита той.

— Отвсякъде и отникъде — отвърна Кайрон. — Отсега нататък ти си сам и така ще бъде, докато дойде краят на това дълго търсене, независимо как ще свърши то.

Атрею кимна.

— Сбогом, Кайрон!

— Сбогом, Атрею! И… на добър час!

Момчето се обърна и понечи да излезе от шатрата, но кентавърът го повика отново. Когато те се изправиха един срещу друг, старият положи двете си ръце на раменете му, погледна го в очите и с усмивка, свидетелстваща за уважението му, каза бавно:

— Мисля, че почвам да разбирам защо изборът на Детската царица е паднал върху теб, Атрею.

Момчето леко сведе чело и бързо излезе.

Отвън пред шатрата стоеше Артакс, неговият кон. Той беше петнист и дребен като дивите коне. Краката му бяха набити и къси, но това не му пречеше да бъде най-бързият и издръжлив кон нашир и надлъж. Все още беше със седло и юзда, тъй като се бе върнал от лова с Атрею.

— Артакс — прошепна Атрею и го потупа по врата. — Трябва да тръгваме. Трябва да отидем далече, много далече. Никой не знае дали ще се върнем и кога ще стане това.

Кончето кимна с глава и тихо изпръхтя.

— Да, господарю! — отговори то. — А какво ще стане с твоя лов?

— Ние отиваме на много по-голям лов — отвърна Атрею и се метна на седлото.

— Стой, господарю! — изпръхтя кончето. — Ти забрави оръжията си. Нима ще тръгнеш без лък и стрели?

— Да, Артакс — отвърна Атрею. — Аз нося Сиянието и не бива да съм въоръжен.

— Така ли! — възкликна кончето. — И накъде ще тръгнем?

— Накъдето поискаш, Артакс — отвърна Атрею. — От този момент ние започваме Голямото търсене.

С тези думи те полетяха в галоп и тъмнината на нощта ги погълна.

По същото време на едно съвсем друго място във Фантазия се случи нещо, което никой не видя и за което не подозираха нито Атрею, нито Артакс, та дори и Кайрон.

Сред едно далечно поле нощната тъма се скупчи в грамадна призрачна фигура. Мракът се сгъсти така, че в непрогледната нощ от полето изплува огромно черно тяло. То все още нямаше ясни очертания, но вече беше стъпило на четирите си лапи и в очите на мощната му космата глава проблясваше зелен огън. Ето че чудовището надигна муцуна и започна да души. Дълго стоя така. После изведнъж май долови миризмата, която търсеше, защото от гърлото му се разнесе мощен тържествуващ рев.

Призрачното създание се втурна да бяга. Препускаше с големи безшумни скокове из беззвездната нощ.

 

Часовникът на кулата удари единадесет. Сега започваше голямото междучасие. От коридорите ехтяха виковете на децата, които тичаха надолу към училищния двор.

На Бастиан, който все още седеше по турски върху гимнастическите дюшеци, му бяха изтръпнали краката. Нали не беше свикнал. Той се изправи, взе закуската и една ябълка от чантата си и започна да ходи напред-назад из склада. По краката го боцкаха хиляди иглички, но постепенно изчезнаха.

После се покатери на козата и я възседна. Представи си, че е Атрею, който галопира с Артакс в нощта. Облегна се върху врата на кончето си.

— Дий, бягай, Артакс, дий! Дий! — завика той.

После се сепна. Твърде непредпазливо беше да вика така високо. Ами ако някой го е чул? Той изчака малко и се ослуша. Но до ушите му долиташе само многогласната глъч от училищния двор.

Той се смъкна малко засрамен от козата. Ей Богу, наистина се държеше като малко дете.

Разви закуската и отърка ябълката в панталона си, докато я лъсна. Но преди да я захапе, се спря.

— Не — каза си той на глас, — трябва грижливо да разпределям провизиите. Кой знае докога ще трябва да изкарам с тях.

Със свито сърце Бастиан отново зави сандвича си и го пъхна заедно с ябълката в чантата. После се отпусна с въздишка върху гимнастическите дюшеци и отново взе книгата.