Михаел Енде
Приказка без край (18)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Един дракон за юнака Хинрек

Сребърният старец Кверквобад бе потънал в сън на креслото си, защото беше късно през нощта. Така той пропусна най-върховното удоволствие, което можеше да изживее през своите сто и седем години. Същото се случи и с много други жители и гости на Амаргант, които, изтощени от празника, легнаха да спят. Малцина бяха все още будни и тъкмо те станаха свидетели на нещо, което по красота далече надхвърляше всичко чуто от тях през целия им живот.

Пя Фухур, белият Дракон на щастието.

Той кръжеше високо в нощното небе над Сребърния град и Езерото на сълзите. Гласът му се носеше като камбанен звън из въздуха. Това беше песен без думи, великата проста мелодия на истинското щастие. Тя разтвори сърцата на всички, които я чуха.

Същото се случи и с Бастиан и Атрею, които седяха на широкия балкон в двореца на Кверквобад. Двамата чуха за пръв път как пее Драконът на щастието. Без да усетят, те се бяха хванали за ръка и слушаха, изпаднали в мълчалив възторг. Всеки от тях знаеше, че и другият чувства същото — щастието да срещнеш приятел. И те не смееха да го смутят с приказките си.

Но тези незабравими мигове отлетяха, песента на Фухур се чуваше все по-слабо и по-слабо и накрая замря.

Когато всичко утихна, Кверквобад отвори очи, стана и извинявайки се, каза:

— Какво да се прави, сребърните старци като мен се нуждаят от сън. При вас, младите, е другояче. Не ми се сърдете, но аз сега ще отида да си легна.

Те му пожелаха лека нощ и Кверквобад си отиде.

Двамата приятели останаха още дълго да седят така мълчаливо, вперили поглед в нощното небе, където Драконът на щастието кръжеше с бавни и спокойни вълнообразни движения. От време на време прелиташе като тясно бяло облаче пред кръглата месечина.

— Фухур изобщо ли не спи? — попита най-накрая Бастиан.

— Той вече спи — отговори тихо Атрею.

— Ама както си лети ли?

— Да, той не обича да живее в къщи дори когато те са толкова големи, колкото дворецът на Кверквобад. Чувства се притеснен, затворен и се старае да се движи колкото може по-внимателно, за да не събори или бутне нещо. Какво да се прави, като е много голям. Затова обикновено спи във въздуха.

— Мислиш ли, че ще ми разреши веднъж и аз да полетя с него?

— Положително. Във всеки случай не е проста работа. Първо трябва да свикнеш.

— Аз съм яздил Граограман — не се стърпя да се похвали Бастиан.

Атрею кимна й го погледна с възхищение.

— Спомена го, когато си мерехте храбростта. Как успя да надвиеш Пъстрата смърт?

— Нали имам Златин — рече Бастиан.

— Ах! — възкликна Атрею. Изглеждаше много слисан, но не каза нищо повече.

Бастиан извади знака на Детската царица изпод ризата си и го показа на Атрею. Атрею го разглежда продължително и тогава промълви:

— Значи сега ти носиш Сиянието.

Лицето му се стори на Бастиан малко недружелюбно, затова побърза да каже:

— Искаш ли пак да го поносиш?

Той понечи да свали верижката.

— Не!

Гласът на Атрею прозвуча едва ли не рязко и Бастиан се сепна и спря, тогава Атрею се усмихна извинително и повтори кротко:

— Не, Бастиан, аз достатъчно дълго го носих.

— Както искаш — рече Бастиан. След това завъртя знака:

— А виждал ли си какво пише отзад?

— Да, виждал съм, но не знам какво е.

— Защо?

— Ние, Зелените кожи, знаем как се търсят следи, а не как се четат букви.

Сега беше ред на Бастиан да ахне.

— Какво е написано от обратната страна? — поинтересува се Атрею.

— ПРАВИ КАКВОТО ТИ СЕ ИСКА — прочете му Бастиан.

Атрею гледаше знака вторачено.

— Значи така било! — измърмори той. Лицето му не издаваше никакво душевно вълнение и Бастиан не можеше да разбере за какво мисли. Затова попита:

— А ако го знаеше, щеше ли да постъпиш по друг начин?

— Не — каза Атрею. — Аз направих онова, което исках.

— Вярно е — рече Бастиан и кимна.

Двамата отново помълчаха известно време.

— Трябва да те питам още нещо, Атрею — подхвана пак разговора Бастиан. — Ти каза, че съм изглеждал другояче, когато си ме видял във Вратата с вълшебното огледало.

— Да, съвсем различно.

— Ами как изглеждах?

— Ти беше много дебел и блед, пък и имаше съвсем други дрехи.

— Дебел и блед? — попита Бастиан и се усмихна недоверчиво. — Сигурен ли си, че съм бил аз?

Бастиан се замисли.

— Ти си ме видял, знам това. Но аз винаги съм бил като сега.

— Наистина ли?

— Иначе би трябвало да си спомням! — извика Бастиан.

— Да — каза Атрею и го погледна замислено. — Би трябвало.

— Да не би огледалото да е било криво?

Атрею поклати глава.

— Не вярвам.

— Как си обясняваш тогава, че си ме видял такъв?

— Не знам — призна Атрею. — Знам само, че не се заблуждавам.

Те пак мълчаха дълго и накрая отидоха да спят.

Докато лежеше в леглото, чиито табли откъм главата и краката, естествено, бяха направени от най-фин сребърен филигран, Бастиан не престана да мисли за разговора с Атрею. Струваше му се някак, че след като разбра за Сиянието, Атрею вече не оценяваше така високо победата му над юнака Хинрек и престоя му при Граограман. Може би си мислеше, че при тези обстоятелства това не е кой знае какво. А на Бастиан се искаше да спечели напълно уважението на Атрею.

Той дълго размишлява. Все трябваше да има нещо, което да не е в състояние да направи никой друг във Фантазия, дори и да е със знака. Нещо, което да може да извърши само той, Бастиан.

И накрая му дойде на ум какво е то — да съчинява приказки.

Нали постоянно повтаряха, че никой от Фантазия не може да създаде нещо ново. Дори и гласът на Уйулала го бе споменал. А именно това беше нещото, което той умееше да върши най-добре.

Атрею трябваше да разбере, че той, Бастиан, е голям разказвач!

Пожела да му се удаде колкото може по-скоро случай да докаже това на приятеля си. Та дори още утре. Например би могло в Амаргант да се проведе празник на приказката, по време на който Бастиан да засенчи всички със своето въображение.

А още по-добре би било, ако всичко, което той разкаже, се сбъдне! Не каза ли Граограман, че Фантазия е царството на приказките и затова дори и отдавна отминали неща могат да се появят отново, ако съществуват в някоя приказка?

Нека Атрею да облещи очи от учудване!

И докато Бастиан си представяше как Атрею му се възхищава, заспа.

Когато на следващата сутрин седяха в парадната зала на двореца и богато закусваха, Сребърният старец Кверквобад каза:

— Ние решихме да организираме днес за нашия гост, Спасителя на Фантазия, и за неговия приятел, който го доведе при нас, специален празник. Може би ти, Бастиан Балтазар Букс, не знаеш, че от прастари времена ние, амаргантците, сме най-добрите певци и разказвачи в цяла Фантазия. Нашите деца изучават от рано това изкуство. Когато пораснат, те години наред пътуват по света и упражняват тази професия за благото и добруването на всички люде. Затова навсякъде ни посрещат с уважение и радост. Ала има нещо, което ни мъчи — запасите ни от песни и приказки, честно казано, не са особено големи. А не стига, че са малко на брой, ами и мнозина от нас трябва да ги делят помежду си. Говори се, не зная доколко с право, че в твоя свят ти си известен като човек, който може да съчинява приказки. Вярно ли е?

— Да — рече Бастиан. — На мен дори са ми се присмивали за това.

Сребърния старец вдигна учудено вежди.

— Присмивали са ти се, че можеш да разказваш приказки, които никой досега не е чул? Та как е възможно! Никой от нас не е в състояние да направи това и всички ние, аз и моите съграждани, ще ти бъдем безкрайно благодарни, ако ни подариш нови приказки. Ще ни помогнеш ли с майсторството си?

— С удоволствие — отговори Бастиан.

След като закусиха, те излязоха на стълбата пред двореца на Кверквобад, където вече ги чакаше Фухур. На площада междувременно се бе събрала голяма тълпа от хора, но този път гостите, дошли в града за турнира, бяха малко. Повечето бяха амаргантци — мъже, жени и деца, всичките добре сложени, синеоки, облечени в красиви одежди от сърма. Повечето от тях носеха със себе си сребърни струнни инструменти, като арфи, лири, китари или лютни, на които съпровождаха своите изпълнения, защото всеки се надяваше да може да покаже изкуството си пред Бастиан и Атрею.

Отново бяха донесени кресла. Бастиан седна по средата, между Кверквобад и Атрею. Фухур се разположи зад тях.

Тогава Кверквобад плесна с ръце и когато настъпи тишина, каза:

— Големият разказвач ще изпълни нашето желание. Той ще ни подари нови приказки. Приятели, покажете най-хубавото, на което сте способни, създайте му добро настроение.

Всички амаргантци на площада се поклониха дълбоко и мълчаливо. Тогава първият пристъпи напред и започна да рецитира. След него взеха да излизат все нови и нови. Всичките имаха красиви и звучни гласове и владееха добре това изкуство.

Приказките, стихотворенията и песните, които те поднасяха, бяха увлекателни, весели или пък тъжни, но ще отнеме много време, ако разкажем всички. Затова ще го сторим друг път. Бяха около стотина на брой. После те почнаха да се повтарят и жителите на Амаргант, които сега излизаха на сцената, не можеха да изпълнят нищо друго освен онова, което вече бяха издекламирали предшествениците им.

Въпреки това възбудата на Бастиан нарастваше с всеки миг. Той чакаше да дойде неговият ред. Желанието му се бе изпълнило точно както искаше. Едва го сдържаше да разбере дали ще се сбъдне и всичко останало. Погледна Атрею отстрани, но той си седеше, слушаше и лицето му дори не трепваше. Не можеше да се разбере какво го вълнува.

Най-сетне Сребърният старец Кверквобад накара съгражданите си да спрат. Той се обърна с въздишка към Бастиан и рече:

— Нали ти казах, Бастиан Балтазар Букс, че запасите ни са малки. Не по наша вина няма достатъчно приказки. Както виждаш, правим каквото можем. А сега ще ни подариш ли една от твоите приказки?

— Ще ви подаря всички приказки, които съм съчинил досега — каза Бастиан великодушно, — защото аз ще си измисля още много нови. Доста от тях съм разказвал на едно малко момиченце на име Криста, но повечето — само на себе си. Така че никой друг не ги знае. Ала ще са нужни седмици и месеци, за да мога да разкажа всяка поотделно, а толкова дълго ние не можем да останем при вас. Затова ми се иска да ви разкажа една приказка, в която се съдържат всички останали. Заглавието й е „Историята на Амаргантската библиотека“.

Той помисли малко и започна с първото, което му дойде наум:

„В прастари времена живяла в Амаргант една Сребърна старица на име Квана, която управлявала града. В онези отдавна отминали дни го нямало нито Езерото на сълзите Мурху, нито пък Амаргант бил построен от специално сребро, устойчиво на водите му. Това бил един съвсем обикновен град с къщи от камък и дърво, който бил разположен в една долина сред гористи хълмове.

Квана имала син на име Квин, който бил голям ловец. Един ден Квин зърнал в гората еднорог. На върха на неговия рог греел скъпоценен камък. Той убил животното и Отнесъл Камъка в къщи, но с това навлякъл голямо зло на град Амаргант. Започнали да се раждат все по-малко деца. Ако не се намерело спасение, градът щял да опустее. Но еднорогът не можел да бъде съживен и никой не намирал изход.

Тогава Сребърната старица изпратила вестоносец в Южния оракул, който все още съществувал, за да получи от Уйулала съвет, какво да правят. Но Южният оракул бил толкова далече, че пратеникът тръгнал като млад мъж, а се върнал като старец. Сребърната старица Квана била вече отдавна умряла и синът й Квин заел междувременно нейното място. Той, естествено, също бил твърде стар, както и всички останали амаргантци. Имало само две деца — едно момче и едно момиче. Момчето се казвало Аквил, а момичето — Муква.

И така, пратеникът оповестил, че гласът на Уйулала му разкрил тайната — Амаргант ще оцелее, ако го направят най-красивия град на Фантазия. Само по този начин можело да се поправи злото, причинено от Квин. Но това жителите на Амаргант можели да направят само с помощта на олелийците, най-грозните същества във Фантазия. Наричали ги също Вечно плачещите, защото непрекъснато проливали сълзи от мъка, че са толкова грозни. Но именно с тези потоци от сълзи те промивали от глъбините на земята онова специално сребро и правели от него най-прекрасен филигран.

Тогава всички амаргантци тръгнали да търсят олелийците, но никой не успял да ги намери, тъй като те живеят дълбоко под земята. Накрая останали само Аквил и Муква. Другите измрели, а и те междувременно също пораснали. И тъкмо те двамата успели да намерят олелийците и да ги придумат да превърнат Амаргант в най-красивия град на Фантазия.

Така олелийците построили първо един сребърен шлеп, а върху него — малък дворец от филигран, и го поставили на централния площад в измрелия град. После прокарали под земята поток от сълзите си и той бликнал като извор в долината между гористите хълмове. Горчивите води я изпълнили и тя се превърнала в Езерото на сълзите Мурху, по което плавал първият сребърен дворец. В него живеели Аквил и Муква.

Ала олелийците поставили на двамата млади едно условие и то било те и всички техни потомци отсега нататък да се посветят на песните и приказките. Докато правели това, олелийците щели да им помагат, защото по този начин и те щели да имат дял в тяхното изкуство и грозотата им щяла да допринесе за нещо красиво.

Така Аквил и Муква основали библиотека и това е прочутата Амаргантска библиотека, където събрали всички мои приказки. Те започнали с тази, която току-що чухте, но постепенно една след друга се натрупали и всички останали, които някога съм разказвал. В края на краищата приказките станали толкова много, че нито те двамата, нито многобройните им потомци, които днес обитават Сребърния град, могат да ги прочетат или разкажат докрай.

А най-красивият град на Фантазия съществува и днес, защото олелийците и жителите на Амаргант спазили поетото обещание, макар двата народа вече да не се познават. Само името на Езерото на сълзите Мурху напомня за това събитие от прастари времена.“

Когато Бастиан свърши, Сребърният старец Кверквобад бавно се надигна от креслото си. Лицето му бе озарено от усмивка.

— Бастиан Балтазар Букс, ти ни подари много повече от една приказка, много повече от всички приказки на този свят. Ти ни дари с произход. Сега вече знаем откъде е дошло езерото Мурху, как са се появили нашите сребърни кораби и дворци, които плават по езерото. Сега вече знаем защо от дълбока древност сме народ на певци и разказвачи и преди всичко сега разбрахме какво има в онази голяма кръгла сграда в нашия град, в която още никой не е стъпвал, защото е затворена от прастари времена. В нея се криело най-голямото ни богатство, а ние досега не сме и подозирали. В нея се намира Амаргантската библиотека!

И самият Бастиан беше слисан, че всичко, което той току-що разказа, бе станало реалност. (Или пък открай време си е било така? Граограман би казал: „И двете!“) Във всеки случай той искаше да се увери със собствените си очи.

— А къде е тази сграда? — попита той.

— Ще ти я покажа — рече Кверквобад, обърна се към тълпата и извика: — Елате всички с нас! Може би днес ще станем свидетели на още много други чудеса!

Дългото шествие, начело на което вървеше Сребърният старец, а до него — Атрею и Бастиан, се отправи по кейовете, свързващи сребърните кораби един с друг, и най-накрая спря пред голямо здание, което се намираше върху кръгъл кораб и също имаше формата на огромна сребърна цилиндрична кутия. Външните стени бяха гладки и без украшения, а също и без нито един прозорец. Имаше само една голяма врата, но тя беше затворена.

В средата на гладката сребърна врата в кръгъл обков беше поставен камък, приличащ на парче прозрачно стъкло. На него имаше следния надпис:

 

От рог на Еднорог отчупен гасна днес.

Залостени вратите ще държа,

додето пак светлика ми разпали

тоз, който името ми вярно изрече.

И нему аз ще светя сто лета

и ще го водя в тъмните простори

на Йоровата Минроуд.

Но каже ли ми името отново,

и този път отзад напред,

ще лумне стогодишният ми блясък

в един-едничък миг.

 

— Никой от нас не е в състояние да разгадае този надпис — каза Кверквобад. — Никой от нас не знае какво значат думите Йор и Минроуд. И никой досега не е открил името на камъка, въпреки че всички непрекъснато се опитваме. Но ние можем да използваме само имена, каквито във Фантазия вече има. А тъй като те са названия на други неща, никой не успя да накара камъка да светне и с това да отвори вратата. Знаеш ли името му, Бастиан Балтазар Букс?

Настъпи пълна тишина. Всички жители на Амаргант, а също и чужденците, притаиха дъх в очакване.

— Ал Тсахир! — извика Бастиан.

И в същия момент камъкът грейна, изскочи от обкова и падна право в ръката на Бастиан. Вратата се отвори.

Хиляди гърла ахнаха от учудване.

Хванал в ръка светещия камък, Бастиан влезе през вратата, следван от Атрею и Кверквобад. Тълпата напираше след тях.

Голямото кръгло помещение беше тъмно и Бастиан вдигна камъка. Макар да светеше по-силно от свещ, той не беше в състояние да огрее цялата зала. Виждаше се само, че по стените са подредени на етажи чак до тавана безброй много книги.

Донесоха лампи и скоро цялото помещение бе обляно със светлина. Сега се видя, че лавиците с книги са разделени на сектори, на които бяха поставени табелки като „Смешни приказки“, „Приключенски приказки“ или „Сериозни приказки“, „Къси приказки“ и така нататък.

В средата на кръглата зала беше сложен надпис така, че да се вижда от всеки, който влезе:

 

Атрею стоеше и смаяно се оглеждаше. Той беше толкова поразен и възхитен, че лицето му издаваше колко се вълнува. Това зарадва Бастиан.

— И всичко тук — попита Атрею и показа с пръст наоколо, — всички тези приказки ти ли си ги съчинил?

— Да — каза Бастиан и пъхна Ал Тсахир в джоба си.

Атрею го гледаше слисан.

— Главата ми не може да го побере — призна той.

Нетърпеливите жители на Амаргант, естествено, веднага се бяха нахвърлили върху книгите, прелистваха ги, четяха на глас, а някои дори, седнали на пода, бяха започнали да учат наизуст отделни пасажи.

Вестта за голямото събитие се бе разпространила, разбира се, със страшна бързина из целия Сребърен град, сред жителите му и гостите.

Бастиан и Атрею точно излизаха навън, когато насреща им се зададоха рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн.

— Господарю — обърна се към Бастиан червенокосият Хисбалд, който явно умееше да си служи най-добре не само с шпагата, а и с езика, — ние чухме какви невероятни способности сте имали, затова искаме да ви помолим да ни вземете на служба при вас и да ни позволите да ви придружаваме при бъдещите ви пътешествия. Всеки от нас мечтае да си има своя приказка. И макар вие съвсем определено да не се нуждаете от нашата закрила, може би ще ви е от полза да имате на разположение трима надеждни и способни рицари.

— С удоволствие — отвърна Бастиан. — Ще съм горд да имам такива спътници.

И ето че тримата пожелаха на всяка цена да се закълнат във вярност пред меча на Бастиан, но той ги възпря и им обясни:

— Сиканда е вълшебен меч. Никой, който не е ял, пил и не се е къпал в огъня на Пъстрата смърт, не може да го докосне без опасност за живота.

Така те трябваше да се задоволят с едно приятелско ръкостискане.

— А какво става с юнака Хинрек? — осведоми се Бастиан.

— Той е напълно съкрушен — каза Хикрион.

— Това е заради дамата му — добави Хидорн.

— Да бяхте го видели само! — завърши Хисбалд.

И така, вече петима, те се отправиха към гостилницата, където първоначално бе отседнала компанията и Бастиан бе оставил старата Иха в обора.

Когато влязоха в салона, завариха там само един мъж. Той бе опрял глава на масата и бе заровил ръце в русите си коси. Това беше юнакът Хинрек.

Явно, че в багажа му е имало резервни доспехи, защото беше с малко по-просто снаряжение от онова, което предния ден бе станало на парчета по време на двубоя с Бастиан.

Когато Бастиан му каза „Добър ден“, той скочи и загледа двете момчета втренчено. Очите му бяха зачервени.

Бастиан попита дали могат да седнат при него, той вдигна рамена и отново се свлече на мястото си. На масата пред него имаше лист хартия, явно многократно смачкван на топка и после оглаждан отново.

— Исках да се осведомя как се чувствате — започна Бастиан, — съжалявам много, ако съм ви засегнал.

Юнакът Хинрек поклати глава.

— С мен е свършено — промълви той с прегракнал глас. — Ето на, прочетете сам!

Той бутна бележката пред Бастиан. На нея пишеше:

„Мой избраник може да бъде само най-големият юнак, но вие не сте такъв, затова сбогом.“

— От принцеса Огламар ли е? — попита Бастиан.

Юнакът Хинрек кимна.

— Веднага щом свърши двубоят ни, тя поискала да я откарат на другия бряг заедно с коня й. Кой знае къде е сега? Не ще я видя никога вече. Защо ли съм още на този свят!

— Не можете ли да я догоните?

— За какво?

— За да я убедите да се върне.

Юнакът Хинрек се изсмя горчиво.

— Вие не познавате принцеса Огламар. Тренирах повече от десет години, за да постигна онова, което мога. Простих се с всичко, което вреди на тялото ми. С желязна дисциплина учих фехтовка при най-големите майстори на фехтовката, борба при най-силните борци, докато победих всички. Сега мога да тичам по-бързо от кон, да скачам по-високо от елен, във всяко отношение съм най-добрият, или по-точно бях до вчера. Преди това тя дори не благоволяваше да ме погледне, после обаче интересът й към мен започна да расте заедно със способностите ми. Можех вече да се надявам, че ще стана неин избраник… но ето че всичко е било напразно. Как да живея без надежда?

— Все пак — рече Бастиан — принцеса Огламар не е единствената. Положително ще ви хареса и някоя друга.

— Не — отвърна юнакът Хинрек. — Та на мен принцеса Огламар ми харесва точно защото търси най-големия юнак.

— А, така ли — възкликна Бастиан, не знаейки какво да каже. — В такъв случай, естествено, положението ви е тежко. Какво ли може да се направи? Ами ако опитате да я спечелите по друг начин? Например като певец или поет?

— Какво да се прави, като съм юнак — отговори Хинрек малко раздразнено. — Не мога и не искам да бъда друго. Ще си остана такъв, какъвто съм.

— Да — каза Бастиан, — разбирам ви.

Всички замълчаха. Тримата рицари хвърляха изпълнени със съжаление погледи към юнака Хинрек. Те разбираха какво е на сърцето му. Накрая Хисбалд се изкашля, обърна се към Бастиан и рече тихо:

— За вас, благородни Бастиане, положително няма да е особено трудно да му помогнете.

Бастиан погледна Атрею, лицето му обаче пак не издаваше какво мисли.

— За хора като юнака Хинрек — намеси се Хидорн — е цяло нещастие, че надлъж и нашир няма нито едно чудовище. Нали разбирате?

Бастиан все още не можеше да проумее.

— Какво да се прави — рече Хикрион и поглади грамадните си черни мустаци, — за да бъде юнакът юнак, са нужни чудовища. — Като казваше това, той намигна на Бастиан.

Бастиан най-сетне разбра.

— Чуйте, юнако Хинрек — каза той, — когато ви предлагах да дадете сърцето си на друга дама, исках само да изпитам верността ви. В действителност принцеса Огламар се нуждае вече от вашата помощ и никой друг освен вас не може да я спаси.

Юнакът Хинрек наостри уши.

— Сериозно ли говорите, благородни Бастиане?

— Съвсем сериозно. Скоро ще се убедите в това. Да, преди няколко минути принцеса Огламар е била нападната и отвлечена.

— От кого?

— От едно от най-ужасните страшилища, които някога е имало във Фантазия. Става дума за змея Смерг. Тя точно минавала през една полянка, когато чудовището я съгледало, спуснало се от небето, грабнало я от гърба на коня и я отвлякло със себе си.

Хинрек скочи. Очите му заблестяха, а бузите му горяха. От радост той плесна с ръце. Но после очите му помръкнаха и той приседна.

— Това не може да е вярно — рече той унило, — надлъж и нашир тук вече няма змейове.

— Юнако Хинрек — каза Бастиан, — вие забравяте, че аз идвам от много далече… много по-далече, отколкото сте ходили някога.

— Така е — потвърди Атрею, като за пръв път се намеси.

— Ама наистина ли е отвлечена от чудовището? — извика юнакът Хинрек. Той притисна ръце към сърцето си и въздъхна. — О, моя любима Огламар, сега страдаш, но не се страхувай. Твоят рицар ще ти се притече на помощ, той вече идва! Кажете ми какво да сторя? Къде да отида? Какво е станало?

— Много далече оттук — започна Бастиан — има една страна, която се нарича Моргул, или Страната на студения огън, защото там пламъците са по-студени от лед. Не мога да ви кажа как ще я намерите. Сам трябва да я откриете. Насред тази страна има вкаменена гора на име Водгабай. А насред тази вкаменена гора се намира оловната крепост Рагар. Тя е заобиколена от три рова. В първия тече зелена отрова, във втория — димяща азотна киселина, а третият гъмжи от скорпиони, големи колкото ходилата ви. Няма нито мостове, нито мостчета, защото владетел на оловната крепост Рагар е въпросното летящо чудовище на име Смерг. Крилата му са от слизеста ципа и разперени достигат тридесет и два метра. Когато не лети, той стои изправен като огромно кенгуру. В тялото прилича на крастав плъх, а опашката му е на скорпион. Дори и най-лекото докосване с отровното й жило е смъртоносно. Задните му крака са като на грамаден скакалец, а предните са малки, закърнели и приличат на детски ръчички. Но това не бива да ви заблуждава, защото точно в тези ръце се крие ужасната му сила. Дългата си шия той може да прибира като охлюва рогцата си. Тя завършва с три глави. Едната е голяма и напомня главата на крокодил. От устата й бълва леден огън. А там, където при крокодила са очите, има два израстъка, които също са глави. Дясната наподобява главата на старец. С нея чува и вижда. За говорене му служи обаче лявата, чието лице е набръчкано като на старица.

Докато слушаше това описание, юнакът Хинрек малко пребледня.

— Как му беше името? — попита той.

— Смерг — повтори Бастиан. — Той върши поразиите си вече цели хиляда години, толкова е стар. От време на време отвлича някоя красива девица, която да му води домакинството до края на дните си. Когато тя умре, отвлича нова.

— Как така не съм чувал нищо за него?

— Смерг може да лети невероятно бързо и надалече. Досега винаги е избирал различни страни на Фантазия за набезите си. При това ги повтаря едва след половин столетие.

— И никой ли досега не е освободил някоя от робините му?

— Не, за това е нужен голям герой.

При тези думи бузите на юнака Хинрек отново поруменяха.

— Има ли Смерг уязвимо място? — попита той вещо.

— Ах! — отговори Бастиан. — За малко да забравя най-важното. Дълбоко в подземието на замъка Рагар има оловна брадва. Сигурно ще ми повярвате, че Смерг я пази като зеницата на очите си, ако ви кажа, че тя е единственото оръжие, с което може да бъде убит. С нея трябва да се отсекат двете му малки глави.

— Откъде знаете всичко това? — попита юнакът Хинрек.

Не се наложи Бастиан да отговаря, защото в този момент по улицата се разнесоха викове, изпълнени с ужас:

— Змей!… Чудовище!… Ето го там горе, на небето… Ужасно! Идва към града!… Всеки да се спасява както може!… Не, не, та той вече си има жертва!

Юнакът Хинрек се втурна към улицата и всички го последваха.

Нещо като огромен прилеп пляскаше в небето с криле. Когато се приближи, върху целия Сребърен град за момент сякаш надвисна студена сянка. Това беше Смерг и видът му беше точно такъв, какъвто Бастиан току-що го бе измислил. С двете си закърнели, но тъй опасни крачета, той бе сграбчил млада дама. Тя крещеше с всички сили и размахваше ръце и крака.

— Хинрек! — чуваше се все по-отдалече. — Помощ, Хинрек! Спаси ме, юнако мой!

После изчезна.

Хинрек вече бе извел врания си жребец от обора и се намираше на една от сребърните лодки, които плаваха към отсрещния бряг.

— По-бързо! — подвикваше той на лодкаря. — Ще ти дам каквото искаш, само побързай!

Бастиан го проследи с поглед и промълви:

— Надявам се, че не му дадох твърде трудна задача.

Атрею го изгледа отстрани. После каза тихо:

— Май ще е добре и ние да тръгваме.

— Накъде?

— Заради мен ти дойде във Фантазия — рече Атрею, — мисля, че трябва да ти помогна да намериш и пътя назад. Ти сигурно все някой ден ще поискаш да се върнеш в твоя свят, нали?

— О — отвърна Бастиан, — за това изобщо не съм мислил досега. Но ти си прав, Атрею. Да, естествено, ти си напълно прав.

— Ти спаси Фантазия — продължи Атрею, — струва ми се, получи и доста в замяна. Сигурно сега ти се ще да се върнеш, за да излекуваш твоя свят, или има нещо, което те възпира?

И Бастиан, който бе забравил, че невсякога е бил силен, красив, смел и всемогъщ, отговори:

— Не, не зная какво може да е то.

Атрею отново погледна приятеля си замислено и добави:

— А може би пътят е дълъг и труден, кой знае?

— Да, кой знае? — съгласи се Бастиан. — Ако искаш, нека тръгнем веднага.

После тримата рицари се поспречкаха за малко кой да предостави на Бастиан коня си. Но Бастиан сложи край на спора, като ги помоли да му подарят мулето Иха. Те бяха на мнение, че е под достойнството на благородник като Бастиан да язди такова животно, но тъй като той настояваше, накрая отстъпиха.

Докато рицарите приготвиха всичко за тръгването, Бастиан и Атрею се върнаха в двореца на Кверквобад, за да благодарят на Сребърния старец за гостоприемството му и да се сбогуват. Драконът на щастието Фухур чакаше Атрею пред двореца. Той беше много доволен, като чу, че ще потеглят. Градовете хич не му допадаха, дори когато бяха толкова красиви като Амаргант.

Сребърният старец четеше една книга, която бе взел от Библиотеката на Бастиан Балтазар Букс.

— Щях да се радвам, ако ми бяхте гостували по-дълго — каза той малко разсеяно, — такъв разказвач не идва всеки ден в града ни. Но сега поне имаме за утеха произведенията му.

Те се сбогуваха и излязоха навън.

Когато възседна Фухур, Атрею попита Бастиан:

— Не искаш ли да яздиш Фухур?

— Друг път — отвърна Бастиан. — Сега ме чака Иха, обещал съм й.

— Тогава ще ви чакаме на брега — извика Атрею.

Драконът на щастието се вдигна във въздуха и в следващия момент се загуби от погледите.

Когато Бастиан се върна в гостилницата, тримата рицари бяха готови за път и го чакаха на една лодка с конете и мулето. Бяха свалили от гърба на Иха самара и го бяха заменили с богато украсено седло. Но тя разбра защо е всичко това едва когато Бастиан се приближи до нея и й пошепна на ухото:

— Ти вече си моя, Иха.

И докато лодката отплаваше и се отдалечаваше от Сребърния град, над горчивите води на Езерото на сълзите дълго ехтя радостният рев на старото муле.

 

Впрочем що се отнася до юнака Хинрек, той наистина успя да стигне до Моргул, Страната на студения огън. Проникна във вкаменената гора Водгабай и преодоля трите рова около крепостта Рагар. Намери оловната брадва и победи змея Смерг. После върна Огламар на баща й, макар че тя искаше да се омъжи за него. Сега обаче той пък не искаше. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.